Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за яребицата и костенурките

Разправят, че на някакъв остров живели костенурки. По него имало много дървета с плодове и реки. Веднъж над острова прелетяла яребица. Било й топло и морно и тя решила да поспре. Кацнала при костенурките. Денем те си пасели, а вечер се прибирали по домовете си. Когато се прибрали привечер, видели яребицата и тя начаса им харесала. Обикнали я силно, радвали й се и си говорили една на друга:

— Това е най-красивата птица на света!

Започнали да я ухажват, да й се галят. Яребицата също ги обикнала и свикнала с тях. Излитала сутрин, накъдето й се искало, а вечер се връщала. Станало й навик. Поживели известно време така, но костенурките започнали да се тревожат. Не били доволни, че я виждали само нощем, а още от ранно утро тя излитала. Тогава си рекли:

— Обикнахме тази яребица! Какво да направим, че да стои постоянно при нас?

— Почакайте, сестри! — заговорила едната костенурка. — Аз ще направя така, че тя да не се отделя от нас! — когато яребицата се върнала и кацнала при тях, към нея се приближила хитрата костенурка. Възхвалила я, пожелала й дълъг живот и здраве и рекла: — Господарке, ти знаеш, че си дарена с нашата обич, а и твоето сърце е изпълнено с обич към нас! Най-добро време за онези, които се обичат, е, когато са заедно, а разстоянията са огромни беди! Пък ти ни напущаш призори и се връщаш едва при залез, тревога разкъсва сърцата ни и ние много скърбим от това!

— Да, обичам ви! — казала яребицата. — Имам огромното желание да прекарвам повече време с вас! Раздялата не е лека и за мене, ала нямам друг изход, защото съм птица с криле, мога да спра на едно място само когато спя, но щом се съмне — излитам и летя, накъдето ми се ще!

— Така е! — казала костенурката. — Но крилатите през по-голямата част от живота си нямат покой, поради което не получават благоденствие. Ние се боим да не те улови някой от враговете ти, да загинеш и повече да не зърнем лика ти!

— Съгласна съм! — рекла яребицата. — Но ти как мислиш, има ли начин да се предпазя от тая опасност?

— Мисля, че можеш да оскубеш перата, които те издигат при летенето! — рекла костенурката. — Така ще останеш при нас, ще ядеш от храната ни, ще пиеш от водата ни! Ще си живеем заедно на това благодатно място и всеки от нас ще се любува на приятеля си!

Съгласила се яребицата, пожелала да живее в покой, оскубала си перо след перо, така както били пожелали костенурките. Останала да живее при тях.

Не щеш ли от някакъв кораб, който бил потънал наблизо, изплувал един пор. Зърнал той яребицата и забелязал, че е с оскубани криле. Много се зарадвал и си помислил: „Тази яребица има мазна снага и малко пера!“ Хвърлил се върху нея и я сграбчил. Креснала яребицата, замолила костенурките да й помогнат, но те не само че не й помогнали, но се свили в черупките си, притиснали се една към друга, а като видели как порът я измъчва, се задавили от плач по нея.

— Можете ли да направите нещо друго, освен да плачете? — викнала яребицата.

— Сестро, нямаме начин да се борим с пора! — отговорили те.

Тъжно й станало на яребицата, тя престанала да се моли за живота си и си рекла:

— Не сте виновни вие! Сама съм си виновна, че за ваше удоволствие оскубах перата си! Заслужавам гибел, защото ви послушах, и не ви укорявам за нищо!…

* * *

— И аз сега не ви проклинам, жени мои! — казал цар Уарадхан. — Проклинам себе си, задето забравих, че сте само удоволствие, което сме наследили от праотеца ни Адам и заради което той е бил прогонен от рая! Забравих, че вие сте в основата на всяка вина! Подчиних ви се, избих везирите и мъдреците на царството ми, които бяха мое оръдие и сила във всичко, и попаднах във велика гибел! Ако Аллах не ми изпрати някой с правилна мисъл, който да ме насочи към спасението ми, всички ще се затрием!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Уарадхан влязъл в тронната зала и оплакал избитите везири и мъдреци с думите:

— О, вие! Колко ми е черно сега пред очите, искам да ви видя поне за миг и да ви се извиня, да запазя живота ви!

