Хиляда и една нощ (164)

Приказка за Дибил и Муслим бен ал-Уалид

Разправят също, че Дибил ал-Хузаи разказвал:

Седях си веднъж пред портите на махалата Ал-Карх. Край мене мина неволница. Тя стъпваше кръшно и пленяваше всички, които я гледаха. Овладя ме изкушението и за да й обърна внимание, произнесох следното двустишие:

За таз, която погледът обикна,

са малко днес сълзите ми обилни!

Тя ме погледна и произнесе:

Ще се смили ли силната царица,

щом види тя чий поглед я пронизва?

Изненада ме с бързия си отговор и красноречие и аз произнесох ново двустишие:

Желанието ми ме изненада,

сънят ми в сълзи е, безкрайно страдам!

И тя ми отговори в същия миг:

Знай, любовта е дълг, не сън безбрежен,

дом силен в бури, не рибарска мрежа!

Реших да променя стихотворния ритъм и казах:

А може времето със безпределна власт

да ни зарадва и да слее страст със страст?

Тя се усмихна и бързо, без да чака, произнесе:

Защо пък трябва време да изчакваш?

Ти сам си време — щастието тласкай!

Надигнах се, зацелувах ръцете й и казах:

— Не съм смятал, че съдбата ще ми дари такъв случай! Върви след мен, но не по принуждение, а по своя воля!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Дибил:

* * *

Тръгнах аз напред, тя вървеше след мене. Но по онова време нямах къща, в която да приема жена като нея. А Муслим бен ал-Уалид ми бе приятел и имаше хубав дом. Тръгнах към него. Почуках на вратата, той излезе и аз му казах:

— Приятелите ги пазят за добри времена!

— Бъди добре дошъл и влизайте! — рече той.

Когато влязохме, разбрах, че е в притеснено материално положение. Той ми подаде везана кърпа и рече:

— Иди на пазара, продай я и вземи това-онова за хапване!

Отидох на пазара, продадох кърпата, взех каквито гозби ни трябваха, но като се върнах, видях, че той вече се е уединил с нея в спалнята. Когато ме чу, той се затича към мене и възкликна:

— Да ти върне Аллах милостта, която ти ми оказа!

Грабна ястията и напитките от ръцете ми и тресна вратата под носа ми. Ядосах се, не знаех какво да правя, а той зад вратата трептеше от щастие. След време, като разбра на какъв хал съм, той каза:

— Не помня, приятелю, кой бе казал следното:

До нея легнах — и без нея той остана

с неосквернено тяло и сърце в измама!

Още повече се ядосах и му отговорих:

— Ами той е същият, който е казал:

Най-велик рогоносец е тоз на земята,

който сам си полива — да раснат рогата!

Започнах да го ругая и псувам, а той мълча, мълча и каза:

— Глупак такъв! Ти дойде в моя дом, продаде моята кърпа, похарчи моите пари! На кого се сърдиш, сводник такъв?

Остави ме, а аз си казах: „За бога, колко е прав, като ме нарече сводник и глупак!“ До ден-днешен следата на нейния образ не е изчезнал от душата ми, но аз нито някога си получих тази жена, нито чух нещо повече за нея…