Хиляда и една нощ (56)

Приказка за Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар

Разправят, царю честити, че в една страна в прастари времена, когато халиф бил Харун ар-Рашид, имало търговец на име Абул Хасан Али — богат и пребогат, с прекрасна външност. Обиквал го всеки, щом го видел. Влизал при халифа, без да моли за разрешение. Пеел му стихове и го развличал със забавни случки. В останалото време купувал и препродавал стоки. В дюкяна му често идвал момък, персийски княз по произход, на име Али ибн Баккар. Бил висок и строен, с приятно лице, румени бузи и гъсти вежди, сладкодумен и засмян, обичал радостите и веселието.

Веднъж двамата си седели на приказка. Задали се десет неволници. Едната била яхнала муле с везано седло и златни стремена, лицето й — забулено с тънко покривало, препасана с копринен колан, бродиран със златна сърма.

Пред дюкяна на Абул Хасан тя слязла от мулето. Али ибн Баккар изпаднал в захлас и понечил да избяга, а тя му рекла:

— Къде толкова си се забързал? Може ли да си тръгнеш, щом аз вече съм тук? Това на нищо не прилича!

— Кълна се в Аллах, господарке! Бягам от онова, което виждат очите ми. Та нали поетът най-добре го е казал:

Като слънце тя е, свети в небесата,

със утеха сладка залъгвай душата:

        че никога няма да литнеш при нея,

        че никога няма да слезе при тебе!

Девойката се засмяла и попитала Абул Хасан:

— Как се казва този момък? Отгде е?

— Той е чуждоземец, персийски княз е и се казва Али ибн Баккар. Пък нали чуждоземните гости трябва да се тачат!

— Ще ти проводя една от моите робини да ми го доведе на гости.

После си тръгнала. Не след дълго се явила една робиня и казала на Абул Хасан:

— Моята господарка те кани заедно с приятеля ти!

Абул Хасан и Али ибн Баккар поели към двореца на Харун ар-Рашид. Сложили им трапеза, нахранили се, измили си ръцете, донесли им вино и пийнали, смаяли ги редките предмети, които видели там. Докато зяпали в почуда, към тях се задали десет млади робини, сред които се откроявала същата онази девойка. Била в синя дреха с копчета от свила, а коланът й — украсен с разноцветни скъпоценни камъни. Али ибн Баккар задекламирал:

Болест ми навлече тази хубавица,

от любовни мъки — цяла броеница.

                Душата си бедна съзрях разтопена,

                от страстта по нея безкрайно сломена.

— Как се зове тази девойка? — попитал Али ибн Баккар.

— Шамс ан-Нахар. Любимка е на Харун ар-Рашид, повелителя на правоверните.

А Шамс ан-Нахар се любувала на хубостта на Али ибн Баккар, както той се наслаждавал на нейната красота. Взаимна любов пламнала в сърцата им. Тя заповядала на робините да запеят:

Към теб, господарю, безценно сърце,

към тебе, живот мой, протягам ръце!

        Целувка блажена очаквам във дар,

        смили се и дай я назаем макар.

Целувката твоя ще върна завчас,

не ще ти остана длъжница и аз!

        Поискаш ли още целувки награда,

        вземи ги, душата ги дава с наслада!

След това една робиня изпяла следните стихове:

Опияни ме взорът му, не виното червено,

извивката на кръста му съня прогони в мене.

        Не виното! Къдрите му дариха ми утеха…

        Не виното! Чертите му ума ми просто взеха.

На къдрите му женската ми воля е във власт,

а тез черти омайни разпалват мойта страст!

Той въздъхнал, а тя била обладана от изгаряща, безумна страст. Станала от дивана и се запътила към вратите на беседката. Той я пресрещнал. Прегърнали се двамата, прималели от любов, и се разплакали от щастие, а Абул Хасан се скрил зад един диван. Той се показал от там и рекъл:

— Бога ми, като ви гледам, ме обхваща удивление! Бива ли да плачете, когато сте заедно? Какво бихте правили, ако бяхте далеч един от друг? Сега не е време за тъга, а за радост!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шамс ан-Нахар напълнила чаша и я подала на Али ибн Баккар. След това заповядала на една робиня да попее и тя изпяла следните стихове:

Сълзите потекат ли, напомнят за виното

и цял стакан преливащ тогава е окото.

