Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка на втория просяк за нарушаването на дадената дума

Аз съм цар, син на цар. Препрочитал съм неведнъж Корана. Чел съм книги и съм ги тълкувал с авторите им — учени мъже. Изучих науката за звездите и откровенията на стихотворците. Положих усилия и станах по-горен от останалите хора във всички науки. Възвеличи се името ми сред останалите съчинители, вестта за мене достигна до много царе. Чул за мене и царят на Индия, изпратил хора да ме измолят от баща ми, натоварил ги с дарове и други чудесни неща, достойни за царе.

Баща ми приготви шест кораба. Цял месец пътувахме по море, накрая стигнахме до суша. Възседнахме конете, които бяхме взели на корабите. Натоварихме десет камили с дарове и потеглихме. Не бяхме минали много път, когато се надигна вихрушка прах, затъмни светлината, задържа се за малко, после се уталожи и зад нея се появиха шейсет конници — мрачни, като лъвове страшни, в желязо обковани. Разбрахме, че са бедуини разбойници. Те се втурнаха към нас, насочиха копия към гърдите ни. Със знаци се опитахме да им обясним, че сме пратеници до най-великия цар на Индия и не бива да пипат нищо, но те отговориха:

— Нито сме на земята му, нито под властта му!

Убиха някои слуги, останалите се разбягаха. Макар и тежко ранен, успях да избягам и аз. Бедуините ни изоставиха и се заеха с парите и даровете, които носехме.

Тръгнах и не знаех къде отивам. Бях велик — сега станах никой. Вървях, що вървях, докато стигнах до един град, пълен с блага. Хладината на зимата бе отшумяла и пролетта със своите рози бе разцъфтяла. Бях капнал от дългия път, тъжен и бледен и търсех къде да се подслоня. Надникнах в дюкяна на един шивач, поздравих го, разказах му какво ми се бе случило, и той рече загрижено:

— Момко, не казвай никому кой си! Боя се за тебе. Царят на този град е най-големият враг на баща ти и му има зъб!

Донесе ми да хапна и пийна, разговаряхме до късно през нощта. Той ми освободи една стаичка до работилницата си, даде ми постелки и одеяла. Така живях при него три дни. Тогава той запита:

— Знаеш ли някакъв занаят, за да си вадиш хляба?

— Четец съм на Корана! — отговорих. — Изучавал съм науки, знам да пиша и да смятам!

— Твоите занаяти в нашата страна не струват нищо! В града ни няма човек, който да се занимава с науки или да пише — всички знаят само парата! Вземи брадва и въже — ще сечеш дърва за огрев! Така ще се изхранваш — и дано Аллах те спаси! Но не казвай на никого кой си, че ще те убият!

Купи ми той брадва и въже, препоръча ме на някакви дървари и ме изпрати да работя с тях. Излизах, връщах се с товар дърва на главата си, продавах го за половин динар, хранех се с част от тези пари, спестявах останалото. Така мина цяла година. Веднъж влязох в гъста гора. Избрах си едно дърво, покопах около него, за да отстраня пръстта около корена му, и изведнъж брадвата ми удари в медна халка. Почистих пръстта — откри се дървен капак. Отворих го — под него стълба. Слязох до края, а там — врата. Влязох през нея и попаднах във величествен дворец. Там заварих жена — безподобно създание, сякаш самата от блестящи перли изваяна, която може да изгони от душата в изгнание всяка мъка, скръб и терзания. Погледнах я и се преклоних пред Създателя, който бе вложил в нея толкова хубост и красота! Тя ме изгледа и запита:

— Ти човек ли си или джин!

— Човек съм! — отговорих.

— Че кой те е довел до това място, където живея от двайсет и пет години, без да съм виждала жив човек?

Разказах й какво ми се бе случило. Тя се огорчи, заплака и рече:

— Аз също ще ти разкажа историята си. Дъщеря съм на царя на Индия Авитамос, владетел на остров Абанос. Той ме омъжи за чичовия ми син. През нощта на сватбата ме отвлече ифрит. Той ме доведе тук и донесе всичко, от което имах нужда: украшения, дрехи, платове, предмети, храна, напитки. Идва веднъж на десет дни и остава тук една нощ. Закле ме, ако имам нужда от нещо денем или нощем, да докосна двата реда, написани върху това кубе. Вдигна ли ръка — и той се появява. Бе тук преди четири дни, остават още шест дни, докато дойде пак. Ти можеш да останеш при мене още пет дни и ще си отидеш един ден преди той да се появи, нали?