Цял ден тънал той в море от мъки, нито ял, нито пил, а когато се мръкнало, се преоблякъл в дрехи на бедняк, така че никой да не можел да го познае, и излязъл из града с надежда да чуе дума, която да го поуспокои. Зърнал двама самотни момци, които седели край някаква ограда, и двамата били около дванайсетгодишни. Приближил се царят, за да чуе какво си приказват, и чул единият да казва на другия:

— Да знаеш, братко, какво ми разказа баща ми снощи — колко поразии са засегнали посевите му, каква засуха е настъпила и не е валял дъжд, какви беди са се стоварили над града ни!

— А ти знаеш ли защо са настъпили тези беди? — запитал другият.

— Не, но ако ти знаеш, кажи ми!

— Да, знам! Царят ни избил своите везири и държавни първенци без вина само за да угоди на възлюблените си жени! Везирите го порицали, а той не само че не ги послушал, ами наредил да ги погубят, като се подчинил на желанието на жените си! Дори убил Шаммас, който бил везир и на баща му преди него. Но сега царят ни се бои, вижда какво ще стори Аллах с него заради греховете на жените му!

— А какво ще направи Аллах с него?

— Царят на Индия гледа с пренебрежение към нашия цар! Даже се говори, че му е пратил писмо, в което го ругаел и му казвал: „Построй ми дворец сред морето! Не го ли направиш, ще пратя срещу тебе воини, ще превзема царството ти, ще избия мъжете ти, ще пленя харемите им!“ Пратеникът на Индия му дал срок три дни да отговори! А царят на Индия, братко, е упорит и жесток, силен и непобедим. Ако нашият цар не изпълни повелята му, очаква го гибел, а когато царят ни загине, другият цар непременно ще отнеме имотите ни, ще избие мъжете и ще плени жените им!

Царят се разтреперил, прегърбил се и си помислил: „Та това са думи на мъдрец! Той каза нещо, което знам само аз! Тайната е у мене, никой не знае тази вест освен мен! Как я е узнало това момче? Я да ида аз при него и да го заговоря, пък ще моля Аллах спасението ни да дойде от неговите ръце и уста!“ Приближил се до момчето и любезно го заговорил:

— Любими синко, ти говореше за нашия цар! Той стори голямо зло — и за него самия, и за народа ни! Но кажи ми, момче, откъде знаеш, че царят на Индия е написал такова писмо до нашия цар?

— Научих го от древните книги! — казал момъкът. — Нищо не остава скрито от очите на Аллах, а хората са потомци на Адам!

— Така е, синко! — рекъл царят. — Но има ли нашият цар начин да защити себе си и царството си от тази велика беда?

— Да! — отговорил му момъкът. — Ако царят ме извика и ме запита какво да прави, за да отблъсне врага, ще му отвърна, че спасението е в силата на всемогъщия Аллах!

— Но кой ще съобщи на царя да потърси именно тебе, за да те види?

— Чух, че сега той търси хора с опит и правилно съждение! Нека изпрати стражи да ме извикат! Но ако той продължи да се забавлява с жените си, а аз отида сам при него, за да му кажа къде е спасението му, той може да нареди да ме убият, като е сторил с онези везири! А хората без мене ще бъдат слаби, ще им липсват умът и знанията ми. Загина ли без време, ще стана доказателство за известната пословица: „Който има знания повече от ума си, той загива заради простотията на този свят!“

Изслушал царят думите на момъка, убедил се в тяхната мъдрост, бил вече сигурен, че спасението за него и целия му народ ще дойде именно от ръцете на това момче, и продължил:

— Ти откъде си? Къде е домът ти?

— Като тръгнеш край тази стена, ще стигнеш до дома ми! — отвърнало момчето.

Запомнил царят мястото, сбогувал се с момъка и се върнал в двореца си. Наредил да не пущат при него никоя от жените му. Хапнал, пийнал, помолил Аллах да му прости греховете. Покаял се най-искрено. После викнал един от своите стражи юнаци, описал му мястото, където се бил видял с момчето, и му наредил да го покани с най-любезни думи да се яви пред него. Отишъл стражът, срещнал се с момчето и му рекъл:

— Царят те кани за добро! Иска да те запита за нещо, а после ще се върнеш по живо, по здраво у дома си!

— Слушам и се подчинявам на повелята на царя! — рекло момчето.

Тръгнало то с него. Стигнали при царя и то му се поклонило, възхвалило него и Аллаха, царят му върнал поздрава и му наредил да седне…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят запитал:

— Ти знаеш ли кой разговаря снощи с тебе?