                Кажи, Аллах, нима с вино са пълни тия

                клепачи натежали или пък сълзи пия?

Той изпил виното и й върнал бокала. Напълнила го тя и го подала на Абул Хасан, а той го пресушил до дъно. После взела уда и рекла:

— А сега ще възпея стакана!

Облива се лицето му със сълзи тъй прекрасни

от мъка, а в гръдта му бушува огън страстен!

                За своите близки плаче, до него да са вечно,

                но сълзи угнетяват и близки, и далечни!

Дотичала една робиня, цялата разтреперана от страх:

— Господарке, пристигна повелителят на правоверните, чака пред вратата. С него са Афиф, Масрур и другите евнуси.

Всички примрели от страх, но тя се засмяла:

— Ще ги залъжеш с приказки, докато се махнат!

Наредила на робините да спуснат завесите, слязла в градината, седнала на своя диван, наредила на една от слугините да й разтрива краката. Накрая заръчала да отворят вратата, за да влезе халифът. Но вместо него влязъл Масрур с двайсет души:

— Повелителят на правоверните много се е затъжил за тебе, днес е бил на весел пир и желае да те види. Ти ли ще го навестиш, или той да дойде?

Тя станала, целунала земята и рекла:

— Покорно изпълнявам всяко желание на повелителя на правоверните! Идете при него и му кажете, че го чакам!

Тя се преоблякла, влязла при своя възлюблен, прегърнала го силно и се сбогувала с него.

— Повелителко на сърцето ми — горчиво проронил той, — настъпи време за раздяла! Нека да ти се насладя, защото тя може да стане причина да изгубя главата си заради твоята любов.

— Жертвата ще бъда аз — отвърнала тя. — Ти си търговец и все ще срещнеш хора, дето ще те утешат. Ти ще съумееш да опазиш любовта си в тайна. А пък аз ще си навлека само беди. Ох, с какво сърце ще се явя пред халифа? С кои очи ще гледам празното ти място?

Дотичала една робиня и рекла:

— Господарке, пристигнаха слугите на халифа!

— Отведи Абул Хасан и другаря му в гостната, която гледа към градината! — заповядала Шамс ан-Нахар. — Нека стоят там, докато се стъмни, а после гледай да ги измъкнеш!

Робинята ги отвела, затворила вратата, а те вперили поглед към градината и видели, че се задава халифът. Пред него вървели сто евнуси с мечове, а около него ситнели двайсет робини в най-разкошни дрехи. Всяка носела на главата си корона, украсена със скъпоценни камъни и рубини, а в ръката си държала запалена свещ. Халифът вървял бавно. Шамс ан-Нахар го посрещнала пред вратата на градината, завела го до дивана. Свирела музика. Халифът си разменял закачки с Шамс ан-Нахар и заповядал да отворят беседката. Разтворили прозорците, вътре станало светло като ден. Евнусите донесли стаканите за вино.

А Али ибн Баккар обгърнал невиждания разкош с поглед и се обърнал към Абул Хасан:

— Боя се, братко, че халифът ще разбере кои сме! За тебе се страхувам, защото аз съм вече отписан!

Двамата продължили да наблюдават през прозорчето халифа, който се обърнал към една робиня:

— Изпей ни, о, Гарам, някоя хубава песен.

И тя запяла:

По стана бедуинка тъй силно не копнее,

върби, хиджазки мирти тъй страстно не лелее,

                копнеж по керванджии тъй силно я не гони,

                та да стъкми и огън, сълзица да пророни,

тъй както аз копнея. Макар, че в този час

любимият ми мисли, че грях извършвам аз.

Притичала робинята, дето ги била завела в гостната:

— Бързо, Абул Хасан! Слизайте долу, работата става дебела! Тръгвайте, че загиваме.

— Момъкът, дето е с мене, не може да стане — казал Абул Хасан. — Няма сили да се изправи.

Робинята ги извела навън и замахала с ръка. Към тях се приближила лодка. Тя ги качила и заръчала на лодкаря:

— Карай по-живо!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че лодкарят загребал бързо с веслата. Прекосили реката и стигнали до отвъдния бряг. Там робинята се разделила с двамата и се върнала. Али ибн Баккар станал да се поразтъпче. Абул Хасан имал приятели по тези места. Отишъл при един и почукал на вратата. Той веднага се появил, поканил ги, попитал ги какво ги води при него, а Абул Хасан отговорил:

— Тръгнали сме по никое време заради един човек, с когото си имах вземане-даване, но той ми задигна парите! Взех си за спътник приятеля ми Али ибн Баккар. Дойдохме тук с надежда, че ще го намерим, но той изчезна. Няма как да се върнем по тая тъмница и решихме да се приютим в твоя дом!

