Хиляда и една нощ (156)

Приказка за петгодишното момче

Научих още, царю, че четирима търговци се сдружили — имали общо хиляда динара, събрали ги заедно и ги сложили в една кесия. Отишли да купят стока. Видели край пътя хубава градина. Спрели там, оставили кесията при вардачката да я пази, влезли в градината, поразходили се, яли, пили и се веселили и един от тях рекъл:

— Хрумна ми нещо добро! Имам благовония! Хайде да си измием главите в този поток и да се освежим!

— Имаме нужда от гребен! — рекъл друг.

— Ами да помолим вардачката, тя сигурно има! — рекъл трети.

Отишъл четвъртият при нея и й рекъл:

— Дай ми кесията!

— Нека се съберат всички или приятелите ти да ми наредят и тогава ще ти я дам! — отговорила тя.

А те били на такова място, което се виждало, но думите не се чували.

— Тя не иска нищо да ми даде! — викнал им той високо.

— Абе я му дай! — викнали й те.

При тези думи тя му дала кесията. Взел я той и избягал с парите. Когато се забавил, тримата отишли при вардачката и й рекли:

— Ти защо не му даде гребен?

— Ама той поиска от мене кесията! — отговорила тя. — Аз му я дадох, след като получих вашето разрешение, той излезе с нея и си тръгна!

Щом чули думите й, тримата я хванали за ръцете и викнали:

— Ние ти позволихме само гребен да му дадеш!

— Ама той не е искал никакъв гребен! — възразила тя.

Хванали я тримата и я отвели при кадията, изправили се пред него и му разказали за станалото. Кадията я задължил да им върне кесията и я обявил за длъжница на тримата. Излязла тя объркана, пътя не виждала от мъка. Срещнало я едно петгодишно момче и като я видяло така замаяна, запитало:

— Какво ти е, майчице?

Тя не му отговорила — много малък й се видял. Момчето повторило и потретило въпроса си и накрая тя му разказала какво е станало.

— Дай ми един дирхам да си купя халва и аз ще ти кажа как да се отървеш от тази работа! — рекло момчето.

Дала му тя един дирхам и го запитала:

— И какво ще ми кажеш?

— Върни се при кадията! — посъветвало я момчето. — Кажи му: „Но ние се договорихме да им дам кесията само ако са четиримата заедно!“

Върнала се тя при кадията и му казала каквото я било посъветвало момчето.

— Така ли се договорихте? — запитал кадията тримата търговци.

— Да! — отговорили те.

— Ами доведете и приятеля си и си вземете кесията!

Така жената излязла жива и здрава, без нищо да й се случи, и се прибрала у дома…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят изслушал заедно с везирите си и всички от свитата му разказите на момъка и му рекли:

— Владетелю, твоят син е най-знаещият човек на нашето време!

Възхвалили те сина и царя. Царят притиснал към гърдите си чедото си, целунал го, разпитал го какво му се е случило с неволницата. Царският син казал, че тя е била, която го е съблазнявала. Царят му повярвал и рекъл:

— Ако искаш — ти й произнеси присъдата!

— Изгони я от града! — помолил синът.

И царят изпълнил волята му.

И синът седнал до баща си, за да раздели трапезата му и да ощастливява дните му, и така живели, докато при тях дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.

* * *

— И това е краят, с който свършва приказката за царя, неговия син, неволницата и седемте му везири! — рекла Шахразад и продължила с новата…