Хиляда и една нощ (29)

Разправят, царю честити, че едно време живял един търговец. Той имал син като ясен месец при пълнолуние на име Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, а той си имал сестра на име Фатна с рядка хубост и прелест…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че този търговец, след като умрял, оставил на децата си много пари и стока, сто товара копринени платове, дамаски и мускусни аромати. Синът му взел тези стоки и отпътувал сам за Багдад — това се случило по времето на Харун ар-Рашид. Аллах предопределил да стигне с мир. Наел си хубав дом, подредил го с килими и възглавници, окачил завеси и оставил там стоката, мулетата и камилите. Отпочинал си, багдадските търговци и първенци го поздравили с пристигането. Той взел една бохча с десет отрязъка скъпи платове и отишъл на пазара при търговците, продал ги, спечелил за един похарчен динар два. Лека-полека започнал да продава платовете си. И така — цяла година. Един ден в началото на втората година той пак отишъл на пазара и видял, че портите му са затворени. Запитал за причината и му отговорили:

— Почина един търговец, всички отидоха на погребението му.

Той се измил, отишъл до молитвения дом, помолил се за душата на умрелия. После всички търговци тръгнали с погребалната каруца. Процесията стигнала до изкопания гроб в гробищата извън града. Видели, че близките на умрелия били вдигнали до него шатра и окачили в нея свещи и кандила^[1]. Погребали умрелия и четците започнали да четат Корана пред гроба. Насядали всички, за да го изслушат, дошло време за вечеря, поднесли сладки. Хапнали, измили ръцете си, а умът на Ганим все при стоката му летял — страх го било от крадци. Заизмъквал се между хората, извинил се, че има работа, и си тръгнал, като гледал да не сбърка пътя. Когато стигнал до градската порта, било полунощ. Тя била затворена, чували се само лай на кучета и вой на вълци. Заоглеждал се за някое място, където да преспи, видял висока гробница, оградена с четири стени, по средата — палма. В нея се влизало през двукрила порта. Влязъл вътре, помъчил се да заспи, но сънят не идвал. Изправил се, открехнал портата, надзърнал навън и забелязал в далечината да примигва светлина, която се движела по пътеката към гробницата, където се криел той. Изплашил се за живота си, побързал да затръшне вратата, покатерил се на палмата и се сврял в клоните й. Забелязал трима роби — двама мъкнели сандък, третият държал в ръка мотика и фенер. Доближили гробницата. Един се покатерил на стената, слязъл и отворил портата отвътре. Седнали и затворили портата зад себе си.

— Братя! — рекъл единият. — Доста се изморихме, вървяхме, спирахме, вдигахме, сваляхме, отваряхме порти, затваряхме порти, сега и сандъка трябва да заравяме. Мина полунощ, дъх не ни остана. Я да поседнем, да си починем, пък после ще си свършим работата! Нека всеки разкаже защо е скопен, и за всичко, каквото му се е случило, че нощта да мине по-леко.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че първият роб заразказвал:

Приказка на роба, който носел фенера

Когато бях петгодишен, в моя град се появи търговец на роби. Той ме взе и ме продаде на един чауш, който имаше тригодишна дъщеря. Станах на дванайсет години, а тя — на десет. Не криеха лицето й от мене. Един ден се срещнахме на уединено място, тя току-що бе излязла от домашния хамам — цялата ухаеше, дъхаше на благовония, лицето й — като луна в четиринайсетия ден! Тя ме закачи, аз я закачих, като ми се изду онази ми ти работа — колкото голям ключ! Бутна ме тя на земята, хвана ме за шията, седна на корема ми и се затъркаля по мене! Разголи ми се нещото и тя, като го видя такова издуто, го хвана в ръка, започна да го търка между гърдите си и между краката, но над дрехите си. Прегърнах я с две ръце през шията, тялото ми се цепеше, усещах само как нещото ми разкъсва дрехите, намъква се между краката й и й отнема моминството. А когато се осъзнах какво е станало, избягах при приятели.

Влязла при нея майка й и като видяла как е, паднала в несвяст. После направила всичко, за да не се ядоса бащата, скрили от него за станалото.

По-късно майка й я сгоди за един бръснар, който бръснел баща й. Приготвили я за женитба, дали й зестра от себе си, а баща й все нищо не знаел, все гледали някак да оправят работата и да покажат, че е мома. А една нощ ме пипнаха и ме скопиха.

Когато я отведоха при годеника й, направиха ме неин слуга, по нейна молба ме заставиха да вървя пред нея навсякъде — кога до бащината й къща, кога при хамама. Скриха й срама — през първата нощ заклали върху ризата й гълъб.

Та ето защо съм скопен.