Подслонил ги стопанинът. Щом се развиделило, те се отправили към града. Абул Хасан поканил приятеля си да му погостува.

— Скъпи ми приятелю — рекъл му той, — най-добре ще е да останеш при мене и тази нощ. Ще се поразведриш и ще разсееш любовната си мъка.

— Да бъде, както казваш, братко! — промълвил Али ибн Баккар.

Абул Хасан събрал приятелите си, пратил за певци и музиканти, пирували през целия ден до мръкнало. После запалили свещи и стаканите с вино тръгнали от ръка на ръка. На развиделяване Али ибн Баккар поискал да си върви. Слугите го качили на едно муле, а Абул Хасан го придружил до дома му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан се простил с Али ибн Баккар и отишъл в дюкяна си. Едва-що седнал и ето че дошла робинята. Разбрал, че е угрижена.

— Добре си ми дошла. Как е Шамс ан-Нахар? — запитал той.

— Ще ти обадя, но първо ми кажи как е Али ибн Баккар.

Абул Хасан й разказал и тя заговорила:

* * *

Когато поехте на път, аз се върнах с разтуптяно от страх сърце. Не можех да повярвам, че сте се отървали. Заварих господарката да лежи в покоите си. Повелителят на правоверните беше седнал до главата й. Нямаше кой да му каже какво става с нея, а и той за нищичко не се досещаше. След полунощ тя се посъвзе.

— Какво става с тебе, Шамс ан-Нахар? — попита той.

— Призля ми. Тялото ми пламна като в огън. Закусих нещо, което никога досега не съм яла.

Даде си вид, че й е по-добре, и поръча да й донесат да пийне нещо. Каза на повелителя на правоверните за нищо да не се тревожи. После той нареди на една от робините да запее:

След теб животът никак не ми е сладък вече!

Да знаех, че тъгуваш, че си от мен далече,

        сълзи от кръв червена тогава бих проляла

        от мъка, че оплакваш нашата раздяла!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на робинята пред Абул Хасан:

* * *

Господарката ни падна в несвяст. Поръсих лицето й с розова вода. Тя се посъвзе, а аз я предумах:

— Господарке! В името на живота на твоя възлюблен бъди търпелива, не издавай нищо!

— Че какво по-лошо от смъртта може да ме постигне? — отговори тя.

Само там ще намеря покой.

И докато си говорехме, една от робините запя следното:

Отсъдиха: „Търпение — спасение“!

Отвърнах им: „Разлъка — нетърпение!“

        Че свързани не ще се разделим,

        да се прегърнем — после ще търпим.

Шамс ан-Нахар отново припадна. Халифът остана до нея чак до зори, изпрати да повикат лекари и им заповяда да се заемат с лечението й. Тя ми нареди да дотичам при вас, за да разбера как е Али ибн Баккар.

* * *

Абул Хасан се учудил и рекъл:

— Върни се при господарката си и я поздрави и я призови да бъде търпелива. Кажи й също: „Пази тайната!“ Предай й, че вече зная как да й помогна, но това не е лесна работа!

Той останал в дюкяна си до края на деня. Привечер дремнал малко и поел към къщата на Али ибн Баккар, който го посрещнал усмихнат:

— Къде се изгуби през целия ден?

— Ако твоето изцеление зависеше от мен, и аз бих дал душата си за тебе. Днес при мене беше робинята й! — и той повторил думите на робинята.

Като се съмнало, Абул Хасан отишъл в дюкяна си. Ето че пак се задала робинята.

— Как е Али ибн Баккар? — попитала тя.

— Не питай! Нощем не мигва, денем мира няма.

— Господарката ви изпраща много поздрави, а за него нося и едно писъмце. Когато ми го даваше, заръча: „Не се връщай без отговор!“ Ето го!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан отвел робинята до къщата на Али ибн Баккар.

— Една твоя позната е изпратила робинята си с писъмце до теб! — казал Абул Хасан. — Тя чака на вратата!