— Да! — отговорих аз.

Тя ме хвана за ръка и ме въведе в приятен красив хамам. Съблече ме, съблече се и сама. Наля ми вино, което миришеше на мускус, и ми сложи да си хапна. Хранехме се и разговаряхме, накрая тя каза:

— Хайде сега, полегни си, изморен си…

Когато се събудих, видях, че ми разтрива нозете. Притеглих я към себе си. И пак седнахме на приказка.

— За бога! — каза тя. — Хвала на Аллаха, който те прати при мене!

Ако знаех, че ще дойдеш, всичко щях да подредя:

във сърцето — топлина, а в очите — чернота,

бузите да запламтят в огъня на радостта,

миглите ми да раздухат пламъка на любовта…

Прекарахме заедно още една нощ, каквато не помня през целия си живот. Събудихме се весели и аз казах:

— Ще те измъкна изпод земята и ще те отърва от този ифрит!

— Успокой се и мълчи! — засмя се тя. — От всеки десет дни само един ще е за ифрита, останалите ще са за тебе!

Но страстта ми надделя и аз възкликнах:

— Ей сега ще строша това кубе с написаното върху него! Нека ифритът дойде — ще го убия! Свикнал съм да погубвам ифрити!

При тези думи тя побледня и зареди:

Поспри се за малко, ти, който жадуваш раздяла!

Страстта обуздай — има граници мъжкото тяло!

        Използвай и краткото време, че иначе следва разлъка!

        След тайната обич настъпва безкрайната мъка!

Стиховете изслушах, но не я послушах. Блъснах с все сила по кубето…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на втория просяк:

* * *

Всичко потъмня. Блесна светкавица, тресна гръм, разтърси се земята. За миг изтрезнях.

— Ифритът дойде! — викна тя. — Нали те предупредих! За бога, сега заради тебе аз ще страдам! Спасявай живота си, излез, откъдето си влязъл!

Забравих брадвата и сандала си. Прескочих две стъпала, обърнах се и видях как земята се разцепи и от там излезе ифрит с отвратителен лик.

— Какво те е прихванало, че ме стряскаш така? — запита той. — Какво те мъчи?

— Нищо! — отговори тя. — Гърдите ми се разтуптяха, поседнах да пийна нещо, че да се отпусне душата ми, и се ударих в кубето.

— Лъжеш, безпътнице! — викна ифритът, който бе забелязал сандала и брадвата. — Що за човешки предмети! Кой е идвал при тебе?

— За пръв път ги виждам! — каза тя. — Пък може и по тебе някъде да са се закачили!

— Глупости! — възкликна ифритът. — Такива на мен не ми минават!

Разсъблече я, разпъна я между четири кола, започна да я измъчва и да я разпитва какво се е случило. Не можах да слушам воплите й. Ужасен се изкачих на пръсти по стълбата, а горе върнах капака на мястото му. Затрупах го с пръст, както си беше, и съжалих за стореното. Бе живяла мирно двайсет и пет години и сега той я измъчваше само заради мен. Казах си следното двустишие:

Безмилостна и милостива е нашата съдба,

веднъж ни праща радост, а други път — беда!

Върнах се при моя приятел шивача. Влязох в стаичката си. Ругаех себе си, че съм ударил по онова кубе. Влезе шивачът при мене и каза:

— В дюкяна е дошъл някакъв чужденец, пита за тебе. Носи твоя сандал и твоята брадва. Отишъл при шивачите и им казал: „Намерих тези неща. Покажете ми стопанина им!“ Шивачите казали, че са твои. Ето го, седи в дюкяна ми. Аз побледнях. Изведнъж подът на стаята се разцепи и от там изскочи чужденецът — той бил ифритът. Не успях да се огледам, а той вече ме бе грабнал и летеше. Ето ни в познатия дворец, ето я и жената — гола, кръв тече по тялото й, сълзи капят от очите й. Ифритът я грабна и запита:

— Безпътнице, това ли е твоят възлюблен?

Тя ме изгледа и отговори:

— Не го познавам, за пръв път го виждам!

— Щом не го познаваш — вземи този меч и му отсечи главата!