— Да! — отговорило момчето.

— А къде е сега този човек?

— Той е същият, който сега разговаря с мене!

Царят наредил да поставят кресло до неговото, сложил го да седне и наредил да донесат ядене и пиене.

— Ти, момко — рекъл царят, — вчера ми спомена, че знаеш начин, чрез който да отблъснем от земята си хитрия цар на Индия! Какъв е този начин? Кажи ми и аз ще те направя първи везир, ще слушам мнението ти по всички дела и ще те възнаградя богато!

— Нека наградата си остане у тебе, царю! — казало момчето. — Нали царщината ти, приказките и сплетните на жените ти ти подсказаха да убиеш баща ми Шаммас заедно с останалите везири!

— Момко, наистина ли си син на Шаммас? — запитал царят, като се изчервил от срам, и тежко въздъхнал.

— Да, Шаммас бе мой баща! — отговорил момчето. — И аз съм му син!

Навел царят глава, очите му се насълзили, той помолил прошка от Аллаха и казал:

— Момко, погубих баща ти поради невежеството си, лошите съвети и женските сплетни! Бъди снизходителен към мене! Назначавам те на мястото на баща ти! Колкото до думите ти за жените, ще подготвя отмъщение за тях и за онова, което е между бедрата им, когато определи всевишният Аллах! Кажи ми какво си измислил!

— Дай ми обет — казало момчето, — че няма да ме сполети онова, от което баща ми не успя да се спаси, защото наистина се боя за живота си!

— Нека това бъде обет между нас пред Аллаха! — възкликнал царят. — Няма да отстъпя от думите си, каквото ми наредиш — ще го изпълня!

Душата на момъка се отпуснала, отворило му се по-голямо желание да говори и той рекъл:

— Царю, хитростта зависи от времето, когато пратеникът дойде при тебе за отговор. Ти трябва да отложиш този отговор! Когато той се яви при тебе, ти го отпрати да изчака още един ден! Той ще ти каже, че неговият цар е определил този срок, и ще настоява за отговор! Кажи му да почака още ден! Той няма да се съгласи, ще излезе гневен навън, ще тръгне из града и ще вика с пълен глас: „Хора, аз съм пратеник от царя на Индия, който има силна воля и решителност от желязо изляна! Той ме проводи с писмо до царя ви и се закани, че ако не се върна в определените от него дни с отговор, мъстта му ще падне върху вас! Дойдох при вашия цар и му предадох писмото! Той го прочете, обеща да ми даде отговор в уречения срок, но не го даде, а поиска отсрочка от един ден! Не мога повече да чакам! Тръгвам към моя цар и ще му разкажа какво ми се случи! Вие бъдете свидетели на всичко!“ Твои съгледвачи ще ти предадат думите му. Тогава ти го извикай и любезно му кажи: „Вестоносецо, какво те накара да ме ругаеш между поданиците ми! Заслужаваш за това най-бърза гибел! Но нали древните са казали: «Прости на онзи, който не знае какво е благородство!» Да, аз закъснявам с отговора си, но причината не е в някаква моя слабост, а в многото работа и малкото свободно време да го приготвя!“ После поискай да ти донесат писмото и го прочети втори път, а когато свършиш, засмей се и му кажи: „А ти имаш ли някакво друго подобно писмо, че и на него да напишем отговор!“ Пък той ще ти отговори: „Да, имам!“, а когато ти поискаш да ти го даде, той ще ти каже: „Всъщност… нямам!“ Тогава му речи: „Твоят цар е обезумял! Пише ми писмо с такива думи, че просто ме заставя да тръгна с войската си срещу него, да завоювам страната му и да му отнема царството! Но този път аз му прощавам за лошото възпитание, то е проява на дребен ум и на слаба воля! Пък ако той не уважава себе си и направи нещо, нека чака беда! Царят, който те е изпратил, е глупак и невежа, той не мисли за последствията, няма мъдри везири! Ако беше умен, щеше да се посъветва с някой от приближените си, преди да ни праща такива смешни думи! Но аз имам отговор, достоен за писмото му, че и нещо отгоре! Неговото писмо ще пратя на писарчетата в библиотеката, те ще се попикаят от смях!“ След това изпрати, царю, да ме извикат! Когато се явя, ми заповядай да прочета сам писмото и да му отговоря…

Царят одобрил предложението на момчето. А когато минали трите дни, дадени от вестоносеца, той влязъл при царя и поискал отговор. Царят поискал отсрочка още един ден. Пратеникът започнал да сипе неподходящи приказки точно както бил предвидил синът на Шаммас, а след това излязъл на пазара и завикал:

— Хора, аз съм пратеник на царя на Индия! Донесох на вашия цар писмо, а той ме размотава с отговора си! Днес срокът, определен от моя цар, изтече! Вашият цар с нищо не може да се извини и вие сте свидетели на това!