Робинята влязла и подала писмото. Али ибн Баккар го прочел. То гласяло:

„Пратеникът ми ти носи новини от мен,

има думи, няма среща, но не стой смутен!

                Влюбих се безумно, страстно и съм твоя аз,

                сън очите ми не знаят от любовна страст!

Горд бъди, далеч от мене нивга не си бил,

за сърцето, за очите бил си драг, премил!

                Що да чакам? Снагата ти се стопи по мен.

                Не питай ме какво ми е в тоз тежък ден!

Пиша ти писмо с непроизнесени от мен слова и ти не можеш да ги чуеш при това. Очите все така будуват, а грижите в сърцето ми царуват. Сякаш че не съм познала красота и не съм вкусила на живота от сладостта. Изглежда, че съм изтъкана от любов и съм призвана за печал и за горестен зов. Страданията се менят, а страстите ми все растат.

Сърцето се свива, а мисъл тревожна все бяга,

окото будува, умората тялото стяга!

        Напразно търпиме! Раздялата чука, и ето,

        умът е размътен, изхвръкна при тебе сърцето!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан се върнал в дюкяна си, но сърцето му се свивало от притеснение. На другия ден пак отишъл при Али ибн Баккар, а той почнал да декламира:

И преди мен са страдали от любовна мъка,

и живите, и мъртвите бдят се от разлъка.

        Но в моето сърце това, което става,

        надхвърля, надминава всякаква представа.

— Твоята любов е невиждана и нечувана! — казал Абул Хасан. — Как може да линееш така от страст? Какво ли щеше да правиш, ако обичаше някоя, дето не споделя твоите чувства?

Той имал приятел, който бил посветен в историята на влюбените. Та когато го навестил, приятелят го заразпитвал за Али ибн Баккар и поискал да научи нещо и за Шамс ан-Нахар. А Абул Хасан му рекъл:

— Тя го покани веднъж. Толкова мога да ти кажа по този въпрос. Боя се връзката им да не се разкрие. Затуй реших: парите си ще взема и на път за Басра ще поема. Страх ме е робинята да не се разбъбри, да не плъзне по хората мълвата. А после това да доведе до гибелта ми и да ме опозори пред хората…

— Одобрявам намерението ти! — казал му приятелят.

И Абул Хасан тръгнал към Басра. На третия ден приятелят му дошъл да го навести, но не го намерил. Открил къде живее Али ибн Баккар, и казал на слугата му:

— Помоли господаря си да ми разреши да вляза и да му предам поздрави от един човек.

Когато влязъл, видял, че Али ибн Баккар лежи проснат на някаква възглавница.

— Господарю — заговорил гостът, — с Абул Хасан ме свързва стара дружба. Но заварих дюкяна му затворен. Съседите му ми казаха, че е заминал за Басра. Знам, че си му най-верният приятел, и дойдох да те помоля да ми кажеш какво става с него?

Али ибн Баккар пребледнял, развълнувал се и рекъл:

— Сега чувам, че е заминал! Ако е истина, лошо ми се пише!

Али ибн Баккар поръчал на слугата си да иде у Абул Хасан и да попита вкъщи ли е. Той отишъл, след малко се върнал и казал:

— Роднините му казаха, че е заминал за Басра. Но пред вратата чакаше една робиня. Като ме видя, тя ме позна и ми каза, че носи писмо за най-скъпото същество на господарката си, после тръгна с мене и сега чака пред вратата.

— Върви я доведи! — наредил Али ибн Баккар.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом влязла, робинята пошушнала нещо на Али ибн Баккар, после си тръгнала.

Приятелят на Абул Хасан бил златар. И когато робинята излязла, той захванал разговор:

— Сигурно в халифския дворец вече те търсят! Това беше робинята на Шамс ан-Нахар. Преди известно време тя поиска да й направя скъпоценна огърлица и аз й я пратих!

Али ибн Баккар се развълнувал от думите му, едва не му прилошало, но после дошъл на себе си и попитал:

— В името на Аллах, братко, откъде я познаваш?

— Ще ти кажа цялата истина, за да не се притесняваш — отговорил златарят. — Всичко ще ти разкажа! Поисках да се срещна с тебе, защото си ми скъп! Бих искал да ти бъда утеха, докато го няма приятеля ми Абул Хасан! Затуй си отпусни душата и ведро гледай на нещата.