* * *

Тогава заразказвал вторият роб:

Приказка на втория роб, който носел сандъка

Още от осемгодишна възраст се научих да лъжа. Веднъж на годината мамех търговците на роби така, че те се изпокарваха помежду си. Разтревожи се моят стопанин от тази работа, предаде ме на посредник търговец и му нареди да вика на пазара:

— Кой ще купи този роб с неговия порок?

— Какъв е порокът му? — питаха хората.

— Лъже по един път на година! — отговори търговецът.

Дойде един друг търговец при посредника. Спазариха се, стопанинът ми си прибра парите, посредникът ме отведе в дома на търговеца и аз останах при него до края на годината. Ето че по живо, по здраво дойде и новата година — бе благодатна, богата с плодове. Търговците започнаха да се канят един друг на угощения. Веднъж стопанинът ми се сети, че му трябва нещо от къщи, и ми рече:

— Ей, робе, я се качи на мулето и иди у дома, вземи от господарката си това и това и бързо се връщай!

Подчиних се на повелята му и тръгнах. Но когато приближих къщата — завиках, заплаках, събраха се хората от махалата, чуха ме и господарката, и дъщерите й, отвориха вратата и ме запитаха какво е станало, а аз отговорих:

— Господарят ми бе седнал край една стара стена с приятелите си, а тя взе, че се срути върху него. Като видях какво им се случи, се метнах на мулето и бързо дойдох да ви го кажа!

Закрещяха жената и дъщерите, завикаха, започнаха да разкъсват дрехите си, заудряха плесници по лицата си. Жената на господаря от мъка започна да трупа нещата в къщата едно върху друго, изкърти таваните, изпочупи подовете и прозорците, изпоцапа стените с кал и все викаше:

— Горко ти, Кафур! Я ела тук, помогни ми, кърти тези долапи, чупи тези съдини!

Измъкнахме заедно черчеветата на къщата, изпочупих всичко, измъкнах и изпотроших нещата от долапите, качих се на покрива, изкъртих всичко, каквото ми попадна, и крещях:

— О, господарю наш!

А господарката изскочи навън с непокрито лице, с непокрита глава, изскочиха дъщерите и синовете.

— Ей, Кафур! — викнаха те. — Тичай пред нас да ни покажеш мястото под стената, където умря господарят ти! Да го измъкнем изпод развалините и да го погребем достойно!

Затичах се пред тях и продължавах да викам:

— О, господарю!

А те — след мене с непокрити лица викат, ли викат:

— О, мъка наша, гибел наша!

Всички тичаха с нас, плачеха на глас и си биеха плесници.

Затичали се при валията и му съобщили какво е станало…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на роба със сандъка:

* * *

Разправят, царю честити, че хората разказали на валията какво се е случило, той скочил, метнал се на коня си и взел няколко работници с лопати и кошници и забързали след мене.

А аз тичах напред, плачех, виках, сипех прах по главата си, удрях си плесници. Ето че довтасах при мъжете, видя ме господарят ми, изуми се, посърна и викна:

— Какво ти е, Кафур? Защо си така, какво е станало?

— Когато ме изпрати у дома — заговорих аз — да ти донеса каквото поиска, отидох вкъщи, влязох и какво да видя — стената в голямата стая се срутила и цялата стая рухнала върху господарката и децата й!

— Не е ли останала жива господарката? — възкликна той.

— Никой не е останал жив! Сега нямаш нито къща, нито хора в нея и следа няма от всичко това! Дори овцете, гъските и кокошките — изпояли ги кучетата и котките!

Причерня пред очите на господаря, той не успя да овладее душата и ума си, не можа да се задържи на крака, коленете му се подкосиха, кръстът му се пречупи, той започна да разкъсва дрехите си и да скубе брадата си и хвърли чалмата от главата си.

— Ах, ах, децата ми! Ах, ах, жена ми! Ах, ах, мъка страшна! На никого да не се случва това, което се случи на мене!

Завикаха като него и приятелите му търговци, заплакаха, заоплакваха го, разкъсваха дрехите си. Изскочи господарят ми от градината, изскочиха и другите и изведнъж видяха голям облак прах, викове — хора крещят. Другата тълпа идваше насам. Това беше валията с хората си, а след тях — близките на търговеца. Най-напред господарят ми зърна жена си и децата си, стресна се, засмя се и викна:

— Но какво ви е, какво се е случило с вас вкъщи?

А те, щом го зърнаха, и възкликнаха:

— Слава на Аллаха, ти си бил жив и здрав!

— А на вас вкъщи какво ви се е случило? — запита той.

— Всичко е добре, живи-здрави сме, нищо лошо не ни се е случило! Но твоят роб Кафур дойде и викна: „Господарят ми бе приклекнал до стената в градината, а тя падна върху него и той умря!“

— За бога — отговори господарят. — Но той току-що притича тук и викаше: „И господарката, и децата — всички измряха!“

Господарят се обърна към мене — чалмата бе паднала от главата ми, аз все още плачех.