Царят пратил да повикат обратно вестоносеца и му креснал:

— Как смееш ти, недостойни вестоносецо, да излизаш насред народа ми и да разказваш за тайните между царете?! Нали носиш писмо от цар до цар? Написаното вътре е работа само на царете, а не на презрените им слуги! Заслужаваш да те посека и бих го сторил още сега, но пък нали трябва да върнеш отговора ми на глупавия си цар! Ала нямам време лично да отвръщам на нескопосаните му заплахи. Щом толкова бързаш, най-добре ще е да викна някои от най-младите ми писарчета да се поупражнява с ответа… — наредил да влезе сина на Шаммас. Влязло момчето, възхвалило царя. Той му подхвърлил писмото и му казал: — Прочети това писмо и бързо му подготви отговор!

Взело момчето писмото, прочело го и избухнало в смях:

— Ама за това писмо ли прати да ти подготвям отговор?

— Да! — отвърнал царят…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момчето извадило дивит и перо и започнало да пише: „В името на Аллаха, всемилостивия и милосърден! Мир на онези, които намират своята безопасност в милостта на милосърдния!

Съобщавам ти, тъй наречен велик цар, велик само по име, но не и по достойнство, че получихме писмото ти и разбрахме съдържащите се в него небивалици и странни безсмислици! Убедихме се, че си невежа! Ти протягаш ръка към нещо, за което не си даваш сметка, и ако не е състраданието, което усещаме към рабите на Аллаха, не бихме закъснели да се появим при тебе! Твоят пратеник излезе на пазара и пръсна там съдържанието в писмото ти на куцо и сакато! Той заслужи да бъде посечен, но го оставихме жив, за да бъде наказан от тебе! Говориш в писмото си, че съм избил премъдрите си везири, големци и държавни първенци. Това е вярно, но за това съм си имал причина! Когато убивам един, то е, защото имам хиляда по-учени, по-умни и по-мъдри от него! При мене е пълно с дечица, напоени със знания! Един от воините ми може да се бие с цял отряд от твоите слабаци! Колкото до парите — да, имам леярници за злато и сребро, драгоценните метали са за мен все едно като парчета чакъл. Как се осмели да ни нареждаш да строим някакъв дворец сред морето? Ако имаше малко ум, щеше да провериш накъде духат ветровете и как удрят вълните, пък после да ми искаш подобна глупост! Колкото до твърденията ти, че ще ме завоюваш — как подобен на тебе може да победи царството ни! Всевишният Аллах ще ни дари победа, защото си враг, който ме притеснява без причина! Сега те предупреждавам! Ако се боиш от Аллаха, нареди да ми изпратят харадж за тази година, пък ако откажеш — ще тръгна към тебе със сто и десет хиляди воини великани, всички на слонове. Ще ги предвожда личният ми везир и ще му наредя да държи в обсада града ти три години като отговор на трите дни, които ти ми даде като срок, преди да тръгнеш срещу мене! Ще превзема царството ти и не само ще те убия, а и ще оскверня харема ти!“

После момчето нарисувало своя образ върху писмото и написало до него: „Този отговор е написан от най-малкото грамотно момче в царството ми!“ Предал го на царя, а той го предал на вестоносеца. Взел го пратеникът, тръгнал си и през целия път се чудел на майсторлъка на момчето. Пристигнал в царството си и влязъл при своя цар. А той, като видял, че вестоносецът му закъснява, бил събрал вече дивана си. Вестоносецът паднал ничком пред него и му подал писмото.