Тя взе меча, пристъпи към мене, застана до главата ми. Направих й знак с вежди, пот течеше от лицето ми. Тя ми отговори също със знак и прошепна:

— Всичко това става заради тебе!

Подсказах й, че сега е време за прошка. Тя разбра знака ми, хвърли меча и каза:

— Как да отсека главата на човек, когото не познавам! Той не ми е сторил зло!

Ифритът помисли малко и каза:

— Само обичаща жена може така да съжалява един мъж! — после се обърна към мене: — Ти, човешка твар, познаваш ли я?

— Как да я познавам, щом я виждам за пръв път! — отговорих.

— Вземи този меч и й отсечи главата! Тогава ще те пусна да си идеш и повече няма да те виня за нищо!

— Добре! — отговорих. Взех меча, вдигнах ръка, но тя ми направи знак с вежди: „Нали аз не скъсих живота ти!“ Очите ми се напълниха със сълзи, хвърлих меча и викнах: — О, ифрит силен, юначен! Щом една жена, която притежава по-малко ум и вяра от един мъж, не ми отряза главата, как може аз да отсека главата й, щом не съм я виждал през живота си!

Ифритът грабна меча, удари едната ръка на момичето и я отсече, удари втората, после левия й крак, след туй и десния. Така с четири удара я превърна в жив труп. И всичко това — пред очите ми. Накрая замахна и отсече главата й, а накрая се обърна към мене:

— Ти, човешка твар! Според нашия закон, щом съпругата изневери, тя трябва да бъде убита! Не ми стана ясно дали ми е изменила именно с тебе! Но пък и не мога да ти простя! Пожелай си сам в какъв лик да те омагьосам — на куче, на магаре или на маймуна!

Надявах се, че вече може и да ми прости, и възкликнах:

— За бога, ако ти ми простиш — и Аллах ще прости на тебе, че си простил на един мюсюлманин, и няма да те накаже за извършения грях! Прости ми, както е простил на своя завистник човекът, комуто той е завиждал!

— А как е станало това? — запита ифритът.

И аз заразказвах:

Приказка за завистника и за човека, комуто той завиждал

Разказват, че в някакъв град в една орташка къща живели двама души. Единият все завиждал на другия, опитвал се постоянно да го урочаса с поглед, все гледал да му причини някаква злина. С всеки изминал миг завистта му растяла и стигнала дотам, че престанал да яде и спокойно да спи.

А онзи, комуто той завиждал, умножавал благата си. Щом съседът му завидел за нещо — и то ставало още по-добро. Когато усетил колко много му завижда съседът, той се преместил в друг град и си казал: „За бога, няма да се погубя заради него, я!“ Заживял там, купил си земя. На нея имало стар кладенец. Станал известен човек в града.

Вестта за него стигнала и до завистника и той решил да го посети. Съседът, комуто той някога завиждал, го посрещнал с благопожелания, оказал му почести.

— Искам да ти кажа защо съм дошъл! — рекъл завистникът. — Но нека останем сами! Хайде да излезем из двора!

Станал човекът, хванал завистника за ръка и отишли към дъното на двора. Двамата стигнали до стария кладенец. Там завистникът го бутнал в отвора. Никой не разбрал за станалото. Завистникът избягал, като си мислел, че го е погубил.

А в кладенеца живеели джинове. Те уловили човека с ръце, сложили го да легне върху скалата.

— Този човек е избягал от друг, който много му завиждал, затова се е заселил в нашия град! — заразказвал един от тях. — Но ето че дойде завистникът, престори се на добър и го бутна при нас. А вестта за нашия човек нощес стигнала до султана и той много иска да го види, за да излекува дъщеря му!

— А какво й е на дъщеря му? — запитал друг джин.

— Полудяла е! Но който знае лекарството, ще я оправи! А лекарството е от лесно по-лесно! У дома на този правоверен живее черен котарак, който има на опашката си бяла точка! Ако нашият човек вземе от там седем бели косъма и одими султанската щерка с тях, тя ще се отърве от лошия дух в нея и ще оздравее!

Човекът, комуто завиждали, чул всичко. Когато се съмнало, джиновете вече го били измъкнали от кладенеца. Той се прибрал в къщата си, хванал черния котарак и отскубнал седем косъма от бялата точка на опашката му.

Слънцето още не било изгряло, когато дошъл султанът с войниците си.

— Да ти кажа ли защо си дошъл при мене? — запитал човекът. — Дошъл си да ме питаш какво мога да сторя за дъщеря ти!

— Така е, праведен шейх! — възкликнал царят.

— Изпрати някой да я доведе тук, аз ще се помоля и ако е пожелал Аллах, тя ще се излекува веднага!

Зарадвал се царят. Довели дъщеря му — тя била унесена и безпаметна. Човекът я наместил любезно да седне, завил лицето й с покривало, извадил космите и я окадил с тях. Изкрещяло онова, което било в главата й, изскочило от нея и умът й се върнал на мястото си. Тя закрила лицето си и рекла:

— Кой ме доведе тук?

Много се зарадвал султанът, целунал я по очите, после се обърнал към държавните големци:

— Кажете какво заслужава онзи, който излекува дъщеря ми?

— Да се ожени за нея! — казали те.

— Убедихте ме! — възкликнал той.

Така човекът станал възлюблен зет на царя. Минало време, умрял везирът и царят запитал:

— Кого да направя везир?

— Зет си! — отговорили те.

След известно време умрял и султанът и те се запитали:

— Кого да направим цар? — и си отговорили: — Везира!

И направили везира султан, цар и владетел.

Веднъж царят излязъл да се поразходи с коня си. Не щеш ли — точно тогава завистникът пресякъл пътя му и видял как онзи, комуто той завиждал, оглеждал царството си заедно със своите емири, везири и държавни първенци. Царят спрял поглед върху завистника, после се обърнал към един везир и му наредил:

— Доведете ми този човек, но не го плашете! — довели му завистливия съсед и той наредил: — Претеглете му хиляда мискала от хазните ми, дайте му и двайсет товара стоки и нека петима стражи го изпроводят до страната му!

* * *

— Виж, ифрит, как е простил онзи, комуто завиждали! Невинен съм!

— Стига си приказвал! — каза той. — Ти може или да бъдеш наказан със смърт — но това ще го избегнеш, или да ти се прости — а ти не заслужаваш прошка, или непременно трябва да те омагьосам!

Той разцепи земята, полетя с мене, светът се смали пред погледа ми и стана като дървена паница, която плуваше във вода. Кацнахме върху някаква планина, той взе шепа пръст, духна върху нея, произнесе някакви думи, напръска ме с нея и каза:

— Излез от това лице и стани маймуна!

В този миг аз се превърнах в стогодишна маймуна. Като се видях в този отвратителен лик, се разплаках. Разбрах, че никой не може да си присвои времето! Спуснах се от планината. След месец стигнах до брега на солено море. Забелязах кораб. Вятърът бе попътен и той се движеше към брега. Скрих се зад една скала и когато той пристана, се промъкнах на борда. Капитанът ме зърна, но се смили над мен и каза:

— Търговци, тази маймуна ме моли за помощ и аз ще й помогна! Тя е под моя защита! Никой да не я гони, никой да не я дразни!

Капитанът се отнасяше добре с мен. Каквото и да ми кажеше, изпълнявах всичко и му прислужвах, докато плавахме. Петдесет дни духа попътен вятър. Пристигнахме в голям град. Щом корабът ни пристана, дойдоха мамелюци, изпратени от царя. Качиха се на кораба и приветстваха търговците с мир.

— Нашият цар ви поздравява с благополучното пристигане! — казаха те. — Той ви изпраща този свитък хартия и нареди всеки да напише нещо в него!

Скочих, както бях с лице на маймуна, и грабнах свитъка от ръцете им. Те се изплашиха да не го скъсам или да не го хвърля във водата и закрещяха, но аз им направих знак, че искам да пиша.

— Оставете го! — каза капитанът. — Ако обърка писането, ще го изгоним! Ако пък умее, ще го осиновя! Не съм срещал по-съобразителна маймуна!

Грабнах перото, натопих го в мастилницата и написах няколко реда с почерк „рикка“, като съчиних следните стихове:

На благородни само усмихва се съдбата,

                но ти не си сред тях — изгонен си от нея!

Лицето — животинско, човешка пък — душата,

                макар лице човешко да имаше баща ти!

После написах с почерк „сулс“:

Няма писар, подобен на мене — това е съдбата!

И нека говори със моите думи ръката!

Нека пише и нека подсказва на всички ръката!

Дали ще възкръсна щастлив — нека каже съдбата!

При това прибавих с почерк „мушакк“:

Доказва перото кой прост е и кой — благороден!

Но не и за тебе — изгонен, презрян и безроден!

Докажи със перото сега на какво си способен,

покажи, че си син ти на род превелик, благороден!

Предадох им този свитък хартия, а те отишли с него при царя.

Прочел той написаното и му харесало само моето послание.

— Идете и ми доведете онзи, който е изписал това! — разпоредил се той на приближените си. — Ето, облечете го с тези дрехи, качете го на муле и го доведете при мене! — изслушали те царската повеля и се засмели, а царят се разгневил и викнал: — Как така — аз ви заповядвам, а вие се смеете!

— Царю! — отговорили те. — Ние не се присмиваме на думите ти! Но онзи, който е написал това, не е човешко същество, а маймуна, която живее при капитана на кораба!

Царят трепнал, оживил се и рекъл:

— Искам да купя тази маймуна! — изпратил на кораба хора с дрехи и муле и прибавил: — И непременно да го облечете с тази дреха, да го качите на мулето и да ми го доведете!

Дойдоха пратениците, взеха ме от капитана и ме облякоха с дрехата. Когато ме въведоха при царя, целунах три пъти земята пред него. Присъстващите се чудеха колко съм възпитан, а царят — най-много. После той нареди всички да се оттеглят. Останахме само той, един евнух, един малък мамелюк и аз. Царят се разпореди да донесат храна. Подредиха софрата с всичко, което желае душата и услажда устата. Царят ме подкани да се храня. Аз се изправих, целунах седем пъти земята пред него и седнах да се храня. Когато вдигнаха софрата, измих ръцете си, взех перо, мастилница и лист хартия и написах следните стихове:

Знай, маслото овче за болести лек е,

        когато се смеси със сладка приправа,

но слагай си колкото искаш от мед и

        от масло — скръбта на кунафа не става!

Той ги прочете и се порази:

— И това да е маймуна!… Такава ясна мисъл, такъв почерк!… За бога, това е чудо на чудесата!

Подадоха му шахматна дъска и той ме запита:

— Шах играеш ли?

Кимнах утвърдително. Подредих фигурите, изиграхме две игри — и двата пъти го победих. Той се смая и възкликна:

— Ако това бе човешко същество, щеше да стои няколко стъпала над равните си! — после се обърна към слугата и се разпореди: — Иди при господарката си и й кажи, че царят е наредил да дойде и да се полюбува на тази странна маймуна!

Отиде евнухът и се върна с господарката си — царската дъщеря. Щом ме зърна, тя закри лицето си и каза:

— Татко, откъде ти дойде на ум да ме викаш, за да ме гледат чужди мъже?

— Дъще! — каза той. — От кого закриваш лицето си?

— Този, за който твърдиш, че е маймуна, е учен мъж! — отговори тя.

— Истина ли е това, което тя говори за тебе? — възкликна царят. Поклатих утвърдително глава и заплаках. Тогава той се обърна към нея: — Ти как разбра, че е омагьосан?

— Татко! — отговори тя. — Когато бях малка, при мене имаше една старица — изкусна магьосница. Тя ме научи да правя магия.

— За бога, ти трябва да отървеш този момък, за да го направя свой везир! — възкликна баща й. — Да имаш такава дарба и аз да не знам!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на втория просяк:

* * *

Царската дъщеря взе в ръката си нож с изписани по него древноеврейски знаци, очерта с него кръг, написа в него някакви заклинания, прочете ги и произнесе неразбираеми думи. След миг ъглите на двореца помрачняха, стана така тъмно, сякаш светът се срутваше върху нас. Ето го и ифрита в страшния му лик, с ръце като остри вили, нозе — мачти на гемии, очите му — огнедишащи светилници.

— Предателке, защо престъпваш дадената дума? — извика той. — Нали сме се разбрали никой да не пречи на другия!

— Че кой е давал дума на тебе, проклетнико! — възкликна тя.

— Сега ще ти покажа аз, щом си ме извикала! — викна той.

Целият се превърна в лъв и се нахвърли към момата. Тя бързо отскубна косъм от главата си и го превърна в остър меч. Удари лъва с него и го разсече на две. Главата му се превърна в скорпион, но девойката пък се превъплъти в огромна змия, която изсъска на скорпиона, и двамата се впуснаха в страшна битка. Скорпионът се обърна на орел, но змията стана лешояд, който подгони орела. После орелът се превърна в черна котка, но момата се преобрази на вълк и двамата отново се подгониха из двореца. Котката усети, че я надвиват, претърколи се и се превърна в голям червен нар, той падна в езерото и вълкът скочи подире му. Нарът излетя във въздуха и тупна върху покрива на двореца, вълкът — след него! Нарът се търколи и падна, разпука се, пръснаха се зърната му, подът на двореца се покри с тях. Вълкът тутакси се превърна в петел, който закълва бързо зърната да не остане ни едно. По волята на съдбата едно зрънце се бе търколило във фонтана. Петелът закукурига, заразмахва криле, сякаш искаше да ни покаже нещо с клюна си, но ние не разбирахме думите му. Той кресна така, сякаш дворецът се срути върху нас, завъртя се и затърси по пода, докато накрая забеляза зърното във фонтана. Втурна се да го глътне, като тутакси се превърна в голяма риба, която се гмурна и изчезна под водата. От водата изскочи ифритът, сякаш бе огнедишащ светилник, отвори устата си и от нея заизскачаха пламъци, от носа и очите му блъвна огън. Изскочи и момата — сега тя бе въглен от този голям огън. Двамата се сборичкаха пак, пламна огромна клада, дворецът се изпълни с дим.

— О, по-добре да не бяхме се срещали с тази маймуна, да не й даде Аллах блага дори след второто пришествие! — възкликна царят. — Искахме да й направим добрина, да я спасим от магията, а колко беди донесе това на душите ни!

А аз стоях с вързан език и не можах да отроня нито дума. Изведнъж чухме как ифритът изкрещя изпод пламъка, появи се пред нас и духна в лицата ни огън. Момата го улови отзад и на свой ред дъхна срещу него. До нас долетяха искри. Нейните не ни докоснаха, но една от неговите попадна в окото ми. Друга улучи царя в лицето и обгори половината му. Трета удари евнуха в гърдите, той пламна и падна мъртъв. И в този миг момата изгори ифрита и той бързо се превърна в купчина пепел. Тя се появи пред нас и извика:

— Бързо ми дайте съдина с вода! — подадоха й съдина, тя произнесе нещо неразбираемо, напръска ме и изрече: — Заклевам те с най-силна клетва в името на най-великия Аллах — излез от този лик и се върни в първото си лице! — потръпнах и се превърнах в човешко същество, както си бях преди. Само окото ми го нямаше. А в това време царската щерка извика: — Горя, горя! О, татко, не ми остава вече живот! Не знаех как точно трябва да се боря с джинове. Ако бе някой смъртен, досега да съм го убила!

Черно петно се появи върху гърдите й и запълзя към лицето й. Докато се съвземем, тя се превърна в купчина пепел.

Седем дни продължи траурът. Царят нареди върху пепелта на дъщеря му да се построи огромно кубе, в което закачиха свещи и кандила. А пепелта на ифрита пръснаха по въздуха, като го проклеха в името на Аллах. Султанът се разболя тежко, боледува цял месец, а когато оздравя и брадата му поникна отново, ме извика при себе си и каза:

— Момко, винаги съм живял в благодат, далеч от превратностите на времето, докато не се появи ти! Сега заради тебе животът ни стана безсмислен. От тебе добро не видяхме! Напусни страната ми, синко, достатъчно е и това, което ни се случи заради тебе! Иди си с мир, но ако се върнеш отново и те видя тук — ще те убия!

Още не вярвах, че съм се спасил. Не знаех и накъде да тръгна. Обръснах брадата си, облякох груби черни дрехи и тръгнах на път. Пресичах страни, минах през градове, исках да стигна в Багдад — пък можеше и да се изправя пред емира на правоверните и да му разкажа какво ми се бе случило. Снощи стигнах дотук, срещнах първия ни брат, после се появи и другият. Съдбата ни доведе в този дом, оказахме се сред вас. Ето защо са ми обръснати брадата и мустаците, ето защо е извадено окото ми!

* * *

— Разказът ти е удивителен! — рекла момата. — И ти си отърва главата! Може да си вървиш!

— Няма да си тръгна, докато не чуя разказа и на останалите! — отговорил той.

Пристъпил напред третият просяк и заразказвал: