Хиляда и една нощ (117)

Приказка на Абул Хасан ад-Даррадж за Абу Джаафар прокажения

Абул Хасан ад-Даррадж разказвал:

* * *

Много пъти съм идвал в Мека, хора ме следваха по пътя, запознаваха се с мене, пазеха кладенците. Една година пак пожелах да отида до дома на Аллаха и да посетя гроба на пророка му. Казах си: „Знам пътя, ще вървя сам!“ Вървях, що вървях и стигнах до Кадисия. Там видях прокажен, изправен пред михраба. Щом ме видя, той ми заговори:

— Абул Хасан, моля те, нека вървим заедно до Мека!

„Избягах от спътници — как ще вървя с прокажен!“, помислих си и не му отговорих, а когато се съмна, пак тръгнах сам на път. Така вървях, що вървях и стигнах до Акаба. Влязох в джамията и какво да видя — пред михраба стои същият прокажен! „Как ме е изпреварил и е стигнал чак дотук?“, помислих си. А той надигна глава, усмихна се и запита:

— Абул Хасан, ето какво прави слабият, когато не се нрави на силния!

Онази вечер се обърках от онова, което видях. Когато се съмна, поех отново сам на път. Стигнах до Арафат, отидох в джамията — и ето го прокажения отново пред михраба! Стана ми жално и казах:

— Можем да вървим заедно нататък…

— Не мога да направя това! — рече той.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абул Хасан:

* * *

Започнах да плача и да се вайкам, че не му позволих да върви до мене, той каза:

— Не те ли е срам! Нито от плача ти полза има, нито от вайкането ти!

Плачеш, че сам си — но ти ме сам прогони!

И отговор търсиш — не ще го аз пророня!

           Ти видя мойта слабост, болестта те изплаши

           и си рече: „Със болен аз да тръгвам не рача!“

И не виждаше ти, че Аллах е всемощен,

преминава за миг той вселени! Все още

           всичко виждаш с очи, ала те са измамени —

           разстояния, време — са от хора създадени!

Преди тебе пристигнах. Бях гол, гладен, жаден,

но дойдох отпочинал, от Аллаха нахранен

           при пророка… Тъй щедър ми бе господарят!

           Той ни гледа — от него не можем избяга!

Приеми моя поздрав и пак сам остани си

и самин — от самотник урок приеми ти!

Тръгнах си и го оставих. Стигнах до някакъв кладенец и видях, че пак ме е изпреварил. В Медина вече следите му се загубиха. Там срещнах Абу Язид ал-Бустани и Абу Бакр аш-Шабали заедно с няколко други шейхове. Разказах им тази история, а те ми рекоха:

— Уви, ти нямаш вече неговото приятелство! Това е Абу Джаафар прокажения. Пожелае ли той — и от небесата вали дъжд, благослови ли някого — Аллах отговаря на молитвата му.

Когато чух това, желанието ми да го видя отново стана още по-голямо. И както си седях при склона на планината Арафат, някой ме подръпна изотзад. Обърнах се — това беше той. Извиках силно и паднах без свяст. Когато дойдох на себе си, него го нямаше. Стана ми още по-тежко, пътищата ми се виждаха тесни. Отново помолих Всевишния да го видя и не минаха няколко дни, когато той пак ме подръпна изотзад. Обърнах се.

— Пожелал си да ме срещнеш и да ме помолиш за нещо! — рече той.

Помолих го за три неща: първо, Аллах да ми внуши обич към бедността; второ, да не ми дава прекалено много, за да не живея в охолство; трето, да ми позволи да върна благородния му лик. Той се помоли за тези три неща и изчезна.

Аллах отговори на моята молитва. Той ми внуши да обичам бедността — за бога, няма на света нещо, което да обичам повече! И още — ето вече толкова години не живея в охолство, но в същото време Аллах не позволява да се нуждая от нещо — трябва само да го помоля да ми покаже къде да го намеря. Той отговори и на третото ми пожелание както на първите две — тъй щедър и милостив е! Аллах да прости онзи, който е рекъл:

Богат е бедният със свойта чест,

        макар че дрехите му са износени.

И бедността раздава гордост днес,

        звезди от нея красотата просят си.

Беднякът цял живот живее в нощ,

        и ден, и нощ сълзи в очите стелят се.

Приятел няма, спомени… Но йощ —

        с Аллах са само двама — събеседници.

Това е неговият зов, копнеж,

        това е неговият полет, благоденствие.

        Помоли ли — Аллах изпраща бедствия

или пък рукват буйни дъждове.

Ако помоли пак, бедите зли погиват,

        затихва гняв, умира угнетител.

На всеки зов на болен, слаб отива,

        за всяка болка става той лечител.

А тъй е грозен — може да умреш,

        ако го зърнеш — не гори сърцето!

Ти погледни — достойнството му виж,

        макар че скрито е и се не вижда!

Моли се да го срещнеш във беди,

        да махне мъки, радост да приижда!

Побързай! Срещнеш ли го — срещаш бог!

        Той може да помогне във стремежа ти,

макар да е далечен и дълбок,

        ти ще го стигнеш — в рая е божествен!

И този рай единствен всичко дава!

        Аллах единствен е, всепобеждаващ!