Отворил царят писмото, прочел го, видял и нарисувания образ на момчето, което го било написало, и се изплашил за съдбата си! Прочел писмото на държавните първенци. Изплашили се и те. Привидно се опитвали да го успокояват, но сърцата им се разкъсвали от тръпки. Накрая първият везир заговорил:

— Царю, мисля, че трябва да напишеш на този цар писмо, да му се извиниш и да му кажеш: „Аз съм твой приятел, както бях приятел на баща ти! Изпратихме това писмо само за да те изпитаме, да видим доколко си съзрял като цар! Моля всевишният Аллах да те дари с благоденствие, да укрепи стените на крепостите ти, да заздрави властта ти, за да служиш на делата на народа си!“ Пък му го прати по друг вестоносец!

— Това е нещо достойно за удивление! — възкликнал царят. — Как този човек може да тръгне на война, когато е избил мъдреците на царството си, предводителите на воините си и след всичко това и царството му да процъфтява, да изведе такава огромна сила! А още по-удивително е, че хлапетата измежду писарите пращат вместо царя си подобен отговор! Но аз съм си крив, сам запалих този огън срещу себе си!

Той наредил да се приготвят скъпи дарове и много роби и написал следното писмо: „В името на милостивия Аллах! Царю честити Уарадхан, син на скъпия ми побратим Джалиар, нека бог го прости и продължи дните на царстването ти! Получихме писмото ти, намерихме в него неща, които ни зарадваха! А това бе и целта на нашето искане, подсказано от Аллаха! Ние молим Аллаха да укрепи темелите на царството ти, да ти дари победи срещу враговете ти! Докато баща ти бе жив, между нас цареше мир. Когато той почина и ти седна върху трона, много се зарадвахме. Когато узнахме какво си направил с големците си, се побояхме да не би тази вест да стигне до някой друг цар, който да пожелае да се възползва от това и да те покори! Мислехме, че си забравил за държавните дела! Затова ти писахме — за да те предупредим, а когато видяхме отговора ти, душата ни се успокои. Видяхме, че Аллах подкрепя делата ти! Остани с мир!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят на Индия пратил писмото с много дарове, съпровождани от сто конници. Предали те писмото. Цар Уарадхан го прочел и разбрал съдържанието му. Настанил предводителя на стоте конници на място, достойно за сана му, и приел дара. Започнал привидно да го упреква за предишното писмо, а той му се извинявал и му пожелавал постоянно благоденствие. Благодарил му царят за пожеланието, приготвил дарове и наредил на момчето да подготви отговора. Момчето написало отговора, подчертало накрая, че вече е настъпил мир, и похвалил възпитанието на пратеника и придружаващите го конници. После царят му рекъл:

— Прочети го, синко, високо и ясно, та всички да знаят какво е написано!

Прочело го момчето пред стоте конници. Царят връчил писмото на предводителя им и изпратил отряд от своите конници да ги придружи до пределите на царството.

А предводителят бил смаян, като видял делата и знанията на момчето, и благодарил на всевишния Аллах, че така бързо е успял да свърши работата си и да приеме мира. Стигнал до царя на Индия, предал му даровете и писмото и му разказал какво бил видял. Царят благодарил на всевишния Аллах, оказал почит на предводителя, издигнал сана му и оттогава той заживял в мир и богатство.

А от това време цар Уарадхан се отвърнал от лошия си път, покаял се честно пред Аллах за всичко сторено, изоставил всичките си жени и се посветил на делата на царството си. Той потвърдил, че синът на Шаммас става везир на мястото на баща си и че неговата дума е първа по значение пред всички останали. Зарадвал се народът, стопил се страхът, в страната се върнали справедливостта и редът. Един ден царят казал на везира си:

— Как мислиш, сговорно ли е сега царството ми, добре ли живее народът ми?

— Царю честити! — отговорил везирът. — Мисля, че всичко започна от мига, когато ти пресече греха в сърцето си! Но ако се върнеш към него, ще изпаднеш в нова заблуда, по-ужасна от предишната!

— А какъв е коренът на заблудата, който трябва да изтръгна? — запитал царят.

— Велики царю! — отговорил везирът, който бил млад на години, но възрастен по ум. — Коренът на греха е да следваш ветровете на жените, да приемаш мнението и кроежите им, защото любовта към тях изкривява правилните пътища! Любовта към жените е в корена на всяко зло, никоя жена не може да мисли! Човекът трябва да ограничава отношенията си с тях в рамките на необходимото и да не им се подчинява — иначе ще се обрече на провал и гибел!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Уарадхан казал на везира си:

— Всичко, което се случи, бе поради увлечението ми по жените! Не желая да е занимавам вече с каквито и да е жени! Но ще ги накажа за стореното — защото и убийството на баща ти Шаммас бе една от техните хитрини! — после въздъхнал дълбоко и се провикнал: — О, глупост! Изгубих своя верен везир, мъдрата му мисъл, загубих равните нему везири и първенци на царството си и техните мъдри мисли!