— Горко ти! — кресна той. — Зловреден роб! Греховно семе — проклето племе! Какво направи! За бога, ще скъсам кожицата ти, ще я отделя от месото, ще отлепя месото от костите ти!

— За бога — отговорих, — ама нищо не можеш ми стори. Ти ме купи с порока ми — такова бе условието! И свидетели ще потвърдят, че знаеше за него — че лъжа всяка година по веднъж! Това бе половината ми лъжа. Щом наближи краят на годината, ще излъжа и другата половина, за да стане цяла!

— Ти, най-проклет между робите! Нима всичко това бе само половината лъжа? А то такива беди ми донесе! Махай се от главата ми, освобождавам те!

— За бога, ти може и да ме освобождаваш, но аз не те освобождавам от себе си преди края на годината — трябва да изрека втората половина от лъжата си! Като свърша тази работа, ме изкарай на пазара, за да ме продадеш, както си ме купил, с порока ми! Не ме освобождавай — че какво ще правя с тази свобода?

Докато разговаряхме така — ето ги и хората от селото, мъже и жени, бързат да изкажат съболезнования. Ето го и валията с хората си. Господарят ми заедно с търговците отиде при валията и му разказа какво е станало и че това е само половината лъжа. Колкото хора се събраха, много ме клеха и ругаха, а аз се смеех и говорех:

— Как така господарят ми ще ме ругае, щом ме е купил с порока ми?

Той се ядоса и викна:

— За бога, цял живот по-проклет роб от този не съм виждал! И разправя, че това било половината лъжа — какво ще стане, ако лъжата стане цяла! Тогава може би ще събори един-два града!

Ядосан, отиде при валията, но ме удари така силно, че ми причерня пред очите и припаднах. Той начаса довел бръснаря, който ме скопил и спрял кръвта с горещо желязо. Когато дойдох на себе си, бях вече скопец. А господарят ми каза:

— Както ти ми изгори душата с най-скъпото ми нещо, така и аз ти изгорих живота с най-скъпото ти нещо!

После ме продаде доста скъпо, защото вече бях евнух.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на роба със сандъка:

* * *

Все сея бъркотии навсякъде, местя се от емир при емир, от големец при големец. Купуваха ме, продаваха ме, докато се оказах в двореца на емира на правоверните. Но вече пречупи се душата ми, отслабна плътта ми. Това скопяване ме погуби!

* * *

Двамата роби изслушали разказа му и се обърнали към третия роб:

— Разкажи ни и ти твоята история!

— Братовчеди! — рекъл той. — Онова, което разказахте, е празна работа! Аз да ви разкажа защо ме скопиха — макар да заслужавах повече от това! Хем господарката си прекарах, хем сина й, но това е дълга история! Не е сега време да ви я разказвам! Вече се съмва, утрото може да ни завари тук с този сандък и ще си изгубим душиците, ако навреме не се измъкнем навън.

Изкопали тримата дупка между четири гроба, колкото сандъкът да влезе в нея. Наместили го, насипали го отгоре с пръст, излезли от гробищата, затворили портата и изчезнали от погледа на Ганим бен Аюб. Той разбрал, че е вече сам, и си рекъл: „Я да видим какво има в този сандък!“ Когато блеснала зората и дошла светлината, той слязъл от палмата, разровил пръстта с ръце, очистил отгоре сандъка, взел камък, ударил катинара, строшил го и надигнал капака. Надзърнал и що да види — омайна девица, гърдите й се вдигали и отпущали, била хубава и красива, с много накити със скъпоценни камъни. Ганим бен Аюб схванал, че против нея има скроена хитрост, и решил да я спаси. Измъкнал я от сандъка. Щом вдъхнала свежите ветрове и въздухът нахлул в ноздрите й, кихнала, въздъхнала, закашляла се и от гърлото й изскочила топка биле омайниче, толкова голяма, че ако я подуши слон, ще спи цели две нощи. Отворила тя очи, огледала се и рекла с нежен глас:

— Горко на тези, които ме изпратиха в забвение, ще плащат те в съдния ден, в деня на моето възкресение! Кой беше този, който ме обрече завинаги на зла прокоба, кой ме зарови между четирите гроба?

— Господарке! — рекъл Ганим. — Само аз, Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, съм пред този гроб да те измъкна от бедата и да ти върна свободата!

— Благородни момко, кой ме доведе на това място? — запитала тя.

— Господарке! — отговорил той. — Трима роби те донесоха в този сандък!

Той й разказал какво се било случило, и тя рекла:

— Момко! Хвала на Аллаха, който ме подхвърли при човек като тебе! Сега сложи ме пак в сандъка и го изнеси на пътя! Щом намериш някое муле или магаре под наем, натовари сандъка и ме отведи у дома си. Аз ще ти разкажа историята си и ще ти донеса само добрини!