Али ибн Баккар помълчал, па попитал златаря:

— Знаеш ли какво ми пошушна робинята? Разправя, че аз съм посъветвал Абул Хасан да замине за Басра и така с хитрост съм прекъснал нашата връзка. Заклех й се, че няма такова нещо, но тя не ми повярва.

— Братко, ще сторя всичко, за да ти помогна. Ще измисля някаква хитрина да се добереш до нея тихомълком, без да пострадаш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят си тръгнал, без да знае какво точно да стори, та да помогне на Али ибн Баккар. Вървял той замислен и не щеш ли, видял на пътя едно захвърлено листче. Вдигнал го и прочел адреса: „От младата влюбена до нейния любим“. Разгърнал листчето и прочел: „Искам да ти кажа, господарю на сърцето ми, че не мога да разбера защо секнаха нашите писма. Дори вече да не ме обичаш, аз ще продължа да те обичам отдалече.

И горд да си — ще се смиря, жесток да си — ще изтърпя,

могъщ да си — глава ще преклоня.

Да, твойта дума е закон! Кажи — ще се смиря с поклон,

нареждай — ще се подчиня!“

Докато четял писмото, към него се приближила робинята, озъртайки се наляво и надясно. Видяла тя, че златарят държи листче хартия, и рекла:

— Господарю мой, върни ми листчето, което изпуснах!

Той се извърнал и рекъл:

— Робиньо, не се тревожи! За всички тайни гроб съм аз!

— Господарю — рекла робинята, — зная, че няма да издадеш тайната, но си ми дай листчето.

Дал и той писмото, а тя го взела, запечатала го, както си било, и отишла при Али ибн Баккар. Той го прочел, написал отговора, а тя се върнала при златаря. Той строшил печата и зачел писмото, в което пишело: „Не съм охладнял в чувствата си, не съм презрял верността си, не съм погазил обета си и съм запазил чиста любовта си. Изпълнен съм с желание да отвърна на любовта ти. Кълна се в оня, който знае всичко скрито, горя в копнеж да се срещна с теб, любима“.

Златарят прочел писмото и се разридал, а тя му рекла:

— Не мърдай от тук, докато не се върна. Искам на всяка цена да ти уредя среща с моята господарка Шамс ан-Нахар. Оставих я да лежи от мъка в очакване да й отнеса отговора!

Тя се запътила към господарката си, позабавила се малко при нея и когато се върнала при златаря, довела непозната девойка. Щом непознатата прекрачила прага в дома на златаря, се разнесли чудни ухания. Златарят скочил, подал й възглавница и седнал насреща й. Непознатата помълчала, поела си дъх и си открила лицето. На него му се сторило, че слънце сгряло дома му. Непознатата, която била Шамс ан-Нахар, го попитала кой е изплюл камъчето пред него, и той й разказал всичко.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шамс ан-Нахар рекла:

— Човече божи, хорските души са жертва на едни и същи страсти, а човек с човека си прилича. Дела на думи само се не вършат, без мъка няма сполука, а пък наградата идва след усилието. Почивката идва след умората, а успехи жънат само благородните. Сега ти знаеш нашата тайна и разбра, че тази робиня е нейна пазителка. Ние няма да ти сторим зло. Каквото и да ти се случи, тя ще да те спаси. А ти ще бъдеш посредникът между мен и Али ибн Баккар.

И си тръгнала. Златарят я изпроводил до портата, върнал се и седнал замаян от хубостта й. После отишъл при Али ибн Баккар, който възкликнал:

— Кълна се в Аллаха, откакто те няма, сън не ме хваща. Робинята ми донесе писмо от господарката си! — и когато златарят се разсмял, добавил: — Как ти дава сърце да се смееш на думите ми?

— Жарката ти страст ще бъде уталожена само ако поне веднъж видиш онази, за която жадуваш! — му рекъл златарят. — Трябва да се срещнете в другата ми къща, където вече идва робинята със своята господарка. Там среща ще ви уредя, та да изплачете своята болка и мъка.

— Каквото и да сториш, все ще е за добро!

Златарят се прибрал след утринната молитва. Довтасала робинята и рекла:

— Халифът е извън двореца! Най-добре ще е да се срещнат там!

— У дома е по-сигурно! — отговорил той.

Робинята излязла, после се върнала и рекла:

— Моята господарка е съгласна! — после измъкнала от джоба си кесия динари: — Господарката ти предава следното: „Вземи кесията с парите и посрещни нуждите ни по време на срещата!“

Златарят й се заклел, че тези пари не му трябват, тя си прибрала кесията обратно и довела Али ибн Баккар. После си отишла и се върнала след вечерната молитва, като водела Шамс ан-Нахар. Двамата пристъпили един към друг, почнали да си разменят нежни думи. Златарят им поднесъл ядене. Те яли до насита, пили вино, докато се опиянили, и склонили глава един към друг. А Шамс ан-Нахар казала на златаря:

— Любезни господарю, донеси ни цитра или друг някой сладкогласен инструмент, за да се повеселим до насита.

Той им донесъл уд. Тя го взела, сложила го на коленете си, с красив жест ударила струните и запяла:

Търколи се по бузата сълза гореща.

А след разлъката ще има ли пак среща?

После затананикала и робинята:

На срещата яви се ти, любими мой,

във нощ за мен по-скъпа от нощите безброй!

        До мене спа любимият, прегърнал ме с десницата,

        а в свойта радост аз прегръщах го с левицата.

В прегръдка нежна вино от устните му пих

и от меда на кошера им се опияних!

Златарят се прибрал. Пукнала зората, той се помолил, след това си изпил кафето и си помислил, че е време да види приятелите си. Влязъл изплашен съседът му:

— Да знаеш, братко, какви ужасии станаха тази нощ в другата ти къща. Крадци те видели да пренасяш вещите там, влезли там през нощта и те обрали, а гостите ти убили!

Двамата се затичали към другата къща. Заварили я празна и напълно ограбена.

— Няма значение, че покъщнината е изгубена! — възкликнал златарят. — Боя се да не се разчуят нещата около Али ибн Баккар и любимата на халифа! Като нищо ще ми хвръкне главата!

— Нека потърпим! Крадците, които са те ограбили, са избили най-добрия отряд от дворцовата стража. Пазителите на реда са завардили всички пътища и сигурно ще ги спипат! Така и ти ще бъдеш възмезден, без да си мръднеш пръста!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят си рекъл: „Случи ми се това, от което Абул Хасан най-много се боеше. Той е в Басра, а аз се хванах в капана“.

Вестта за грабежа се разчула. Отвред се стекли хора. Някои злорадствали, други му съчувствали. Докато той преживявал мъката си, влязъл един от слугите му и рекъл:

— Някакъв непознат иска да говори с теб!

Излязъл златарят — отвън наистина стоял някакъв непознат, който му казал:

— Имаме разговор на четири очи!

Тръгнали и ха тук, ха там, застигнала ги нощта. Не посмял златарят да попита къде отиват. Стигнали до реката. Седнали в една лодка. Лодкарят ги откарал на отсрещния бряг. Непознатият го повел. Спрял до някаква врата, двамата влезли. Човекът заключил с железен катинар. Влезли в една стая. Там седели десет мъже, които много си приличали — били братя. Сипали му да пийне вино, дали му и да яде. После му рекли:

— Снощи ограбихме къщата ти, пленихме другаря ти и певицата също.

— Аллах да ги пази! Но къде са?

Те посочили с пръст нанякъде.

— Хей там са! Братко, не знаем нищо за тях, но разбрахме, че са от знатно потекло. Ей този тук не даде да ги убием.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят едва не умрял от страх и разказал за всичко. Крадците отишли при Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар и най-любезно им се извинили. А на златаря рекли:

— Разхитихме дома ти, поделихме си част от благините, но решихме да ти оставим нещичко.

А Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар едва не умрели от страх. Тримата се спуснали към реката и стигнали до една лодка. Лодкарят ги откарал до другия бряг, където ги обкръжили конници.

— Откъде идете? — попитали те.

— Не познаваме тези, дето току-що избягаха! — казал златарят. — Ние сме песнопойци. Искаха да ни отвлекат, за да им пеем. С хитрост и подмазване едва се отървахме!

— Не говориш истината! Кои сте вие? — викнали конниците.

Златарят не знаел какво да каже. Шамс ан-Нахар се спуснала към водача им и му пошепнала нещо. Той скочил, качил я на гърба на жребеца, хванал юздите. По същия начин качил и двамата мъже. Край брега на реката се натоварили всички в една лодка. Стигнали пред двореца на халифа. Шамс ан-Нахар влязла, а златарят и Али ибн Баккар потеглили на коне. Конниците ги изпроводили чак до портата им и поели по своя път.

Привечер Али ибн Баккар припаднал. Лежал на постелята, без да се помръдне. По едно време дошли близките му и занареждали:

— Кажи какво стана с него. Защо е припаднал?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят рекъл:

— Запасете се с търпение. Той ей сега ще се съвземе и всичко ще ви разкаже.

Али ибн Баккар се разшавал. Почнали да го пръскат с розова вода. Когато се посъвзел, те го заразпитвали. Златарят си тръгнал, но тъкмо излизал, насреща му се задала робинята на Шамс ан-Нахар.

— Спри за малко да ти кажа нещо! — рекла тя. — Влез в джамията да си поприказваме!

Влязъл той в джамията, а тя — след него. Той й разказал какво се било случило на Али ибн Баккар, а тя на свой ред разправила:

* * *

— Когато видях как ония хайдуци разбиха вратата на къщата ти и влязоха вътре, уплаших се да не ги праща халифът. Ние с двете слугини избягахме. Скрихме се и след това се добрахме до двореца на халифа. Бяхме ни живи, ни умрели. Мръкваше се. Отворих вратата към реката и повиках лодкаря. До полунощ бродих по реката, докато зърнах лодка, която се насочваше към портата. До гребеца седеше мъж, помежду им лежеше жена. Спряха на брега. Жената слезе — беше Шамс ан-Нахар. Тя ми заповяда да платя хиляда динара на човека, който я беше довел.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на робинята пред златаря:

* * *

— По-добре да бях умряла, вместо да преживея всичко! — ми заговори Шамс ан-Нахар. — Бях на косъм от смъртта! Щом крадците ни изведоха от дома на златаря, попитаха ме коя съм. Отговорих, че съм робиня песнопойка, и те ми повярваха. А на същия въпрос Али ибн Баккар отговори, че е обикновен простосмъртен. Подкараха ни към свърталището си. Там те взеха да ме оглеждат, вторачваха се в хубавите ми дрехи и в скъпоценните ми накити. Досетиха се, че сигурно ги мамя, и рекоха:

— Къде се е чуло и видяло проста песнопойка да носи такива скъпи накити? Я ни кажи истината — коя си?

Нищо не им отвърнах, а само си помислих: „Ей сега ще ме убият заради тия скъпи накити!“ Разплакахме се. Тогава Аллах смекчи сърцата им и те ни попитаха:

— Кой е стопанинът на оная къща?

— Стопанинът й е златар — отговорихме.

— Знам го! — обади се един от тях. — Мога да го доведа!

Отиде и доведе златаря, който им каза кои сме. Пуснаха ни. Щом стигнахме брега, довтасаха конниците от нощната стража. Попитаха ни:

— Кои сте вие?

— Аз съм Шамс ан-Нахар, любимката на халифа. Реших да се разходя, но се появиха разбойници, плениха ме и ме скриха тука, ала щом ви видяха, удариха на бяг. Затова държа да те възнаградя!

Той ме позна и ме качи на седлото. Даде коне и на Али ибн Баккар и на нашия златар. При него бързо иди, поздрави го от мен и го попитай как е Али ибн Баккар.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че двамата се сбогували и робинята се върнала при господарката си. Златарят навестил Али ибн Баккар. На вратата един от слугите му рекъл:

— Господарят проводи роби да те търсят под дърво и камък.

Отишъл златарят при господаря му. Той бавно отворил очи и щом го видял, занареждал:

— Всяко нещо има край. Два пътя има пред влюбения: или любимата да види, или да умре. Краят ми е близък. О, защо не умрях по-рано! Аз съм като птица в кафез. Душата ми се топи от мъка. Но всеки има своя час уречен и на смъртта всевластна е обречен.

— Господарю мой, нека си вървя! — казал златарят. — Чакам вести от робинята.

— Добре, но се върни по-скоро да ми кажеш какво става!

Златарят си тръгнал. Още не бил седнал, и се появила робинята, цялата обляна в сълзи.