— Знай, царю! — рекъл везирът Бен Шаммас. — Вината не е само у жените, защото те са като украсена стока, който иска да купува — продават му я, а който не ще — никой не го заставя да се пазари! Вината е у оня, който купува! Баща ми те е предупреждавал, ала ти не си приел съветите му! Аллах ни е създал, но ни е поставил пред разни възможности, дал ни е воля и избор! Ако искаме — правим го, ако ли не щем — не го правим! Аллах не ни нарежда да правим злини, а само добро, за да се откъснем от злото! Каквото правим, го правим със собствената си воля, без да си даваме сметка, правилно ли е или грешно!

— Съгласен съм! — рекъл царят. — Но какво да сторя, за да избегна повторна грешка, ако умът ми отново бъде победен от желанията на душата?

— Царю! — отговорил везирът. — Виждам как да се предпазиш от нов грях! Трябва да правиш само онова, което си задължен да правиш по правото, дарено ти от Аллах.

— Ти възроди душата ми и освети сърцето ми! — възкликнал царят. — Сега ти си уредник в царството ми, аз имам само честта да седя на трона! Никога няма да се противопоставя на думите ти и само смъртта ми може да ме раздели от тебе! Ако нямам наследник — ти ще седнеш на трона след мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Уарадхан наредил да извикат писаря и му заповядал да напише писма до всички големци да се явят при него. Свикал велик диван и сложил трапеза, каквато никой преди него не бил слагал. Поканил на нея всички бедни и богати. Подбрал дружина учени и мъдреци, имащи знанията на Бен Шаммас, и наредил на везира си да подбере между тях седмина, за да бъдат те везири, подчинени на думата му, а той да бъде първи между тях. Момъкът Бен Шаммас подбрал такива, които били най-възрастни по години, най-съвършени по ум, с най-много знания й най-бърза памет. Намерил седмина с такива качества и ги представил на царя. Той пък ги облякъл с везирски дрехи и им заговорил:

— Вие ще бъдете мои везири, подчинени на Бен Шаммас! Макар да е най-млад помежду ви, той има най-голям ум!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всички везири се събрали при царя, а той се уединил с тях и рекъл:

— Вие знаете, везири мои, че се бях отклонил от правия път! Причината бе, че тези жени си играеха с мене, мамеха ме, залъгваха ме със сладки приказки и хитри капани! Сега разбрах, че за мене те са носили гибел и развала! Те заслужават наказание, за да служат за урок на онези, които умеят да приемат уроци! Дали няма да е най-добре да ги погубя?

— Велики царю! — отговорил Бен Шаммас. — Казах ти и преди, че вината се разделя поравно между жените и мъжете, които им се подчиняват! Тези жени си заслужават наказанието, но им стига и онова, което ще им определиш!

Вторият везир се съгласил с думите на Бен Шаммас. Третият пристъпил към царя, поклонил се и рекъл:

— Аллах да продължи дните на царя! Ако непременно си решил да направиш нещо, което да ги доведе до гибел, нареди на някоя от неволниците си да вземе жените, които са те измамили, и да ги вкара в дома, където бяха избити емирите и мъдреците! Нареди да им дават по малко вода и храна, колкото да позаситят стомасите си, и никога да не им се разрешава да излязат от това място! Когато някоя умре от само себе си — нека си остане при тях, както си е! Така да бъде, докато умре и последната! Това ще бъде най-малкото им наказание! Така ще се изпълнят думите, казани от някого: „Който копае гроб на брат си — сам пада в него и животът му няма да е дълъг!“

Царят изпратил начаса четири едри робини, предал им жените, наредил да ги вкарат в стаята на убийството, да ги затворят там и да им дават храна и вода, колкото да не умрат от глад или жажда. Така си и останали в тази тъмница сред отвратителната воня, всеки ден умирала по една, докато накрая измрели всичките до последната…

Така свършва историята за царя, везирите му и народа му! Хвала на Аллаха, който народи унищожава, умрели възкресява и почит, уважение и възвеличаване вовеки веков заслужава!…