Момъкът излязъл на пътя, наел един човек с муле, натоварил сандъка, а и в сърцето му вече пламтяла обич към нея. Крачел той весел — все пак това било наложница, която струвала десет хиляди динара, а с всичките си накити и огърлици — много повече. Стигнал по живо, по здраво до дома си, разтоварил сандъка, отворил го…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ганим бен Аюб измъкнал момата от сандъка, тя се огледала и видяла, че стаята е приятна, подът е покрит с многоцветни килими с весели шарки, видяла и струпаните денкове и топове с платове. Разбрала, че той е голям търговец с много пари. Открила лицето си, огледала го. Той бил хубав момък и тя го обикнала от пръв поглед.

— Дай нещо да хапнем! — рекла.

Ганим бен Аюб излязъл на пазара и купил всичко нужно — зеленчуци, месо, вино и други неща, донесъл ги вкъщи, седнали да се хранят, яли, що яли, докато се наситили. Той донесъл вино — пили, що пили и се закачали, зачервили се бузите им, пламнали очите им, приискало се на Ганим бен Аюб да разцелува неволницата и да преспи с нея и рекъл:

— Господарке, дари ми една целувка — пък може да охладиш огъня на сърцето ми!

— Слушай, Ганим! — рекла тя. — Потърпи да се напия и да забравя — тогава ще ти разреша, но да го направиш тайно, така че да не усетя целувката ти.

Тя съблякла наметалото си и останала по риза. Пламнало желанието на Ганим и той рекъл:

— Разрешаваш ли каквото те помолих, господарке?

— За бога, не бива да го правиш, защото лошо ти се пише!

Огорчила се душата на Ганим и тъй като пред онова, което искал, застанало препятствие, страстта му се разгоряла още по-силно и той казал следните стихове:

                Кажи, защо скръбта отлита

                в целувката, макар и скрита?

Единствено с добро и с време

целувка може да се вземе.

                Насила може!… — Не, мой мили,

                тя нежелана е насила!

Да мисли всеки, що си иска —

по-сладка любовта е в риска!

                Тя разстояния скъсява,

                за ден да е — навек остава!

Любовта растяла, огънят в сърцето му се възвисявал, а тя го отблъсквала и казвала:

— Не ти трябва да ме обичаш!

Ганим потъвал в морето на безумната си страст, а девойката ставала все по-въздържана. Дошла нощта със свойта тъмнина, спуснал се над нея плащът на съня. Ганим запалил светилниците и свещите, за да стане по-уютно, помилвал нозете й, целунал ги, пооткрил ги, а те — като масло меки, притиснал лицето си о тях и рекъл:

— Господарке, прости на пленника на твоето дихание, изхвърли от погледа си това страдание! Нищо не е разтревожвало така сърцето ми, преди да се появиш ти!

— За бога, господарю, светлина на очите ми! — отговорила тя. — В тебе съм влюбена, за тебе съм привързана, но знам, че не можеш да ме достигнеш!

— И какво пречи? — запитал той.

— Някоя нощ ще ти разкажа историята си, за да знаеш съдбата ми, да ми простиш и да приемеш извинението ми!

Тя се хвърлила в обятията му, обгърнала шията му с ръце, зацелувала го — и така се закачали те, докато любовта не ги покорила изцяло. Цялата нощ те били така в едно легло, но всеки път, когато той посягал, тя се отдръпвала от него. И така — цял месец. Любовта на единия преливала в сърцето на другия, те нямали търпение, кога ще се слеят. Една вечер той седял до нея, двамата си пийнали. Протегнал ръка през тялото й, погладил гърдите й, погладил корема й, слязъл към пъпа й. Тя се стреснала, скочила, опипала дрехите си, затегнала ги и пак легнала. Той я погалил с ръка, развързал шалварите й, бръкнал в тях, посмъкнал ги — тя се стреснала, скочила, надигнал се и Ганим.

— Какво искаш? — запитала тя.

— Искам да се любим! — отговорил той.

— Трябва да си съвсем наясно — казала тя — коя съм и каква съм! — откъснала кенара на ризата си и рекла: — Господарю, прочети какво е писано на тази страна!

Взел той кенара и видял избродиран със злато надпис: „Аз съм твоя и ти си мой, о, племенник на пророка!“ Отпуснал ръка и казал:

— Разкрий ми коя си!

— Добре! Аз съм наложница на емира на правоверните и се казвам Кут ал-Кулуб. Той ме прибра в двореца си и аз израснах там. Обикна ме и ме настани в отделна стая. Нареди на десет неволници да ми служат, дари ме с тези накити. Наскоро халифът замина за някаква страна. Госпожа Зубейда извикала една от наложниците, които ми прислужваха, и й рекла: „Щом Кут ал-Кулуб заспи, напъхай тази топка омайно биле в носа й или в питието й — за това ще ти дам толкова пари, колкото ще ти стигнат за цял живот!“ Неволницата взела упойката и я напъхала в ноздрите ми. Паднала съм. След тази хитрост ме натъпкали в този сандък, довели тайно онези роби, платили и на тях, и на градските привратници, те в нощта ме донесли на мястото, където ти си дремел на палмата, и направиха с мене онова, което си видял. Това е моята история. Не знам какво е станало с халифа. Знай съдбата ми и не ме зачерняй!

Разбрал Ганим бен Аюб, че тя е възлюблена на емира на правоверните, изплашил се от ревността му и седнал самотен в един ъгъл. Объркал се — как да обича онази, която била недостъпна за него! Заплакал от мощта на обичта, от мъката и безумието на страстта, да се оплаква от изпитите на лошото време и от струпаното на гърба му бреме. А нали Всевишният е онзи, който разбужда сърцата за благородна любов, от която е невъзможно да се окажеш! И изпял следните стихове:

Щом влюбен си — загубваш си сърцето,

хубостта и хладен ум ограбва.

„Любов какво е?“ — питат ме. Аз казвам,

че тя е сладост, подсолена със страдание!

Притиснала се към него Кут ал-Кулуб, прегърнала го, неговата любов овладяла сърцето й — вече била казала тайната си. Обгърнала с две ръце шията му, зацелувала го, а той се дърпал, че го било страх от халифа. Съмнало се. Станал Ганим, излязъл както обикновено на пазара, взел каквото му трябвало, върнал се у дома и я заварил да плаче. Щом го видяла, тя млъкнала, усмихнала се и рекла:

— Разтревожи ме ти, любов на сърцето ми! За бога, един час те нямаше, а година ми се стори! Вече ти казах колко силно те обичам! А сега било, каквото било, вземи от мене всичко, което ти се иска!

— Пази боже, това е невъзможно! — възкликнал той. — Може ли куче да седне на лъвския трон? Онова, което е на владетеля, аз не мога дори да го доближа!

Отдръпнал се от нея и седнал встрани. Но неговата сдържаност разпалила още повече любовта й! Тя седнала до него, а когато пийнали, понечила да го съблазни и изпяла следните стихове:

Сърцето влюбено за миг се пръсна!

                Кога ще свърши мъката, кога?

Без престъпление — престъпник в дело мръсно

                като елен оглеждаш се от страх!

Препятствия препъват ни страстта —

с това се сблъсква вечно младостта!

Посред нощ Ганим постлал две постели на различни места.

— За кого е втората постеля? — запитала Кут ал-Кулуб.

— Тази е за мен, а другата — за теб! — отговорил той. — От тази вечер ще спим само така! Всяко нещо на господаря е забранено за роба!

Тя не била съгласна, но все пак той наложил своето — легнал си сам. Така живели цели три месеца. Щом тя се приближавала до него, той я отблъсквал и повтарял: „Всяко нещо на господаря е забранено за роба!“ И колкото повече я отблъсквал, толкова се засилвали нейната скръб и мъка. И тя изрекла следните стихове:

Защо ме обвиняваш, красота?

Видях го — и изгубих си честта!

        Изяществата в себе си събрах,

        изкуства най-отбрани овладях,

        в сърцата непорочни страст налях,

        клепачите с безсъние увенчах!

Сърцето ми заплете се във клони

от страсти луди, лудост го подгони!

        Лов любовта е на сърни и лудост,

        лови, ловецо мой, граби ме грубо!

Най-страшното, което стана, бе,

че омагьоса ме под туй небе!

        Към теб стремя се — пътят е затворен,

        ти задуши ме и очите морни

затварям… Все пак дишам на света!

Защо ме обвиняваш, красота?

Така живели известно време.

А Зубейда през цялото време, докато халифът отсъствал, си говорела: „Какво ще кажа на халифа, като дойде и запита за нея, какво ще му отговоря?“ Тя извикала една старица, доверила й тайната си и рекла:

— Какво да направя Кут ал-Кулуб да изчезне завинаги?

— Ти знаеш, господарке, че халифът скоро ще се върне — отговорила старицата. — Нека дърводелецът издяла тялото на умрялата от дърво, да изкопаят гроб, да запалят наоколо свещи и кандила. Нареди всеки в двореца да се облече в черно. Щом стане известно, че халифът се връща, кажи всички наложници и слуги да се преструват, че са потънали в тъга, и когато халифът влезе и запита какво е станало, да му отговорят: „Кут ал-Кулуб умря! Аллах да възвеличи благодеянията, които ти й направи, а също така обичта на госпожата към нея, защото тя я погреба в двореца си!“ Той ще заплаче и ще му стане тежко. После ще оставиш четци около гроба да прочетат целия Коран. Ако пък си рече: „Братовчедка ми Зубейда от ревност погуби Кут ал-Кулуб!“ или пък го победи мъката и нареди да я извадят от гроба — не се тревожи и от това, пък дори да изкопаят онова дърво, което е издялано като човек, дори да го извадят — нали ще бъде увито в скъпи савани! Ако халифът пожелае да махне савана и да я погледне, ти не му позволявай.

Тези думи се сторили на госпожа Зубейда разумни. Тя наредила на старицата да направи онова, за което й говорила, и тя веднага се заела с тази работа. Наредила на дърводелеца да й направи образ, за какъвто говорила. Загърнали дървото в саван, запалили свещи и кандила. Господарката се облякла в черно, наредила и на наложниците да направят същото. Из двореца се пръснала вестта, че Кут ал-Кулуб е умряла. След време халифът се върнал от път. Влязъл в двореца и само за Кут ал-Кулуб си мислел. Видял, че всички са в черно, и запитал за причината. Съобщили му, че любимата му наложница е умряла, и той паднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, запитал къде е гробът й, а госпожа Зубейда отговорила:

— О, емир на правоверните, аз толкова я обичах, че я погребах в моя дворец!

Халифът влязъл при гроба на Кут ал-Кулуб. Видял мястото подредено, свещите и кандилата запалени и благодарил за направеното. После се надигнал, но се колебаел — все не му се вярвало, че любимата му е мъртва. Накрая колебанието надделяло и той наредил гробът да се разкопае и тя да бъде извадена. При вида на савана той поискал да го махне, за да я види, но се побоял от всевишния Аллах.

— Върнете я на мястото й! — наредила старицата.

И халифът престоял така до гроба цял месец…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че веднъж халифът се прибрал в харема и си полегнал. При главата му седяла наложница и при нозете му — друга. Спал, що спал, но по едно време се стреснал и чул наложницата при главата му да говори на другата при нозете му:

— Господарят ни не знае нищо от онова, което се случи! Той будуваше при гроба, а в него имаше само една одялана дъска!

— А какво се случи с Кут ал-Кулуб? — запитала другата.

— Госпожа Зубейда й прати по една наложница омайно биле и тя я упои! Когато билето я повали, тя я скри в един сандък и изпрати Сауаб и Кафур да го заровят в земята! Но младостта смърт да не я хваща! Чух госпожа Зубейда да казва, че Кут ал-Кулуб е при някакъв млад търговец на име Ганим от Дамаск! А нашият господар плаче и не спи по цели нощи пред гроб без мъртвец!

Така си приказвали двете наложници и халифът ги слушал. Когато свършили разговора си, той вече бил разбрал тайната. Ядосал се, станал, извикал емирите и първенците начело с Джаафар ал-Бармаки и наредил:

— Ти, Джаафар, иди с няколко души до къщата на Ганим бен Аюб! Доведете ми Кут ал-Кулуб, а него го измъчвайте, докато му видите сметката!

По това време Ганим вече се бил върнал, като донесъл парче месо за хапване. Тъкмо да протегне ръка и да хапне, видял как стражи обграждат къщата с извадени мечове. Кут ал-Кулуб разбрала, че вестта за нея е стигнала до халифа. Знаела, че ще ги погубят, побледняла, погрозняла, обърнала се към Ганим и рекла:

— Бягай, любими, спасявай се!

Облякла го като просяк вехтошар. Грабнала парчето месо от трапезата, бутнала го в ръцете му заедно с малко хляб и рекла:

— Не ме познаваш, не си ме видял! Пък аз знам как да се оправям пред халифа.

Ганим се измъкнал в просешката дреха. А Джаафар се приближил към къщата, слязъл от коня си, влязъл и видял Кут ал-Кулуб. Тя се надигнала, целунала земята пред него и рекла:

— Господарю, перото е написало онова, което Аллах е отсъдил!

— Господарке, на мен ми е наредено да задържа Ганим бен Аюб! — казал Джаафар.

— Трябва да знаеш, че той си събра стоката и си замина за Дамаск!

Кут ал-Кулуб влязла в двореца на халифа с почит и уважение — това станало, след като разграбили дома на Ганим бен Аюб. Халифът й отредил тъмна стая, настанил я в нея и оставил една старица да й прислужва — все си мислел, че Ганим се е държал непристойно с наложницата му. После написал писмо на емир Мохамед бен Сулейман аз-Зайни, който бил негов наместник в Дамаск, в което се казвало в часа, когато получи писмото му, да залови Ганим бен Аюб и да му го изпрати.

Стражите на емира задържали майката и сестрата на Ганим, а те не знаели защо става всичко това. Завели ги при него и той запитал къде е Ганим бен Аюб. Те отговорили, че от година нямат вест от него, и той ги пуснал да си ходят…

А Ганим бен Аюб вървял, що вървял до мръкване, огладнял и се изморил от ходене. Стигнал някакво село, влязъл в джамията, седнал на рогозката, подпрял гръб о стената и се отпуснал. На сутринта жителите на селото дошли да се помолят — намерили го отпаднал, но му личало, че преди е бил богат човек. Бил гладен и измръзнал.

— Откъде си, страннико? — попитали го. — Защо си така отпаднал?

Той отворил очи, погледнал ги, заплакал и не отговорил. Някакъв човек му донесъл чайник с мед и два комата. Той си хапнал, а после хората се разотишли всеки по работата си.

Така преживял Ганим месец. Живял, но ставал все по-слаб и по-болен, хората му съчувствали, мислели какво да правят с него, и се договорили да го изпратят в лудницата в Багдад. Тъкмо тогава една вечер при него потърсили подслон две просякини — това били майка му и сестра му. Като ги видял гладни, той им отстъпил хляба, който бил оставен до главата му. Те преспали при него, той не ги познал, те него — също.

На другия ден дошли няколко жители на селото с един камилар и му рекли:

— Отведи на камилата си този болен в Багдад — остави го пред вратата на лудницата, дано го излекуват, пък и ти да припечелиш нещо!

Съгласил се камиларят. Извадили Ганим бен Аюб от джамията, натоварили го заедно с рогозката, върху която спял, на камилата. И камиларят вървял, що вървял и стоварил Ганим пред вратата на лудницата, а после потеглил обратно. Когато хората се появили по улицата, той вече умирал. Струпали се минувачи, но се появил шейхът на пазара, разпръснал ги и си рекъл: „С този нещастник аз може да си спечеля рая — защото, вкарат ли го в лудницата, все едно че са го убили веднага“. Наредил на слугите си да го вдигнат. Отнесли го те у дома му, постлали му нова постеля, подложили му нова възглавница. И шейхът казал на жена си:

— Служи му от цяла душа!

Взела тя, че му стоплила вода, измила му ръцете, нозете и тялото, облякла го с дрехи от своите слуги, наляла му чаша вино, напръскала го с розова вода. А той си спомнил своята Кут ал-Кулуб, разплакал се, станало му още по-мъчно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб останала сама осемдесет дни. Случило се така, че халифът минал веднъж край това място и я чул как рецитира стихове, а после възкликнала:

— Скъпи мой Ганим, няма по-хубав от тебе, няма по-честна дума от твоята. Ти направи добро на онзи, който ти направи зло! Ти пазеше харема на онзи, който разтури харема ти. Заедно с емира един ден ти трябва да застанеш пред най-справедливия и най-мъдрия и да искаш от него справедливост — в този ден съдия ще бъде Аллах, а свидетели — ангелите.

Халифът се върнал в двореца и пратил слугата си да му я доведе. Тя се изправила пред него с наведен поглед, плачещи очи и тъжно сърце.

— Слушай, Кут ал-Кулуб! — казал той. — Виждам, че си пострадала от мене, че ме обвиняваш за мъките си и твърдиш, че съм направил зло на онзи, който ми е направил добро! Кой е този, който е пазил моето, а аз съм разрушил неговото?

— Той е Ганим бен Аюб! — отговорила тя. — Той не ме докосна отблизо и с това е заслужил прошката ти, о, емир на правоверните!

— „Няма сила и воля освен у Аллаха!“ — казал халифът. — Поискай ми нещо, Кут ал-Кулуб, и аз ще изпълня желанието ти!

— Искам от тебе любимия ми Ганим бен Аюб! — казала тя. — О, емир на правоверните, разреши ми да го потърся, може пък Аллах да ни събере!

— Прави каквото си решила! — казал халифът.

Зарадвала се Кут ал-Кулуб, взела със себе си хиляда динара, отишла при един шейх, при друг и все питала за Ганим. А шейхът на пазара казал:

— Я иди у дома, там има един момък странник, много е приятен, много е хубав!

Изпратил той едно момче с нея, то я завело до къщата, където бил странникът. Влязла в къщата, поздравила жената на шейха и запитала:

— Къде е болният, който живее у вас?

— Ето го там, господарке — изглежда ми син на заможни хора, сигурно и богат може да е! — заплакала жената.

Кут ал-Кулуб погледнала в постелята, където лежал Ганим, разгледала го — сякаш бил той, но доста се бил променил, много бил отслабнал и изнемощял. Дала му да пие лекове, дълго стояла при главата му. После се върнала в двореца си. А след това пак тръгнала да търси Ганим. Един ден при нея дошъл шейхът. Той водел майката на Ганим и сестра му Фатна. Въвел ги при нея и рекъл:

— Добродетелна господарке! Днес в нашия град се появиха жена и дъщеря с благородни образи, личи си, че са живели в благополучие, но сега са облечени в груби дрехи, на врата на всяка една виси просешка торба. Доведох ги при тебе да им дадеш приют, да ги поразпиташ — защото не са хора, да ги разпитват нископоставени, пък аз, ако е пожелал Аллах, заради тази добрина ще вляза в рая! Ние обичаме бедните и нещастните, защото искаме да правим добрини! На тези хора може би им са се струпали злини, може да са ограбили богатствата им, да са разрушили дома им!

Двете жени заплакали и заридали. Този плач заставил и Кут ал-Кулуб да заплаче с тях. Накрая майката промълвила:

— Да помолим Аллаха да ни събере, с когото най-силно желаем — със сина ми Ганим бен Аюб!

Кут ал-Кулуб разбрала, че жената е майката на нейния възлюблен, че другата му е сестра.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб им рекла:

— Нека повече не се мъчим!

Тя наредила на шейха да ги отведе в своя дом. На другия ден възседнала мулето си и сама отишла там. Влязла при жена му, тя целунала земята пред нея, благодарила за добрите дела. Там били майката и сестрата на Ганим — жената на пазача вече ги била отвела в хамама, те хвърлили старите си дрехи и сега още повече си личало, че някога били благоденстващи. Кут ал-Кулуб запитала жената как е болният, който е у дома й.

— Както и преди! — отговорила тя.

— Хайде да отидем да го видим! — рекла Кут ал-Кулуб.

Влезли при него, поседнали. А когато Ганим чул да се споменава името на Кут ал-Кулуб, макар че тялото му било изнемощяло и дори костите му гниели, изведнъж душата се върнала в тялото му, той надигнал глава от възглавницата и повикал:

— Ей, Кут ал-Кулуб!

Тя се обърнала към него, познала го и отговорила:

— Да, скъпи!

— Доближи се до мене! — помолил той.

— Нали ти си Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб? — запитала тя.

— Да, аз съм! — отговорил той.

— Хвала на Аллаха, той ме събра с тебе, с майка ти и сестра ти! — и тя му разказала всичко, каквото й се било случило с халифа, после продължила: — Халифът ме дарява на тебе! — много се зарадвал Ганим на това, а тя продължила: — Не излизайте от тук, преди да се върна!

Тя начаса отишла при халифа, целунала земята пред него, разказала му как се е намерил господарят й Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб с майка си и сестра си.

— Доведете ми Ганим! — викнал халифът.

Тръгнал Джаафар да го викне, но Кут ал-Кулуб вече го била изпреварила и отпреди го била посъветвала:

— Халифът ще прати да те извикат. Пред него трябва да имаш дълбок ум, твърдо сърце и сладки думи и да си облечен с богати дрехи! — дала му много динари и продължила: — Давай повече на халифската свита, преди да влезеш при него!

Ето че Джаафар се появил при него на мулето си. Станал Ганим да го посрещне, целунал земята пред него. Отишли при емира на правоверните. Ганим бил сърцат, с глас прекрасен, красноречив, с жестове изящни! Навел поглед към земята, погледнал към халифа и заредил следните стихове:

Велик владетел, жертвам се за тебе!

        Ти, плът добра, добро ще подариш,

запалваш воли и с роса гасиш ги,

        в потопи и огньове ги топиш!

Не смеят цезари да те нападат,

        да грабят твоите дворци, земи!

Царе в нозете ти богатства слагат

        и дарове от своите страни.

Различни погледи към тебе гледат

        и свеждат се пред силния ти гняв —

те полза имат от това и с трепет

        очакват милост от могъщия ти нрав!

И тесни са полета и пустини

        за воините стройни и напети!

Във шатра върху пръстен на Сатурн ти

        подреждаш в нов ред всичките планети!

Избраник мъдър на света духовен,

        ти този ред навред разпространявай,

неволя, скръб и мъки заличавай

        и справедливост по света раздавай!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът харесал блясъка на словото, ясния израз и сладостта от езика на Ганим бен Аюб и рекъл:

— Разкажи ми историята си, обясни ми истината за себе си!

Поклонил се Ганим и разказал на халифа какво му се било случило. Халифът го наградил, направил го свой приближен и му рекъл:

— Прости вината ми и Аллах ще опрости твоята!

— О, емир на правоверните! — отговорил Ганим. — Робът и всичко онова, което той притежава, принадлежи на господаря му!

Харесали тези думи на халифа и той наредил да му се даде дворец, определил му плата, дал му много неволници, преселил майка му и сестра му при него. Чул, че сестра му Фатна е хубавица, и я сватосал за себе си, а Ганим му казал:

— Тя е твоя наложница, а аз — твой мамелюк!

Халифът му платил откуп сто хиляди динара, викнал кадия и свидетели. Халифът и Ганим се оженили в един и същ ден — халифът за Фатна, а Ганим за Кут ал-Кулуб.

* * *

— Но това не е по-удивително от онова, което се разказва в историята на Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан, и чудните неща, които са се случили с тях! — рекла Шахразад.

— А какво им се е случило? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала: