Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат

Разправят, царю честити, че във времена минали-отминали в Кайро живял търговец. Казвал се Шамс ад-Дин. Въртял търговия, бил честен и справедлив и оглавявал търговския еснаф. Имал си жена, която обичал, а и тя го обичала. Живели заедно цели четирийсет години, но дечица си нямали. Седял си той веднъж в дюкяна и много се натъжил, като гледал как всички търговци си имали синове, които им помагали в търговията, а той си нямал. Било петъчен ден. Търговецът отишъл на баня и се окъпал, както повелявал обичаят. Като излязъл, взел бръснарско огледало и се огледал в него. Погледнал брадата си и видял, че е повече бяла, отколкото черна. Спомнил си, че белите косми са предвестници на смъртта.

Жена му знаела кога ще се върне мъжът й, умила се и се натъкмила. Влязъл търговецът вкъщи, жена му го поздравила с „Добър вечер“, а той й отвърнал:

— Голямо добро, няма що! И ти си виновна за моето огорчение — отговорил той.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шамс ад-Дин казал още на жена си:

— Днес, докато стоях в дюкяна, видях, че всички търговци си имат синове, които им помагат. Помниш ли оная първа нощ, когато ти ме накара да се закълна, че ще се оженя само за тебе, че няма да взема за жена робиня абисинка или византийка, или пък някоя друга? Но там е работата, че си безплодна и да спи човек с теб, е все едно да дяла камък!

— Аллах ми е свидетел! — възкликнала жена му. — Вината е у тебе, защото семето ти е бистро! От такова семе жените не зачеват и не раждат деца!

— А къде продават биле, от което семето ми да помътнее? — попитал търговецът. — Искам да си го купя!

— Иди го потърси при билкарите!

На сутринта търговецът се събудил разкаян, загдето бил упрекнал жена си, отишъл на пазара и се отбил при един билкар.

— Имаш ли биле, дето да ми помъти семето? — попитал той.

— Имах, ала го свърших! — отговорил продавачът.

Тръгнал Шамс ад-Дин да разпитва всичките продавачи на благовония, но те му се изсмели. Сетне се върнал и седнал в дюкяна си.

На пазара често идвал онзи, дето оглавявал еснафа на посредниците. Той бил хашишаджия, пушел опиум, барш и зелен хашиш. Казвал се шейх Мохамед Симсим и не бил богат. Имал навика да навестява търговеца всяка заран. И тази сутрин го поздравил както обикновено, но търговецът отвърнал троснато на поздрава му.

— Защо си гневен, господарю? — попитал Мохамед. И търговецът му разказал как се бил скарал с жена си. — Господарю, аз имам от онова биле, дето ще ти помъти семето! — рекъл шейхът. — Какво ще ми дадеш, ако накарам жена ти да зачене от тебе след толкова години?

— Ако го сториш, ще ти се отплатя богато! — отговорил търговецът.

— Дай ми един динар! — рекъл шейх Мохамед.

— Давам ти не един, а два динара!

Мохамед взел динарите и казал:

— Подай ми ей оная там паница от китайски порцелан.

Търговецът му дал паницата. Взел я Мохамед, отишъл при един билкар и купил две окии ромейско каркаде и малко ямайски пипер, и канела, и карамфил, и кардамон, и джинджифил, и зелен пипер, и сушен планински гущер. Стрил всичкото и го сварил в чист зехтин. После купил три окии тамян, които замесил с чаша сушена дамаска челебитка. Направил от сместа тесто, добавил малко пчелен мед и напълнил паницата. Върнал се при търговеца, дал му я и казал:

— Ей тази смес ще ти замъти семето! Ще вземеш от нея колкото на върха на аптекарска лопатка, но след като си хапнал овче месо и питомен гълъб с лютиви подправки! После се навечеряй и пийни чиста захар, разтворена във вода!

Търговецът отишъл при жена си и й заръчал какво да наготви. Тя изпълнила поръчката и му сложила да вечеря. После той глътнал от лекарството. Легнал при жена си и тя същата нощ заченала от него.

Минали месец, два, три… Тя разбрала, че е забременяла. Изтекли дните на бременността й, хванали я родилните мъки. Бабата видяла бая зор, докато измъкне бебето. Сетне го повила и го поднесла на майката. Тя му дала гръдта си да бозае. Бебето сукало, насукало се и заспало. На седмия ден направили халва и я раздали на хората. После посипали на земята сол, а търговецът влязъл и поздравил жена си с благополучното раждане.

— Какво име ще му дадем? — попитал той.

— Ако беше момиче, аз щях да му измисля името! — отвърнала тя. — Но нали е момче, само ти имаш право да сториш това!

По онова време хората назовавали децата си с името на някое добро знамение. Докато двамата умували как да назоват детето си, чули някой да се провиква: „Господарю Ала ад-Дин!“ Тогава търговецът казал:

— Ще го наречем Ала ад-Дин Абу Шамат[1].

Наел на сина си дойки и бавачки. Две години детето сукало, пораснало и проходило. Когато станало на седем години, скрили го от страх да не го урочаса някой.

— Ще стои тук, докато не му набоде брадата! — рекъл търговецът.

Поверил го на една робиня и на един роб, обрязал го, наел богослов, който го научил да пише и да чете Корана, преподавал му и останалите науки. Ала ад-Дин ги овладял и станал учен човек.

Ала веднъж робът бил забравил вратата отворена. Ала ад-Дин излязъл от стаята си и се озовал в стаята на майка си, която била поканила на гости няколко знатни госпожи. Докато си говорели, Ала ад-Дин изникнал пред тях. Щом го видели, гостенките покрили от свян лицата си и рекли на майка му:

— Аллах да те накаже, сестрице! Как можа да вкараш при нас непознат?

— Пепел ви на езика! — отвърнала майка му. — Та това е моят син, кръв от кръвта ми и плът от плътта ми. Баща му се уплаши да не го урочасат. Затова го възпита и отгледа затворен в къщата. Ала слугата глупак май е забравил вратата отворена и момчето ми е излязло! А пък ние смятахме да го пуснем чак когато му набоде брадата!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момчето излязло навън. Седнало в беседката. В двора влезли роби с мулето на баща му.

— Накъде сте повели това муле? — попитал Ала ад-Дин.

— Закарахме баща ти до дюкяна му, а сега връщаме добичето обратно! — отвърнали те.

— Че какъв е баща ми? — попитал той.

— Баща ти, момко, оглавява търговския еснаф по цялата земя египетска! — отговорили те. — Той е старейшина и на всички араби, заселени в тукашните градове. Робите му се съветват с него само когато продават стока на стойност поне хиляда динара! А за стоките, дето струват деветстотин и по-малко динара, изобщо не го питат, а си ги продават самички! Всяка стока, дошла отдалеко, дребна или едра, попада под негово разпореждане и той прави с нея каквото намери за добре. Всички стоки, които се опаковат в денкове и потеглят по чуждите краища, излизат от дома на баща ти!

— Мамо, слава на Аллаха, който ме е създал син на старейшината на всички египетски араби и глава на търговския еснаф. Само че защо ме държите затворен? — запитал Ала ад-Дин майка си.

— Държим те там, сине, защото се боим да не те урочасат! — отвърнала тя. — Та нали на тоя свят има и уроки, нали повечето мъртъвци са легнали в земята от тях!

— Мамо, кой може да избяга от ориста си? — рекъл Ала ад-Дин. — Щом нещо ти е писано, то се сбъдва. Онова, дето е било писано на дядо ми, не може да се случи на баща ми. Макар да е още жив, той утре ще умре. Аз ще се появя и ще кажа: „Аз съм Ала ад-Дин, син на търговеца Шамс ад-Дин!“ Никой няма да ми повярва, а старейшините ще кажат: „Никога не сме чували Шамс ад-Дин да е имал син или дъщеря!“ После ще дойдат хората от хазната и ще приберат парите на баща ми! Аллах да се смили над автора на тези стихове:

Загине ли юнакът, пропадат му парите и хора недостойни обсебват му жените.

Ти, мамо, трябва да говориш с тате, за да ме вземе със себе си на тържището, да ми купи дюкян и да ме научи да търгувам!

Върнал се търговецът у дома и заварил сина си седнал до майката. Тя му казала за желанието на детето и бащата се обърнал към Ала ад-Дин:

— Сине, ако е рекъл великият Аллах, още утре заран ще те взема на тържището! Но знай, че работата по тържища и дюкяни изисква благопристойно и безукорно поведение!

Щом се развиделило, Шамс ад-Дин окъпал сина си, облякъл го в нови одежди, възседнал своето муле, качил сина си на друго муле и го повел към тържището. Погледнали търговците и що да видят — задава се главата на търговския еснаф Шамс ад-Дин, а подире му ситни мулето на момче с лице на ясна месечина. Един от търговците не се сдържал и възкликнал пред съседа си:

— Гледай, гледай какво момче ситни подир главата на нашия еснаф! Мислехме Шамс ад-Дин за голям човек, а той бил като праза — отвън хрупкав и бял, а отвътре жилав и зелен!

А шейх Мохамед Симсим, управителят на тържището, за когото вече споменахме, казал:

— Не искаме повече такъв човек да ни оглавява! За нищо на света!

Когато Шамс ад-Дин седнал този ден в дюкяна си, търговците не се струпали при него, както им бил обичаят, а шейхът му казал:

— Тая сутрин търговците са се наговорили да те лишат от главенство и да не ти четат встъплението към Корана!

— Защо? — попитал Шамс ад-Дин.

— Кое е това момче, дето седи до тебе? — го запитал на свой ред Мохамед Симсим. — Та ти си вече стар, човече, глава си на целия търговски еснаф. Комай си в греховна връзка с него, а?

— Как не те е срам! — разкрещял се Шамс ад-Дин. — Аллах да те убие, душата ти да затрие! Та това момче е моят едничък син!

— Да пукна, ако съм знаел, че имаш син! — възкликнал Мохамед Симсим.

— Когато ти ми донесе лека, дето ми замъти семето, жена ми зачена и ме дари с мъжка рожба! — му казал Шамс ад-Дин. — Ала аз се уплаших от хорските уроки и скрих сина си! Исках да го извадя на бял свят, като му набоде брадата. Майка му обаче настоя да му отворя дюкян, да му дам стока и да го науча на занаята си.

Шейхът се върнал при търговците и им разказал цялата история. Тогава те вкупом се отправили при Шамс ад-Дин, честитили му сина и рекли:

— Аллах да пази и тебе, и синчето ти! Но нали и сетният бедняк сред нас, роди ли му се щерка или син, черпи събратята си, като не забравя да покани в дома си роднини и близки! А ти още се маеш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главата на търговския еснаф обещал да нагости търговците, като им казал:

— Заповядайте довечера в моята градина!

Щом се смрачило, той проводил слугата си в беседката и в шатрата, които се намирали в градината му. Поръчал му да ги застели с килими. Решил да прати ястия, шилета и масло. После се разпоредил да сложат две трапези: едната в беседката — за възрастните, а другата в шатрата — за младите.

Търговците надошли, Шамс ад-Дин настанил мъжете в шатрата, а Ала ад-Дин посрещнал момчетата в беседката. Яли, пили и се веселили. А старците седнали и взели да си преповтарят богословски мъдрости. Сред тях бил и един търговец на име Махмуд Балхи. Представял се за мюсюлманин, а си бил чист огнепоклонник. Бил скверен по природа — сношавал се с млади момчета. Той отправял към Ала ад-Дин поглед, пълен със сладострастни помисли. Този търговец купувал от Шамс ад-Дин платове. По едно време той свърнал към трапезата на момчетата. На Ала ад-Дин му се доходило по нужда и той ги напуснал за малко. Тогава Махмуд се обърнал към тях:

— Ако успеете да склоните Ала ад-Дин да тръгне на пътешествие с мен, ще даря всекиго с одежда, която струва цяло състояние!

После се отправил обратно към трапезата на мъжете. Ала ад-Дин се върнал и отново седнал начело на младежката софра. Едно от момчетата попитало своя другар:

— Хасан, кажи ми, кой ти дава пари за твойта търговия?

— Щом възмъжах, казах на баща си: „Дай ми стока да търгувам!“ — отговорил приятелят му. — А той ми отговори: „Сине, баща ти няма своя стока! Върви и вземи пари назаем от някой търговец! Почни да въртиш търговия!“ Отидох при един достопочтен и стар търговец и взех назаем хиляда динара. Закупих платове и заминах за Дамаск. Продадох ги и спечелих два пъти повече. Продължих да търгувам, докато спечелих около десет хиляди динара.

Някои от по-малоимотните момчета взели да разпитват своите по-богати другарчета как са станали и те заможни. Дошъл редът на Ала ад-Дин Абу Шамат. Попитали го:

— А ти, приятелю Ала ад-Дин, какво ще кажеш?

— Мен ме отгледаха затворен! — заразправял той. — Едва миналия петък излязох от зимника. Сега вече имам дюкян, всеки ден ходя там!

— Ясно! — рекли момчетата. — Свикнал си да мързелуваш, не познаваш сладостите на пътешествията!

— Притрябвали са ми пътешествия! — казал Ала ад-Дин.

— Най-голямата гордост за един син на търговец са доходоносните пътешествия! — казали всички вкупом.

Ала ад-Дин се ядосал и напуснал насълзен трапезата.

— Защо плачеш, момчето ми? — попитала го майка му.

— Синовете на тия търгаши ми се присмиват и ми додяват, че нямало по-голяма гордост от пътешествията, от които капят дирхами! — отговорил той.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Ала ад-Дин го попитала:

— Толкова много ли ти се пътува, сине? За коя страна си се наканил?

— Решил съм да отпътувам за Багдад — отговорил той. — От там човек се връща с двойно по-тежка кесия!

— Но, момчето ми, баща ти е богат и пребогат! — рекла майка му. — Ако той не ти закупи стока, аз съм насреща, сине, разчитай и на мене!

Ала ад-Дин не се стърпял и рекъл на майка си:

— Ако си решила да ми направиш добро, побързай!

Майка му повикала робите си и ги проводила при ония люде на баща му, които свивали платовете на денкове. Наредила им да развият един от големите денкове. Те извадили от него десет топа плат.

В това време баща му взел да се чуди защо Ала ад-Дин не е в градината. Когато попитал къде е, слугите му отговорили: „Възседна мулето си и се запъти към къщи!“ Яхнал и бащата на свой ред мулето си и тръгнал да го дири. Когато стигнал у дома, видял топовете плат. Попитал какво означава всичко това. Жена му казала, че синовете на търговците били разплакали детето й. Тогава бащата взел да го съветва:

— Сине, проклета от Аллаха да е пустата чужбина! Та нали самият пророк е казал: „Щастлив е оня, който намира препитание в родното си място!“ А предците ни препоръчват: „Не пътувай, та ако ще и на миля разстояние!“

— Татко, искам да откарам стока в Багдад! — отговорил Ала ад-Дин. — Инак ще навлека дрипи на дервиш и ще се запилея по чужди краища.

— Не съм от тия, дето ги гони немотията, нито съм от ония, дето си нямат пукнат грош! — казал баща му строго, после рекъл: — Ала щом си решил, вземи стока и тръгвай на път!

— „Всичко е в ръцете на Аллаха“ — отвърнал му Ала ад-Дин. — Ако той повели, нищо лошо няма да ми се случи.

Двамата яхнали мулетата и отишли на тържището за добитък. Там Шамс ад-Дин поверил чедото си на керванджията, който го приел като роден син, и двамата скрепили сделката си с договор. Шамс ад-Дин купил шейсет мулета и едно свещено наметало за Абдул Кадир ал-Джилани[2]. После заръчал на Ала ад-Дин:

— Сине, отсега нататък този човек ще ти бъде вместо роден баща! Изпълнявай волята му и го слушай! Щом стигнеш в Багдад и видиш, че платовете намират добър пазар, разпродай ги. Но усетиш ли, че нещата не вървят, посрещни нуждите си с тези пари! — и му наброил десет хиляди динара.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин потеглил на път.

Махмуд Балхи също се канел да пътува за Багдад и станувал край града. Преди да отпътува, отишъл при Шамс ад-Дин, който на сбогуване му заръчал: „Дай тези хиляда динара на сина ми Ала ад-Дин!“ После го помолил да се грижи за него и му казал: „Имай го като свой син!“

Ала ад-Дин се срещнал с Махмуд, сам поднесъл нему и на хората му ядене и пиене. Сетне се отправили заедно на път. От пустини в пустини, стигнали в Дамаск. Махмуд изпратил един от робите си да покани Ала ад-Дин в дома му. Робът му целунал ръка и казал:

— Господарят ми те поздравява и те кани днес на пир у дома си!

— Почакай първо да попитам баща си, керванджията Камал ад-Дин — казал Ала ад-Дин.

Посъветвал се с керванджията и получил следния отговор:

— Не бива да ходиш!

Двамата отпътували от Дамаск и пристигнали в Алеп. И тук Махмуд Балхи устроил пир и пратил да поканят Ала ад-Дин. Той отново поискал разрешение от стария керванджия, който пак му забранил да отиде. Отпътували от Алеп и малко преди да пристигнат в Багдад, Махмуд Балхи вдигнал трети пир и пак изпратил да поканят Ала ад-Дин. Тогава момъкът си рекъл: „Този път ще послушам само себе си!“ Препасал под дрехата си меч. Махмуд го посрещнал любезно, поздравил го и наредил да застелят богата софра. И понечил да целуне Ала ад-Дин, но момчето го отблъснало.

— Поканил съм те, за да се насладя на любовта ти тук и веднага! — рекъл Махмуд Балхи и се нахвърлил върху гостенина си, но Ала ад-Дин измъкнал меча си и се провикнал:

— Нямаш ли срам от белите си коси? Нима не зачиташ Аллаха, нима не тачиш словата на поета, който е изрекъл:

Главата си бяла недей осквернява,

бялото мърси се, лесно почернява.

Върнал се при керванджията и му казал:

— Този човек е долен развратник! Повече няма да деля друм с него!

— Но ако се отделим от Махмуд, сине, боя се, че ще загинем из пътя! — рекъл керванджията. — По-добре да пътуваме в един керван!

— И дума да не става, няма да продължа пътя си с него!

Натоварили топовете си плат и тръгнали само със своите хора. Стигнали до една долина. Рекли да спрат, за да поотдъхнат, но керванджията казал:

— Не спирайте тук, а продължете бързо да пристигнем в Багдад, преди да са залостили градските порти! Те се отварят и затварят винаги след изгрев и преди залез-слънце от страх да не бъде овладян градът от рафидитите[3]! Боя се, сине, да не те ограбят бедуините.

— Човече, защо трепериш от страх като презрян слуга? — възкликнал Ала ад-Дин. — Решил съм да вляза в Багдад утре по светло, та хората да видят стоката ми и добре да ме запомнят!

— Прави каквото ум те учи! Аз само ти давам бащински съвет! — рекъл керванджията и въздъхнал.

Ала ад-Дин наредил на хората си да разтоварят мулетата. Те опнали стана, но паднала нощта. Ала ад-Дин отишъл по нужда и видял в далечината някакво блещукане.

— Керванджийо, какво ли ще да е това подозрително блещукане? — попитал той Камал ад-Дин.

Камиларят вперил поглед в далечината и разбрал какво блести: стърчащи копия, бляскави оръжия и бедуински мечове. Това били разбойниците бедуини начело с техния главатар Аджлан Абу Наб[4]. Разбойниците видели стоката и закрещели:

— Тази нощ ще падне богата плячка!

— Пръждосай се, куче бедуинско! — се провикнал керванджията.

Абу Наб пробол гръдта му с копието. Керванджията издъхнал до вратата на шатрата.

Кървава сеч се разиграла пред очите на Ала ад-Дин. Бедуините обкръжили кервана и избили всички. Сетне натоварили мулетата с платовете и отпрашили. Тогава Ала ад-Дин си помислил: „Заради мулето и скъпата си дреха ще идеш на оня свят!“ Скочил, съдрал дрехата си и я захвърлил. Останал само по риза и долни гащи. Видял пред себе си до вратата на шатрата локва кръв. Почнал да се въргаля в нея и така изцапал ризата и гащите си, че заприличал на убит.

Подбрали разбойниците кервана и отпрашили.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че през това време Махмуд Балхи заповядал на хората си да натоварят кервана и потеглил на път. Стигнал до Лъвската гора. Съзрял Ала ад-Дин само по риза и долни гащи, загледал се в избитите слуги наоколо и попитал отдалеко:

— Кой те подреди така, човече?

— Бедуините! — отговорил Ала ад-Дин.

— Не съжалявай за мулетата и стоката! — казал Махмуд Балхи. — Утеши се с тези мъдри слова:

От гибел щом спаси се на мъжа главата,

като отрязан нокът презряна е парата!

Махмуд Балхи го качил на едно муле. Поели веднага на път. Стигнали до Багдад и се подслонили в дома на възрастния търговец. Стопанинът заповядал да приготвят банята за Ала ад-Дин. След като момчето излязло от там, Махмуд Балхи го въвел в стая, цялата украсена със злато. Заповядал да застелят трапеза. Яли и пили, Махмуд се навел да го целуне по бузата, но срещнал ръката на Ала ад-Дин, който го попитал:

— Май още си в плен на старите си мераци!

— Ще ти дам и стока, и муле, и дрехи, само ми позволи да си начеша крастата! — казал Махмуд Балхи. — Обезумял съм от страст по теб! Послушай божествените думи, които е изпял поетът:

Мълвели наште старци, и шейхът ни го рече,

(Абу Билал от Шарика го бил научил вече),

   че влюбените мъчи неутолима страст!

   Целувки и прегръдки? Не, те дирят плътска сласт!

— Тая, дето си я намислил, няма да я бъде никога! — провикнал се възмутено Ала ад-Дин. — Я по-добре ми отвори портата да си вървя!

Отворил му Махмуд Балхи портата, Ала ад-Дин излязъл, а кучетата го сподирили с лая си. Озовал се до вратата на някаква джамия. Сврял се край входа й. Изведнъж видял да блещука светлина, излъчвана от два фенера. Носели ги роби, които осветявали пътя на двама търговци. Единият бил старец с приятна външност, а другият — млад момък. Ала ад-Дин чул как момъкът казва на стареца:

— Заклевам те в Аллаха, чичо, върни си ми съпругата!

— Колко пъти ти казвах да не се развеждаш, но за тебе разводите са нещо тъй обикновено — отвърнал старецът, обърнал се, съзрял Ала ад-Дин и му казал: — Мир на тебе, момко! Как те викат?

— Казвам се Ала ад-Дин и съм син на Шамс ад-Дин, главата на търговския еснаф в Кайро! — и му разказал перипетиите си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

До ушите ми достигна, царю честити, че старецът рекъл:

— Дете мое, ще приемеш ли, ако ти дам хиляда динара и една дреха, която струва още цели хиляда динара?

— Голяма е щедростта ти към мене, старче. Но на какво дължа подобна любезност? — попитал Ала ад-Дин.

— Виждаш ли това момче, дето стои до мене? — отговорил старецът. — То ми е племенник. Един на майка и баща. Аз пък имам дъщеря, която също ми е едничка. Чудна красавица е тя! Ожених я за този мой племенник, че той гаснеше от любов по нея! Ала тя не можеше да го търпи! Един ден той вероломно наруши съпружеската си клетва и трижди изрече, че се развежда с жена си, и тя тутакси го напусна. Тогава той пък започна да провожда при мене куцо и сакато, дано склоня да му върна жената. Но аз му казах: „Тая работа ще стане само със заместник“. Тогава се договорихме заместникът да бъде някой чуждоземец, та после никой да не хвърли петно върху зет ми. Ти нали не си тъдявашен, тръгвай с нас! Ожени се и се приюти при нея през тази нощ с брачен договор, а утре заран се разведи с клетва! Тогава ще получиш наградата, която ти обещах[5].

Ала ад-Дин размислил и си рекъл: „Все ще е по-добре да преспя една нощ с хубавата младоженка в мека постеля, вместо да се свивам по сокаци и джамии!“ И тръгнал с двамата при кадията.

— С какво мога да ви бъда полезен? — обърнал се кадията към бащата на момичето.

— Желаем това момче да стане заместник на мъжа на дъщеря ми — отговорил той. — Искаме да сключим брачен договор с откуп от десет хиляди динара. Пък щом преспи с дъщеря ми през нощта и се разведе с нея на заранта, ще му дам дреха за хиляда динара!

Сключили договора при това условие. Бащата на момичето завел Ала ад-Дин в дома на дъщеря си. Оставил го пред вратата, сам той влязъл при нея и й казал:

— Ето ти свидетелството за твоя откуп! Скрепих брака ти с договор с един красив момък! Казва се Ала ад-Дин Абу Шамат. Бъди нежна и грижлива към него!

* * *

А братовчедът на момичето имал една позната баба и се показвал често щедър и благосклонен към нея. Потърсил я и рекъл:

— Майчице, ако жена ми Зубайда види този хубавец, няма да се сети повече за мене! Затова те моля да скроиш някоя хитрина, та да провалиш срещата им!

— Няма да го оставя да я докосне с пръст! — отговорила тя, после отишла при Ала ад-Дин и му казала: — Сине, не се докосвай до девойката, остави я да спи сама. Снагата й е поразена от проказа! Боя се за здравето ти!

— Щом е тъй, ще мина и без нея! — рекъл Ала ад-Дин.

Сетне старицата отишла при Зубайда и я излъгала, че Ала ад-Дин е прокажен.

— В такъв случай нямам нужда от него! — казала Зубайда. — Да си спи сам, пък съмне ли, ще го отпратя да си върви! — после повикала една своя робиня и й наредила: — Сложи софрата и му дай да вечеря!

Робинята постлала софрата пред Ала ад-Дин, който се наял до насита. После седнал и взел да чете с красиви напеви Корана. Девойката се заслушала, гласът му зазвучал нежно в ушите й. Рекла си: „Проклета да е от Аллаха оная старица, дето ме излъга! Ако беше тъй болен, той не би имал такъв сладък глас!“

После взела уда си, изкусно изработен в индийските земи, настроила го и запяла:

Сръндаче младо любя — тъжно, ваклооко,

чак върбовото клонче ревнува го жестоко.

                То друго ще залюби, за мен не ще да знае,

                Аллах му праща тази, която той желае!

Ала ад-Дин затворил Корана и на свой ред запял:

На стана скрит под дрехата привети аз отправям

и бузите пламтящи като рози поздравявам.

Зубайда станала, обзета от силна любов по него, и вдигнала завесата, която ги разделяла. Щом я съзрял, Ала ад-Дин запял:

В лице е месечинка, във кръста е върбичка,

дъхът й амбра е, с очи е на сърничка.

                В сърцето ми тъгата гнездото си е свила,

                в минута на разлъка гнети ме с пълна сила.

Раздвижила се Зубайда, бедрата й потръпнали, извила се снагата й, стаила чудни прелести. Двамата си разменили погледи, пълни с безброй копнежи. Ала щом тя се приближила към него, той се развикал:

— Стой по-далеч от мен! Ще ме заразиш!

Тя заголила ръката си, китката й заблестяла като сребро. После на свой ред му извикала:

— Стой настрана! Ти си прокажен и ще ме заразиш!

— Проклетата старица ме излъга, че ти си прокажена! — казал той.

После разголил ръката си. Плътта му блеснала като най-чисто сребро. Тогава Зубайда го прегърнала. Приласкал я и той до гърдите си. Притеглила го тя върху себе си, разгърнала дрехата си. Зашавало нещото, което бил наследил от баща си, той обгърнал кръста й и вкарал жилата на сладостта в плътта й. От вратата на победата стигнал до вратичката на космите. След това отишъл на пазара втори, трети, четвърти и пети път. Гърненцето си потърсило похлупачето и го намерило. Като се развиделило, Ала ад-Дин казал на Зубайда:

— Колко кратко беше наслаждението ми! Тъкмо го изпитах и ето че дойде гарван, грабна го и отлетя.

— Какво искаш да кажеш? — запитала го тя.

— Повелителко на сърцето ми, не мога да остана повече при теб! Баща ти ме накара да подпиша свидетелство, че ще получи откуп десет хиляди динара! — отговорил Ала ад-Дин. — Не дам ли тези пари още днес, ще ми ги поискат чрез съда и ще ме запрат при кадията! А аз сега не мога да платя и половин сребърник от тези десет хиляди!

— Повелителю на сърцето ми, ти ли си ми мъж и господар или те?

— Аз съм ти мъж и господар, но нямам пукнат грош.

— Вземи тези сто динара! — продължила тя. — Ако имах повече, щях да ти дам колкото поискаш. Но ако ти проводят утре пратеник да те повика при кадията и те двамата с баща ми ти кажат: „Разведи се!“, ти ги попитай: „Кой е този верски закон, който ще ме задължи да се женя вечерта, а на заранта да се развеждам?“ После ще целунеш ръка на кадията и ще го дариш с нещо. Ще целунеш ръка на всеки един от свидетелите и ще им дадеш по десет динара. Попитат ли те: „Защо не искаш да се разведеш и не вземеш мулето и дрехата, както сте се договорили“, ти им речи: „За мен всеки неин косъм струва хиляда динара! Как тогава да се съглася на развод срещу една нищо и никаква дреха?“ Ако кадията настоява да дадеш откупа, ти отвърни: „Сега съм в затруднено положение!“ Тогава кадията и свидетелите ще те съжалят и ще ти дадат отсрочка за плащането!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато двамата си говорели, пристигнал пратеник от кадията и казал на Ала ад-Дин:

— Кадията иска да говори с теб! Тъстът ти те вика пред съда!

Тръгнали към съда. Там го попитали:

— Защо още не си се развел с тази жена и не спазваш онова, за което си поел задължение?

Ала ад-Дин пристъпил към кадията, целунал му ръка и сложил в дланта му петдесет динара, после рекъл:

— Дълбокоуважаеми, кой е този верски закон, който ще ме задължи да се женя вечерта, а на заранта да се развеждам против волята си?

— Никой мюсюлмански закон не предвижда насилствен развод! — отговорил кадията.

— Щом не щеш развод, плащай десетте хиляди динара откуп! — развикал се бащата на девойката.

— Дай ми три дни срок! — примолил му се Ала ад-Дин.

— Три дни са малко! — казал кадията. — Трябва да ти даде десет!

Договорили се след десет дена или да плати откупа, или да се разведе и го пуснали да си върви.

Отишъл Ала ад-Дин и купил всичко необходимо за ядене. Влязъл при Зубайда и й разказал какво се било случило, а тя му рекла:

— За това време много вода може да изтече и да се случат чудеса. Колко добре го е казал вдъхновеният от Аллаха поет:

Прилива гневен обладай мълчаливо,

бедата надвиснала срещни търпеливо,

        че нощите крият в утроби потайни

        на чудото рожби — нечути, незнайни!

Приготвила храната, яли, пили и се веселили. Ала ад-Дин помолил Зубайда да му изсвири нещичко. Тя взела уда си и запяла така, че и скалите подели песента й. Пеела тя сладката си песен, пригласял й Ала ад-Дин. Не щеш ли, почукало се на вратата. Ала ад-Дин отворил и що да види — на прага стояли четирима дервиши. Попитал ги:

— Какво обичате?

— Господарю, ние сме дервиши чуждоземни — отговорили те. — Нежните стихове и музиката са храна за душите ни! Искаме да пренощуваме в дома ти, а утре заран ще поемем на път! Великият Аллах ще ти въздаде награда за твоята добрина. Музиката, която чухме, грабна сърцата ни.

Поканил ги Ала ад-Дин, донесъл им да ядат, но те се въздържали и му обяснили защо не искат да хапнат:

— Господарю, най-добрата храна за нас е да споменаваме Аллаха ежечасно и да слушаме сладкогласни песнопения! Чуй думите на поета, вдъхновени сякаш от самия Аллах:

Дошли сме, да те видим имаме желание,

че плюскането, братко, е скотско занимание!

Чухме, че от дома ти се разнасят нежни звуци. Прииска ни се да видим певицата и да разберем бяла или черна робиня е тя, или е дъщеря на свободни люде.

— Това е законната ми съпруга! — казал Ала ад-Дин, разправил им всичките си патила и добавил: — Само че моят тъст ме кара да му заплатя откуп за нея, който възлиза на цели десет хиляди динара! Дал ми е десет дни срок да го сторя.

— Не се тревожи! — казал един от дервишите. — Аз съм шейх на дервишко теки. Водач съм на четирийсетима дервиша, които завчас ще съберат десет хиляди динара. Но, моля те, нареди на жена си да ни изпее нещо като за своя душа, та да се поразведрим! Че музиката за едни е като дар, за други — цяр, а за трети — прохладен зефир.

* * *

Тези четирима дервиши били халиф Харун ар-Рашид, везирът му Джаафар Бармаки, Абу Нуас Хасан ибн Хани и Масрур, палачът на халифската мъст. Халифът се бил нажалил от нещо си и поискал да се поразведри. Така попаднали пред дома на Зубайда. Чули долитащата от вътре музика и им се прищяло да разберат кой свири. Радостни и доволни, те прекарали нощта в раздумки. Като се развиделило, халифът пъхнал сто динара под молитвеното килимче на съпрузите, сбогувал се с Ала ад-Дин и си тръгнал. Щом повдигнала килимчето, Зубайда видяла стоте динара и казала на съпруга си:

— Вземи тези сто динара! Намерих ги под килимчето! Дервишите са ги сложили, без да се усетим!

Ала ад-Дин ги взел, отишъл на тържището и купил всичко необходимо за ядене.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на следващата нощ Ала ад-Дин запалил свещите в цялата къща. Докато двамата си говорели, ето че дервишите пак похлопали на вратата. Той отишъл да им отвори и ги попитал:

— Донесохте ли десетте хиляди динара, които ми обещахте?

— За съжаление не успяхме! — отговорили те. — Но ти не бери грижа! Утре, ако е рекъл Аллах, ще оправим работата! Ти само нареди на жена си пак да посвири и да попее!

Радостни и доволни, те прекарали и тази нощ в разговорка. Щом утрото разпръснало тъмата и пукнала зората, халифът пак пъхнал сто динара под молитвеното килимче и дервишите си тръгнали. Така го навестявали в продължение на девет нощи. След всяка нощ халифът слагал под молитвеното килимче по сто динара. На десетата нощ дервишите не се появили, защото халифът бил изпратил да извикат един богат търговец.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че повелителят на правоверните казал на търговеца:

— Приготви ми петдесет товара платове, от каирските! Всеки товар да струва по хиляда динара! Изпрати ми и един абисински роб!

Търговецът изпълнил заръката му. Халифът написал писмо от името на Шамс ад-Дин, главата на търговския еснаф в Кайро и баща на Ала ад-Дин, и казал на роба:

— Поведи кервана със стоката и бързо го закарай в града! Щом пристигнеш там, попитай хората: „Къде живее моят господар Ала ад-Дин Абу Шамат?“ Те ще ти покажат къщата му.

През това време братовчедът на Зубайда се появил при баща й и му рекъл:

— Ела да отидем при Ала ад-Дин и да разведем братовчедка ми!

Отправили се към къщата на Ала ад-Дин. Щом стигнали, видели, че пред нея са спрели петдесет мулета, натоварени с платове. Водел ги роб.

— За кого е тая скъпа стока? — попитали те, а той отвърнал:

— За Ала ад-Дин Абу Шамат, любезни господари! Неговият баща му я изпраща в Багдад! Керванът му бил пресрещнат от бедуини разбойници. Заграбили парите и похитили стоката. Щом научи новината, баща му ме проводи при него с нов керван! Праща му по мен и муле, натоварено с петдесет хиляди динара, бохча скъпоценности, самурена шуба и тас с ибрик от чисто злато!

— Ясно! Търсиш зет ми! Ей сега ще ти покажа къде живее! — казал бащата на Зубайда.

През това време Ала ад-Дин си седял угрижено вкъщи. Почукало се на вратата. Ала ад-Дин казал:

— Зубайда, един Аллах знае кой се е разтропал по това време! Сигурно баща ти пак ми провожда пратеник от кадията или от валията.

Слязъл той, отворил вратата и видял своя тъст. До него стоял абисински роб — смугъл и приятен на вид, който яздел муле. Робът скочил от мулето, целунал ръка на Ала ад-Дин и казал:

— Аз съм роб на господаря Ала ад-Дин Абу Шамат, сина на Шамс ад-Дин, глава на египетския търговски еснаф. Баща му ме изпраща при него с поръчение! — и му подал писмото.

Ала ад-Дин го отворил и го прочел: „Сине, до мен достигна вестта, че хората ти са избити, а парите и стоката ти — похитени. Изпращам ти тези петдесет товара египетски плат, една дреха, една самурена шуба, тас и ибрик от чисто злато. С парите ще търгуваш. С майка ти и близките всичко е наред, пращат ти безчетни поздрави. До мен достигна вестта, че си станал заместник на девойката Зубайда, свирачката на лютня, и че си задлъжнял и трябва да платиш откупа за нея, който възлизал на петдесет хиляди динара. Изпращам ти парите със стоките по твоя роб Салем“.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин казал на тъста си:

— Вземи откупа за дъщеря си! Вземи и стоките и прави с тях каквото пожелаеш.

— Кълна се в Аллаха, не искам нищо! — отговорил тъстът.

Стоките били внесени в къщата, Ала ад-Дин и тъстът му също влезли. Тогава Зубайда попитала баща си:

— Татко, чии са тези стоки?

— Стоките — отвърнал той — са на съпруга ти Ала ад-Дин! На теб оставям да решиш въпроса с откупа!

Ала ад-Дин отворил сандъка и отброил откупа за Зубайда. А братовчед й пак се примолил:

— Чичо, нека Ала ад-Дин се разведе и ми върне женичката!

— Оттук нататък това е съвсем нередно, защото мъжката власт е вече в негови ръце! — рекъл чичо му.

Братовчедът си тръгнал с наведена глава. Залежал се болен и се споминал.

Ала ад-Дин устроил пир, както му бил обичаят, и казал на Зубайда:

— Виж ги ти тези лъжци дервишите! Обещаха ни нещо, а не го изпълниха!

— Не виждаш ли, че беше останал без пукнат грош в джоба! Какво искаш от бедните дервиши? — рекла Зубайда.

Денят угаснал и настъпила нощта, запалили свещите. Тогава на вратата се почукало. Ала ад-Дин слязъл, отворил и видял дервишите.

— Привет на лъжците! — казал им. — Влизайте!

Те влезли. Настанил ги да седнат и подредил софрата. Яли, пили и се веселили. След това те се обърнали към Ала ад-Дин:

— Приятелю, сърцата ни горят от нетърпение! Разкажи ни историята с тъста ти.

А той им казал:

— Аллах ме възмезди много по-богато, отколкото бях очаквал!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че дервишите казали на Ала ад-Дин:

— Кълнем се в Аллаха, бояхме се за теб! Не устояхме на думата си и не успяхме да намерим пари!

— Аллах ми помогна чрез баща ми, който ми изпрати много пари и стока! — рекъл той. — С тъста си съм най-подир в мир, а жена ми вече ми принадлежи по право!

Халифът станал и излязъл по нужда. Тогава везирът Джаафар се обърнал към Ала ад-Дин:

— Спазвай благоприличието, защото се намираш в присъствието на повелителя на правоверните!

— Какво непристойно съм извършил в присъствието на халифа и кой от вас е той? — попитал Ала ад-Дин.

— Халиф Харун ар-Рашид е оня, който разговаряше с теб! Помисли добре, Ала ад-Дин, и ми кажи колко дена път има от Кайро до Багдад?

— Разстоянието се изминава за четирийсет и пет дена!

— Стоката ти беше похитена преди десет дена. Може ли новината да стигне до баща ти, а той да ти изпрати керван, който да измине само за десет дена разстояние от четирийсет и пет дена път?

— Господарю, а откъде тогава се взе този керван?

— Праща ти го халифът, защото преголяма е обичта му към тебе! — отговорил везирът.

Докато си говорели, Харун ар-Рашид се върнал в стаята. Ала ад-Дин станал и му се поклонил с думите:

— Повелителю на правоверните, милостта и щедростта ти нека да озаряват хората!

— Ала ад-Дин, нека Зубайда ни изсвири нещо заради прекрасния благополучен завършек на нещата! — помолил халифът.

Тя засвирила, запяла, зазвънтяла дивна песен. Щом се съмнало, халифът казал на Ала ад-Дин:

— Утре ела на халифския съвет!

— Твой покорен слуга, повелителю на правоверните, ако великият Аллах пожелае и ако ти си добре! — отговорил той.

После взел десет блюда и сложил във всяко едно от тях по един великолепен дар. На следващия ден ги занесъл на мястото, където халифът свиквал сановниците, и влязъл при него, като пеел:

Познавай ежедневно щастие, отрада,

велик бъди и нека завистникът да страда.

                Да бъдат твоите дни все светли и честити,

                на враговете твои да бъдат черни дните!

— Добре дошъл, Ала ад-Дин! — поздравил го халифът.

— Повелителю на правоверните, пророкът Мохамед е приемал подаръци! — казал Ала ад-Дин. — Приеми и ти на свой ред тези десет блюда като дар от мен!

Халифът приел дара. Той почел на свой ред Ала ад-Дин с одежда, направил го глава на търговския еснаф и му предложил място в халифския съвет. Но ето че се задал тъстът му, бащата на Зубайда. Като видял, че Ала ад-Дин е седнал на неговото място, облечен в пищна одежда, той се обърнал към повелителя на правоверните и му казал:

— Всемогъщи халифе, защо ей тоя е седнал на мястото ми, а отгоре на това е облечен и в почетна одежда?

Халифът му отговорил:

— Направих го глава на търговския еснаф! Службата се дава за кратък срок, после преминава в други ръце! А ти си отстранен!

— Добре си постъпил, повелителю на правоверните! — възкликнал тъстът. — Аллах е надарил с власт най-достойния сред нас! Та малко ли обикновени люде са ставали велики?

Халифът написал ферман на Ала ад-Дин, дал го на валията, а пък той от своя страна го дал на факлоносеца, който се провикнал на всеослушание пред халифския съвет:

— От днес нататък глава на търговския еснаф ще бъде Ала ад-Дин Абу Шамат и никой друг!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин започнал да ходи всеки ден на кон в халифския съвет. Един ден чул някой да казва на халифа:

— Повелителю на правоверните, да живееш дълго след твоя сътрапезник, защото той се пресели в чертозите на великия Аллах!

Халифът извикал Ала ад-Дин Абу Шамат и го направил свой сътрапезник, като наредил да му плащат по хиляда динара на месец. Ала ад-Дин заживял у халифа, пил и ял на трапезата му. Един ден при халифа се втурнал стражник с меч и щит в ръка и му казал:

— Повелителю на правоверните, да си жив и здрав дълги години след шейсетника. Защото днес той умря!

Халифът назначил Ала ад-Дин Абу Шамат за шейсетник, защото предишният си нямал нито син, нито съпруга. Халифът му казал:

— Погреби го и вземи всичките пари, роби, робини и слуги, които е оставил!

Ала ад-Дин излязъл и яхнал коня си. От дясната му страна стоял халифският военачалник Ахмад Данаф заедно с четирийсетимата си помощници. Той водел дясното крило на войските на халифа. От лявата му страна стоял Хасан Шуман, халифският военачалник, с четирийсетимата си помощници. Той водел лявото крило на войските. Ала ад-Дин се обърнал към Хасан Шуман:

— Моля да ми ходатайстваш пред военачалника Ахмад Данаф! Дано се съгласи да ме приеме за свой син по волята на Аллаха.

Военачалникът го приел за свой син и му рекъл:

— Аз и четирийсетчленната ми свита ще вървим пред теб по пътя ти към халифския съвет всеки божи ден!

Служил Ала ад-Дин на халифа така още известно време. Един ден, след като излязъл от халифския съвет, се упътил към дома си. Пред къщните порти разпуснал Ахмад Данаф и хората му да си вървят. Влязъл в чертога си да си почине, но в този миг до ушите му достигнал писък. Скочил Ала ад-Дин бързо да види какво става, защото познал, че е изпищяла Зубайда. Намерил я просната на земята. Попипал с ръка гърдите й, но разбрал, че е мъртва.

Къщата на баща й била срещу неговата. Чул бащата писъка на дъщеря си и дотърчал. Попитал Ала ад-Дин:

— Какво става, зетко?

А Ала ад-Дин отвърнал:

— Да си жив и здрав дълги години, татко, след дъщеря си Зубайда! Но уважението към мъртвите изисква те да бъдат погребвани!

На другата сутрин погребали Зубайда. Ала ад-Дин облякъл траур и престанал да навестява халифския съвет. Везирът казал на халифа, когато той попитал къде е Ала ад-Дин:

— Сърцето му е изпълнено със скръб по неговата съпруга Зубайда, ден и нощ я оплаква!

Халифът, везирът и няколко слуги тръгнали към къщата на Ала ад-Дин, който станал да ги посрещне, а халифът попитал:

— Ала ад-Дин, защо престана да идваш на халифския съвет?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин отговорил:

— От скръб по моята съпруга!

— Разпъди грижата от душата си — казал халифът. — Зубайда вече е в чертозите на великия Аллах и скръбта ти по нея е безпредметна! Аллах запълва мястото на всеки умрял! — казал халифът. — Хитростта и парите няма да спасят от смърт ни мен, ни теб! Чуй словата на поета, вдъхновен от Аллаха:

Макар и дълго да добрува човекът на земята,

все нявга ще го изнесат напред с краката.

        Как да се радва на живота, как да му се услажда

        когато знае, че земята черна лицето му разяжда.

Халифът заръчал на Ала ад-Дин да идва в халифския съвет. Когато настъпило утрото, той се явил пред халифа, който се размърдал на трона си и му отредил място, а после му казал:

— Бъди ми гост, Ала ад-Дин, през тази нощ! — после отвел Ала ад-Дин в двореца си и повикал една от своите робини на име Кут ал-Кулуб[6] и й рекъл: — Ала ад-Дин имаше съпруга, но тя умря. Искам сега ти да му изсвириш нещо на уд!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че робинята засвирила и запяла.

— Какво ще кажеш за гласа й? — попитал халифът.

— Зубайда имаше по-омаен глас! — отговорил Ала ад-Дин. — Но робинята ти наистина е изкусна свирачка на уд.

— И все пак харесва ли ти как пее? — попитал отново халифът.

— Разбира се, че ми харесва! — отвърнал Ала ад-Дин.

— Заклевам се в главата си и в гробовете на дедите си, от този момент нататък тя е твоя! — му казал халифът. — Подарявам ти я заедно с всичките й робини!

— Повелителю на правоверните, онова, което е позволено на господаря, не е разрешено на слугата! — отговорил Ала ад-Дин. — Вземи си я обратно!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Ала ад-Дин се отправил към халифския съвет и седнал на мястото на шейсетника. Халифът наредил на ковчежника си да даде на Джаафар десет хиляди динара и му казал:

— Иди на тържището за робини и купи на Ала ад-Дин една робиня за десет хиляди динара!

Везирът повел със себе си Ала ад-Дин към тържището за робини.

Така се случило, че в същия този ден валията на Багдад, който се зовял емир Халид, също бил на тържището, за да купи робиня за своя син. Работата била следната: той имал съпруга на име Хатун. Тя му била родила грозен син на име Хабазлам Базаза. Бил вече двайсетгодишен, но още не можел да язди кон. Една нощ синът сънувал скверен сън и се подмокрил. Разказал на майка си, която съобщила на баща му и му рекла:

— Искам да го задомиш. Вече е мъж за женене.

— Той е толкова грозен, мръсен и див, че едва ли някоя жена ще се съгласи да го вземе за съпруг! — рекъл емирът.

— Тогава му купи робиня!

Везирът и Ала ад-Дин вървели из тържището и видели една робиня. Тя се казвала Ясмин. До нея стоял продавачът й. Везирът попитал:

— Ще ни я дадеш ли за хиляда динара?

Търговецът я показал и на валията. Хабазлам Базаза впил сладострастен поглед в момичето и се примолил на баща си:

— Тате, купи ми я!

— Сине, ако ти харесва, вдигай цената й! — казал емир Халид.

— Търговецо, колко искаш за нея? — запитал Хабазлам.

— Хиляда динара! — отговорил търговецът.

— От мен имаш хиляда и един!

Ала ад-Дин предложил две хиляди. И всеки път, щом синът на валията вдигал с един динар, Ала ад-Дин наддавал с хиляда. Накрая синът на валията се ядосал и попитал:

— Търговецо, кой е тоя, дето ми подбива цената?

— Везирът Джаафар иска да купи робинята за Ала ад-Дин Абу Шамат! — отговорил търговецът.

Ала ад-Дин я спазарил за десет хиляди динара и след като се сдобил с нея, й съобщил:

— Освобождавам те в името на лика на великия Аллах!

После съставил брачен договор и се отправил с нея към дома си.

А Хабазлам се опечалил, върнал се вкъщи, болен от любов по робинята. Майка му го видяла да лежи, разбрала каква е работата, и запитала мъжа си:

— Защо не си купил на сина ни онази робиня?

— Онова, което е позволено на господаря, не е разрешено на слугите! — отговорил той. — Не можах да я купя! Къде можем да се мерим аз и моят син с шейсетника Ала ад-Дин?

Седяла майката сломена, натъжена за сина си. Но ето че при нея дошла една старица, която била майка на Ахмад Камаким Крадеца.

Този крадец пробивал със свредел дуварите и прескачал високите стени, за да краде. По едно време го били назначили за началник на градската стража, но откраднал чужда вещ, валията го спипал и го изправил пред халифа, който наредил да му отсекат главата. Ахмад потърсил защитата на везира, чието ходатайство халифът не можел да отхвърли. Везирът се застъпил за него.

— Как може да се застъпваш за подобна язва, която носи зло на хората? — попитал халифът.

— Повелителю на правоверните, оня, който е измислил затворите, трябва да е бил голям умник! — отговорил везирът. — За живите затворът е като студен гроб!

Халифът заповядал да оковат Ахмад във вериги, а на тях да напишат: „Окован за вечни времена. Веригата да се отключи чак на масата на гробаря“.

Заключили го в затвора. Майка му ходела при сина си и му думала:

— Не ти ли казвах, сине: откажи се от лошите си навици!

— Така ми било писано от Аллаха! — отговарял той. — Но ти, майко, навести жената на валията и я помоли да се застъпи за мене!

Отишла старицата при жената на валията, заварила я поболяна от мъка. Попитала я:

— За какво си се затъжила?

— Ще ми се затрие момчето Хабазлам Базаза! — отвърнала тя.

— Аллах да пази сина ти! Какво се е случило?

Майката на Хабазлам й разказала цялата история, а старицата й рекла:

— Нека скроим една хитрост и спасим с нея момчето ти, а? Аз имам син на име Ахмед Камаким, викат му Крадеца. Той е окован в затвора. Иди при съпруга си! Бъди весела и приветлива! Ако поиска от теб онова, което всеки желае от жена си, откажи му и му речи: „Когато съпругът желае съпругата, той получава от нея желаното! А съпругата поиска ли нещо, мъжът не задоволява желанието й!“ Той ще те попита какво искаш, а ти му речи: „В твоя затвор лежи Ахмад Камаким. Той има бедна майка. Тя падна пред мен на колене и ме изпрати при тебе. Каза ми: «Нека валията се застъпи за сина ми пред халифа, за да му прости и да го пусне! Аллах ще го възнагради за доброто му дело»“.

— Ще изпълня молбата ти! — казала майката на Хабазлам.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на валията му предала думите на старицата и той й се заклел, че ще изпълни желанието й. Тогава тя му позволила да прекара нощта в леглото й. На сутринта валията отишъл в затвора и попитал Крадеца:

— Ахмад Камаким, разкайваш ли се за постъпките си?

— Аз вече се разкаях пред Аллаха!

Валията го извел от затвора. Тръгнал с него към халифския съвет, паднал ничком пред халифа и целунал земята пред нозете му.

— Емире Халид, защо си довел тук Крадеца? — попитал халифът.

— Той има една нещастна и самотна майка, която си няма другиго на тоя свят! — отговорил валията. — Тя ме помоли да се застъпя за сина й. Той се е разкаял за предишните си деяния и моли пак да го назначиш за началник на градската стража!

Халифът заповядал да извикат ковача, който строшил оковите. Ахмад излязъл от халифския съвет облечен с дрехите на началник на стражата. След известно време майка му отишла при съпругата на валията, а тя я посрещнала с думите:

— Слава на Аллаха, който освободи сина ти от затвора! Но защо не направи нещо, та да доведе робинята при сина ми?

Старицата се върнала при сина си. Заварила го пиян.

— Сине, жената на валията те спаси от затвора — рекла му тя. — Тя те моли да измислиш нещо и да убиеш Ала ад-Дин Абу Шамат, а после да отведеш робинята Ясмин при сина й Хабазлам Базаза!

— Няма нищо по-лесно от това! — казал синът й.

Било първата нощ от месеца. Повелителят на правоверните имал обичай да я прекарва при жена си. Той имал навика да съблича царската си мантия и заедно с броеницата, кортика и царския пръстен да ги оставя на един стол до своята златна лампа с три скъпоценни камъка, нанизани на златна верижка, която много обичал.

Оставил халифът евнусите да пазят нещата му и влязъл при жена си. Ахмад Камаким Крадеца почакал, докато настане полунощен час, хванал меча в дясната си ръка, а куката със стълбата — в лявата, метнал куката на стената и се изкачил по въжетата чак върху покрива на двореца. Разбутал дъските на покрива над залата и се спуснал вътре. Евнусите били заспали. Задигнал Ахмад вещите на халифа, после излязъл от там, откъдето бил дошъл, и се запътил към дома на Ала ад-Дин, който през същата нощ се женел за девойката Ясмин. Ахмад се спуснал в стаята му, извадил една мраморна плоча от пода на стаята, изкопал под нея дупка и сложил там част от вещите, но лампата оставил у себе си. После върнал плочата отново на мястото й. Казал си: „Ще се напия! Ще сложа лампата пред себе си, за да ми свети, докато пия!“

На сутринта халифът заварил евнусите да спят дълбок сън. Потърсил скъпоценностите си, но не ги намерил. Облякъл дневната си мантия, червена на цвят, и седнал в халифския съвет. Пред него коленичил везирът и целунал земята пред нозете му. Пристигнал и валията. До стремето на коня му стоял Ахмад Камаким Крадеца. Халифът разказал цялата история, после добавил:

— Трябва да ми възстановите откраднатото!

— Повелителю на правоверните — рекъл валията, — работата ще да е свършил някой познат, защото чужд не може да проникне до твоите покои! Преди да ми вземеш главата, трябва да убиеш Ахмад Камаким Крадеца! Няма по-голям престъпник от началника на градската стража!

Тогава Ахмад Камаким рекъл на халифа:

— Ако се застъпиш за мен пред валията, ще хвана крадеца! Дай ми само двама съдии и двама свидетели.

— Ще получиш всичко, което поискаш! — рекъл халифът. — Кълна се в главата си, че който е извършил това престъпление, ще бъде убит, ако ще да ми е син!

Ахмад Камаким получил ферман, който му разрешавал да влиза по домовете и да ги обискира. По време на обиските държал в ръката си пръчка, една трета от която била от бронз, една трета от мед и една трета от желязо и стомана. Претърсил той двореца на халифа, двореца на везира Джаафар, минал през домовете на привратници и царедворци, накрая стигнал до дома на Ала ад-Дин, който, щом чул гълчавата пред дома си, отворил вратата и видял валията.

— Какво те води насам, емире Халид? — попитал го той.

Емирът му разказал цялата история.

— Можете да влезете в дома ми и да го претърсите! — казал Ала ад-Дин.

Валията, съдиите и свидетелите влезли в дома му. Ахмад Камаким се запътил право към мраморната плоча, под която сам бил заровил вещите. Нарочно изпуснал пръчката върху нея, тя се разбила и нещо под нея заблестяло. Началникът на градската стража възкликнал:

— В името на Аллаха! Да е благословена неговата воля! Пред нас се разкри съкровище! Искам да го видя!

Кадията и свидетелите надзърнали в дупката и ахнали, защото там били халифските вещи. Написали бележка, която гласяла, че са намерили откраднатото в дома на Ала ад-Дин. После я подпечатали и заповядали да хванат крадеца. Смъкнали чалмата от главата му, описали парите и благата му. Ахмад Камаким Крадеца хванал робинята, която била бременна от Ала ад-Дин, предал я в ръцете на майка си и рекъл:

— Отведи я при жената на валията!

Щом Хабазлам я видял, здравето му се възвърнало, начаса скочил към Ясмин, но тя извадила от пояса си остър ханджар и креснала:

— Не се приближавай, иначе ще убия и тебе, и себе си!

— Развратнице, остави сина ми да утоли любовната си страст по тебе! — викнала майката.

— Кучко проклета, кой е тоя верски закон, който позволява една жена да бъде съпруга на двамина! И може ли псетата да влизат в бърлогите на лъвовете! — казала Ясмин.

Любовта връхлетяла момчето, та чак се поболял от безумна страст. Отщяло му се да яде и се залежал на легло.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на валията викнала на Ясмин:

— Развратнице, ти трябва да си получиш заслуженото, а Ала ад-Дин трябва да бъде обесен!

— Ще умра, но няма да престана да го обичам! — възкликнала Ясмин.

Жената на валията й взела накитите, свлякла копринените дрехи от гърба й и я облякла в груби ленени дрехи. Накарала я да влезе в кухнята, направила я своя слугиня и робиня. Казала й:

— Ще цепиш дърва, ще белиш лук и ще палиш огъня под гърнетата!

— Готова съм да понеса всякакво мъчение, да върша и най-черната работа, само да не виждам сина ти! — рекла Ясмин.

А пък Ала ад-Дин Абу Шамат откарали заедно с вещите на халифа пред халифския съвет. Той си взел вещите, но не намерил лампата си.

— Къде ми е лампата? — попитал той Ала ад-Дин.

— Не съм я откраднал, не зная къде е, нито кой я е взел! — отговорил той.

— Вероломнико, направих те свой приближен, а ти се оказа крадец! — казал халифът и заповядал да го обесят.

Хората се струпали около бесилката.

А Ахмад Данаф бил седнал по това време в градината заедно със своите подчинени. Докато си седели весели и доволни, към тях приближил човек — бил един от водоносците на халифския съвет. Целунал ръка на Ахмад Данаф и му рекъл:

— Предводителю, нима не знаеш какво е станало? Водят твоя син Ала ад-Дин на бесилката!

— Слушай, Хасан Шуман, каква хитрост да измислим, за да го спасим? — запитал Ахмад Данаф.

— Ала ад-Дин е невинен в това дело! — възкликнал Хасан Шуман. — Това е злина, подсторена от някой враг! — отишъл в затвора и казал на пазача: — Дай ми някой затворен за убийство!

Дал му пазачът един затворник, който по лице приличал на Ала ад-Дин. Хасан Шуман покрил лицето му и заедно с Али Зайбак Каиреца го повел към бесилката.

А Ала ад-Дин вече се намирал под въжето. Пристъпил Ахмад Данаф към палача, който се готвел да ритне бурето.

— Проклетнико — викнал му Ахмад. — Вземи този човек и го обеси на мястото на Ала ад-Дин Абу Шамат, който е обвинен несправедливо.

Палачът обесил затворника вместо Ала ад-Дин. А Ахмад Данаф, Хасан Шуман и Али Зайбак Каиреца отвели Ала ад-Дин.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ахмад Данаф попитал Ала ад-Дин:

— Не си ли чувал, че някой е казал: „Не отвръщай с вероломство на оня, който те е облякъл в доверие!“ Халифът те облече с власт! Как си посмял да похитиш вещите му?

— Кълна се в името на великия Аллах, не съм извършил това злодеяние! — отговорил Ала ад-Дин. — Нямам никаква вина и не зная кой е похитителят!

— Значи е дело на заклет враг! — казал Ахмад Данаф. — Но който и да го е извършил, ще си получи заслуженото! И все пак ти, Ала ад-Дин, не можеш да останеш повече в Багдад. Трудно се враждува с царе, сине мой! Тръгнат ли царете по следите ти, ще се умножат бедите ти. Предлагам ти да отидеш в Александрия! — после се обърнал към Хасан Шуман и му заръчал: — Ако халифът ме потърси, кажи му, че съм поел на обиколка из страната!

Двамата напуснали Багдад. Вървели, вървели и стигнали до град Айяс. Влезли с мулетата в един хан, където пренощували.

На сутринта Ала ад-Дин продал своето муле, а мулето на Ахмад Данаф поверил на вратаря на хана. Качили се на един кораб и стигнали до Александрия. Когато се разхождали из градското тържище, чули виковете на, някакъв търговски посредник, който предлагал дюкян и в добавка стаичка за деветстотин и петдесет динара. Ала ад-Дин извикал:

— Давам хиляда!

Посредникът му продал дюкяна. Ала ад-Дин взел ключовете и отворил дюкяна. Там имало килер, а в него платна, мачти, въжета, сандъци и торби, пълни с мидени черупки, раковини, със стремена, брадви, тояги, ножове, ножици и други неща, защото предишният собственик на дюкяна бил вехтошар.

— Сине, дюкянът, стаичката и всичките вещи в нея са вече твоя собственост! — казал Ахмад Данаф. — Стой си тук. Купувай, продавай и не се притеснявай, докато отида и се върна с вест за помилване от халифа! Искам да разбера кой е скроил този номер, за да те натопи!

После потеглил за Багдад.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че в Багдад Ахмад Данаф всячески се мъчел да научи новини. Въртял се край халифа, подпитвал туй-онуй, а един ден го чул да се оплаква на везира Джаафар:

— Спомни си, везире, колко лошо се отнесе с мен Ала ад-Дин! А аз го имах за син… Искам да го видя как виси на бесилото — двамата се отправили към бесилката. Халифът вдигнал глава и казал: — Джаафар, та това не е Ала ад-Дин! Той беше нисък на ръст, а този тук е висок.

— Обесените се удължават! — уклончиво отвърнал везирът.

— Ала ад-Дин беше белолик, а този тук има смугло лице!

— Не знаеш ли, повелителю на правоверните, че след смъртта си хората почерняват? Не можем вече да разберем дали това е Ала ад-Дин или някой друг!

Халифът заповядал да погребат обесения. Заровили го и всички забравили за Ала ад-Дин.

А пък синът на валията Хабазлам Базаза бил обладан от такава страст, че умрял и бил погребан. Робинята Ясмин пък изкарала деветия месец, обхванали я родилни мъки и родила мъжка рожба с личице като ясна месечинка. Робините я попитали:

— Как смяташ да го назовеш?

— Ако с баща му всичко бе наред, щях да го оставя той да му даде име! — отвърнала тя. — Ще го назова Аслан!

Майка му го кърмила две години, момчето проходило. Един ден тръгнало да се разхожда, видяло стълба и се качило по нея. А там седял емирът Халид. Взел го той и го сложил в скута си. Вгледал се в лицето му и видял, че прилича на Ала ад-Дин. През това време майка му Ясмин го подирила, качила се в стаята и видяла как емирът се е захласнал със сина й. Детето се извърнало, видяло майка си, понечило да се спусне към нея, но емирът Халид го задържал в прегръдките си и казал на майка му:

— Ела насам, неволнице. Кажи ми чий син е това дете?

— Баща му е Ала ад-Дин Абу Шамат, а сега той е вече твой син!

— Но Ала ад-Дин беше вероломник и предател! — казал емирът.

— Аллах да го опази от вероломство и предателство! — възкликнала Ясмин. — Може ли верният да бъде предател?

— Щом това момченце порасне и попита кой е баща му, кажи му, че е син на валията Халид, началник на градската стража! — казал емирът.

— Ще изпълня повелята ти, господарю! — отвърнала Ясмин.

Емир Халид заповядал да обрежат момчето, дал му чудесно образование и възпитание. То започнало да вика на емира „татко“. Станал изкусен ездач и безстрашен юнак.

Един ден Аслан се срещнал случайно с Ахмад Камаким Крадеца и двамата се сприятелили. Момчето го изпратило до една кръчма. Ахмад Камаким извадил лампата, която бил откраднал от халифа, поставил я пред себе си, но забравил да я запали и пил, докато се напил. Тогава Аслан му казал:

— Началнико, дай ми тази лампа!

— Не мога да ти я дам! — рекъл крадецът.

— Защо? — попитал Аслан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ахмад Камаким му отговорил:

— Защото много глави хвръкнаха заради нея!

— Чия глава е хвръкнала заради лампата? — попитал Аслан.

— Имаше тука един, беше шейсетник и се казваше Ала ад-Дин Абу Шамат. Неговата глава хвръкна заради лампата!

— Разкажи ми историята му и ми кажи защо го убиха!

— Ти имаше брат на име Хабазлам Базаза… — рекъл крадецът. И му разказал цялата история.

„Сигурно Ясмин е моя майка, а Ала ад-Дин Абу Шамат е мой баща!“, помислил Аслан. Той отишъл при Ахмад Данаф, който се провикнал:

— Аслане, успокой душата си и гледай ведро на нещата, защото твой баща е Ала ад-Дин Абу Шамат! Но ти, сине, влез при майка си и я попитай кой е баща ти!

Аслан отишъл при майка си и я попитал. Тя му отговорила:

— Баща ти е емирът Халид!

— Нямам друг баща освен Ала ад-Дин Абу Шамат! — рекъл й той.

— Кой ти каза, сине? — разплакала се майка му.

— Военачалникът Ахмад Данаф!

Тя му разказала на момчето цялата истина и додала:

— Ето че истината възтържествува и лъжата е прогонена! Трябва да знаеш, че наистина твой баща е Ала ад-Дин Абу Шамат, но те отгледа и осинови емирът Халид! Сине, ако видиш военачалника Ахмад Данаф, кажи му: „Началнико, заклевам те в Аллаха да отмъстиш вместо мен на убиеца на татко някой ден!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Аслан се простил с майка си, отишъл при Ахмад Данаф, целунал му ръка и казал:

— Вече знам, че Ала ад-Дин Абу Шамат е истинският ми баща! Желая да отмъстиш на убиеца му вместо мен!

— А знаеш ли кой е убил баща ти?

— Ахмад Камаким Крадеца! — отговорил Аслан.

— Откъде разбра това?

— Видях у него лампата, която се е изгубила заедно с останалите вещи на халифа! Разказа ми как е влязъл, как е откраднал вещите на халифа и ги е сложил в дома на баща ми.

— Ако видиш, че емирът Халид облича бойните си доспехи, кажи му и на теб да даде едни! — заръчал Ахмад Данаф. — Когато тръгнеш с халифа и се покажеш смелчага и герой, той ще ти рече: „Готов съм да удовлетворя всяко твое желание, Аслане!“, ти му кажи: „Искам да отмъстиш вместо мен на убиеца на баща ми Ала ад-Дин Абу Шамат!“ Разкажи му също какво ти е признал Ахмад Камаким Крадеца и какво си видял у него.

Аслан се върнал у дома и заварил емира Халид да се готви за халифския съвет. Казал му:

— Искам да ме облечеш в бойни доспехи и да ме отведеш на халифския съвет!

През това време халифът тръгнал на поход с войниците си. Излезли конници, които държали в ръце гюлета и чукове. Щом някой от халифските воини ударел с чука гюлето, изпращал го към друг конник, който му го връщал.

Сред войниците имало предател, който искал да убие халифа. Той взел едно гюле, замахнал с чука и се прицелил право в лицето на халифа. В този момент Аслан пресрещнал гюлето и ударил с него предателя между плещите. Оня се свлякъл на земята.

— Аллах да те благослови, Аслане! — възкликнал халифът. Заповядал да доведат предателя, който опитал да го убие с гюлето, и го попитал: — Кой те подбуди да извършиш това престъпление? Враг ли си или приятел?

— Аз съм ти враг и исках да те убия!

Халифът заповядал да го съсекат и рекъл на Аслан:

— Готов съм да удовлетворя всяко твое желание!

— Тогава ми кажи, господарю, след оная нашумяла кражба ти сполучи ли да си възвърнеш златната лампа, която беше изчезнала заедно с другите вещи? — запитал Аслан.

— Не… Лампата не се намери! — отговори халифът.

— Аз я видях у Ахмад Камаким! — казал Аслан и след като му разказал истината, добавил: — Ще отмъстиш ли сега, повелителю на правоверните, вместо мен за баща ми?

Халифът заповядал да хванат Ахмад Камаким и да го претърсят. Ахмад Данаф пъхнал ръка в пазвата му и извадил от там лампата.

— Я ела насам, мошенико, и ми кажи откъде си взел тази лампа? — креснал халифът.

— Купих я! — отговорил Камаким.

— А откъде я купи? Та нали никой не може да направи подобна лампа, за да ти я продаде! — набили крадеца и той си признал, че е откраднал лампата.

— Как можа да сториш такава поразия, мошенико! Ти погуби Ала ад-Дин Абу Шамат, предания и честния! — възкликнал халифът и заповядал да задържат крадеца и валията.

— Повелителю на правоверните, не съм виновен! — възкликнал валията. — Когато ми заповяда да обеся Ала ад-Дин, не знаех за мошеничеството на Ахмад Камаким! Бил е подучен от майка си и от моята съпруга. Нали ще се застъпиш за мен, Аслане?

Аслан се застъпил за него, а халифът попитал:

— А какво, за бога, стана с майката на това момче?

— Тя е при мене! — отвърнал валията.

— Заповядвам ти да наредиш на съпругата си да й върне хубавите дрехи, скъпите й украшения, предишното й знатно положение! Счупи печата върху вратата на дома на Ала ад-Дин и върни на сина парите и благата на баща му! — после попитал Аслан: — Имаш ли още някакво желание?

— Желая да ме събереш отново с баща ми! — възкликнал Аслан.

Халифът се разплакал:

— Но как? Баща ти е обесен и вече не е между живите! Но, заклевам се в дедите си, оня, който ми донесе радостната вест, че Ала ад-Дин е още жив, не ще се кае! От мене ще получи каквото пожелае!

Тогава Ахмад Данаф пристъпил и рекъл:

— Ти заяви тържествено, че ще ми гарантираш безопасността! Съобщавам ти радостната вест, че Ала ад-Дин Абу Шамат, преданият и честният, е жив, здрав и читав. Обесиха наместо него един престъпник, а пък аз го заведох в Александрия и там му отворих дюкян.

— Нареждам ти начаса да ми го доведеш! — рекъл халифът.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът заповядал да броят на Ахмад Данаф десет хиляди динара, и той се отправил към Александрия.

А пък в това време Ала ад-Дин Абу Шамат продал почти цялата стока в дюкяна си. Останала му една торба, която той развързал. От там изпаднал скъпоценен камък на златна верижка, който изпълнил шепата му. Камъкът имал пет лица, на всяко от което били изписани различни заклинания със ситни като пълзящи мравки букви. Потъркал той и петте му лица и си рекъл: „Хубав е, но сигурно е обикновен оникс!“ После го закачил в дюкяна си. Но ето че по пътя се задал един чужденец. Видял камъка и попитал:

— Търговецо, за продан ли си изложил този камък?

— Всичко в дюкяна ми е за продан!

— Ще ми го продадеш ли за осемдесет хиляди динара?

— Аллах ми е свидетел, малко са!

— Ще ми продадеш ли камъка за сто хиляди динара?

— Ще ти го продам за сто хиляди динара, но ако ми броиш парите още сега!

— Не донесох парите, защото Александрия е пълна с крадци! — казал чужденецът. — Ела на моя кораб, там ще ти дам парите! Ще ти дам също една бяла ангорска прежда, цял топ атлаз, един топ кадифе и един топ сукно!

Ала ад-Дин ударил ключа на дюкяна си, дал камъка на чужденеца, поверил ключовете на съседа си и му казал:

— Пази тези ключове, докато отида с чужденеца на кораба му и се върна от там с парите. Ако се забавя и дойде военачалникът Ахмад Данаф, предай му ключовете и думите ми!

Като се качил на палубата, чужденецът го сложил да седне, казал на хората си да донесат парите, платил цената на камъка и му дал преждата и платовете, които бил обещал.

— Търговецо, желаеш ли да ме почетеш, като хапнеш или пийнеш нещичко? — рекъл му той.

— Ако имаш вода, дай ми да пийна! — отвърнал Ала ад-Дин.

Чужденецът заповядал да донесат питиета, но в тях имало приспивателно. Ала ад-Дин пийнал, зашеметил се и заспал. Вдигнали котвите и платната. Вятърът бил попътен и корабът скоро се озовал в открито море. Ала ад-Дин отворил очи и попитал:

— Къде се намирам?

— Ти си под мое разпореждане — отговорил капитанът. — И ако беше продължил да казваш: „Малко са!“, щях да продължа да наддавам цената!

Докато си говорели, ето че се задал един кораб с четирийсет търговци мюсюлмани. Капитанът се насочил насреща им, хвърлил въжета с куки, превзел кораба им, ограбил го и го подкарал към град Генуа. Повел Ала ад-Дин към вратата на един дворец, който гледал към морето. От там излязла девойка със забулено лице.

— Донесе ли камъка? — попитала тя капитана.

— И камъкът, и собственикът му са тук! — отговорил той.

Царят на града научил за пристигането му, излязъл да го посрещне и го попитал:

— Добре ли пътува?

— Даже много добре! — отговорил капитанът. — Сдобих се с един кораб, в който пътуваха четирийсет и един мюсюлмански търговци!

— Изведи ги оковани в града! — наредил царят.

Сред търговците бил и Ала ад-Дин. Царят и капитанът се метнали на конете си и ги повели пред себе си. Извели първия търговец и царят го попитал:

— Откъде си, мюсюлманино?

— От Александрия! — отговорил търговецът.

— Палачо, отсечи му главата! — наредил царят.

Палачът замахнал с меча и му отсякъл главата. Същата участ постигнала и втория, и третия търговец, паднала главата и на четирийсетия. Ала ад-Дин бил последният. Царят попитал и него:

— Кажи откъде си?

— Аз съм от Александрия! — отговорил той.

Царят заповядал същото. Но тъкмо палачът да му отсече главата, една достолепна старица се приближила до царя и попитала:

— Царю, нали те бях помолила, ако капитанът доведе пленници, да си спомниш за манастира и да му подариш един или двама, които да прислужват в църквата?

— Ех, да беше се явила по-рано! — отговорил царят. — Все пак остана един, можеш да го вземеш!

— Ще дойдеш ли да прислужваш в църквата, или да оставя да те убият? — попитала тя Ала ад-Дин.

— Ще дойда и ще прислужвам.

Двамата се отправили към църквата, където старицата му наредила:

— Ще ставаш сутрин рано, ще вземаш със себе си пет мулета и ще отиваш в гората! Там ще насичаш сухи дърва и ще ги носиш в кухнята на манастира! След това ще навиваш килимите, ще метеш, ще миеш плочите и пода, после отново ще застилаш килимите! Ще вземаш половин ардаб жито, ще го пресяваш и ще го смилаш на брашно! После ще вземаш леща, ще я пресяваш, ще я смилаш на ръчна мелница и ще я вариш! Сетне ще пълниш четирите басейна с вода, ще наливаш от там в бъчвите, а от тях ще пълниш триста шейсет и шестте паници! Ще накисваш в тях сухарите, а отгоре ще им сипваш лещата! После ще поднасяш на всеки монах паницата му!

— Май трябваше да ме оставиш царят да ме убие! Такава работа не е за мен! — въздъхнал Ала ад-Дин.

— Ако се справяш добре, ще се спасиш от смърт. Инак царят ще ти вземе главата.

Ала ад-Дин се замислил угрижен и запитал:

— Че аз колко ръце имам, та да върша сам цялата работа?

— Вземи, синко, тази тояга (а тя била от мед и на единия й край имало кръст) и излез на улицата! — рекла старицата. — Ако те срещне дори градоначалникът, кажи му: „В името на нашия бог Исус Христос те призовавам на служба в църквата!“ Той няма да ти противоречи. Нека вземе житото и го пресее, нека го смели, нека пресее брашното, нека го замеси на тесто и опече от него сухари! Ако някой се осмели да ти противоречи, набий го и от нищо не се страхувай!

Ала ад-Дин направил това, което му била казала старицата. Цели седемнайсет години принуждавал той и старо, и младо да работи ангария на църквата. Един ден при него влязла старицата и му казала:

— Веднага се махай от манастира!

— Къде да се дяна?

— Пренощувай тази нощ в някоя кръчма или у някой от твоите приятели!

— Защо ме гониш?

Тя отговорила:

— Защото Хусн Мариам, дъщерята на цар Йоханна и владетел на този град, иска да посети църквата! Няма да е редно да стоиш на пътя й!

Ала ад-Дин се престорил, че излиза от църквата. А в душата си казал: „Дали царската дъщеря е като нашите жени, или е по-хубава от тях! Няма да си отида, преди да съм я погледнал!“ Скрил се в една стая с прозорче, което гледало към църквата.

Ето че се задала царската дъщеря. Ала ад-Дин я загледал с мъка на сърце, защото тя била красива като месец, изгряващ иззад облак.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин хвърлил поглед към царската дъщеря и видял, че я придружава още една красавица. Царската дъщеря я наричала Зубайда. Ала ад-Дин я огледал внимателно и разбрал, че това е жена му Зубайда, по която той така страдал, когато умряла. Царската дъщеря й казала:

— Стани и ми посвири на цитрата си!

— Няма да ти изсвиря нищо, докато не изпълниш обещанието си да ме събереш отново с моя съпруг Ала ад-Дин.

— Успокой се, Зубайда, и ведро гледай на нещата! Изсвири нещо, защото ти предстои да изпиташ сладостта от срещата с възлюбления ти Ала ад-Дин!

— А къде е той? — попитала Зубайда.

— Тук е, в ей тази стаичка, спотаил се е и слуша какво си приказваме! — отговорила царската дъщеря.

Тогава Зубайда така засвирила и запяла, че чак скалите се разлюлели. Ала ад-Дин силно се развълнувал, изскочил от стаичката, хвърлил се към двете жени и грабнал Зубайда в обятията си. Царица Хусн Мариам се приближила до тях и им рекла:

— Най-после бог отново ви събра!

— Благодарение на твоята добрина, господарке! — казал Ала ад-Дин. После се обърнал към съпругата си и я попитал: — Та нали ти умря и те заровихме в гроба? Как тогава оживя и дойде тук?

— О, мили мой, не съм умирала! Похити ме един зъл дух от джиновете, полетя с мен и ме доведе тук! Тази, която погребахте, беше жена джин! Тя прие моя образ и се престори на мъртва! След като я погребахте, тя излезе от гроба и отиде да служи на своята господарка, царската дъщеря Хусн Мариам. А пък аз, щом отворих очи, видях, че съм до Хусн Мариам. Попитах я: „Защо ме доведе тук?“ А тя ми отговори: „Обещано ми е, че ще се оженя за твоя съпруг Ала ад-Дин Абу Шамат. Ще приемеш ли, Зубайда, аз да бъда другата жена на мъжа ти и да прекарваме и двете по една нощ при него?“ Аз й казах: „Нямам нищо против, господарке. Но къде е мъжът ми?“ А тя ми отговори: „На челото му е написано онова, което бог му е предопределил! Когато то се сбъдне, той непременно ще дойде тук!“ Прекарах при нея всичкото това време, докато най-после Аллах ме срещна с теб в тази църква!

— Господарю мой Ала ад-Дин, ще ме приемеш ли за своя съпруга и ще се съгласиш ли да ми станеш съпруг? — обърнала се Хусн Мариам към Ала ад-Дин.

— Но, господарке моя, аз съм мюсюлманин, а ти — християнка. Как да се оженя за тебе?

— Слава на Аллаха, не съм неверница, мюсюлманка съм! — възкликнала Хусн Мариам. — Осемнайсет години вече! Нямам връзка с друга вяра освен с исляма.

— Господарке моя, единственото ми желание е час по-скоро да се завърна в родината си!

— На челото ти видях изписани дела, които трябва да извършиш! — рекла тя. — Ще се изпълнят твоите намерения! Ти имаш син. Името му е Аслан! Той сега е седнал на твоето място до халифа! Навършил е вече осемнайсет години! Правдата е възтържествувала и неправдата е сразена! Нашият бог е помогнал да бъде разкрит крадецът на вещите на халифа. Това е мошеникът Ахмад Камаким. Той вече е окован в затвора! Ще ти разкрия, че аз ти изпратих камъка, като го поставих в торбата, която ти намери в дюкяна! Аз изпратих капитана и той те доведе тук заедно с камъка! Трябва да знаеш, че този капитан е влюбен в мен! Поиска да се срещнем, но аз не пожелах да му се отдам. Казах му: „Ще бъда твоя само ако ми докараш камъка и неговия собственик!“ Дадох му сто торби с пари и го изпратих преоблечен като търговец, макар да е капитан! Когато те изправиха пред палача след обезглавяването на четирийсетимата пленници, сред които беше и ти, изпратих да те спаси старицата, която вече познаваш!

— Аллах да те възнагради за доброто, което си ми сторила! — казал Ала ад-Дин. — Кажи ми какви чудни свойства крие този камък и откъде е той?

Тя му отговорила:

— Този камък притежава пет чудни свойства. Моята баба беше магьосница. Разгадаваше тайни знаци, знаеше за безценни съкровища. Когато се разболя, подари ми камъка и ми разкри петте му чудни свойства. А преди да умре, баща ми й каза: „Поврачувай ми на пясък!“ Тя му каза, че ще загине от ръката на пленник, дошъл от Александрия. Баща ми се закле, че ще избива всички пленници, дошли от този град. Изби толкова, колкото са космите на главата му. Баба умря, а аз пораснах. Започнах сама да си врачувам на пясък. Веднъж си казах: „Мога ли да отгадая за кого ще се омъжа?“ Пясъкът показа, че съпруг ще ми бъде мъж на име Ала ад-Дин Абу Шамат. И зачаках, докато настъпи времето да те срещна!

Ала ад-Дин я прегърнал и обявил, че я взема за своя жена. После й казал:

— Желая тозчас да се завърна у дома!

— Тогава ела с мен! — рекла тя и го скрила в една от дворцовите стаи.

Влязла при баща си, който й казал:

— Дъще, днес имам лоши предчувствия. Нещо не съм на кеф! Седни да се напием!

Тя седнала, а той наредил да донесат вино. Наливала му, докато се напил. Сложила малко приспивателно в една чаша. Той я изпил и се проснал на земята. Тя отишла при Ала ад-Дин и му казала:

— Твоят враг лежи проснат по гръб! Можеш да правиш с него каквото поискаш! Аз съм го упоила!

Ала ад-Дин влязъл при царя и го вързал здраво.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин разбудил бащата на Хусн Мариам. Царят отворил очи, видял, че е вързан, и попитал дъщеря си:

— Защо се отнасяш така към мене?

— Ако си ми баща, стани мюсюлманин, защото аз вече приех исляма! — отговорила тя. — И не признавам друга вяра освен ислямската нито на тоя, нито на оня свят. Ако приемеш исляма драговолно, добре, но ако се възпротивиш, по-добре ще е да умреш.

Царят се дърпал и упорствал. Тогава Ала ад-Дин извадил ханджара си и прерязал гърлото му. Взел всичко, което тежало най-малко, а струвало най-много. Царската дъщеря донесла камъка и потъркала с ръка онова негово лице, на което било гравирано легло. Начаса пред тях се появило легло. Тримата седнали на него и Хусн Мариам се провикнала:

— Полети с нас, о, легло!

Леглото се издигнало и ги понесло към една пустинна долина. По неин знак то се спуснало на земята. Царската дъщеря обърнала камъка откъм страната, на която била нарисувана шатра, и пак потъркала. Появила се шатра и тримата със Зубайда насядали в нея. Долината била пустинна. Нямало в нея ни тревица, ни водица.

Хусн Мариам обърнала четирите страни на камъка към небето. После се провикнала:

— Нека тук изникнат дървета и нека край тях се разплиска море!

Начаса поникнали дървета, а край тях забучало море. Те се измили в него и казали молитвата си. Сетне Хусн Мариам завъртяла останалите три страни на камъка към страната, на която била нарисувана трапеза. Появила се трапеза с най-вкусни ястия. Яли, пили, пели и се веселили.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хусн Мариам попитала Ала ад-Дин:

— За Кайро ли искаш да заминеш или за Александрия?

— За Александрия! — отговорил той.

Отново седнали на леглото. Хусн Мариам произнесла заклинанието, то начаса полетяло и те се озовали в Александрия. Ала ад-Дин настанил двете жени в една пещера, а самият той се отправил към града. Върнал се при тях с дрехи, които те облекли. После ги повел към дюкяна си.

И ето го насреща Ахмад Данаф, идващ от Багдад. Ала ад-Дин го прегърнал. Военачалникът му донесъл радостната вест, че има син Аслан, вече мъж за женене. Ала ад-Дин му разказал всичките си патила, а на сутринта продал дюкяна си и добавил парите към онова, което вече имал. Ахмад Данаф му съобщил, че халифът го вика, а Ала ад-Дин му казал:

— Отивам в Кайро, за да прегърна баща си, майка си и близките си!

Всички се качили на леглото и тръгнали към щастливия град Кайро. Той почукал на вратата на дома си. Обадила се майка му:

— Кой чука на вратата, зад която с най-скъпия ни раздели съдбата!

— Това съм аз, Ала ад-Дин! — отговорил той.

Всички наизлезли да го прегърнат. Въвел и двете си жени вкъщи, внесъл и нещата, които носел. Отпочинали си три дена. Но Ахмад Данаф настоял да отпътуват за Багдад. Ала ад-Дин взел баща си и майка си и поели към Багдад. Ахмад Данаф влязъл при халифа, съобщил му радостната вест за завръщането на Ала ад-Дин и му разказал невероятните му патила. Халифът станал да посрещне верния си приближен. Аслан, който стоял отдясно на халифа, също скочил да прегърне баща си. Халифът заповядал да доведат Ахмад Камаким Крадеца и рекъл на Ала ад-Дин:

— Предавам ти твоя враг и го оставям на волята ти!

Ала ад-Дин измъкнал меча си и отрязал главата на Крадеца.

После халифът вдигнал голяма сватба на Ала ад-Дин с Хусн Мариам. Подир сватбата Ала ад-Дин влязъл при жена си и видял, че е като перла, която още не е пробита.

Халифът направил Аслан свой шейсетник и дарил всички с разкошни одежди. Така доволно и щастливо си живели всички, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва…

Бележки

[1] Възвисяване на религията; човекът с бенките (от араб., букв.) — бел.прев.

[2] Абдул Кадир ал-Джилани (1086–1167) — средновековен проповедник и мистик. Наметалото е предназначено да бъде поставено върху гробницата му в Багдад — бел.прев.

[3] Шиитска секта, бунтуваща се срещу багдадските халифи и отхвърляща свещените книги на сунитите — бел.прев.

[4] Бърз и жилав (от араб.) — бел.прев.

[5] Виж в бележките в края на книгата за „заместник“ — бел.прев.

[6] Наслада за сърцата (араб.) — бел.прев.