— Господарю, случи се най-страшното! Когато вчера си тръгнах, заварих господарката да хока една от двете слугини, дето бяха у вас през оная нощ. Тя се уплаши и побягна. Стражникът поиска да я върне, ала тя му се примоли и той я разпита защо е този смут. Тя му разказа за нашите теглила, новината се понесе и стигна до ушите на халифа. Той се разпореди Шамс ан-Нахар да бъде преместена в халифския дворец с цялата й покъщнина и да я пазят двайсет евнуси! Тичай при Али ибн Баккар и му кажи, че нещо се мъти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят се върнал при Али ибн Баккар и му казал:

— Господарю! Ако веднага не напуснеш дома си, до вечерта ще бъдеш убит! Вземи пари и стоки колкото можеш да носиш.

Али ибн Баккар натоварил три камили и яхнал коня си. Същото сторил и златарят. Измъкнали се крадешком. Вървели цял ден и цяла нощ. А призори разтоварили камилите, надянали им букаите и заспали. Не подозирали, че ги дебне голяма беда. Разбойници ги обкръжили, похитили стоката и избягали. Двамата се разбудили, видели какво е станало, но нямало какво да сторят. Продължили пътя си, стигнали до един град и отишли право в джамията. Щом настъпило утрото, влязъл някакъв човек.

— Добри хора, вие май не сте тукашни? — запитал той.

— Вярно е. Нападнаха ни разбойници и ни обраха, дойдохме в този град, но няма кой да ни приюти.

А човекът ги попитал:

— Приемате ли поканата ми да отседнете в дома ми?

Той ги дарил с дрехи и те отишли в неговия дом. Али ибн Баккар взел да въздиша и рекъл на златаря:

— Братко, приближава краят, искам нещо да ти заръчам: ако умра, бързо иди при мама — нека дойде тука! Кажи й, че последното ми желание е било да не плаче за мен!

Чули те някаква робиня да пее нейде отдалеко:

Разлъката тъй бързо между нас застана,

за обич, близост, дружба място не остана!

        Превратности среднощни нас бързо разделиха,

        от среща въжделена без милост ни лишиха.

След срещата разлъка в души отрова лее,

дано пък любовта ни взаимна оцелее.

        Смъртта е само миг — а после отминава,

        разлъката с любимия завинаги остава!

Разлъката, да знаехме, коварно где се крие,

света от нея мигом лишили бихме ние!

Али ибн Баккар отронил сетна въздишка и предал богу дух. Златарят поръчал на стопанина да остане до него и отпътувал за Багдад. Отбил се в къщи, преоблякъл се и отишъл в къщата на Али ибн Баккар, влязъл при майка му и й казал:

— Реши ли нещо Аллах, решението му е неотменно! Прибира душите човешки в срока, предопределен в неговата Книга.

Майката разбрала, че синът й е умрял, и горко се разридала. Златарят й разказал всичките му патила и тя припаднала…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато златарят се връщал към дома си, една жена го хванала за ръката. Била робинята на Шамс ан-Нахар. Двамата се разплакали. Той й съобщил за смъртта на Али ибн Баккар, а после попитал:

— Как е твоята господарка?

— Халифът не дава дума да се продума против нея! — отговорила тя. — Нали му е любимка! Казал й: „Всичко ти прощавам напук на враговете!“ Заповяда да й подредят покои с позлатени стени и още една прекрасна стая. Веднъж, както му беше обичаят, седна да си пие виното. Дойдоха робините, той отреди на всяка полагаемото й се място, а Шамс ан-Нахар тури до себе си. Заповяда на една да запее, тя взе уда и дрънна струните:

Страстта ми прати зов и той ме подчини,

дълбаят сълзи мъка по двете ми страни.

        Сълзите на окото душата ми издават,

        но истината скриват, лъжата оправдават.

Не ще опазя скрита от всички любовта си,

защото ме издава безмилостно страстта ми.

        Как сладка е смъртта, любими мой, след тебе!

        Дано да е щастлив след мен и твоят жребий?

Щом чу стиховете на робинята, Шамс ан-Нахар падна в несвяст. Халифът захвърли чашата и я прегърна, целуна я, но тя вече беше мъртва. Той потъна в скръб и заповяда да строшат всички удове и други музикални инструменти в покоите й. Отнесе я в друга стая и не я остави, докато не се развидели. Щом пукна зората, накара да я окъпят, да я пременят и погребат. После освободи робините й — аз съм една от тях. Събираме се често край нейната гробница.

Оттогава златарят не преставал да ходи на двата гроба.

Такава е тяхната история. Но още по-удивителна е историята на цар Шахраман.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя заразказвала: