Хиляда и една нощ (30)

Разправят, царю честити, че още преди времето, когато халиф на Дамаск бил Абдул Малик бен Маруан, живял цар на име Омар ал-Нуаман. Бил силен и велик, победил всички царе — хосрои и цезари. Вечно на вятър, без топлина, несравним в езда, разгневял ли се — от ноздрите му пламъци излитали, села и градове под петите му падали и като роби под крака му лягали, страни далечни му се подчинявали. Воините му достигнали най-далечни краища, под властта му били Машрик и Магриб, а и страните отвъд тях — Индия, Синд, Китай, Йемен, Хиджаз, етиопците, Судан, Шам, Рум, Диар Бакр, най-големите острови из моретата, най-пълноводните реки на планетата, като Сайхун, Джайхун, Нил и Ефрат. Той пращал свои пратеници до най-далечни краища. Те се връщали и разказвали, че всички народи на волята му се подчинили, че всички юнаци на величието му се покорили, че всички били до безкрайност признателни и благодарни за този ред, за справедливостта безкрайна. Велики му били делата, носели му дарове огромни — данък от всеки върху земята според дължината и ширината.

Цар Омар ал-Нуаман имал четири жени от законни женитби според Корана и Суната, но имал само един син от едната — останалите били безплодни, нито една не била родила дете. Нарекъл го Шар Кан^[1], защото на враговете бели създавал, най-смели мъже побеждавал. Обичал го баща му повече от всичко друго. Обявил го за наследник на царството. Освен това той имал триста и шейсет наложници. Те били от различни племена. Всяка една си имала стая в дворците: той построил дванайсет двореца според броя на месеците в годината и във всеки дворец — по трийсет стаи. Той отделял на всяка наложница по една нощ на година и се явявал при нея повторно след година. Така живял дълго, а по това време синът му Шар Кан се прочул по всички краища. Той радвал баща си с растящата си сила, бушувал, разрушавал, превземал крепости и страни.

Случило се веднъж, че една наложница от висок род забременяла от царя. Той научил за това, зарадвал се и си рекъл: „Пък може потомството ми да бъде все мъжко!“ А Шар Кан, като научил за станалото, се огорчил и му се сторило, че над него виси опасност…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан си казал: „Ето ти и съперник за царството! Ако тази наложница роди мъжко чедо — ще го убия!“

А наложницата била ромейка. Тя била дар от царя на Рум, владетеля на Кайсария^[2], който я бил изпратил заедно с много дарове. Казвала се София. Била най-хубавата, най-красивата наложница в лице, най-стройната по тяло, много умна, с хубост чудна.

Минал определеният срок и дошло време тя да ражда. Царят изпратил при нея опитни слуги, които да знаят да бабуват и на мъжко, и на женско. И Шар Кан все чакал какво дете ще се роди. Когато накрая София родила, бабите видели, че е момиче с лице на месечина, и пръснали новината навсякъде. Дотичал пратеникът при царя и му съобщил. Дотичал и пратеникът на Шар Кан, също му съобщил и той много се зарадвал.

Когато слугите се разотишли, София рекла на бабите:

— Почакайте, струва ми се, че в мене има още нещо!

Охнала, напънала се втори път и Аллах я облекчил. Тя родила и второ дете. Огледали го бабите и видели, че е мъжко чедо с лице като месец, с ясно чело и розови бузи. Зарадвала се наложницата, а заедно с нея — слугите, свитата и всеки, който бил там. Дошла и тази вест при цар Омар ал-Нуаман, той скочил, влязъл при нея, целунал я по главата. Царят наредил да нарекат момчето Дау ал-Макан^[3], а сестра му — Нузхат аз-Заман^[4].

Четири години по веднъж на няколко дни царят питал за София и децата й. После наредил децата да се изучат и възпитат. През цялото това време синът му Шар Кан не знаел, че баща му Омар ал-Нуаман се бил сдобил с мъжко чедо. Скрили от него вестта за Дау ал-Макан.

Един ден цар Омар ал-Нуаман си седял на трона, когато влезли слуги, целунали земята и казали:

— Царю, дойдоха пратеници от владетеля на великия Константинопол. Искат да влязат при тебе и да ти се представят.

Наредил да ги доведат. Те целунали земята пред него и рекли:

— Велики царю, въплъщение на могъщество! При тебе ни е пратил цар Афридун, владетел на Константинополското царство, на земите гръцки и на войниците християнски. Той ти съобщава, че е избухнала голяма война между него и владетеля на Кайсария. Причината е следната: Случило се така, че един арабски владетел при едно свое нападение в някоя си страна открил голямо съкровище от древни времена, от епохата на Искендер^[5]. Между другите неща имало три кръгли зърна от най-скъпо съвсем бяло вещество, подобно на което няма другаде по земята. На всяко зърно с гръцки букви са изписани тайни, съвети и други чудеса. Едно от тези чудеса е, че ако някое от тези зърна се окачи на новородено, то няма да усеща болка, нито студ, нито горещина, докато е на шията му. Арабският цар си присвоил тези неща, научил какви тайни има в тях, и решил да изпрати като дар на цар Афридун трите зърна заедно с други редки вещи и пари. Приготвил два кораба — единия за скъпоценностите, а другия за войниците, които ще пазят даровете. Мислел си, че щом е арабски цар, никой няма да посмее да го нападне. Пък и пътят на корабите с даровете минавал през морето, което принадлежи на Константинополското царство и по бреговете живеят само негови поданици. Пътували, що пътували, приближили страната ни, но точно тогава срещу тях излезли разбойници. Те били войници на владетеля на Кайсария. Задигнали всичко — вещи, пари, храни, а и трите зърна, и избили мъжете. Вестта за това стигна до нашия цар, той изпрати войски срещу тях, но те го победиха. Изпрати войски, по-силни от предишните — победиха и тях. Тогава царят ни се разгневи и се закле да тръгне срещу тях, като сам поведе всичките си войници, и няма да се върне, преди да разруши Кайсария и да превърне тази земя и цялата страна в свое владение. Молбата му към могъщия цар Омар ал-Нуаман е да му помогне със свои войници.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че пратениците от царя на Константинопол донесли на цар Омар ал-Нуаман дар от петдесет наложници от разни краища на страната Рум и петдесет мамелюци в кафтани от брокат, поръбени със злато и сребро, всеки носел на ухото си златна халка с бисер в нея и само този бисер струвал хиляда мискала злато. Царят приел дара, наредил да се окаже почит на пратениците и събрал везирите си да се посъветва с тях какво да прави. Изправил се между тях един везир — велик шейх, който се казвал Дандан, и заговорил:

— Царю, най-добре ще е да приготвиш храбри войници, да поставиш начело им сина си Шар Кан. Мисля, че това ще е най-доброто по две причини. Първата е, че царят на гърците те моли за помощ, изпратил ти е дарове и ти ги прие. Втората е, че тогава враг няма да се осмели да нападне страната ни. Ако войските на гръцкия цар станат по-силни и той победи врага си, от това и ти ще имаш полза.

Царят намерил думите на везира си Дандан за правилни и му казал:

— Точно човек като тебе, който напътства царе, трябва да застане начело на войниците, а синът ми Шар Кан да върви отзад!

Наредил царят да доведат сина му, разказал му какво се е случило, наредил му да си подбере измежду войниците десет хиляди конници, с броня гърдите си закрили, твърди срещу чужди сили. Шар Кан подбрал десет хиляди конници, взел пари, раздал ги на войниците и казал:

— След три дни да сте готови!

След три дни войниците се събрали накрай града. Излязъл Омар ал-Нуаман да се сбогува със сина си. Срещнал се и с везира Дандан, поверил му войниците на сина си. Царят посъветвал сина си да приема напътствията на везира Дандан по всички въпроси. Той приел и заповядал на командирите да се наредят за парад. Били десет хиляди души без слугите. Метнали се те на конете, звъннали барабаните, свирнали тръбите, вдигнали се знамената и се развели над главите. Вървели, що вървели, изнизал се денят, дошла нощта и спрели да пренощуват. Призори пак яхнали конете, потеглили, вървели, що вървели и така — двайсет дни. А пратениците все вървели отпред и показвали пътя. На двайсет и първия ден стигнали до обширна долина, цялата в дървета и треви. Вече се мръквало. Шар Кан наредил да починат там три дни. Слезли войниците от конете, разпънали шатрите.

През това време Шар Кан изостанал на час. Хората се отпуснали, пръснали се, а той охлабил юздите на жребеца си и решил да огледа долината. Поел сам стражата — така го бил посъветвал баща му да прави, щом навлезе в страната Рум, в земята на врага. Наредил на мамелюците и оръженосците да отидат при везира Дандан и останал сам. Яздил, що яздил, минала първата четвърт от нощта. Той се изморил, доспало му се, дори не можел да управлява жребеца, пък и бил свикнал да спи на гърба му. Сънят го надвил. А конят продължил да върви до полунощ, навлязъл в някакви гъсти гори с много дървета и накрая тропнал с копито по земята. Стреснал се Шар Кан и се видял сред дърветата. Луната била вече изгряла и осветявала всичко наоколо. Чудел се Шар Кан накъде да поеме, защото се боял от зверове. Скоро дочул нежни думи, високи гласове и смях, който обърква умовете на мъжете. Слязъл от коня си и тръгнал. Стигнал до река. Там чул женски глас. Тръгнал нататък. Луната осветила пред него поляна — сякаш била късче от рая, наоколо потоци шумолят, птици се веселят, газели надничат, зверове волно подскачат, всяка птица на свой език обяснява на живота премъдрия лик. Както е казано:

Земята прекрасна е в дреха от цвят,

        напръскана щедро с водица студена!

Велики творения създал е Аллах

        и е всяко за нещо предопределено!

Погледнал Шар Кан нататък и видял манастир, посред него в светлината на луната се възвисявала нагоре крепостна кула. Там имало една жена, около нея — десет наложници, обкичени с накити. И всичките — от хубави по-хубави, както са описани в следните стихове:

Изгрява скритата поляна, проблясват капчици роса.

И става светло и красиво и се занизват чудеса;

тук всеки силен сила губи от ласки мамен за насам,

човек без сила се отпуща, досущ е грозд върху лоза.

        Тук го отчайват и убиват чаровни мамещи очи,

        умира мъжка сила жива под бляскащите й лъчи.

Гледал Шар Кан десетте неволници и погледът му все се спирал само върху една сред тях — като лунен кръг при пълнолуние, вежди трептят, коси блестят, ресници дълги, чело високо. И произнесъл:

Сияе тя — самата светлина,

                снагата й смущава и пленява,

по бузата й розичка цъфти

                и всяка чужда хубост затъмнява!

А и челото в утрото блести

                и радости на смъртните раздава!

Шар Кан чул как момата говори на неволниците:

— Хайде да се поборим, преди луната да се е скрила и да се е съмнало!

Всяка от тях пристъпвала да се бори с нея, а тя мигом я събаряла. Така една след друга ги изпосъборила всички. И тогава я заговорила една възрастна неволница, която гледала отстрани:

— Разпътнице, какво се радваш, че си преборила няколко жени! Ето, аз съм стара! Я си покажи силата да пребориш мене! Само се опитай и аз мигом ще ти завра главата между краката!

Неволницата се усмихнала външно, но отвътре била изпълнена с гняв. Тя пристъпила към нея и рекла:

— Господарке Зат ал-Дауахи, за бога и Исуса, ти наистина ли ще се бориш с мене, или се шегуваш?

— Ще се боря! — отговорила старицата.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата рекла:

— Хайде тогава да се борим, щом си толкова силна!

Много се разгневила старицата на тези думи, косата й настръхнала като таралеж. Изправила се момата срещу нея, а тя викнала:

— Кълна се в Исус, но аз, безпътнице, ще се боря с тебе само без дрехи! — тя взела копринена кърпа, смъкнала дрехите от тялото си, затегнала кърпата около кръста си и заприличала на ифрит, попрегърбила се пред неволницата и викнала: — Хайде, направи същото!

Неволницата бавно снела йеменската фута, прегънала я на две, смъкнала шалварите си и под тях се показали два крака от мрамор прозрачно бял, над тях — хълмче трепка от нежен кристал, коремът с гънки пребогат — от анемонии лее аромат, отгоре гръд — две топки сладък нар! Навела се старицата, двете се хванали една друга. Шар Кан вдигнал очи към небето и помолил Аллах неволницата да победи старицата. И тя наистина се вмъкнала под нея, хванала я с лява ръка, с дясната притиснала шията й и я вдигнала на ръце. Старицата успяла да се измъкне, опитвала се да избяга, но паднала по гръб, вдигнала крака нагоре и се мярнала косата, която е между краката, пръднала два пъти — един път изцапала земята, втори път опушила небесата. Неволницата метнала върху нея дреха от тънка коприна, извинила се и продължила:

— Господарке Зат ал-Дауахи, аз исках само да те преборя! Нямам вина за това, което ти се случи, ти сама се изплъзна от ръцете ми! Но, слава богу, здрава си!

Старицата не отговорила, тръгнала си засрамена и изчезнала. Другите неволници лежали победени, само хубавицата стояла изправена. А Шар Кан си казал: „Когато човек печели — има защо! Ако сънят не ме бе надвил, ако конят тук не ме бе довел, нямаше да попадна на това щастливо място!“ Метнал се на жребеца, пришпорил го, той се втурнал като стрела, когато излита от лъка, в ръката с меч, изваден от ножницата, и викнал:

— Аллах е най-велик!

— Изчезвай при твоите, преди да се е съмнало! — викнала неволницата: — Не го ли направиш — ще дойдат монасите и ще те вдигнат на върховете на копията си! Ти с една жена не можеш да се биеш — как ще се биеш с толкова воини!

Тя тръгнала към манастира, а обърканият Шар Кан викнал след нея:

— Господарке, нима ще оставиш с разбито сърце един влюбен нещастен странник? Щом съм стигнал до земята ти, трябва да вкуся сладостта на добротата ти! Как ще се върна, без да съм хапнал от храната ти, след като съм се признал, че съм само слугата ти!

— Само подлецът не желае да бъде благороден! — засмяла се тя. — Качи се на коня си и карай по реката след мене — ще си мой гост!

Зарадвал се Шар Кан, метнал се на жребеца си, подкарал след нея. Стигнали до мост от орехово дърво, прикрепен със стоманени вериги с катинари и ченгели. И ето, зад моста той видял неволниците, които се били боричкали с нея — гледат я и чакат какво ще им каже. Тя заговорила на гръцки на една от тях:

— Иди, хвани юздата на коня му и го доведи в манастира!

Повела го тя, преминали по моста. Той се обърнал към първата неволница:

— О, светлина на хубостта, дължа ти две уважения: едното е, че ме дари с дружбата си, а другото — че ме поведе у дома си. Приемам гостоприемството ти и се поставям под твоя власт и закрила. Ако бъдеш така добра и дойдеш в страната на исляма, ако огледаш там всички лъвове — благородници избрани, щеше да разбереш кой съм!

Разгневила се тя при тези думи и викнала:

— Кълна се в Исус, помислих, че имаш ум и разум, а сега разбрах, че в сърцето ти освен пороци друго няма! Как ще дойда, като знам, че ако се появя пред цар Омар ал-Нуаман, не ще мога да се отърва от него! В неговите дворци няма такава като мене, макар той да е господар на Багдад и Хорасан, макар да има триста и шейсет наложници. И аз ще получа от него онова, което е дал на другите! Какво си мислите — че ще ви позволи да ме докоснете ли? В потвърждение на това — кълна се в Исуса, още щом погледнеш смелите си мюсюлмани, ти ще разбереш, че не си прав! Аз наблюдавам войниците ти от два дни, когато влязоха в нашата страна. От мига, когато влязохте, не видях да сте се държали като благородници, а като тълпи! Колкото до думите ти, че не съм знаела кой си, аз ти оказвам почит не поради твоето величие, а поради моята чест! Това ти го казвам, пък ако ще да си Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, който е разпънал наблизо своя стан!

„Значи тя точно знае всичко!“ — си помислил Шар Кан и казал:

— Господарке, заклевам те в онзи, комуто е посветена твоята вяра, да ми обясниш някои неща, да ми стане ясно кое е истина и кое е лъжа.

— Кълна се във вярата си! — отговорила тя. — Ако не се бях побояла, да не би да се разчуе, че съм гръцка мома, щях да заложа главата си, да се явя пред тези десет хиляди конници, да убия командира им везир Дандан, да убия и рицаря Шар Кан — и никога нямаше да се срамувам от това! Изучила съм литературата и езика на арабите. Не мисля, че съм кой знае колко смела, но ти видя колко зная и мога, в борбата умение дал ми е богът. Ако тази нощ вместо тебе тук беше самият Шар Кан, който и да му каже: „Накарай тази река да ти се подчини!“ — той нямаше как да го направи! Моля Исус да ми го доведе в този манастир — тогава ще изкормя от него всичко мъжко и ще го оставя в окови да пъшка!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на Шар Кан му се прищяло да каже кой е, но се отказал — спряла го великолепната й красота и блестящата й хубост, тогава пропял следното двустишие:

Ако има едничка вина хубостта вездесъща,

то хиляда блага оправдават и нейната същност!

И тръгнал подир нея, гледал в гърба й, виждал как хълбоците й се поклащат като море от вълни разлюляно, и промълвил следните стихове:

Незнаен посредник прогонва злините

                от нейния образ… И чисти сърцата

я гледат… И пламват във чувствата дните,

                и сякаш среднощ пълна гледа луната.

И даже Балкис — главатарка на всички ифрити,

                пред нея ще рухне тозчас на земята!

Стигнали до порта със сводове от мрамор. Неволницата я отворила, влязла, влязъл и Шар Кан. Тръгнали по дълъг коридор с таван от десет висящи свода, на всеки свод — кристален светилник, който пламтял като слънце. В края на коридора ги посрещнали неволници с красиви свещници в ръце, на главите им — украшения като пеперудени криле, обшити със скъпоценни камъни и метали. Стигнали до манастира. Посред кръглия двор ги посрещнала нова група неволници, със забрадки, обшити със злато. Подът бил покрит с мраморна мозайка, по средата — воден фонтан с двайсет и четири чучура от злато, а водата течала от тях като сребро. А по-нататък — постеля от кралска коприна. Седнал Шар Кан на постелята. Неволницата излязла и не се върнала. Запитал той един слуга къде е, а той отговорил:

— Тя отиде да си легне и ни нареди да те обслужваме!

Поднесли му най-различни странни ястия, той ял, ял и се наситил. Подали му тас и ибрик да си измие ръцете. Замислил се за войниците си, не знаел какво се е случило с тях. Така до сутринта той обмислял дълбоко какво е направил, и произнесъл следните стихове:

Не съм изгубил смелост. За беда

        бях пръв хитрец — а надхитрен останах.

Къде е непознатата врата

        към въздуха — аз пак могъщ да стана,

да спре сърцето да блуждае там

        и пътя прав божествен пак да хване!

Чул силен шум. Погледнал нататък и видял, че пристъпват двайсет наложници, от хубави по-хубави, а сред тях — онази неволница като пълна луна между планети, в царско наметало с копчета от скъпоценни камъни, кръстът й пристегнат, хълбоците — изпъкнали и се полюшват, сякаш книга със страници от кристал в подвързия от сребро, гърдите й — плодове от нар. Шар Кан забравил войниците си и везира си, гледал главата й, покрита с мрежа от бисери и примесени сред тях най-различни скъпоценности. От двете й страни неволниците повдигали шлейфовете си и й се кланяли. Пред блясъка на тази хубост и красота Шар Кан скочил на крака и казал следните стихове:

Как полюляват се бедрата,

                как трепка тази нежна гръд,

как скрива в себе си страстта тя!

                Не мога аз… По този път

                слуги тържествено вървят —

а тя пък сякаш е крилата!

Дълго го разглеждала девицата, докато се убеди, че го е познала, и рекла:

— Ти направи този кът много по-светъл, Шар Кан! Как прекара нощта, о, доблестен воин? Лъжата у царете е порок и срам, особено когато са велики! Ти си Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман — не се отричай от себе си и от рода си, не скривай от мене кой си! Оттук нататък разговаряй само честно с мене — лъжата оставя след себе си ненавист и вражда!

Той вече нямало как да отрича и честно отговорил:

— Да, аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман. Той на този пост ме назначи! Каквото искаше да направиш, направи го сега!

Тя забила поглед в земята, после весело го погледнала и рекла:

— Успокой се! Ти си мой гост, делили сме хляб и сол, приказвали сме си двама и вражда между нас няма. Ти си под моя закрила и власт и на сигурно място! Кълна се в Исуса, ако някой човек по земята поиска да стигне до тебе, за да те измъчва, той ще направи това само ако ми отнеме душата! Ако исках наистина да те убия, щях да те убия веднага!

Тя пристъпила към трапезата, хапнала от всяко ястие по парче, хапнал след нея и Шар Кан. Яли, що яли, докато се наситят. След като си измили ръцете, тя наредила да донесат две бурета, прибори за пиене от злато, сребро и кристал и виното да бъде от различни цветове и от отбрани видове.

Наляла първо чаша на себе си, отпила от нея преди него, наляла втора чаша, дала му я, а когато той я приел, рекла:

— Ей, мюсюлманино, гледай как се живее най-сладко и най-радостно!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата пиела и наливала на Шар Кан, докато главата му се замаяла от пиене, а той се опивал и от хубостта й.

— Марджана, я донеси да посвирим! — обърнала се тя към една неволница.

Тя излязла и донесла дамаски уд, персийски джанак, татарски най и египетска цитра. Взела наложницата уда, нагласила го, дръпнала струните и запяла със звучен глас, по-нежен от пролетен вятър, по-сладък от жива вода:

Аллах прости — за този поглед ля се кръв,

                очите трепкаха като стрели, без сън…

Любимият смутен изчезна пръв,

                събудих се във свят, пробит от остър звън.

Наздраве! Аз ще бдя с отворени очи —

                това е благото, на влюбени дарено!

В ръцете ти оставям любов и смърт дори!

                Ти мой стопанин си — аз жертва съм пленена!

После сменила мелодията:

Раздялата с горчив е вкус!

        Как да очаквам търпеливо

        кога към теб ще скоча диво?

Раздялата с горчив е вкус…

Така продължили в игри и закачки, докато денят се изнизал и нощта ги покрила с черната си риза. Тя се прибрала в спалнята си. Когато се съмнало, при него дошла една неволница й рекла:

— Господарката ми те кани при себе си!

Неволниците го повели тържествено с дайрета и песни. Стигнали до висока порта от слонова кост с вплетени в нея бисери и скъпоценни камъни. Той се оказал в широка зала. Подът бил покрит с копринени килими. Отворените прозорци гледали към дървета и потоци. В стаята имало изработени от човешка ръка същества, в чиито вътрешности се движели инструменти по такъв начин, че на човек му се струвало, че говорят. Неволницата седяла и ги разглеждала. Щом го съзряла, се изправила, хванала го за ръка, настанила го до себе си. Седнали да си поговорят и тя казала:

— Знаеш ли нещо, което да засяга влюбените и възлюблените?

— Да, знам някои стихове! — отговорил той.

— Нека ги чуя!

И той казал следните стихове:

Не мога към Иззат да скрия любовта!

        Тя отмени каквото обещах,

с най-свети силни клетви пред света!

        Да ги изпълня тъй и не можах!

Да бяхте чули как говори тя,

        пред нея бихте коленичили без страх!

Тя го изслушала и рекла:

— Касир блестял със своето красноречие, блестял със своето слово! Нима може нещо да бъде описано по-добре от начина, по който е описал своята Иззат:

Ако Иззат се съдеше със утрото

        кой по е хубав — тя ще победи!

Щом няма я — изчезва с нея чудото

        на женски бузи — радост и беди!

— Разправят, че Иззат била много хубава! — продължила тя. — А ти, царски сине, ако знаеш нещо от Джамил, кажи го!

— Зная всичко от него! — отговорил Шар Кан и издекламирал следното двустишие на Джамил:

Ти искаш мойта смърт — и нищо друго!

Аз искам само тебе — нищо друго!…

— Добре го каза, царски сине! Но какво ли е искала възлюблената от Джамил с този стих?

— Господарке! — отговорил Шар Кан. — Тя е искала от него същото, което ти искаш от мене, че и нещо отгоре!

Думите му я разсмели. След полунощ неволницата се прибрала в стаята си. Легнал си и Шар Кан. Когато се съмнало, дошли при него неволниците, както обикновено, с дайрета и музика и го повели в друго помещение, по-величествено от първото, в което имало множество изображения на невиждани животни. Смаял се Шар Кан от видяното и казал следните стихове:

О, чудеса! По огърлицата зърната

са бисери, с които се редува злато,

                прозрачни диаманти и слитъци сребро,

                от бузи розов цвят, от хризолит — простор,

жълто от окото, синьо — теменуги,

дори и мургавото от проклетите самуди.

Неволницата се надигнала, поканила Шар Кан да седне до нея и рекла:

— Сине на цар Омар ал-Нуаман, играеш ли добре шах?

— Да! — отговорил той. — Но да не бъде, както е рекъл стихотворецът:

Говоря — а лицето запламтява

        и първа глътка от любов преглъщам…

На шах със черно-бяло ще играем!

        Погрешен ход — ала недей го връща!

Застава цар наперен тук до топа —

        и с две царици партия се губи!

Не гледай ме в очите толкоз строго —

        щом те погледна, чувствам се погубен!

Тя донесла шах и двамата заиграли. А Шар Кан, колкото пъти понечвал да схване хода й, пък току поглеждал към лицето й и местел офицера вместо топа или топа вместо офицера.

— Ако винаги играеш така — ти въобще не можеш да играеш! — засмяла се тя.

— Първата партия не се смята! — отговорил той.

Тя го победила и втори, и трети, че и четвърти път, погледнала го и му рекла:

— Бит си по всички фронтове!

— Господарке, с такава като тебе по-добре е да бъдеш победен!

После тя взела цитрата и изпяла:

Вражда и задоволство — съдбата е двулика!

Свободен или пленник — пак две лица се вплитат!

        Не мога го удари — а трябва! — по лицето!

        Без него — не! О, боже, прости ми греховете!

Така продължил денят, докато се мръкнало. На сутринта пак дошли неволниците, повели го при нея. А тя, щом го зърнала, скокнала, взела уда и пропяла този куплет:

Наближава нашата разлъка

и изгаря ме горчива мъка.

                Побледнява слънцето при залез —

болно е от нашата разлъка…

Изведнъж дочули шум. Обърнали се и видели, че към тях идват мъже, в ръцете им блестели мечове и всички викали на гръцки:

— Ето че ни падна в ръцете този Шар Кан! Ще го погубим!

А Шар Кан се обърнал към неволницата да я упрекне и видял, че лицето й е побледняло. Тя скочила на крака и викнала:

— Кои сте вие?

— Уважаема царице, бисер самотен, знаеш ли кой седи до тебе? — викнал воинът. — Това е Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман, на градове разрушител, на юнаци победител; която крепост той превзема — без милост всичко й отнема! Зат ал-Дауахи съобщи за неговото идване на баща ти цар Хардуб. Тя убеди нашия цар с думите: „Щом плениш ти този страшен тъмнокож — на неговите воини в гърба забиваш нож!“

— А как сте влезли тук без мое разрешение? — креснала тя.

— Господарке, когато се появих пред портата, всички стражи излязоха да ни посрещнат, както е обичаят. Но сега не е време за празни приказки! Царят очаква да му отведем този цар, който е горящото сърце във войските на исляма, а войската му да се върне, откъдето е дошла.

— Не са ти хубави приказките — рекла неволницата. — Излъгала ви е старицата. Кълна се в Исуса, но този при мене не е нито Шар Кан, нито някой от рода му, а мъж, който се предаде на нашата милост, поиска гостоприемство и ние му дадохме. Но дори да е Шар Кан, не ми подхожда на сана да ви го предавам — той се подчини вече на моята власт и е под моя закрила! Не ме срамете пред госта ми, не ме излагайте пред народа!

— Слушай, Абриза! — казал рицарят. — Мога да се върна при царя само ако водя неговия враг!

— Че този човек е сам, а вие сте сто! — възкликнала тя. — Щом искате да се биете с него, излезте един по един — да види царят кой от вас е юнак. Чакай да отида да му кажа какво е станало, и да чуя какво ще отговори!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата се обърнала към Шар Кан и му разказала какво е станало.

— Ако идват един по един — всички ще бъдат избити! Нека излизат десет по десет! — казал той.

Скочил на крака, размахвайки меча и копието си. Рицарят се втурнал срещу него да го удари. Шар Кан го посрещнал като лъв, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му. Неволницата се обърнала към рицарите:

— Хайде, отмъстете за господаря си!

Скочил братът на убития, той бил огромен и упорит. Нахвърлил се върху Шар Кан, но той не му дал дъх да си поеме, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му.

И така — те изскачали един след друг, Шар Кан си играел с меча си, докато убил петдесет рицари, а неволницата наблюдавала. Бог вселил ужас в сърцата на останалите, те се отдръпнали и като не посмели да изскочат един по един, нападнали го в купом. Той ги посрещнал, смлял ги, взел им умовете, а душите — прибрал ги. Битката свършила и малкото останали се изпокрили из ъглите. Царицата пристъпила към него, притиснала го до гърдите си. Донесла меч от индийска стомана, дарила му го и рекла:

— Кълна се в Исуса, душата си няма да пощадя, но госта си ще защитя и няма да го изоставя, за срам в страната Рум не мога аз да стана! С такива като теб рицарите може да се гордеят, Шар Кан! Щедро те е дарил Аллах!

Той избърсал меча си от кръвта на убитите, неволницата пристъпила усмихната към него, целунала му ръка и снела ризницата от гърба си.

— Господарке, защо си облякла ризница? — запитал той. — Война ли започна с враговете си?

— За да те защитя от тези подлеци! — отговорила тя — Ще ти разкажа историята си. Знаеш вече, че съм дъщеря на Хардуб, царя на Рум, и се казвам Абриза. Старицата на име Зат ал-Дауахи е моя баба, майка на баща ми. Тя му е съобщила за твоето пристигане. Не се съмнявам, че тя крои хитрост, за да погуби точно мене. Ти изби рицарите на баща ми — сега ще се пръсне мълвата, че съм минала на страната на мюсюлманите. Някои мислят, че щом Зат ал-Дауахи е срещу мен, аз ще напусна това място. Битката между мен и баща ми вече избухна, никакви увещания няма да помогнат. Всичко, което се случи, е само заради теб!

Шар Кан загубил ума и дума, отпуснало се сърцето му, той въздъхнал:

— За бога, никой няма да те докосне, докато в тялото ми има душа! Но ще издържиш ли раздялата с баща и близки?

— Да! — отговорила тя.

Заклел я Шар Кан, тя дала обет и рекла:

— Сега сърцето ми е по-спокойно, но остана още едно условие! Ти трябва да се върнеш в страната си заедно с войската си!

— Господарке, баща ми Омар ал-Нуаман ме прати да се бия с баща ти заради някакво богатство, в което имало някакви чудотворни бисерни зърна!

— Успокой се… — отговорила тя. — Аз ще ти разкажа историята на тези зърна, които са причина за враждата между баща ми и царя на Константинопол…

* * *

У нас има празник, наречен празник на манастира. Всяка година на него се събират царе от всички краища на страната и дъщери на големци и търговци. Престояват там седем дни и се разотиват. И аз винаги съм сред тях. Преди седем години избухна враждата и баща ми ми забрани да посещавам този празник.

Така се случи, че тогава се бяха събрали дъщерите на големците от всички страни. Между тях беше и щерката на константинополския цар Афридун.

Тя се казваше София. Празникът продължи шест дни, на седмия всички тръгнаха да се разотиват, а София каза:

— Искам да се върна в Константинопол само по море!

Приготвиха й кораб, тя се натовари в него с цялата си свита. Пътували, що пътували и ето че духнал силен вятър и отклонил кораба. Писано било на пътя им да се изпречи християнски кораб от остров Кафур с петстотин чужденци^[6] с провизии и оръжие. Когато им се мярнали платната на кораба, в който били София и другите моми, те само за час го настигнали, хвърлили канджи, притеглили го, смъкнали платната му и го насочили към острова си. Но не пропътували дълго така. Духнал обратен вятър, пръснал ги на различни страни, хвърлил ги върху един риф и разкъсал платната на кораба им недалеч от нашите брегове. Излязохме и решихме, че са наша плячка, хвърлена ни от морето. Пленихме мъжете и заграбихме всичко, което притежаваха. На кораба имаше петдесет неволници, а между тях била и царската дъщеря София. Предадохме ги на баща ми, без да знаем, че между тях е дъщерята на царя на Константинопол. Баща ми отдели от тях пет, а останалите прибави към придворните си слуги. Между отделените била и царската дъщеря. Тези неволници той изпрати в дар на баща ти Омар ал-Нуаман заедно с платове от сукно, вълна и гръцка коприна. Баща ти прие дара и измежду петте избра за себе си София, дъщерята на цар Афридун.

В началото на тази година нейният баща изпрати до баща ми писмо с думи, които не е прилично да се повтарят. Там той го заплашваше, ругаеше и казваше: „Преди две години вие сте си присвоили кораба ми, който бил пленен от банда крадци чужденци. На него бе и дъщеря ми с около петдесет неволници. Не ми изпратихте човек, който да ми съобщи какво е станало. Аз не посмях тогава да търся истината, защото се боях от срама пред другите царе, че дъщеря ми е била обезчестена. Крих за станалото до тази година, когато всичко ми стана ясно. Писах на онези крадци и ги питах каква е съдбата на дъщеря ми. Те ми отговориха, че не са я извеждали от земите ми. Ако не искаш да ми бъдеш враг и да ме позориш, веднага изпратете дъщеря ми, която е при вас! А ако не обърнете внимание на писмото ми, аз ще ви се отплатя за злините и злочестините!“ Баща ми разбра в какво трудно положение е изпаднал, и се заоплаква, че не е знаел, че между онези неволници е била царската дъщеря София. Нещата се обърнаха и той дълго не можа да изпрати човек при цар Нуаман, за да я поиска от него, особено след като научихме, че неволницата на име София, дъщерята на цар Афридун, преди известно време е родила. Баща ми нямаше как да увърта, и написа писмо до цар Афридун, в което се извини и се закле, че не е знаел, че дъщеря му е била между онези неволници. Изясни му, че я е пратил при цар Омар ал-Нуаман, на когото тя родила деца. Когато писмото стигнало до цар Афридун, той скокнал, разядосал се, разбунтувал се и викнал: „Как може дъщеря ми да бъде държана като пленена неволница, царете да си я прехвърлят един на друг и да спят с нея, без да се женят! Кълна се в Исуса и в правата вяра — трябва да си отмъстя и да измия срама!“

Все мислил каква хитрост да измисли, и накрая измислил. Изпратил пратеници при баща ти Омар ал-Нуаман да му разкажат онова, което ти знаеш от приказките им, за да те изпрати баща ти с войници и да ги доведеш при него — а той да те плени. А трите зърна бяха с дъщеря му София, баща ми ги взе, когато неволниците бяха пленени, после ми ги дари! Те и сега са у мен! Сега иди при войниците си и ги върни, преди да сте влезли дълбоко в земята на гърците. Намъкнете ли се в страната им, пътищата ще ви се видят тесни и няма да се измъкнете до Второ пришествие. Знам, че войската ти сега е там, където си я оставил. Ти си им казал да стоят три дни, това време мина и те не знаят какво да правят!…

* * *

Шар Кан дълбоко се замислил и рекъл:

— Слава на Аллаха, който те превърна в свое оръдие, за да остана жив заедно с хората си! Така ми е трудно да се разделя с тебе — какво ще ти се случи, след като замина!

— Сега върви при войниците си! — казала тя. — Върни ги, а ако пратениците са с тях — запри ги, за да не се разнесе вестта за станалото, преди да сте доближили страната си. След три дни и аз ще се присъединя към вас — не влизайте в Багдад, преди да съм ви настигнала — заедно ще влезем в града!

Оставил я Шар Кан, довели коня му, той се метнал на него и се насочил към моста. Преминал по него и навлязъл сред онези дървета. И ето че насреща му се показали трима рицари. Настръхнал, измъкнал меча си, но когато ги доближил и ги огледал, познал ги. Това бил везирът Дандан с двама емири. Те тутакси се спешили пред него и го поздравили. Везирът Дандан запитал защо го е нямало толкова време. Той му разказал всичко, каквото му се било случило с царица Абриза. Дандан възхвалил всевишния Аллах за тази среща и рекъл:

— Да се махаме от тази страна, защото пратениците, които бяха с нас, заминаха да съобщят на царя си, че сме дошли. Може да избързат и да ни хванат!

Шар Кан наредил на войниците да се връщат. Вървели, що вървели, докато се добрали до края на долината.

През това време пратениците стигнали до своя цар и му съобщили, че Шар Кан е пристигнал, и той приготвил войска да го плени заедно с войниците му… А Шар Кан бил вече далеч с войниците си. Той пътувал цели двайсет и пет дни. Навлезли в страната си и решили, че животът им е в безопасност. Спрели да си починат два дни и продължили към домовете си. Шар Кан си подбрал сто конници и назначил везир Дандан за командир на останалата част от войската. Везирът тръгнал със своята част с един ден напред. Шар Кан със стоте си конници, още не били минали два фарсаха, когато се оказали на тясно място между две планини. Изведнъж чули пред тях тропот. Спрели конете и когато прахът се вдигнал, зад него се оказали сто конници, зловещи и страшни, в железни ризници оковани, които викнали:

— О, Йоханна и Мариам^[7], стигнахме онова, което гонихме! Слизайте от конете, давайте оръжието си и се предайте, за да ви пощадим живота!

Блеснали очите на Шар Кан, зачервили се бузите му и той креснал:

— Християнски кучета! Как смеете да ни нападате, след като сте дошли в страната ни и сте тъпкали земята ни? Мислите ли, че ще се отървете от десниците ни и ще се върнете в страната си! — и викнал на войниците си: — Ето ви тези кучета, колкото сте вие, толкова са и те!

Измъкнал меча си и се втурнал срещу чужденците заедно със стоте си конници, а те ги срещнали със сърца, по-здрави и от скала. Мъже по мъжки гърди ударили, кой е по юнак се надпреварвали, пламнал бой, вдигнал се звън и вой, ужас и страх настъпили, земя с небе се объркали, без думи всички се сражавали, събирали се и се раздалечавали — докато минал денят и тъмно було хвърлила нощта. Разделили се воините, Шар Кан се събрал със своите — само четирима имали малко по-дълбоки рани. А Шар Кан си рекъл: „През живота си толкова бурни битки съм преживял, отбивал съм вълни от мечове, бил съм се със смели мъже, но, за бога, не съм срещал воини, по-твърди в бой, не съм виждал по юнаци от тези“.

— Между тях има един рицар чужденец, той ги води — казали войниците. — Толкова е смел, такива силни удари нанася! Но с всеки от нас, който се би с него, той не си показваше силата, не го убиваше! А само да беше поискал, всичките щеше да ни избие!

Тези думи объркали Шар Кан и той казал:

— Утре ще застанем в редица и ще се бием! Ние сме сто и те са сто — пък ще помолим господаря на небесата да ни дари победа срещу тях!

С тази уговорка си легнали. А когато слънцето излязло над главите, над равнините и долините, за да приветства най-великия от всички предводители Мохамед, Шар Кан се метнал на коня си и със стоте си конници излязъл на бойното поле. Там чужденците вече се били построили за бой. Викнал Шар Кан на другарите си:

— Враговете ни вече са построени — да ги нападнем!

Но викнал глашатай от другата страна:

— Нека днес битката се води човек срещу човек — един от нас, един от вас!

Излязъл напред един конник от хората на Шар Кан, спрял между двете редици и викнал:

— Има ли кой в бой да се покаже — по заслуга аз ще го накажа! Само да не е ленив, уморен и мързелив!

Не бил свършил приказката си и ето че между чужденците излязъл напред въоръжен конник в златна броня, възседнал сив жребец; Двамата се втурнали в бой, заудряли, но чужденецът го бутнал с копието си, съборил го от коня му, взел го в плен и го повел опозорен.

И така излизали един след друг, чужденците пленявали мюсюлманите, а когато минал денят и тъмно було хвърлила нощта, вече двайсет конници от мюсюлманите били пленени. Шар Кан разбрал, че работата започнала да става опасна. Събрал приятелите си и попитал:

— Защо се случи така! Аз утре ще изляза сам на бойното поле и ще поискам да излезе чужденецът, който ги води! Ще го предупредя, като почнем битка. Ако не се подчини — ще го убия, ако се подчини — ще се сдобрим!

Така преспали, докато утрото изгряло и небето просветляло. Излязъл Шар Кан насред полето и видял, че повечето от половината чужденци били наобиколили един конник. Взрял се Шар Кан в него, видял го и чужденецът. Бил облечен в кафтан от син атлаз, лицето му — като месец, кога изгрява, скрито от ризница ситно сплетена, в ръката — меч от индийска стомана, върху черен жребец с бяла звезда на челото като дирхам. Бил млад — съвсем голобрад. Той пришпорил жребеца си и го спрял насред полето, махнал към мюсюлманите и заговорил на правилен арабски език:

— Ей, Шар Кан, син на Омар ал-Нуаман, победител на крепости и страни безброй, излез и удари във бой! Покажи на силен съперник, че си юнак, макар и неверник. Ти си на племето си господар — и аз съм на племето си господар! Който победи от нас — ще постави племето на другия под своя власт!

Излязъл напред Шар Кан, с гняв му се изпълнило сърцето, повел коня срещу чужденеца насред полето. Онзи го нападнал като лъв, сблъскали се кон в кон, гръд в гръд, в бой горещ се втурнали, заудряли, замушкали — сякаш планини се блъскали, сякаш морета пръски пръскали. И така се били от заранта до здрач. Тогава се разделили и всеки се върнал при племето си.

Шар Кан се събрал с приятелите си и им казал:

— Досега такъв рицар не съм срещал! Видях в него нещо, което досега у други воини не съм виждал. Току да вдигне ръка и да нанесе решителен удар — и обръща копието си, удря с тъпата страна.

Щом се съмнало — чужденецът излязъл насреща му. Втурнал се Шар Кан срещу него, започнало сражение. Когато изминал денят и се спуснала нощта, те се разделили и всеки отишъл при племето си.

Събудили се двамата на сутринта, метнали се на конете си и се нахвърлили един срещу друг. Били се до пладне и тогава чужденецът се опитал да изхитрува — пришпорил коня, дръпнал юздата, но животното се спънало и го хвърлило от гърба си. Хвърлил се Шар Кан върху него, посегнал да го промуши, а рицарят викнал:

— Ей, Шар Кан, така ли правят рицарите, като победят една жена?

Шар Кан вперил поглед в него и видял пред себе си царица Абриза. Познал я, изпуснал меча от ръката си, целунал земята пред нея и рекъл:

— Защо направи всичко това?

— Исках да те изпитам на бойното поле! — отговорила тя. — Да видя твоята твърдост в бой. А тези с мене — всичките са неволници, всичките са моми!

— Хвала на Аллаха, че сме живи и здрави и че се срещнахме отново, царице на времената! — усмихнал се Шар Кан.

Викнала царица Абриза към неволниците си и им наредила да се приближат, след като освободят двайсетината пленници. А той наредил на хората си да й окажат почит, те се спешили и целунали земята пред нея. После двестате конници възседнали конете си, денем и нощем яздили и за шест дни стигнали до града. Тогава Шар Кан наредил на царица Абриза и неволниците й да съблекат чуждестранните си одежди и да облекат дрехи на моми от Рум.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан изпратил няколко от приятелите си в Багдад да съобщят на баща му Омар ал-Нуаман, че идва, да му кажат, че царица Абриза, дъщерята на царя на Рум, пристига с него и да изпрати керван да ги посрещне. А самите те слезли на мястото, където били стигнали, и там пренощували. Когато се съмнало, Шар Кан заедно с царица Абриза и свитата им възседнали конете си и скоро се озовали пред града. Ето че дошъл и везир Дандан с хиляда конници да посрещнат царица Абриза и Шар Кан. Те били дошли по нареждане на цар Омар ал-Нуаман, както го бил помолил синът му Шар Кан. Влязъл при баща си, пристъпил да го посрещне, прегърнал го. Синът му разказал какво била споделила с него царица Абриза и какво му се случило с нея.

— Тя избра да дойде с нас! — казал той. — Тя ще живее с нас!

А цар Омар ал-Нуаман възхвалил Абриза и поискал да я види. Тя влязла при него, целунала земята пред него, заговорила му. Учудил се царят на красноречието й, благодарил й за това, което била направила за сина му Шар Кан, и й сторил място до себе си. Тя седнала и открила лицето си. Щом царят я видял, объркало се всичко в главата му. Обявил, че ще бъде една от приближените му, дарил дворец за нея и неволниците й, дал им заплати и я заразпитвал за трите зърна, а тя му отговорила:

— Зърната са с мене, цар на времената!

Отворила един сандък, измъкнала от него кутия, извадила от кутията златно ковчеже, отворила го и взела от него три зърна. Целунала ги и ги подала на царя. Отишла си, но пленила и сърцето му.

Изпратил царят да извикат сина му Шар Кан, дал му едно от трите зърна, а когато той го попитал за останалите две, отговорил:

— Синко, ще даря едното на брат ти Дау ал-Макан, а другото — на сестра ти Нузхат аз-Заман!

Когато Шар Кан чул, че има брат на име Дау ал-Макан — защото той знаел само за сестра си Нузхат аз-Заман, — той се обърнал към баща си Омар ал-Нуаман и запитал:

— Значи освен мене ти имаш още един син, така ли?

— Да, синко, той сега е на шест години! — отговорил бащата.

Мъчно му станало на Шар Кан, но скрил тайната в себе си и казал на баща си:

— Нека всевишният Аллах им даде живот и здраве!

Хвърлил зърното от ръката си и изтърсил праха от дрехите си.

— Виждам, че не си на себе си от тази новина! — казал бащата. — Но ти си господар на царството след мене, аз дадох обет за това! Това зърно е за тебе и то е едно от трите!

Забил Шар Кан поглед в земята, засрамил се, че се сърди на баща си. Надигнал се — не знаел къде да се дене от силния гняв. Излязъл и отишъл в двореца на царица Абриза. Разказал й, че София е родила на баща му две деца, мъжко и женско, и продължил:

— Той им дари двете зърна, а на мене остави едното, но аз не го взех! Едва сега узнах това и ме обхвана гняв! Сега се боя, че той ще те вземе за жена, видях как той желае да се ожени за теб!

— Баща ти няма власт над мен! — рекла тя. — Той не може да ме вземе против волята ми, а ако ме вземе насила — ще посегна на живота си. А пък за трите зърна — не ми бе дошло на ум, че той ще дари с онова, което аз съм му дала, децата си! Мислех, че ще ги остави в хазната си, при богатствата си. Но искам от теб една добрина — подари ми зърното, което ти е дал баща ти, ако си го получиш!

Поприказвали си за това-онова, после тя рекла:

— Ти не се бой, но аз се боя да не би баща ми да чуе, че съм при вас. Тогава той ще се опита да ме вземе. Ще се договорят с цар Афридун, който иска пък да вземе дъщеря си София, и ще дойдат тук с войска!

— Господарке, ако си доволна, че живееш при нас — не мисли за тях! — отговорил Шар Кан. — Ще съберем всички войски по суша и по море и ще ги победим!

* * *

А Омар ал-Нуаман, след като синът му Шар Кан излязъл от него, станал и отишъл при неволницата си София, като носел онези зърна. Щом го зърнала, тя се изправила, довела при него децата си Дау ал-Макан и Нузхат аз-Заман. Той ги целунал, окачил на всяко от тях по едно зърно и казал:

— Слушай, София, защо не ми каза по-рано, че си била дъщеря на Афридун, царя на Константинопол, да ти окажа по-голямо уважение, да издигна сана ти?

— Какво повече да искам от това, което имам, царю! — отговорила тя. — Аллах ми даде от тебе две деца, мъжко и женско!

Тези думи се харесали на цар Омар ал-Нуаман, той оценил остроумието и сладостта на думите й.

* * *

А ето какво станало с увлечението му по царица Абриза.

Желанието да бъде с нея го овладяло изцяло, ден и нощ той започнал да мисли само за нея. Всяка вечер наминавал в стаята й, говорел й мили приказки, а тя не отговаряла на тях и казвала:

— Царю на времената, сега нямам желание да бъда с мъж!

Той разбрал, че тя не иска да го допусне до себе си, а това още повече подсилило страстта му, усилило копнежа и любовта му.

Отишъл в килера си, извадил от там парче омайно биле пречистено — подуши ли го слон, не тази година ще се събуди, а чак следващата, сложил го в джоба си, изчакал да мине малко време след стъмване и влязъл при царица Абриза. Тя му се изправила на крака. Той й разрешил да седне, сам седнал до нея, поискал нещо за пиене, тя сложила трапеза, подредила му съдовете, запалила му свещите, наредила да донесат семки и плодове и всичко нужно. Той започнал да си налива с нея, заговорил й и ето че виното зашумяло в главата на царица Абриза. Когато усетил това, Омар ал-Нуаман извадил омайното биле, скрил го между пръстите си, налял си чаша, отпил, налял втора, пуснал омайното биле, което криел в джоба си, без тя да види, и рекъл:

— Заповядай, пийни си!

Поела царица Абриза чашата, изпила я и след малко билето я повалило и тя паднала по гръб, шалварите се смъкнали от краката й, бризът повдигнал края на ризата й. Царят пристъпил към нея и видял как при главата й свети свещ, при краката й свети свещ и осветяват онова, което й е между бедрата. Объркал се умът му, нашепнал му дяволът зли мисли, той не се сдържал, смъкнал шалварите й до долу, отпуснал се върху нея и й отнел моминството. После станал, отишъл при една от неволниците й на име Марджана и казал:

— Иди при господарката си — имала нещо да ти каже!

Влязла неволницата при господарката си и видяла, че нозете й са разкървавени, а тя самата била паднала по гръб. Взела една кърпа и я избърсала. Кихнала царица Абриза и повърнала билето, то изхвръкнало от стомаха й като топка.

— Кажи ми какво ми се е случило? — попитала тя.

Неволницата й разказала как я била намерила. Тогава тя разбрала, че царят я е насилил, като е използвал хитрост. Огромна мъка изпълнила душата й, тя покрила лицето си и рекла на неволниците си:

— Спирайте всеки, който иска да влезе при мене, казвайте му, че съм болна — нека първом да видя какво бог е направил с мене!

Дошла при цар Омар ал-Нуаман вестта, че царица Абриза е болна. Изпращал й той напитки, изпращал й лекарства, но тя останала скрита от чужди погледи в течение на няколко месеца. През това време огънят у царя изстинал и той се отказал от нея, макар преди да я желаел много. Минали месеци и се забелязало, че тя носи дете, коремът й се издул и тя рекла на неволницата си Марджана:

— Не хората ме обидиха, а сама съм си виновна пред баща ми, майка ми и царството ми! Не искам да живея, отслабна ми силата! Преди можех да се метна на коня си и да го подкарам, сега дори не мога да го възседна! А когато родя, ще ме е срам пред неволниците! Всички в двореца знаят кой ми отне моминството. Искам да се измъкна тайно! Никой не бива да знае освен тебе! Ще отида при татко и мама. Кръв при своя кръв отива — а бог да прави с мене каквото си иска!

— Както наредиш, царице! — отговорила неволницата.

Изчакали няколко дни, докато царят тръгне на лов, а Шар Кан — към своите крепости, където бил решил да поживее известно време. Абриза извикала неволницата си и й рекла:

— Ще ми се да тръгна тази нощ. Усещам, че ми наближава срокът за раждането — още четири-пет дни да остана, няма да мога да потегля! Това ми било писано — да не успея да стигна! Намери един мъж да тръгне с нас. Аз нямам сили да нося оръжие!

— За бога, господарке! — отговорила Марджана. — Аз познавам само един роб — на име Гадбан^[8]. Той е смел страж. Ще му кажа за какво става дума, пари ще му обещая и ще му кажа: „Ако тръгнеш с нас, ще се оженя за тебе, когато пожелаеш!“

— Доведи го да поговоря с него! — казала царицата.

Отишла Марджана при войника и казала:

— Ей, Гадбан, Аллах ще ти даде щастие, ако приемеш онова, което ти каже господарката ми!

Тя го повела при господарката си. А тя, щом го зърнала, отщяло й се да го вижда повече, но си рекла: „Щом имаш нужда — подчинявай се на правилата!“ Понечила да му заговори направо, но страхът променил думите й и тя рекла:

— Ей, Гадбан, ще ни помогнеш ли да надвием вероломството на времето? Ако ти разкрия какво ми е — ще пазиш ли тайната ми?

Погледнал я робът, видял колко е хубава, трепнало сърцето му, той начаса я пожелал и рекъл:

— Господарке, каквото и да ми наредиш — няма да престъпя волята ти!

— Искам да ме изведеш с неволницата ми, да впрегнеш две камили и три кобили от царската конюшня, да сложиш на всяка камила торба с пари и неща за ядене и да потеглим към страната ми. Тръгнеш ли с нас — ще те оженим за онази неволница, която си избереш, пък ако пожелаеш да се върнеш в страната си — ще ти дадем каквото пожелаеш, и с доста пари ще се прибереш!

— Господарке, аз ще ви наглеждам с четири очи, ще тръгна с вас, и коне ще ви намеря! — рекъл зарадваният Гадбан.

Той си мислел: „Ще взема от тях каквото искам, пък ако откажат да ми го дадат — ще ги убия и ще им взема всичките пари!“ Притаил тези мисли в душата си, излязъл и се върнал с две камили и три кобили. Пътували, що пътували, наближили някаква планина. Още един ден оставало, докато стигнат до земите на Абриза, но дошло времето да ражда. Тя вече не можела да се удържа върху кобилата и рекла на Гадбан:

— Нека сляза, че ми дойде времето да раждам! — и се обърнала към Марджана: — Слез и ти, ела при мене и ми помогни.

Още не била слязла и от силната болка царица Абриза изгубила съзнание. Пък дяволът се намърдал в главата на Гадбан, той размахал меча си пред лицето й и викнал:

— Прощавай, господарке, ама ми се ще да свършим двамата с тебе една работа!

Тя се извърнала от него и си рекла:

— Не бях доволна от доблестните царе — сега остана черните роби да се гаврят с мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царица Абриза наругала роба Гадбан:

— Горко ти — какви приказки приказваш! Почакай все пак да родя детето, да се оправя, да се отърва! Пък после, ако можеш — прави с мене каквото искаш! Ако не забравиш срамните си приказки, ще посегна на себе си и ще се отърва от всичко това!

И произнесла следните стихове:

Ей, Гадбан! Не ме закачай! Стигат

        на времето капаните проклети!

Нахалниците като теб изчезват,

        а който оживее пък — проклет е!

Бог пази моя свян — и ще го пази, —

        безсилни наглеците са пред него!

Със силата на мощното ми племе

        да взема можех всеки рицар снажен!

Да отсечеш нозете и ръцете —

        развратница пак няма да ме вземеш!

Свободни, благородни — цяло племе

        пак ще ме искат! Не ти, мръсен плевел!

* * *

Страшно се разгневил Гадбан, зачервили се очите му, потъмняло лицето му, издули се ноздрите му, посинели устните му, станал още по-отвратителен и произнесъл следните стихове:

Не ми обръщай строен гръб, Абриза!

        Ще си умра без любовта ти чудна.

От строгостта ти кръв сърцето бризва,

        слабея, мисли се объркват лудо,

пленява ме гласът ти — зла магия,

        умът отстъпва, а расте страстта!

На вси войници събери страстта ти —

        от моята по-слаба ще е тя!

Разплакала се Абриза и викнала:

— Горко ти, Гадбан! Ти, син на греха, възпитан в разпътство, нима си мислиш, че всички хора са равни!

Злият роб се разгневил още повече, нахвърлил се върху нея с меча си и я убил. После се метнал на коня й, грабнал парите и избягал в планината. Царица Абриза останала да лежи просната на земята. Детето, което родила в този миг, било мъжко. Марджана крещяла на висок глас:

— Ах, каква мъка! Как можа един черен роб да убие господарката ми! Та той не струваше нищо пред нейното юначество!

И докато тя плачела така, вдигнала се пушилка до небесата, а когато въздухът се избистрил, зад нея се показали многочислените воини — те били от войската на Хардуб, царя на Рум, бащата на царица Абриза…

* * *

А ето защо пък се появили те. Като чул, че дъщеря му заедно с неволниците си е избягала в Багдад и че е при цар Омар ал-Нуаман, той стегнал войската си и тръгнал, като разпитвал пътниците дали са я видели при цар Омар ал-Нуаман. Тази войска се намирала недалеко от тримата — дъщеря му, неволницата Марджана и роба Гадбан. Той бил тръгнал към тях да ги запита за същото, но робът се изплашил за живота си и избягал. Бащата я видял просната на земята, а неволницата й плачела над нея. Марджана видяла господаря си и го познала, заплакала и занареждала още по-силно. Когато дошъл на себе си, царят я разпитал какво се е случило, и тя му разказала историята. Причерняло пред очите му, разплакал се той отново, а после наредил да донесат носилка, натоварил дъщеря си на нея и потеглил към Кайсария. Оставил я в двореца.

Влязъл цар Хардуб при майка си Зат ал-Дауахи и казал:

— Защо така направиха мюсюлманите с дъщеря ми? Цар Омар ал-Нуаман отнел с подлост моминството й, а после я оставил на един от черните си роби да я убие. Кълна се в Исуса, трябва да отмъстя за дъщеря си, за да измия срама от челото си!

— Дъщеря ти е убита само от Марджана — тя я мразеше от цяла душа! — отговорила Зат ал-Дауахи. — Кълна се в Исуса, аз ще отида и ще остана при цар Нуаман дотогава, докато убия и него, и децата му! Изпълнявай заповедите ми за всичко, което ти кажа, и ти ще постигнеш целта си! Доведи ми няколко неволници — моми непипнати, и няколко мъдреци ненадминати! Дай им дарове богати и им нареди да изучат неволниците на мъдрост и държание, да умеят да разговарят с царе, да ги забавляват и да им четат стихове, нека усвоят всички мъдрости и съвети! Но тези мъдреци трябва да бъдат мюсюлмани, за да ги научат как живеят арабите, как живеят халифите им, да знаят всичко за предшествениците на ислямските царе! Дори за това да са нужни десет години, целият ти живот да отиде — търпи! В една пословица е казано: „Дори да разпалиш домашно огнище чак след четирийсет години — пак не е късно!“ Ако тези неволници се изучат, ние ще се доберем при врага ни, когато си поискаме — на него момите са му слабото място!

Царят изпратил пратеници към четирите краища на страната си да му доведат мъдреци измежду мюсюлманските му поданици. Довели и неволниците и цар Хардуб разпоредил на мъдреците и учените да ги изучат на мъдрост и добро държание.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато цар Омар ал-Нуаман се върнал от лов, влязъл в двореца си и потърсил царица Абриза. Не я намерил и викнал:

— Как може една наложница да излезе от двореца и никой да не знае!

А ето че и синът му Шар Кан се върнал от път. Казал му бащата за станалото. Затъжил се и Шар Кан.

А царят започнал всеки ден да навестява двете си дечица. Довел учени и мъдреци, дал им заплата, за да ги учат на науки. Щом Шар Кан забелязал това, много се разгневил, започнал да проявява ревност към брата си, и то така, че всичко си личало на лицето му. Един ден баща му го запитал:

— Като те гледам — все по-слаб ставаш тялом, все по-блед в лицето…

— Татко! — казал Шар Кан. — Колкото пъти те видя да наминаваш към брат ми и сестра ми и да им правиш добрини, толкова повече ме обзема ревност! Боя се тя да не порасне дотолкова, че да посегна на тях, а ти после да убиеш мене! Много искам да ми направиш едно добро дело — дай ми една крепост, за да живея в нея до края на дните си. Нали в една пословица е казано: „Най-добре е, когато обичният е далече — по-добре е окото да не вижда, за да не страда сърцето!“

Той навел глава към земята, а цар Омар ал-Нуаман се замислил и рекъл:

— Синко, ще изпълня каквото желаеш! Нямам по-голяма крепост в царството ми от Дамаск — нека бъде твоя!

* * *

След като синът му Шар Кан заминал, явили се пред цар Омар ал-Нуаман мъдреците и рекли:

— Владетелю, децата ти изучиха премъдростите и добрите нрави!

Това много зарадвало царя и той наредил да ги наградят богато. Забелязал, че Дау ал-Макан бил пораснал, разхубавил се и яздел коне. Бил вече четиринайсетгодишен, занимавал се с благочестиви дела, молел се, обичал бедните, стремял се към науките и Корана, всички хора в града, мъже и жени, го обичали. Веднъж в Багдад засъбирали махмал от цял Ирак, за да тръгне на хаджилък и при гроба на пророка, Аллах да го възслави! Когато Дау ал-Макан видял кервана с махмала, пожелал също да стане хаджия.

— Потърпи до следващата година, тогава ще те взема със себе си! — забранил му бащата.

Синът отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Умирам от желание да отида на хаджилък в свещения дом на Аллаха. Помолих баща ми да ми разреши, а той ми забрани. Ще взема малко пари тайно да отида, без баща ми да знае!

— Вземи ме със себе си! — рекла сестрата. — Не ми отказвай да посетя пророка, Аллах да го благослови!

— Мръкне ли се, излез от тук, но никой да не разбере! — казал той.

Към полунощ Нузхат аз-Заман станала, взела малко пари, облякла мъжки дрехи. Излязла от двореца и намерила брат си, който вече бил приготвил камилата. Възседнали я и през нощта се смесили с хаджиите. Вървели, що вървели, писано им било от Аллах да стигнат живи и здрави до всеуважаваната Мека, изкачили се на Арафат и извършили нужните обреди на хаджилъка. После отишли при пророка^[9], а когато хаджиите пожелали вече да се връщат в страната си, Дау ал-Макан казал на сестра си:

— Сестро, искам да посетя и Свещения дом, града на възлюбления от бога Ибрахим, нека бъде честит!

— Аз също! — отговорила тя.

Наели коне от някакви свещеници, приготвили си нещата и потеглили с кервана. Но ето че Дау ал-Макан се разболял. Стигнали Свещения дом. Спрели в някакъв хан, наели стая и останали там. А болестта ставала все по-лоша, тя съборила Дау ал-Макан и той започнал да губи съзнание. Разтревожила се Нузхат аз-Заман и рекла:

— „Няма сила и воля освен у Аллаха — и това е писано от Аллаха!“

Тя останала при брат си, а той слабеел от ден на ден. Тя харчела пари и за него, и за себе си, докато един ден изхарчила всичките пари. Изпратила момчето от хана с някаква своя дреха да я продаде, продало я то и тя пак изхарчила парите по брат си. После продала още нещо — и така, докато не останало нищо за продан. Сама останала в прокъсана като решетка дреха и заплакала.

— Сестро! — казал братът. — Усещам, че ми става по-добре, започвам да си мисля за парче печено месце.

— Не мога да прося! — отговорила тя. — Но утре ще вляза в дома на някой от първенците, ще поработя нещо за пари — за тебе и за мене. Не ми е леко да те оставям в това положение, но трябва, ща не ща, да търся прехрана!

Покрила главата си с парче от абата на камиларя — стопанинът й я бил забравил у тях, целунала главата на брат си, завила го и излязла, без да знае къде ще отиде. А брат й чакал, чакал, докато дошло време за вечеря. Тя не дошла. Пак зачакал, съмнало се — тя не се върнала. Минали два дни. Разбрал той, че повече не може да продължава така, сърцето му се мъчело по нея, гладът ставал все по-силен. Измъкнал се от леглото, повикал момчето от хана и му казал:

— Отнеси ме на пазара!

Слугата го отнесъл и го оставил насред пазара. Събрали се хората от Ал-Кудс, зажалили го. Той им направил знак, че проси нещо за ядене. Търговци събрали няколко дирхама, нахранили го, сложили го да полегне в един дюкян, постлали му парче рогозка, сложили до главата му ибрик. Мръкнало се, хората се разотишли. В полунощ той усетил, че все повече слабее, не му се ядяло, не му се пиело, загубил съзнание. На сутринта хората из пазара събрали от търговците трийсет дирхама, наели една камила и рекли на камиларя:

— Натовари този човек, закарай го до Дамаск и го остави в лечебницата — пък може там да го излекуват!

— Дадено! — отговорил камиларят, но в душата си рекъл: „Какво толкова ще мъкна този болен човек — та той почти е умрял!“

Излязъл с него донякъде, скрил се в нощта, хвърлил го върху сметището на огняря край хамама и си продължил пътя. Когато се съмнало, огнярят станал да запали огнището в хамама, където работел, и го открил проснат по гръб. Вгледал се в лицето му — съвсем голобрад, но пък толкова хубав! Мъчно му станало за него, разбрал, че е болен, че е странник, и си казал: „Едва не сторих грях към това момче! Пророкът, Аллах да го благослови, ни съветва да уважаваме странника, особено когато е болен!“ Понесъл го, домъкнал го у дома си и наредил на жена си да го гледа и да му постели килим. Постлала му тя и възглавница под главата му сложила, стоплила вода, измила му лицето, ръцете и нозете. Огнярят донесъл розова вода и захар, поръсил го, налял му сироп, облякъл го в чиста риза и долни дрехи.

И ето че Дау ал-Макан вдъхнал здрав въздух и започнал да върви към оправяне, дори се опрял на възглавницата. Зарадвал се огнярят и рекъл:

— Хвала на Аллаха, той излекува това момче! Боже, дай здраве на това момче от моята ръка!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят влязъл веднъж при Дау ал-Макан, видял, че се е надигнал, разбрал, че оздравява, и рекъл:

— Как си сега, синко?

— Добре! — отговорил Дау ал-Макан.

Огнярят възхвалил Аллаха и му благодарил. После отишъл на пазара, купил десет кокошки, дал ги на жена си и й заръчал:

— Коли всеки ден по две — една сутрин и една вечер!

Тя заклала една кокошка, сварила я, поднесла му я, нахранила го с месото, напоила го с бульона. Вечерта му сварила втора кокошка, почистила му месото от костите и го поканила:

— Яж, синко!

Докато той се хранел, ето го и мъжа й. Видял, че хапва, седнал до главата му и запитал:

— Как си сега, синко?

— Хвала на Аллаха, оздравявам! — отговорил Дау ал-Макан. — Нека заради мен Аллах да те дари с добро!

Този огняр работел в хамама за пет дирхама на ден. Всеки ден за цял един дирхам той купувал захар, розова вода или нещо за пиене. За още един дирхам купувал кокошки. И така — цял месец. Заличили се следите от болестта. Огнярят с жена му се зарадвали, че Дау ал-Макан е оздравял.

— Ти си онзи, който ми бе пратен от Аллаха — чрез твоите ръце да ми се върне здравето! — рекъл Дау ал-Макан.

— Не говори така! — казал огнярят. — Но ми кажи защо си попаднал в този град? По лицето ти си личи, че си заможен човек!

— Ти първо ми кажи как ме намери! После аз ще ти разкажа историята си! — казал Дау ал-Макан.

— Намерих те захвърлен върху една купчина на бунището призори, когато отивах на работа, и те прибрах вкъщи. Това е!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан рекъл:

— Братко, ти си направил добрина не на близък човек, а на непознат и затова ще береш богати плодове! Сега в коя страна се намирам?

— Ти си в Ал-Кудс! — отговорил огнярят.

Дау ал-Макан си спомнил, че се бил разделил със сестра си. Заразказвал на огняря за патилата си, за историята си и заридал:

Политнал съм без свяст, безсилен, немощен на небето,

но пак възкръснах и показах, че пак съм жив, но ето —

        от мен остана отделена завинаги душата —

        всеопрощаваща, по-светла дори от светлината!

Дали ще мога аз отново със поглед да я видя,

за да полепне мойта обич към образа й свиден!

        Търпение ли? Уж го имам, а то не съществува!

        Аз неумея да търпя, това ми скъпо струва!

— Колко дни път има от тук до Дамаск? — запитал Дау ал-Макан.

— Шест!

— Ще можеш ли да ме отведеш там?

— Господарю, щом искаш да отидеш в Дамаск, ще дойда с тебе! Ако жена ми поиска — нека и тя да дойде! — после се обърнал към жена си: — Ще дойдеш ли с мене в Шам-Дамаск, за да заживеем там, или искаш да отведа господаря и после да се върна при тебе!

— Аз ще тръгна с вас! — отговорила жената.

— Хвала на Аллаха, че се съгласи! — възкликнал огнярят.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят продал всичко, що имал, наел едно магаре, качил Дау ал-Макан на него и тръгнали. Вървели, що вървели, стигнали Дамаск. Било привечер. Отишъл огнярят и купил нещо за ядене. Така живели пет дни.

Но ето че жената на огняря неочаквано се разболяла и се преселила в лоното на Аллаха. Много се натъжил Дау ал-Макан — бил свикнал с нея, нали тя се грижела толкова за него. Затъжил се и огнярят, а Дау ал-Макан, като видял мъката му, казал:

— Не тъгувай, всички ще минем през тези порти!

А огнярят се обърнал към Дау ал-Макан с думите:

— Аллах да те обсипе с добрини, синко! Всевишният Аллах благоволява към нас дори когато застава на пътя ни. Хайде да поизлезем заедно, да се поразходим из Дамаск, пък да се отпуснат душите ни.

Той хванал Дау ал-Макан за ръка и тръгнали. Стигнали до конюшните на дамаския валия и видели там камили, натоварени със сандъци, килими, платове от сукно, конски подпруги, скъпоценности, роби, мамелюци, шум, хора да бродят насам-натам.

— Я да видим за кого са тези мамелюци, стоки и платове? — запитал Дау ал-Макан един слуга, а водачът на кервана му отговорил:

— Това е дар от емира на Дамаск, той иска да го изпрати при цар Омар ал-Нуаман заедно с данъка върху земята от Дамаск!

Очите на Дау ал-Макан се напълнили със сълзи и той възкликнал:

Тях няма ги вече пред тъжния поглед —

        оставиха само в душата тъга.

Прекрасният образ изчезна безследно,

        любов не подслажда живота сега!

А отсъди ли Бог да се видим отново —

ще лумне пак обич, ще текне пак слово!

— Синко, ние не вярвахме, че ще се излекуваш! — заговорил огнярят. — Успокой се, не плачи, защото се боя да не би болестта ти да се върне!

Така той продължавал да го ласкае, а Дау ал-Макан все въздишал и плачел. И произнесъл следните стихове:

Граби от живота, защото си пътник!

        Смъртта ще те стигне, веднъж щом роден си!

Добрини и злини — те лъжа са и скърби,

        че чака те черна покривка без песни!

Светът ни е дом овехтял и разпукан —

той чака деня си, когато ще рухне!…

И пак заплакал, пак заридал заради живота си по чужди земи. Щом слънцето се вдигнало, огнярят казал:

— Май си спомни за твоята страна!

— Да! — отговорил Дау ал-Макан. — Довиждане, аз ще тръгна с тези хора и полека-лека ще вървя с тях, докато стигна страната си!

— Аз ще дойда с теб! — казал огнярят. — Направих веднъж добро дело — искам да го свърша докрай!

Зарадвал се Дау ал-Макан, че огнярят ще тръгне с него. А той веднага излязъл, купил едно магаре и всичко нужно за из път и казал:

— Качвай се на магарето и да тръгваме! Щом се умориш да яздиш — слез и повърви!

— Аллах да те възнагради! — казал Дау ал-Макан. — Нека той ми помогне да те възмездя! Ти ми направи такива добрини, каквито човек на брат си не прави!

Изчакали, докато се стъмнило, натоварили си вещите на магарето и потеглили…

* * *

Ето това се случило с Дау ал-Макан. А ето какво се случило със сестра му Нузхат аз-Заман.

Тогава тя увила лицето си в парчето аба, оставила брат си Дау ал-Макан в хана и излязла по улиците на Ал-Кудс. Била готова да се хване някъде на работа, за да купи на брат си желаното парче печено месо. Заплакала на пътя, не знаела накъде да тръгне, молела всевишния Аллах да разпръсне тези нещастия и произнесла следните стихове:

Светът е мрачен… Мъка донесе болестта

и породи в душата безумни скърби тя.

        Страдание по тебе в гръдта ми се засели

        и мъката не вижда желаните предели.

Тъгата ме тревожи, а мъката гори ме,

сълза пътека прави по честното ми име!

        Аз хитрости не зная — скръбта да задуша

        и мъката в сърцето с какво да утеша.

Гори в душата огън, прогаря люта рана,

тя скръбна е и белег навеки ще остане!

        Не го желаех никак — а то дойде при мене!

        Търпях го като буква в перото притаена.

Заклех се в обич — ето тревогата ме стресва,

че клетва без упорство — прогонена е клетва!

        О, нощ, да видят всички сърцето как погива!

        Аз от Аллах родих се и при Аллах отивам!

Тръгнала Нузхат аз-Заман, оглеждала се насам-натам и ето — насреща й някакъв странстващ шейх от бедуините с петима приятели араби^[10]. Той зърнал Нузхат аз-Заман, забелязал хубостта й и си рекъл: „Тази май е хубавица, но е много бедна! Не е важно дали е от този град, или е чужденка — аз трябва да я имам!“ Проследил я, застанал на пътя й и я запитал:

— Ей, момиче, ти свободна ли си, или си робиня?

Тя се обърнала към него и рекла:

— Заклевам те в живота ти, не ми носи нови мъки!

— Аз имам шест момичета — заговорил той, — петте умряха, едната, най-малката ми, остана! Та затова дойдох да те питам — искам да те взема, да те отведа при нея да разсееш и мъката й по сестрите й! Пък ако си нямаш близки — ще те приема като нейна сестра!

„Пък може да намеря сигурен покрив при този шейх!“, рекла си тя, навела засрамено глава и казала:

— Чичо, аз съм момиче чужденка! Имам болен брат. Ще дойда да работя в къщата ти, но при условие че ще прекарвам при тебе деня, а вечерта ще се прибирам при брат си! Аз имах висок сан, но сега съм жалка и унизена!

„Спечелих каквото търсех!“, помислил си бедуинът и рекъл на глас:

— Искам само да се грижиш за дъщеря ми през деня — пък през нощта оставай при брат си! Пък ако искаш — пренеси и него в нашия дом!

Така я увещавал, докато тя се съгласила да работи при него. Той тръгнал отпред, тя го последвала. А той я повел към хората си, които вече били приготвили камилите, натоварили ги с багажа, окачили храната и водата. Този бедуин бил разбойник, готов и приятел да предаде, хитър и коварен, нито дъщеря имал, нито син. Думите му били капан, предопределен от самия Аллах. През целия път, докато излизали от Ал-Кудс, той говорел и говорел, а когато се събрал с другарите си, се метнал на камилата, наместил Нузхат аз-Заман зад себе си и потеглили. Пътували цяла нощ. Разбрала Нузхат аз-Заман, че хитрият бедуин я бил излъгал, заплакала и се завайкала. Когато се зазорило и слезли от камилата, бедуинът пристъпил към нея и викнал:

— Ей, гражданко, какво си се разревала? За бога, ако не престанеш, така ще те ударя, че ще пукнеш, градска уличница такава!

При тези думи Нузхат аз-Заман намразила живота и й се приискало да умре. Обърнала се към него и рекла:

— Шейх на злото, изчадие адово! Как така — аз просех помощ, а ти ме измами!

— Ей, градска уличнице, ти значи имаш език, той смее да ми възразява, така ли? — ударил я с камшик и креснал: — Ако не млъкнеш, ще те пребия!

Млъкнала Нузхат аз-Заман, но си спомнила за брат си и тайно си поплакала. На другия ден се обърнала пак към бедуина:

— Какво възнамеряваш да правиш с мен, след като с хитрост ме доведе до тази пустинна планина?

Ожесточило се сърцето на бедуина от въпроса, той измъкнал камшика и така го стоварил върху гърба й, че тя рухнала в краката му.

— Кълна се във всички идоли^[11] — ругаел той, — ако те чуя още веднъж да плачеш, ще ти откъсна езика и ще го натъпча в дупката между краката ти, градска уличница такава!

Тя не отговорила, приклекнала, свила глава между раменете, сълзи потекли по бузите й и тя заредила следните стихове:

Отстъпва времето или настъпва —

        то винаги във всичко съществува.

В света човешки всичко има край, но

        във всеки край пак вечността битува!

Неправди, мъки — колко ги понасям —

        не ми спести животът ни една!

Аллах отне ми силата, останах

        най-унизената в света жена!

Умря надежда, цел, мечта и радост

        и всичко се разцепи на трески!

Минаващи по пътя, погледнете

        как ви изкъпват моите сълзи!

Бедуинът изслушал стиховете й, дал й комат ечемичен хляб и рекъл:

— Не обичам някой да ми противоречи, когато съм ядосан! Ще те продам на човек, добър като мене, който да ти прави толкова добрини, колкото и аз!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато нощта преполовила, тя хапнала от ечемичния хляб. Вървели, що вървели три дни цели, докато влезли в град Дамаск, спрели в Султанския хан до Царската порта. Мъката и тежестта от пътуването се запечатали върху лицето на Нузхат аз-Заман и тя заплакала. Дошъл бедуинът и викнал:

— Ей, гражданко, кълна се във всички идоли — ако продължаваш да ревеш, ще те продам на някой евреин!

Вкарал я в някаква стая, тръгнал по пазара и минал край търговците на неволници.

— Имам една неволница! — заговорил той. — Брат й е болен. Изпратих го при роднините ми в Ал-Кудс да го лекуват, докато се изправи. Искам онзи, който я купи, да я уверява, че болният й брат е при моите в Ал-Кудс и цената й е нужна за лекуването му!

— Колко е годишна? — запитал един от търговците.

— Пълнолетна е, умна, възпитана, хубава и красива! Но откакто брат й е в Ал-Кудс, сърцето я боли, хубостта й се измени, отслабна тялом…

Търговецът тръгнал с бедуина и рекъл:

— Слушай, шейх на арабите^[12] — идвам с тебе, за да купя неволницата, която толкова възхваляваш и описваш ума й, възпитанието й и хубостта! Ще ти платя цената й, при условие че, ако я харесат, когато я препродавам — ще ти платя в брой, а ако не я харесат — ще ти я върна!

— Ако щеш на султана я препродавай, на него я показвай и каквито си щеш условия поставяй! Заведи я при цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, владетеля на Багдад и Хорасан — може пък тя да му замае главата и той ще ти даде цената с много по-голяма печалба!

— И аз имам нужда от Шар Кан! — казал търговецът. — Искам да ми напише писмо до баща си цар Омар ал-Нуаман с препоръки. Ако той приеме неволницата от мене — ще ти платя цената й!

Двамата отишли в стаята, където била Нузхат аз-Заман. Бедуинът застанал на прага и викнал:

— Ей, Нахия^[13]! — защото я наричал така.

Тя се разплакала, не му отговорила. Бедуинът се обърнал към търговеца:

— Ей я там седнала, виж я, поговори й, ама нежно, нали знаеш, както само араби могат да говорят!

— Ако тя е такава, както ми я описа — аз ще взема от султана каквото поискам! — казал търговецът и се обърнал към момата: — Мир на теб, девойко, как си?

Тя се обърнала към него и си помислила: „Така ми е било писано!“ Разгледала го, а той бил човек достолепен и добролик и си рекла: „Май е дошъл да ме купува! Ако откажа — ще остана при този проклет злодей и той ще ме пребие от бой! А този човек има добро лице, сигурно ще бъде поне малко по-добър от този груб бедуин!“ Вдигнала глава и нежно му отговорила:

— И на тебе мир, благоденствие и благоволение от Аллаха, господине. Така е наредил да отговаряме пророкът, Аллах да го възслави и благослови! А щом ме питаш как съм, щом искаш и това да знаеш, ще ти отговоря — пожелавам така да са само враговете ти!

Щом търговецът чул как се леят думите й, умът му се замаял от радост. Обърнал се към бедуина и запитал:

— Колко струва — та тя е от знатен произход!

Ядосал се бедуинът и викнал:

— Ти развращаваш моята неволница с такива думи! Как така ще твърдиш, че била от знатен произход, когато е от простолюдието! Няма да ти я продам!

Търговецът разбрал, че бедуинът не е с всичкия си, и казал:

— Успокой се. Ще я купя, пък макар и с недостатъка, за който спомена!

— И колко ще ми платиш за нея? — запитал бедуинът.

— Е, шейх на арабите, ще ти платя за нея двеста динара, като поемам и султанския данък за продажбата! — отговорил търговецът.

— Да ми се махаш веднага от пътя! — ядосал се бедуинът. — И сто динара да ми дадеш за парчето аба, което е върху нея, пак няма да ти я продам! Ще я оставя при мене да ми гледа камилите и да ми мели брашното! Аз те мислех за умен човек! Кълна се в идолите, ако не се махнеш веднага, ще ти кажа такива неща, които хич няма да ти харесат!

— Ей, шейх на арабите, вразуми се! Я ми кажи какви и колко дрехи има тя у тебе! — настоял търговецът.

— Който търгува с неволници, той не търгува с платове! — отговорил бедуинът. — За бога, и тази аба, която е изгубила цвета си, й е много!

— Ще разрешиш ли да видя лицето й? Нали хората, когато купуват неволници, разглеждат лицата им!

— Ето ти я, прави с нея каквото искаш! Ако щеш по гръб я обръщай, ако щеш по корем, ако пък искаш съблечи я съвсем и си я гледай гола!

— Аллах да ме пази, аз само лицето й искам да зърна! — казал търговецът.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът пристъпил към Нузхат аз-Заман, замаян от хубостта и прелестта й, седнал до нея и рекъл:

— Как се казваш, господарке?

— За сегашното ми име ли питаш или за предишното?

— Нима ти имаш ново име и предишно име?

— Да, предишното ми име е Нузхат аз-Заман, а новото — Гуссат аз-Заман^[14]!

Объркал се умът на търговеца — толкова сладко се изразявала тя. А Нузхат аз-Заман въздъхнала и рекла:

Ще ти се отплати добрият бог

        за туй добро, което ще направиш!

Той вездесъщ е като твоя бог^[15]

        единствен — от беди ни охранява!

Отвлечена, добро не срещнах аз —

        но думата добра ме облекчава!

Ако сама бях дом или земя —

        ти тях, човече ласкав, населявай!

Ако си пил от живата вода —

        ти роза чиста от сълзи ще гледаш!

Тогава може би покой мечтан

        след нощите безсънни пак ще срещнеш!

О, има ли по-тежко от разлъка!

        Най-страшно е да носиш чужда мъка!

Протегнал търговецът ръка да избърше сълзите й от бузата, а тя закрила лицето си. Бедуинът си помислил, че девойката не позволява да я оглеждат, спуснал се с камилските юзди в ръка, замахнал и силно я ударил по плещите. Подскочило камъче от пода, ударило я по веждата и я разцепило. Рукнала кръв по лицето й. А търговецът си казал: „Трябва да купя тази неволница, пък ако ще да дам толкова злато, колкото тежи тя самата, само да я отърва от този злодей!“ Избърсал кръвта и сълзите от лицето й, превързал главата й, а тя вдигнала лице към небето, отправила тъжна молитва към Вездесъщия и казала следния куплет:

Дай милост за онази възвишена,

която без вина е унизена,

        измамена бе с хитри увещания,

        а днес се къпе в сълзи и страдания!

После се обърнала към търговеца и казала със задавен глас:

— За бога, не ме оставяй на този злодей, който не познава всевишния Аллах! Ако още една нощ остана тук, ще посегна на себе си!

Изправил се търговецът и казал на бедуина:

— Е, шейх на арабите, тази жена не е за тебе! Кажи какво ще искаш за нея!

— Вземи я, но й плати цената! — казал бедуинът. — Иначе ще си я прибера в моето село и ще я оставя да събира тор и да наглежда камилите.

— Давам ти петдесет хиляди динара! — казал търговецът.

— Аллах да ти е на помощ! — отговорил бедуинът.

— Кажи тогава колко!

— Хиляда динара! Давам ти я за тази цена — ще си купя сол за толкова пари^[16]! Зарадвал се търговецът, затичал се към дома си, донесъл от там парите.

Бедуинът ги взел и си помислил: „Я да се върна аз в Ал-Кудс — пък може да открия брат й, да го доведа и също да го продам!“ Метнал се на камилата си и препуснал към Свещения дом. Отишъл в оня хан, запитал за брата, но не го открил.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом търговецът получил неволницата си, наметнал я с някаква своя дреха, отвел я у дома, облякъл я с най-хубави дрехи, купил й скъпоценности, взел и плат от атлаз, сложил го в ръцете й и рекъл:

— Всичко това е за тебе! Моля те само за едно: когато те изправя пред султана — валия на Дамаск, спомени му на каква цена съм те купил, макар тя да не струва дори колкото нокътя ти, спомени му какво съм направил за тебе! Нека ми напише султанско писмо с препоръка, когато отида при баща му цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад, той да забрани да плащам данък от цената на стоките, с които търгувам!

Тя се разплакала и въздъхнала, а той казал:

— Господарке, виждам, че колкото пъти спомена Багдад, очите ти се насълзяват! Имаш ли там някого, който да ти е близък? Ако е търговец или някой друг — кажи ми, аз познавам там всички търговци, пък и други хора! Ако искаш да пратиш писмо — и него ще занеса!

— За бога, нито търговец познавам, нито други хора! — отговорила тя. — Но познавам цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад!

Зарадвал се търговецът и си помислил: „За бога, ще имам каквото ми се иска!“ И продължил:

— Да не би да са те предлагали той да те купи?

— Не, но ме възпитаваха заедно с дъщеря му и затова му бях скъпа! Ако искаш цар Омар ал-Нуаман да ти даде каквото ти се ще, подай ми перо и мастилница и аз сама ще напиша писмо. Щом стигнеш Багдад, предай го лично на царя и му кажи: „Твоята неволница Нузхат аз-Заман бе удряна от превратностите на съдбата денем и нощем, продаваха я от ръка в ръка — тя ти предава поздравите си!“ А когато те запита къде се намирам, кажи му, че съм при неговия наместник в Дамаск!

Учудил се търговецът на красноречието й.

— Струва ми се, че мъжете са си играли с ума ти, за да те продават за повече пари! Знаеш ли Корана наизуст?

— Да! — отговорила тя. — Освен това зная философия, медицина, въведение към познанието, тълкуванията към произведенията на Хипократ и на Гален Мъдрия, коментарите върху произведенията им, изучих „Доказателствата“ и четох „Детайлите“ на Бен ал-Битар, водих диалози за „Закона“ на Ибн Сина, анализирах знаците, наблюдавах формите, знам тънкостите на инженерното дело, изучих мъдростта на Вечните^[17], четох книгите на шафиитите, чела съм и „Хадисите“, и граматиката, спорила съм с учени, разговаряла съм с тях по всички науки, приучих се към логиката, стилистиката, математиката, диалектиката, духовните знания и времеизмерението^[18]! Проумях всички тези науки! А сега дай ми мастилница и перо да напиша писмото, което ще те пази при пътуването и ще те обогати повече от томове книги.

Той й донесъл мастилница, хартия и медно перо, поставил го пред нея, като целунал земята, за да подчертае високото си уважение. Нузхат аз-Заман взела свитъка, поела перото и написала върху хартията следните стихове:

„Не идва сънят във очите изплашени…

Ти не спиш — но узна ли ми тайната страшна?

        Дали споменът огън в душата налива,

        или вятърът спомени стари изтрива?

Нали вечно добрият ни спомен остава,

а пък лошият с времето се заличава!

        Нека вятърът мило върху рамената

        донесе чак до тебе за мен новината!

Аз плача за тебе, сълзи ме разтапят —

че от сълзите даже ръждясва и камък!“

А след стиховете написала и следните редове:

„От онази, чийто разум е объркан и жал я измъчва; няма за нея лъч светлина, няма ден — всичко е нощна тъма; тя се мята по твърди постели от мъка и тежи й в очите безкрайна разлъка; черни сенки безсъница под очите чертае, по звездите съдбата си тъжно гадае; мисли, слабост топят я и разтопяват, всичко отвътре се раздробява; няма помощ, само думите я спасяват и само стихове кротко напява:

Във утрото нежно аз днес не запях,

че скръб ме притисна, обхвана ме страх.

        И нито надежда, нито упование

        стопяват горчивото ми страдание!

Греха непростим непрестанно оплаквам —

душата със тялото не са еднакви!“

Тя избърсала сълзите си и добавила отдолу следния куплет:

„Заминах — оттогава се изтърка въздухът от мъка.

И с хората, които също знаят мъка — разлъчи ме разлъка.

        Сега сама от скърби и болежки коварни съм излята!

        С перото само разговарям нежно: «Не забравяйте сестрата!»“

„От разделената с близки и роднини, с род и родина, със сърце тъжно и мъртво Нузхат аз-Заман“.

Сгънала свитъка и го подала на търговеца. Той го целунал, запознал се с написаното в него и рекъл:

— Благословен да бъде онзи, който те е създал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът започнал да се отнася към нея с още по-голямо уважение. Когато се мръкнало, завел я в хамама, наел й телячка, донесъл храна и плодове, подредил всичко на скамейката в хамама. Когато телячката свършила с къпането и облякла неволницата, двете хапнали от храната и плодовете. После тя си легнала, а търговецът спал на друго място. Когато се събудил, той събудил и Нузхат аз-Заман, донесъл й тънка риза и куфия за хиляда динара, турско наметало със златни кенари, чехли, обшити с конци от червено злато, с пайети и скъпоценности, окачил на ушите й обеци с бисери за хиляда динара, а на шията й — една огърлица от злато и още една броеница от кехлибарени зърна, която се люшка до под гърдите с десет зърна като топки и девет — като луни, по средата на всяка топка — камък от черен корал, а на всяка луна — от изумруд, и цялата тази броеница струвала три хиляди динара. Търговецът й казал да се украси с най-хубавите мазила. Тръгнали двамата, оглеждали я хората, смаяни от хубостта й, и казвали:

— Блажен е онзи, на когото ще принадлежи тази мома!

Вървял търговецът, тя вървяла след него, влезли при цар Шар Кан. Търговецът целунал нозете му и казал:

— Царю честити, донесох ти дар, който не може да се опише, няма такъв друг в наше време, мома, събрала в себе си хубост и добронравие!

— Искам да я видя с очите си! — казал царят.

Довел я търговецът, изправил я пред него. Щом цар Шар Кан я видял, притеглила се кръв към кръв. Но той никога не я бил виждал — нали бил узнал, че има сестра на име Нузхат аз-Заман и брат на име Дау ал-Макар, чак след като известно време водил царската войска.

— Цар на времената! — заговорил търговецът. — Тя цялата е изтъкана от нежна красота и хубост, няма подобна на нея в наше време! Но тя знае и всички религиозни, светски, политически и математически науки!

— Вземи цената й за колкото си я купил, остави ми и я и си върви по пътя! — казал царят.

— Слушам и се подчинявам! — казал търговецът. — Но искам да те помоля да ми напишеш разпореждане, че да не плащам десятък за търговията си, докато съм жив!

— Ще направя това за тебе! — обещал царят. — Но я ми кажи колко си платил за нея!

— Хиляда динара и похарчих още сто хиляди отгоре за дрехи!

— Аз ще ти дам повече! — казал царят, извикал ковчежника и му наредил:

— Плати на този търговец триста и двайсет хиляди динара! — после извикал четирима кадии и казал: — Свидетелствам пред вас, че освобождавам от робство тази моя неволница и искам да се оженя за нея по закон!

Написали кадиите свитъците за освобождаването, обявили женитбата му с нея. После наредил да се напише разпореждане за търговеца той вече да не плаща данък за търговията си, никой да не върши злини срещу него.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че после царят се разпоредил всички да си отидат и да останат само кадиите и търговецът. После се обърнал към кадиите:

— Искам да изслушате думите на тази неволница, дали нейните знания и възпитание съответстват на всичко, което говореше търговецът за нея!

— Нека бъде така! — отговорили те.

Когато завесата между нея и жените и цар Шар Кан, четиримата кадии и търговеца била спусната, цар Шар Кан я повикал:

— Неволнице, ти, най-скъпата жена по наше време. Този търговец твърди, че си била учена и благовъзпитана, че знаеш всички науки и дори граматика! Разкажи ни по нещо от всяка наука!

— Слушам и се подчинявам, царю честити! — отговорила тя.

* * *

Първата част на науките засяга царското управление — какво следва да правят владетелите по закон и право и какво ги задължават добрите нрави. Крайната цел на човешкото познание са религията и околният свят. Религията не може да бъде постигната без опознаване на света. Видимият свят е дареното от бога благо по пътя към другия свят. Не хората чрез своите действия подреждат нещата в света.

* * *

Делата на хората са четири вида — власт, търговия, земеделие и занаяти. Властта изисква пълно себеотдаване, честност и съобразителност, защото тя е оста, около която се изгражда видимият свят, който е път към отвъдния свят. Всевишният Аллах е създал света за рода човешки като храна за душата на пътника, преди той да е стигнал желаната цел. Всеки човек трябва да получава от видимия свят толкова, колкото му е необходимо, за да стигне до бога, а не да върви сляпо след желанията и увлеченията си. Ако хората получават всичко по справедливост — ще се прекратят враждите. Хората се нуждаят от властниците, които да се отнасят справедливо към тях и да въвеждат ред в делата им. Ако властниците не сдържат противоречията между хората — по-силният ще покори по-слабия. Един от двамата царе на име Аздашир бе казал, че религията и царят са близнаци: религията е съкровищница, а царят е неин страж. Законите и умозаключенията показват, че хората трябва да си изберат такъв властник, който да даде заслуженото на потисника за неговия гнет, да изравни слабия със силния, да ограничи силата на могъщия и тиранина. Колкото по-добри са нравите на властниците, толкова по-силно ще бъде тяхното време. Пророкът на Аллаха, Аллах да го благослови, казва, че две неща са особено важни за хората: постигането на мир е човешко, развалянето на мир е също човешко независимо какви са хората — учени или емири.

* * *

Един мъдрец е казал:

„Има три вида царе: цар, служещ на религията, цар, пазещ светите ценности, и цар, робуващ на увлеченията.

Царят, служещ на религията, задължава поданиците си да се придържат към религията си. Той е длъжен да бъде най-религиозният сред тях, защото той е, комуто те подражават в религиозните дела, той е, който заставя хората да се подчиняват на заповедите му, защото те съответстват на нормите на религиозния ислямски закон. Но неговият гняв е галене, носещо удоволствие, в сравнение с онова, което е подготвила съдбата.

Царят, пазещ светите ценности, се занимава с делата както на религията, така и на видимия свят. Той заставя хората да спазват законите и да пазят видимото, в него науката се съчетава с меча. Той става славен по онова, което са записали за делата му с перо. Дори и да сбърка, той е донесъл слава на меча, чрез който е донесъл справедливост във всеки дом.

Царят, робуващ на увлеченията, няма религия. Той гони само увлеченията си и не се бои от гнева на Господ Бог, който е над него. Смисълът на неговата власт се изразява в разрушение, а краят на неговото възгордяване е мястото на вечната гибел“…

* * *

Друг мъдрец е казал:

„Царят има нужда от много хора, а те имат нужда от един. Затова той е длъжен да познава онова, което ги различава един от друг, да използва всяко от тези различия във време, подходящо само за него, да ги обединява чрез своята справедливост и да ги потопява в своята щедрост“…

* * *

Аздашир, третият от персийските царе, е владеел всички земи. Той разделил всичките си дела на четири части. Затова му направили четири печата — за всяка част и печат!

Първият печат засягал неговата стража, защитата пред съда и морските дела. На него било написано „Заместници“.

Вторият печат засягал данъка върху земята и другите парични данъци. На него било записано „Строителство“.

Третият печат засягал изхранването и на него било написано „Благоденствие“.

Четвъртият печат бил за жалбите на хората и на него било написано „Справедливост“.

Тези знаци се запазили у персите до идването на исляма…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Касри е написал писмо до сина си, който е бил във войската му:

„Когато войската не ти е нужна, не я притеснявай, защото ще те изцапа. Дай й разумен дар, но нека е щедър, нека живее в благодат, а не я ограничавай със сила!“

* * *

Разправят, че някакъв бедуин отишъл при Мансур и му казал:

— Гладът е твоето куче и той върви след тебе!

Ядосал се Мансур, но Абул Абас му казал:

— Ти се пази да не би някой друг да му покаже комат — тогава то ще последва него и ще остави тебе!

Успокоил се гневът на Мансур, той разбрал, че думите на бедуина съдържат истина, и наредил да го надарят богато.

* * *

Абдул Малик бен Маруан е написал на брат си Абдул Азиз бен Маруан, когато го изпращал в Египет:

„Ако загубиш книгата си или амулета си — честният ще ти покаже къде е книгата ти, онзи, който разбира от изкуство, ще познае по амулета на кого принадлежи. А онзи, който е избягал от тебе, ще те познае по войската ти“.

* * *

Когато Омар ал-Хатаб наемал слуга, той му поставял четири условия: да не язди впрегатен кон, да не облича скъпи дрехи, да не яде от хляба на гладния^[19] и да не закъснява на молитва.

* * *

Казано е:

„Няма по-голямо богатство от мъдростта. Но няма мъдрост, която да може да се сравни с божествения ред и закон; няма закон, който да стои над благочестивостта; няма добри взаимоотношения, които да стоят над добрите нрави; няма безпристрастност, която да струва повече от доброто възпитание; нищо не е по-полезно от взаимното разбирателство между хората; няма такава търговия, която да е по-скъпа от едно праведно дело; няма печалба, която да е по-голяма от онова, което дарява бог; не може да се направи справедлива равносметка преди края на живота, ако не е имало боязън от бога; няма такова преклонение пред бога, което да е по-голямо от ислямските обреди; няма вяра, която да може да се сравни със свенливостта; няма обич към бога, която да се сравни с човешката скромност; няма по-голяма чест за човека от знанието, което той притежава. Пази главата си и онова, което е в нея, пази корема си и онова, което той съдържа, и не забравяй, че човек остарява и умира!“^[20]

* * *

Али, Аллах да е доволен от него, е казал:

„Пазете се от злините, които могат да причинят жените! Отнасяйте се предпазливо към тях, не споделяйте с тях делата си, не прекалявайте с благодеянията си към тях, защото ще станат коварни!“

* * *

Пак той е казал:

„Който е престанал да спестява, той е станал по-умен!“

* * *

Казал е Омар, Аллах да е доволен от него:

„Има три вида жени. Добрата благочестива мюсюлманка определя господаря си според предписанието на съдбата, а не определя съдбата си според господаря. Вторият вид се задоволяват само с това да раждат деца. А третият вид — Аллах ги окачва като скъпоценна огърлица на врата на онзи, когото той пожелае.

Мъжете са също три вида. Умен мъж е онзи, който изисква от себе си да има лично мнение. Обаче по-умен е онзи, който, когато очаква да му се случи нещо, чиито резултати не знае, отива при друг, който има мнение, и действа така, както му подскаже той. Третият вид мъже са колебливи, те не знаят какво е благоразумие, и не се вслушват в съвети“.

Справедливост трябва да съществува непременно във всичко. Дори неволниците имат нужда от справедливост. Може да се вземе за пример животът на разбойниците, които живеят от грабежи. Ако те не делят поравно онова, което имат, ако не се чувстват задължени да го делят точно по този начин, техният ред ще рухне за миг и тогава достойнствата на справедливостта ще бъдат в ръцете на благородните и добронравните. Най-добре го е казал поетът:

Във мечти и в саможертва той остана вечно млад!

Щом живееш като него — в младостта бъди му брат!

А един друг е казал:

Мечтата е върхът, а прошката — достойнство,

        а честността — спасение за всеки прям и честен!

Признание щом търсиш в парите си всемощни,

        без слава между славни ще чезнеш неизвестен!

* * *

— Не сме чували някой друг да говори толкова умно в частта за човешките взаимоотношения, както тази неволница — рекли присъстващите. — А може би тя ще ни разкаже нещо друго извън тази област!

Нузхат аз-Заман разбрала желанието им и рекла:

— Частта за възпитанието също е много широка, защото това е сборник за делата на избраниците…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Случило се племето бени тамим да проводи пратеници при Муауия. Влезли те, водени от Бен Кайс Кривокракия. Муауия се обърнал към него:

— Приближи се, Абу Бахр^[21], за да чуя думите ти! Кажи ми какво мислиш за мене, като ме гледаш!

— О, емир на правоверните, ти трябва да си срешеш косата, да си отрежеш ноктите, да си оскубеш подмишниците, да си подстрижеш слепоочията, да си поскъсиш мустака, да използваш по-често четката си за зъби, в която се крият седемдесет и два добродетелни косъма! Трябва да измиваш всеки петък прегрешенията, които си вършил от петък до петък!…

— А за себе си какво ще кажеш? — запитал Муауия.

— Стъпвам с крак на земята, премествам го внимателно, като гледам да не го изпусна от поглед! — отговорил Бен Кайс.

— А какво правиш с хора от племето ти, които стоят по-долу от емири?

— Навеждам смутен поглед към земята, започвам с поздрав, а после не се занимавам с неща, които не ме засягат, и приказвам по-малко!

— Какво мислиш, когато си сред равни на тебе?

— Слушам какво си говорят, и избягвам да се разхождам около тях, когато се разхождат!

— А когато се срещнеш с емирите си?

— Поздравявам ги, без да ми напомнят, и чакам дали ще ми отговорят. Ако пристъпят към мене — пристъпвам и аз към тях, ако се отдалечат — отдалечавам се и аз!

— А какво мислиш за жена си?

— Тя е най-хубавото същество! Поиска ли нещо — давам десет пъти повече! Жената е създадена от криво ребро^[22]!

— А какво правиш, когато си лягаш до нея?

— Приказвам й, за да стане душата й добра. Целувам я, докато започне да трепери. Щом разбера, че е стигнала дотук, бутам я да легне по гръб. А когато семето се излее в мястото си, казвам: „Велики Аллах, нека бъде плодоносна, а не безсрамна и придай на този плод най-хубава форма!“ После се изправям, за да се измия, наливам вода в шепите си, обливам с нея тялото си и възславям Аллаха за благото, което ми дари!

— Добре! Отговори ми сега защо си дошъл!

— Да ти дам един съвет: за благото на своя народ Аллаха възхвалявай и справедливост на всички еднакво раздавай!

Така той напуснал Муауия и неговата свита, а когато излязъл, халифът рекъл:

— Само този да беше в Ирак — достатъчно е, за да бъде тази страна велика!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

По времето, когато халиф бил Омар бен ал-Хатаб, Аллах да е доволен от него, в неговата хазна работил някой си Муайкаб. Случило се така, че един ден той видял сина на Омар и му дал един дирхам от хазната. После Муайкаб разказвал:

„Дадох му дирхама и се прибрах у дома. Седя си така и ето че идва пратеник на Омар. Тръгнах с него, изправих се пред халифа — и какво да видя! — дирхамът в ръцете му.

— Тежко ти, Муайкаб, намерих нещо недобро в душата ти! — каза ми той.

— Какво е то, емир на правоверните? — запитах аз.

— В Деня на възкресението за този дирхам ще те съди избраният народ на Мохамед, защото той е не твой, а негов!

След няколко години Омар написал писмо, до Абу Муса ал Ашари, в което се казвало: «Щом получиш това писмо, раздай на народа каквото му се полага, и ми изпрати останалото!» Той така и направил.

Когато халифството било наследено от Осман, той написал на Абу Муса същото и той го направил — изпратил поземления данък по Зияд. Но ето че отнякъде пръкнал халифският син Рашид и грабнал един дирхам. Заплакал Зияд.

— Защо плачеш? — запитал Осман.

— Подобно нещо се случило и на Омар! — отговорил Зияд. — Синът му взел един дирхам и той наредил да му го вземат от ръцете! А синът ти го грабна и аз не видях никой, който да посегне да му го вземе или поне да му каже нещо!

— Има ли на света още хора като Омар! — възкликнал Осман“.

* * *

Зейд бен Аслам чул от баща си, който разказвал:

„Една вечер излязох с Омар и стигнахме до току-що запален огън. Той ми каза:

— Ей, Аслам, сигурно е керван, застигнат от студа! Хайде да отидем там!

Отидохме и видяхме жена, която бе запалила огън под котел, и две момчета, които се превиваха от глад.

— Мир вам, стопани на светлината, какво ви е? — запита Омар.“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

„— Завариха ни нощта и студът! — отговори тя.

— А от какво се превиват тези момчета?

— От глад!

— А какво има в котела?

— Вода — да ги залъжа, че да млъкнат, пък нека Аллах да съди в Деня на възкресението Омар ал-Хатаб за този му грях!

— Но Омар сигурно не знае как живеете!

— Че как така той ще води съдбините на хората, без да знае трудностите им? — рече тя…

— Съгласен съм с тебе! — казал Омар и после се обърна към мене: — Да си тръгваме!

Препуснахме в галоп, стигнахме до хамбара. Той измъкна торба с брашно и гърне с масло и каза:

— Носи това!

— Аз ще го занеса от твое име, емир на правоверните!

— А ще носиш ли вместо мене греха ми в Деня на възкресението?

Втурнахме се в галоп, подадохме й торбата, той отсипа малко брашно в гърнето и каза на жената:

— Дай на мене…

Започна да духа под огъня. Носеше голяма брада и аз видях как изпод нея излиза пушек. Когато кашата се свари, той взе малко мазнина, добави я към нея и каза:

— Нахрани ги да им се успокои болката!

Ядоха всички, що ядоха, докато се наситиха. Халифът остави остатъка от нещата на жената, после се обърна към мен и каза:

— Е, Аслам, видях как гладът може да разплаче човека! Не искам да си тръгвам, преди да разбера с какво ме е привлякла светлината, която видях…“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Разказват, че Омар минал веднъж край един мамелюк пастир и поискал да си купи от него един овен.

— Те не са мои! — казал робът мамелюк.

— Но нали ти си сега тук! — рекъл Омар.

Омар купил овена, после дарил свобода на мамелюка и казал:

— О, боже, ти ми дари власт да давам свобода в дребните неща — дай ми я да я дарявам и във великите!

* * *

Разказват, че Омар бен ал-Хатаб хранел слугите си с мляко, а сам ядял груба храна, обличал ги в меки дрехи, а сам се обличал в груби, давал всекиму заслуженото, че и нещо отгоре. Веднъж дал на един човек четири хиляди дирхама и хиляда отгоре. Запитали го:

— Би ли дал на сина си така, както даде на този?

— Бащата на този доказа веднъж, че е наистина смел човек! — отговорил той. — Бащата на сина ми още не е доказал това!

Хасан разказал:

„Веднъж Омар донесе малко пари. Влезе Хафса и му каза:

— Остави нещо в наследство и на роднините!

— Хафса! — отговори той. — Според законите на Аллаха аз мога да завещавам само от мои пари! А бутна ли парите на мюсюлманите — и те ще са недоволни, и ти ще ядосаш баща си!

Тя засрамено се измъкна“.

* * *

И Нузхат аз-Заман продължила:

— Чуй, царю честити, частта за възпитанието и добродетелите и в нея се разказва какво са вършили добродетелните и праведните.

* * *

Хасан ал-Басри казва:

— Когато душата на човек напуща този свят, тя съжалява за три неща: че не се е насладила на всичко, за което е слушала; че не е проумяла на какво точно се е надявала; че не се е подготвила за огромното богатство, което я чака на другия свят.

* * *

Един човек казал на Суфиян:

— Може ли човек да бъде аскет, ако има пари?

— Да! — отговорил той. — Но само ако легне болен и започне да благодари на бога за това!

* * *

Разказват, че когато Абдулла бен Шадад усетил, че умира, той извикал сина си Мохамед и му дал следните съвети:

— Синко, усещам, че онзи, който призовава смъртните, вече ме вика при себе си. Бой се от бога и в тайното, и в явното! Благодари на Аллаха за това, което ти е дарил! Вярвай в свещеното слово на Корана! Благодарността за полученото означава, че благата ти ще се умножават. Благочестивостта е най-добрият багаж, с който тръгваш към срещата си с бога, или както някои са казали:

Пари да имаш — не това е щастие!

Знай, щастието е благочестивост!

Това е благото ти най-прекрасно,

когато при Аллаха ти отиваш!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

— Когато Омар бен Абдул Азиз наминал към роднините си, той събрал всичките им пари и ги оставил в общата каса на държавата. Разгневили се мъжете от бени омея и изпратили при него леля му Фатима, дъщерята на Маруан, с поръка непременно да се срещне с него.

Дошла тя една вечер. Той я посрещнал, помогнал й да слезе от седлото, после седнали лице срещу лице и той казал:

— Лельо, ти говори първа, защото ти се нуждаеш от нещо!

— О, емир на правоверните! — отговорила тя. — Ти говори пръв, през твоите думи искам да прозра онова, което се крие от моя ум!

И Омар бен Абдул Азиз заговорил:

— Най-напред всевишният Аллах изпрати Мохамед, Аллах да го възхвали и да му окаже почести, защото той е благодеяние за световете и страдание за неверните племена! Той избра него, за да каже, каквото той самият има да каже на хората, и го прибра при себе си. Пророкът остави на хората река, от която да удовлетворят жаждата си. После дойде Абу Бакр като негов заместник-халиф. Той вкара тази река в коритото й и направи множество дела, от които Аллах е доволен. След Абу Бакр Омар направи едни от най-добрите дела между праведниците и се бори докрай за вярата както никой от съвременниците му Осман отдели от реката втора река. После Муауия^[23] стана халиф и тогава реките станаха няколко. Така продължи при Язид и при халифите от рода на Маруан, като Абдул Малик, Уалид и Сулейман. Накрая се стигна до мене и аз пожелах реката да се върне в онова русло, където е текла в началото.

— Исках само да чуя думите ти и онова, което помниш! — казала тя. — Щом това са ти думите — аз не мога да добавя към тях нищо!

Тогава тя се върнала при мъжете от бени омея и им казала:

— Сърбайте сега сами онова, което сте си надробили — че навремето сте станали роднини с Омар бен Хатаб!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Когато Омар бен Абдул Азиз усетил, че смъртта наближава, той събрал децата си около постелята.

— О, емир на правоверните! — заговорил му Маслама бен Абдул Малик.

— Може ли да оставиш децата си в бедност, когато ти си тяхна закрила! Кой ще ти попречи, докато си жив, да им дадеш нещо от хазната и да ги направиш богати! По-добре го направи ти, отколкото да го оставиш на владетеля, който ще дойде след тебе!

Обърнал се халифът разгневен и учуден към Маслама и рекъл:

— Маслама, аз забранявах такива работи, докато бях жив — защо да нося този грях, след като умра? Ние с тебе се появихме на този свят, когато доста мъже от рода на Маруан бяха погребани. Насън ми се появи той и ми съобщи божията повеля, предупреди ме и ми оказа уважение — че делата на великия и всемогъщ Аллах са си негова работа. Аз обещах да не върша тази работа! Това съм правил цял живот и го моля сега да ми каже, че ми е простил греховете!

* * *

Маслама разказвал:

„Един човек умря. Присъствах на погребението му. След като го погребахме, си полегнах и го видях насън в бели дрехи сред градина с течащи реки в нея. Той ми каза:

— Маслама, води хората, нека всеки да си гледа работата и тогава тази страна, в която ме виждаш, ще принадлежи на мнозина!“

* * *

Веднъж Омар бен Абдул Азиз произнесъл проповед върху купчина пръст. Той възхвалил Аллаха и казал:

— Ей, хора, оправяйте тайните си дела — тогава ще се оправят и явните ви дела, и делата на братята ви! Не се занимавайте повече със земните си дела! Знайте, че между всеки смъртен човек и Адам няма живи хора, а само мъртъвци! Умря Абдул Малик и всички живели преди него, ще умре и Омар и всички, които ще живеят след него!

— О, емир на правоверните, да ти подложим нещо да поседнеш! — казал Маслама.

— Боя се, че това ще бъде грях^[24], за който ще отговарям в Деня на възкресението.

После изпъшкал, изхъркал и паднал в безсъзнание.

— О, Мариам, о, врагове наши! — викнала Фатима. — Вижте какво стана с този човек!

Тя започнала да го пръска с вода и да плаче. Той дошъл на себе си и рекъл:

— Защо плачеш, Фатима?

— О, емир на правоверните! Като видях как умираш пред нас, помислих си как ще се явиш пред великия и всемогъщ Аллах, след като си напуснал този свят, как ще се разделим с тебе! Затова заплаках!

— Стига, ти вече го преживя! — казал той.

Понечил да се изправи, станал и пак паднал. Притиснала се Фатима към гърдите му и се завайкала:

— Ти си ни по-скъп от майка и от баща, емир на правоверните, но нали не всички могат да се притиснат до тебе на прощаване!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Веднъж Омар бен Абдул Азиз написал писмо на жителите на Мосул: „Кълна се пред Аллаха в месец мухаррам от земята на Забранената страна и в деня на Великия хаджилък, че оправдавам всеки, който ви е потискал, и прощавам на всеки, който ви е ударил, ако е направил това по моя заповед или ако е имал причина да удари, или го е сторил, след като ме е уведомил за това. Но аз няма да простя никому, ако той угнетява заради самия гнет, защото аз нося отговорност за всеки угнетен. В това отношение аз не изключвам който и да е от моите подчинени, който се е отклонил от правия път и е действал без мое писмо и без закон. Не се подчинявайте на такъв, докато той не се върне към справедливостта!“

* * *

И пак той е казал — нека Всевишният бъде доволен от него:

— Не искам тежестта на смъртта да ми бъде по-лека, защото тя е последното, с което вярващият може да бъде възнаграден!

* * *

Един очевидец разказва:

„Веднъж отидох при емира на правоверните халиф Омар бен Абдул Азиз и видях пред него дванайсет дирхама. Той нареди да ги приберат в държавната хазна. Тогава аз казах:

— О, емир на правоверните, ти правиш така, че децата ти да бъдат бедни, да бъдат зависими от други хора, да не притежават нищо! Поне да беше завещал по нещо на тях, пък и на бедняците в твоя дом!

— Не е праведна приказката ти, че съм правил така, че децата ми да бъдат бедни и че трябвало да завещая нещо и на тях, и на бедняците в дома ми! — каза той. — Аллах е онзи, който се грижи за децата ми и за всеки бедняк в моя дом, той е техен опекун, защото те са плод на чресла! Щом човек се бои от бога — бог ще му намери изход, но който е решил да се противопоставя на бога — не аз съм онзи, който ще му помага в борбата срещу Аллах!

Изпрати да съберат децата му при него — бяха дванайсет момчета.

— Вашият баща е пред избора — каза той, — или вие да станете богати и той да гори после в адския огън, или да останете бедни и той да влезе в рая. А последното за него е по-желано, отколкото вие да станете богати! Идете си, аз доверявам съдбата ви в ръцете на Аллаха!“

* * *

Халид бен Сафуан разказва:

Посетих Хишам бен Абдул Малик заедно с Юсеф бен Омар. Когато влязохме, той излезе пред свитата и слугите си и слезе от коня. Тутакси му издигнаха балдахин, всеки насяда на мястото си и аз се изправих в края на килима. Когато погледите ни се срещнаха, аз казах:

— Аллах да ти дава все повече благодеяния, о, емир на правоверните, нека властта, която той ти е дал, да се използва само за благоразумни дела! Но не се радвай прекалено, емир на правоверните! Искам да ти дам един пример, който идва от древните царе — твои предшественици!

Той бе прилегнал, подпрял ръка с глава, и рече:

— Кажи каквото имаш да казваш, Абу Сафуан!

— О, емир на правоверните! — заговорих аз. — Един цар, който царувал на тази земя далече преди тебе, казал на свитата, която седяла около него: „Виждали ли сте някой, който да е толкова щедър, колкото съм аз?“ Имало при него един мъж — той се бил върнал току-що от хаджилък, държал за истината и бил сдържан в обноските си. Той казал: „Виждам пред себе си човек, който не е вечен!“ „Всичко на този свят е мимолетно!“ „А защо искаш да се възхищаваме на нещо, което е толкова малко! Само ти си мислиш, че е голямо, само ти си го пресмяташ и си въобразяваш, че то ще ти помогне да отидеш в рая!“ „А какво тогава да не правим и какво да правим, за да бъдем праведни?“ „Ти трябва да стоиш на трона си, да работиш така, както е пожелал всевишният Аллах, да се обличаш в парцали и да се прекланяш пред бога до деня, когато ще дойде краят ти! Аз ще направя магия, за да видиш, че съм прав, ако ли не — вземи ми главата!…“ После човекът ударил по вратата и направил магия — всички видели халифа с корона на главата си как се готви да тръгне гол към великите владения на онова, което му е предписано.

Хишам Абдул Малик се разплака. Той нареди да се махнат всички пищни неща от него и от двореца му. Затичаха се слугите и поданиците при Халид бен Сафуан и го упрекнаха:

— Виж какво направи с емира на правоверните! Ти умори неговата щедрост и провали неговия живот!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нузхат аз-Заман рекла на цар Шар Кан:

— И колко много съвети има още, но аз съм безсилна да разкажа всичко на едно присядане! Обаче, цар на времената, аз мисля, че с течение на времето и това ще стане!

— Царю! — казали кадиите. — Тази неволница е чудо на времената, нито сме виждали, нито сме чували за нещо подобно в нашето време!

Те помолили разрешение от царя да се оттеглят, а Шар Кан се обърнал към слугите:

— Почвайте работа по подготовката на сватбата и приготвяйте гозби от всички видове!

Те веднага изпълнили заповедта му, приготвили гозбите. Когато станало пладне, разпънали трапеза. Царят наредил да се съберат всички певици от Дамаск и те дошли; извикали и наложниците му, които умеели да пеят. Вечерта запалили безброй свещи — от портите на крепостта до вратата на двореца, отляво и отдясно. Занизали се емири, везири и първенци пред цар Шар Кан. Заели се жените да украсят момата и решили, че тя въобще няма нужда от украсяване. Цар Шар Кан вече бил влязъл в хамама, а като излязъл, седнал на подготвеното възвишение, където невестата му показала лицето си. После слугините охлабили дрехите й, жените й дали съвет, както се дава на девойката преди първата брачна нощ. Влязъл при нея Шар Кан, разбунил хубостта й.

През онази нощ тя понесла чедо и му го казала. Той много се зарадвал и наредил на мъдреците да запишат този паметен ден. Извикал писаря си и му наредил да напише писмо до баща му Омар ал-Нуаман, че си е купил неволница — умна и възпитана, която знае всички изкуства на мъдростта, че той иска да я изпрати един ден в Багдад, където да се запознае със сестра му Нузхат аз-Заман и с брат му Дау ал-Макан, че той й е дарил свобода, оженил се е за нея, преспал е с нея и тя вече е понесла дете от него. Запечатал писмото и го пратил на баща си по специален пратеник. Пътувал пратеникът месец нататък, месец обратно и донесъл писмо. Той го взел, разгънал го и след „В името на Аллаха“ прочел: „От един човек объркан и погубен, две деца от своя кръв и плът изгубил, от цар Омар Нуаман до сина му Шар Кан. Знай, че откакто не си при мене, за бога, място да си намеря не мога! Има си за това причина. Веднъж, преди да отида на лов, Дау ал-Макан поиска от мене да отиде в Хиджаз. Побоях се да не пострада от превратностите на времето, забраних му да тръгне. Отидох на лов, нямаше ме цял месец. Когато се върнах, открих, че брат ти и сестра ти са взели малко пари и тайно са отпътували с хаджиите. Когато хаджиите се върнаха, никой нищо не можа да ми каже. Заради тях съм облякъл траурни дрехи, не намирам сън и покой, постоянно сълзи текат от очите ми. Изпращам поздрави на теб и твоите приближени и те моля да проявиш усърдие да научиш какво е станало“.

Разправят, царю честити, че Шар Кан, като разбрал, че пред него е сестра му от един баща, изгубил съзнание. Но нали не я познавал лично преди!

— Господарке, ти наистина ли си дъщеря на цар Омар ал-Нуаман? — запитал той.

— Да! — отговорила тя.

— А защо си изоставила дома си и баща си?

Тя разказала всичко, каквото й се било случило. Шар Кан я изслушал, убедил се, че тя наистина му е сестра, и си казал: „Как можах да се оженя за сестра си! Сега се налага да я омъжа за някой от моите привратници и ако нещо се разкрие, ще твърдя, че съм се развел с нея, преди да сме били заедно, и че съм я омъжил за главния си привратник!“ После вдигнал глава, изразил съжаление за станалото и казал:

— Е, Нузхат аз-Заман, значи ти си моя сестра! Нека Аллах да ни прости греха, който направихме! Аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Шар Кан прочел писмото, мъчно му станало за баща му, но пък се зарадвал, че сестра му и брат му се били изгубили.

Но ето че минал определеният срок и жена му легнала да ражда. Аллах облекчил раждането и на бял свят се появило момиче. Извикала Шар Кан и му рекла:

— Това е твоята дъщеря! Наречи я, както искаш. Обикновено хората дават име на децата си на седмия ден след раждането!

Навел се Шар Кан над дъщеря си, целунал я и изведнъж видял на шията й окачено едно от онези три зърна, които била донесла царица Абриза от страната Рум. Изгубил ума и дума, гневът замаял главата му, той се загледал в зърното, после се обърнал към Нузхат аз-Заман и викнал:

— Откъде имаш това зърно, робиньо?

А тя, като чула тези думи на Шар Кан, също креснала:

— А не съм ли аз твоя госпожа и господарка на всеки, който е в двореца ти? Не те ли е срам да ме наричаш „робиньо“? Аз съм царица и царска дъщеря! Стига сме си играли на криеница, нека се знае кое как е, нека се знае, че аз съм Нузхат аз-Заман, дъщеря на цар Омар ал-Нуаман!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Тогава тя пък паднала в несвяст, после се разплакала и викнала:

— Голям грях сторихме! Какво да правя? Какво ще кажа на майка ми и баща ми, като ме запитат откъде имам това дете?

— Мисля да те оженя за привратника и да отгледаш дъщеря ми в дома му! — казал Шар Кан. — Нали никой не знае, че си ми сестра! Това ни е писал Аллах, така го е пожелал! Всичко ще се прикрие, щом се омъжиш за този привратник, преди някой да е разбрал!

— А как ще наречеш момичето?

— Наричам го Када Факан^[25]!

Така той я омъжил за главния си привратник и я преселил заедно с дъщеря си в дома му. Веднъж пристигнал пратеник с писмо от цар Омар ал-Нуаман до цар Шар Кан и в него било написано:

„В името на Аллаха, много съм тъжен, че съм отделен от децата си — загубих апетит, гони ме безсъница. Пращам ти това писмо и щом го получиш, трябва да ми изпратиш данъка върху земята, но с него изпрати и неволницата, която си купил и за която си се оженил. Искам да я видя и да чуя как говори. Тук при мен пристигна от страната Рум една старица праведница заедно с пет моми неволници. Те са учили науките и изкуствата на мъдростта, които всеки човек желае да знае. Не е възможно да се опише как умеят да говорят! Запитах старицата колко струват, а тя ми каза: «Продавам ги за толкова, колкото е данъкът върху земята на Дамаск! Даже смятам, че и тази цена е ниска за тях! Само едната от тях струва толкова!» Отговорих й, че приемам цената, те влязоха в двореца ми и сега са под моя власт. Бързо ми изпрати данъка, за да може тази жена да се върне в страната си. Изпрати ми и неволницата, за да поспори с тях, както става между учени. Ако тя успее да ги победи, ще ти я върна заедно с целия данък на Багдад!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал зет си и му казал:

— Доведи неволницата, за която те ожених! — а когато тя дошла, той й показал писмото и рекъл: — Сестро, какво да му напишем в отговор?

— Каквото решиш ти! — казала тя и тъй като й било домъчняло за род и родина, добавила: — Изпрати ме заедно с мъжа ми, привратника, а аз ще разкажа на баща си историята си.

— Точно така трябва да направим! — казал Шар Кан.

Написал той писмо за баща си и се сбогувал с Нузхат аз-Заман. А преди това бил взел от сестра си зърното и излял за баща си златна верижка, в която то било инкрустирано.

И тъй, привратникът потеглил на път.

* * *

Случило се така, че същата онази нощ Дау ал-Макан излязъл заедно с огняря и двамата видели камили, мулета, слуги с факли и светещи фенери. Дау ал-Макан запитал какви са тези товари, и получил отговор, че това е данъкът от Дамаск, който се изпраща на цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад.

— Кой води този керван? — запитал Дау ал-Макан.

— Главният привратник, мъжът на неволницата, която знае толкова науки и премъдрости! — отговорили му.

Тогава той казал на огняря:

— Не мога повече да стоя тук! Ще тръгна с този керван и ще вървя с него полека-лека, докато стигна страната си!

— Аз ти бях стража между Ал-Кудс и Дамаск, но кой ще бди над теб по пътя към Багдад? — възкликнал огнярят. — Нека продължа с тебе, докато стигнеш дома си!

А Дау ал-Макан му рекъл:

— Ех, братко, веднъж върна ли се при своите, ще ти покажа как умея да се отблагодарявам!

И така вървели, що вървели, слънцето изгряло, станало горещо и привратникът наредил да спрат. След пет дни стигнали до град Хама. Там спрели и почивали три дни…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вече ги лъхнал вятър от Багдад. Тогава Дау ал-Макан си спомнил за сестра си Нузхат аз-Заман, станало му още по-мъчно и запял:

Моя обич, защо ли се бавиш? Все чакам,

но вест няма и няма, аз пак чезна във мрака!

                На краткото щастие колко къси са дните,

                колко дълги са, щом са с раздяла пропити?

А за моята обич на брат ми простете!

Че тялото гине, а повтарят: „Търпете!“

                Утешение търся, но то ще е само

                щом я срещна отново — мойта обич голяма!

— Ние сме близо до шатъра на привратника! — казал огнярят. — За бога, трябва да забравиш за мъките си, докато стигнем до страната ти! Пък после — прави каквото щеш! Но ще остана до теб, където и да си!

— Въобще не мисли, че е възможно да забравя преживяното! — отвърнал Дау ал-Макан.

А през онази нощ и Нузхат аз-Заман не спяла. И тя си мислела за брат си Дау ал-Макан и плачела. И изведнъж чула гласа му, който също плачел и пеел:

Мълния смути покоя!

Мъко моя, мъко моя!

        Тя до мен седи невинно;

        бавно лее руйно вино!

Удряй, мълнийо, по мене —

дните ми са преброени!

        Не ругайте, тъй е болно —

        бог наказа ме доволно!

Той жестоко ме удари

и ми прати таз раздяла!

        Тя, разтуха на душата

        излетя от времената!

С мъка тежка дълг изплащам,

пия яд от тежка чаша!

        Ти ела, ако си близко,

        да умра спокоен искам!

Моя младост, съживи се!

Блян изгубен — покажи се!

        Радостта ми да задави

        ужаса — да го забравя

и от най-нещастен странник

        да попадна пак във рая!

Вятър мъка да издуха!

Пак при моята разтуха

        аз измъчен да се върна,

        като брат да я прегърна!

Нузхат аз-Заман чула този глас в нощта, отпуснала се душата й и викнала слугата:

— Иди ми доведи онзи, който плаче и реди тези стихове!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата отговорил:

— Не го чувам! Не го и познавам… Пък и всички хора спят…

— Когото видиш, че е буден, той е! — рекла тя.

Потърсил слугата и видял, че е буден само огнярят — Дау ал-Макан бил задрямал. Изплашил се огнярят, като видял как слугата е виснал над главата му.

— Ти ли пееш стихове? — запитал слугата. — Господарката те е чула!

Помислил огнярят, че господарката се е разгневила на тананикането, разтреперил се и отговорил:

— Бога ми, не съм аз!

— Тогава кой? — викнал слугата. — Трябва да ми го покажеш! Щом си буден, знаеш кой е!

Изплашил се огнярят и за Дау ал-Макан, помислил си: „Сигурно този слуга ще му стори нещо лошо!“ и казал на глас:

— Онзи бе непознат случаен минувач! Той ме разсъни, разтревожи ме и Аллах ще го накаже за това!

— Ако го знаеш кой е, покажи ми го! — казал слугата. — Трябва да го отведа пред господарката ми!

— Ти се прибери, пък аз ще ти го доведа! — обещал огнярят.

Оставил го слугата, отишъл си, влязъл при господарката си и й съобщил за станалото:

— Никой не го знае, бил някакъв случаен минувач!

А Дау ал-Макан се разбудил и видял, че луната вече е преполовила небесния си път. Лъхнал го пак утринният вятър, забушували в гърдите му тревоги и мъки, усетил, че гласът му сам напира да запее.

— Господарю! — казал огнярят. — Докато ти беше задрямал, тук дойде един слуга с дълга тояга от бадемово дърво! Заоглежда лицата на хората и търсеше онзи, който е пял стихове! Не намери друг буден освен мене, пита ме кой е бил, а аз му отговорих, че е минувач. Аллах ме спаси от него — иначе щеше да ме погуби! А той ми каза: „Ако го чуеш втори път, доведи ми го!“

Дау ал-Макан заплакал и възкликнал:

— Кой ми забранява да пея? Да става, каквото ще — аз съм близо до страната си и не се боя от никого!

— Нима искаш да погубиш себе си, че и мене? — възкликнал огнярят.

— Не, но не мога да бъда друг освен такъв! — настоял Дау ал-Макан. Отприщила му се душата и той заридал:

Спри в Диар, в махалата Ал-Арбаа ад-Дарса!

        Там призови я-а може и да отговори!

Пада нощта — дива, тиха и чудно прекрасна,

        светлината сърдечна ми път в тъмнината отвори.

Нежен глас прозвъня — и далечната Дева прозвънва!

        Аз полудявам от мъка и сам ме не свърта!

Ако можех омраза да сбирам из нощите тъмни,

        колкото обич събрах — досега да съм мъртъв!

И още пропял следния куплет:

Ние заедно бяхме — и времето беше при нас!

И се радвахме всички на всичко на глас!

                И сред всички най-много се радваха там

                Дау ал-Макан и сестра му Нузхат аз-Заман!

Изохкал три пъти и паднал в несвяст от мъка. Протегнал се огнярят и покрил лицето му.

Чула Нузхат аз-Заман изпетите стихове — а в тях се споменавало и нейното име, и името на брат й, и креснала на слугата:

— Същият човек, който пя първия път, пя и сега! Чух го съвсем близо. Вземи тези хиляда динара, за да ми го доведеш с добро! Ако не иска да дойде, предложи му кесията! Ако пак не иска, остави го на мира, но виж къде е мястото му, какъв е занаятът му, от кой град е — и бързо се връщай!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата тръгнал, разглеждал хората, настъпвал ги — а те спели, никой не бил буден. Стигнал до огняря, заварил го буден. Хванал го за ръката и викнал:

— Ти си, който пееше стиховете!

Изплашил се огнярят за живота си и отговорил:

— За бога, не съм аз! И аз чух човек да си върви по пътя и да си пее, но той не ми пречеше!

— Я ела с мене при господарката ми и й го кажи с твоята уста — друг буден човек освен тебе не намерих! — настоял слугата.

— Нали ти дойде, видя къде съм, знаеш ми мястото! Никой по това време не може да пее стихове, нито близо, нито далече!

Слугата се позавъртял между хората, но го било страх да се върне при господарката си без нищо и се скрил недалеч от огняря. Надигнал се огнярят, преместил се до Дау ал-Макан и му разказал какво станало, а той казал:

— Остави ме, никому зло не правя, пък и страната ми е близо!

— Защо не си посдържиш душата? — запитал огнярят. — Стигнем ли, нямай страх от никого! Но тук се боя и за твоя, и за моя живот! За бога, не пей никакви стихове, преди да си стигнал в страната си!

Дау ал-Макан не обърнал внимание на думите му, викнал и запял за трети път:

— Не слушай злите ругатни! — Но те безпокоят ме!

Упрекват ме — не знам защо и пак расте страхът ми!

        — Знам, клеветите ми тежат! — ми рекоха… Отрекох…

        — Защо си тъжен?… — Търся аз от мъката утеха!

— Какво велико си видял? — Това, що унижава!

От питието на скръбта аз пих — какво остава?

На зло не ще се подчиня, приятел не предавам!

А скритият слуга го слушал и не го дочакал да свърши стиховете си, а скочил и застанал при главата му. Огнярят го зърнал, избягал по-далеч и се загледал какво ще стане между двамата.

— Мир на теб, господарю! — казал слугата.

— И на теб мир и благоволение от Аллаха! — отговорил Дау ал-Макан…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата казал на Дау ал-Макан:

— Господарю, три пъти идвах при тебе през тази нощ, защото господарката ми те вика при себе си!

— Коя е тя, че да ме вика, Аллах да се отврати и от нея, и от мъжа й!

— Ей, момко, заповед имам, намерих те и не искам да те водя насила! Просто ти трябва да дойдеш с благородните си стъпки при господарката ми, а после ще се върнеш тук по живо, по здраво! Аз ти нося добра вест!

Дау ал-Макан се изправил и тръгнал между хората. Огнярят вървял след тях, гледал го и си говорел: „Ама че загуба! Толкова млад, а сигурно ще го обесят!“

Влязъл слугата при Нузхат аз-Заман и казал:

— Доведох ти човека, когото искаше! Това е момък с красиви черти, с благородно лице.

Трепнало сърцето й и тя рекла:

— Иди му нареди да изпее някой стих, за да го чуя отблизо. И още — питай го как се казва, от коя страна е дошъл!

Излязъл навън слугата и казал:

— Изпей някой стих да те чуе господарката ми! Тя е близо до теб! И ми кажи името си, от коя страна идваш, къде отиваш, какъв си, що си!

Дау ал-Макан отговорил:

— Щом ме питаш за името — ще кажа, че то е заличено, че образът ми не е истинският, че тялото ми е изнурено, а историята на живота ми, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза ще изтръгне! Ето ме пред теб, изпаднал като пияница, който е прекалил с пиенето и всичко се е изтрило от съзнанието му.

Нузхат аз-Заман се разплакала, завайкала и казала на слугата:

— Запитай го: „Ти разделял ли си се от близки хора, които много обичаш — баща и майка например?“

Слугата задал въпроса и Дау ал-Макан отговорил:

— Да, разделих се с всички, но най-скъпа от всички ми бе сестра ми, от която ме отлъчи съдбата!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом Нузхат аз-Заман чула думите на Дау ал-Макан, възкликнала:

— Аллах събира онези, които обича! — после се обърнала към слугата: — Кажи му да изпее някои стихове, в които се говори за мъка от раздяла!

Слугата казал какво била наредила господарката му, а Дау ал-Макан въздъхнал дълбоко няколко пъти и запял:

Ако песента се лее,

всяко сърце ще запее!

        Ако сърцето узнае,

        правдата — ще заиграе!

Дали са ми здрави и живи,

или гният под коприви!

        Обичта е сила волна —

        грешна, но и благородна!

После продължил:

Заменям раздяла за среща, изпълнена с радост!

        Че разлъката хладна закрива доброто в света ни! —

Пречупи крилете ни волни жестоко съдбата

        и леят очите сълзи по изсъхнали длани!

А тези сълзи разгневиха отново съдбата

и тя пожела да задави със мъка гърлата!

Подигра ни се времето — то добро уж ни дава в отплата,

        а ни върна плача от омразната стара разлъка!

Чакахме в рая да махнат жестока верига,

        но вместо Кусер — горчив сок зокумов ни къпе!

Сменил мелодията и заридал:

Обет ти давам, боже, покажи ми в мрака

къде сестра ми Нузхат аз-Заман ме чака!

        Пък после нека времето да ме убие

        със камъни — в земята да ме скрие!

О, скромен глас на уд, пригласяй леко!

От чашата отпивам вино меко,

        във кръчма шумна съхнат ми очите…

        Реката съхне и в дълбокото корито!

Нузхат аз-Заман надигнала крайчеца на завесата на паланкина, погледнала към него, тутакси го познала и викнала:

— Братко Дау ал-Макан!

Вдигнал той поглед към нея, познал я и викнал:

— Сестро Нузхат аз-Заман!

Хвърлила се тя към него, той я посрещнал в прегръдката си и двамата паднали в несвяст. Когато ги видял така, слугата се замаял от станалото, хвърлил отгоре им нещо да ги скрие от чужди погледи. Когато дошли на себе си, Нузхат аз-Заман много се зарадвала, мъката и страданието й изчезнали, обхванала я радост и тя изпяла следните стихове:

Дали е вярно и дали съдбата

ме кара да престъпя клетва свята?

        На мъки — край! Че щастието чука

        и бързо ледени стени разпуква!

Не мислех аз за рай във тъмнината,

но на Кусер наплиска ме водата!

Дау ал Макан притиснал сестра си до гърдите си, от огромна радост от устните му се излели звуци и той изпял:

Оплаках аз раздялата, но ето —

        събрахме се! И пак текат сълзи!

        Не ще си спомни дръзкият език

раздялата, когато пак се срещнем!

Така си мислех — радостта сияе

        с такъв отблясък, че отново плача!

        Око, в тъга и в радост, в ясно,

в мрачно да плачеш, май ти стана обичай!

— Ела и влез вътре! — рекла тя. — Разкажи ми какво ти се случи, и аз ще ти разкажа какво ми се случи!

— Първо ти разкажи! — казал Дау ал-Макан.

И тя му разказала всичко, което й се било случило. После рекла:

— Хвала на Аллаха, който ми е дарил тебе — както заедно напуснахме баща ни, така и заедно ще се върнем! А сега ти ми разкажи какво ти се случи, след като те оставих тогава!

Той й разказал всичко, каквото му се било случило, и накрая казал:

— Сестро! Този огняр наистина ми направи толкова добрини, колкото никой човек и на най-близки не е правил, нито пък дори някой баща на детето си! Сам гладуваше, а ме хранеше, сам вървеше пеша, а ме караше да яздя. Животът ми беше в ръцете му!

— Ако е пожелал всевишният Аллах, ние ще го възнаградим колкото можем! — рекла тя, а после повикала слугата. — Вземи за добрата вест, добри човече! Благодарение на тебе тя ме събра с брат ми! Нека кесията с всичко в нея остане за тебе! Иди и бързо ми доведи господаря си!

Зарадвал се слугата, отишъл при привратника, казал му, че господарката го вика, и го завел при нея. Влязъл той при жена си и намерил при нея брат й. Запитал го кой е, какъв е, и той му разказал всичко от начало до край. После Нузхат аз-Заман рекла:

— Трябва да знаеш, привратнико, че си се оженил не за неволница, а за дъщерята на цар Омар ал-Нуаман! Аз съм Нузхат аз-Заман, а това е брат ми Дау ал-Макан!

Привратникът разбрал, че е станал зет на цар Омар ал-Нуаман. Тогава си рекъл: „Писано ми е да стана поне царски наместник в някой край!“ После пристъпил към Дау ал-Макан, поздравил го, че е жив и здрав и че се е срещнал със сестра си. Наредил на слугите веднага да вдигнат шатра за Дау ал-Макан и да му приготвят един от най-добрите коне.

— Вече сме близо до страната ни! — казала жена му. — Аз ще се уединя с брат си, ще отпочинем заедно — толкова дълго бяхме разделени!

— Както желаете! — отговорил привратникът.

Той сновял насам-натам, ту навън, ту в паланкина й и все си мислел какъв човек е станал! А Нузхат аз-Заман му рекла:

— Изпрати слугата, кажи му да дадат на огняря ездитен кон, да му слагат трапеза, когато се храни на обяд и вечеря — нека да не се дели от всички!

Привратникът изпратил да извикат слугата, наредил му какво трябва да направи. Слугата намерил огняря в края на кервана — вече бил натоварил магарето и се готвел да избяга, сълзи течали по бузите му, страх го било за живота му, а и с Дау ал-Макан се бил разделил! И даже си говорел: „Съветвах го къде е праведният божи път, но той не ме послуша! Къде ли е сега?“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят, като видял слугата заедно със стражата, прежълтял, изплашил се, затреперили му коленете.

— И кой пееше стиховете, лъжец такъв! — викнал слугата. — Какви ми ги разправяш: „Нито аз пея стихове, нито знам кой ги пее!“ А то — другарят ти бил! Няма да те оставя сам от тук, та до Багдад! Каквото се случи на другаря ти, ще те сполети и тебе!

„От каквото се боях, точно то ми се случи!“, казал си огнярят и пропял:

Стана нещо, от което се боях и страх ме хвана:

от Аллаха сме родени и при него прах ще станем!

— Я свалете този огняр от магарето! — викнал слугата на стражите.

Свалили го те и му довели кон. Той го възседнал и потеглил.

— Един косъм ако падне от главата му, с един човек по-малко ще останете! — казал слугата на стражите.

А огнярят се отчаял за живота си, обърнал се към слугата и го заговорил:

— Чуй ме, праведни, нямам братя, нямам близки! Нито онзи момък ми е роднина, нито аз на него! Аз си бях огняр в един хамам и го намерих болен и захвърлен на едно сметище!

А слугата се смеел в себе си. Така продължили, пътували, що пътували още няколко дни, оставали им само три дни път до страната. Една вечер спрели да си починат и когато се събудили и понечили да се товарят за път, отпред се вдигнал голям облак прах, небето потъмняло така, че станало тъмно като в нощ.

— Чакайте, не товарете! — викнал привратникът.

Метнал се той на коня и заедно с мамелюците си потеглил към облака. Когато наближили, видели войска многолюдна като морето бурно, със знамена, флагове и тъпани. Войниците също ги забелязали, от тях се отделили петстотин конници и препуснали към привратника и хората му, обградили го — пет войници срещу един негов мамелюк.

— Какво е станало? — запитал привратникът. — Откъде са тези войници. Аз съм привратник на емира на Дамаск цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман — стопанина на Багдад и на земите на Хорасан! Идвам от него с данъка и с дарове при баща му в Багдад!

— Умря Омар ал-Нуаман, отровен умря! — проплакали всички. — Тръгвай с нас и с хората си, за да се срещнеш с главния везир Дандан!

— Ех, че лош късмет съм имал при това пътуване! — викнал привратникът.

Заплакал той, разплакали се хората му, смесили се с войниците. Отишли при везира Дандан, който наредил да му вдигнат тук шатрата, седнал посред нея, наредил и на привратника да седне. Щом се настанили, той го запитал кой е, какъв е, той казал каква е работата, а везирът Дандан, когато се споменало името на цар Омар ал-Нуаман, заплакал и рекъл:

— Царят умря отровен, но за причината за смъртта му не сме наясно. После едни напираха да станат негови заместници, дори се сбиха помежду си, попречиха им някои от първенците, благородниците и четиримата кадии. Сетне всички се съгласиха със съвета на кадиите и никой не им се противопостави. Договорихме се да отидем в Дамаск при сина му Шар Кан, да се върнем с него и да го поставим на трона на бащиното му царство! Но има и такива, които искат втория му син, който се казва Дау ал-Макан и има сестра Нузхат аз-Заман. Те двамата преди пет години тръгнаха към страната Хиджаз и оттогава никой нищо не знае за тях…

Привратникът разбрал, че разказаното от жена му е самата истина. Наскърбил се много от смъртта на царя, но пък се зарадвал, че Дау ал-Макан се е появил и може да стане султан в Багдад на мястото на баща си Омар ал-Нуаман…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че привратникът казал на везира Дандан:

— Велики везире, днес, когато ни срещнахте, Аллах ви отърва от ненужна умора. Нещата се подреждат така, както сте пожелали. И най-важното е, че Аллах ви връща Дау ал-Макан и сестра му Нузхат аз-Заман!

— Привратнико, разкажи ми какво е станало с тях и защо ги нямаше толкова време! — възкликнал зарадван везирът.

Привратникът му разказал за Нузхат аз-Заман, която станала негова съпруга, разказал му и историята на Дау ал-Макан от начало до край. Когато свършил разказа си, Дандан изпратил да извикат емирите, везирите и държавните първенци и им разказал за случилото се. Зарадвали се те, после се събрали, явили се при привратника, обявили се за негови слуги и целунали земята пред нозете му.

— Мисля да отида при султана преди вас, за да го подготвя за сана, който го очаква — да му съобщя, че сте дошли и че сте го избрали за ваш султан вместо брат му Шар Кан! — казал привратникът на везира Дандан.

— Така мисля и аз! — казал везирът, оказал му почести, поклонил му се.

Емирите, везирите и сановниците също му оказали почести и го помолили:

— Нали ще кажеш на султан Дау ал-Макан да ни остави на досегашните постове!

Той отговорил, че ще го стори, и наредил на стражите си да потеглят.

Везирът Дандан изпратил по привратника шатра за султана, която да разпънат на един ден път от града. Метнал се привратникът на коня си и си казал: „Благодатно излезе това пътуване!“ И възхвалил жена си и Дау ал-Макан.

И пак потеглили. Пътували, що пътували, стигнали на един ден път от града. Привратникът наредил да се спре там за почивка и да се подготви място за дивана на султан Дау ал-Макан. Слязъл от коня, срещнал се със сестрата и брата и им съобщил, че баща им е умрял и че първенците са избрали Дау ал-Макан за техен цар на мястото на баща му. Поздравил ги с царството, а те заплакали за загубата на баща си и запитали от какво е умрял.

— Везирът Дандан ще дойде тук утре с цялата войска — казал привратникът. — Не ти остава друго, освен да правиш онова, което ти кажат, царю, защото те единодушно те избраха за свой султан! Ако не го направиш — ще сложат друг, а ти няма да си сигурен дали онзи, когото изберат вместо тебе, ще запази живота ти! Може да те погуби, може да се скарате — и ти ще загубиш царството!

Дау ал-Макан гледал известно време в земята, после рекъл:

— Приемам, защото няма как да не приема! Но какво да правя с брат ми Шар Кан?

— Синко, брат ти ще бъде султан на Дамаск, а ти — султан на Багдад! Бъди твърд и се готви за достойни дела!

Приел Дау ал-Макан съвета. Привратникът му дал една от царските дрехи, които бил донесъл везирът Дандан. После излязъл и наредил на слугите да подберат някое възвишение, да вдигнат там голяма и широка шатра за султана, за да седне в нея, когато дойдат емирите. Не минало много време и ето че се вдигнал прах, закрил земята, после въздухът се избистрил и се показала войска, многолюдна като морето бурно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че войниците били от Багдад и Хорасан, начело им яздел везирът Дандан, всички се радвали на султанството на Дау ал-Макан. Той ги посрещнал в царска дреха, в ръка с великолепен меч, метнал се на коня си и потеглил насреща им, влязъл в шатрата под голямото кубе, седнал и поставил меча на коленете си. Привратникът се изправил пред него, за да изпълнява повелите му. Мамелюците направили коридор до входа на шатрата с извадени мечове. Струпали се войскари. Най-напред влезли десетина, привратникът вървял в коридора пред тях и ги въвел при султан Дау ал-Макан. Той ги приел много любезно. Те го поздравили, пожелали му всичко най-хубаво и му се заклели най-искрено, че няма да нарушат негова повеля, целунали земята пред нозете му и си излезли. Влязла втората десетка, направила същото като първата. И така, влизали десетки след десетки, докато останал везирът Дандан. Влязъл той при султана, целунал земята пред него, изправил се, а Дау ал-Макан му рекъл:

— Здравей, везире, мой голям татко! Направил си, мой скъп съветнико, добро дело, подредил си всичко умно и смело! Заповядай на войската да остане тук десет дни! Ние ще останем с тебе сами и ти ще ми разкажеш как бе убит баща ми!

Покорил се везирът на султанската повеля. Царят изчакал да се мръкне, отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Разбрах как е загинал баща ми, но не ми казаха защо е станало това!

Тогава тя опънала копринена завеса. Дау ал-Макан седнал от външната й страна и наредил да доведат везира Дандан, а когато той дошъл, му казал:

— Искам да ми разкажеш подробно как е загинал баща ми цар Омар ал-Нуаман!

И везирът Дандан заговорил:

* * *

— Когато цар Омар ал-Нуаман се върна в града от лов, той ви потърси и не ви намери. Узна, че сте тръгнали на хаджилък, натъжи се, разгневи се. Половин година разпитваше за вас всеки пътник и минувач, но никой не му донесе вест. Измина цяла година. Един ден се бяхме събрали при него и ето че се появи старица, от която лъхаше дълбока набожност. Тя дойде с пет неволници. Освен хубостта си те знаеха да четат Корана и знаеха много премъдрости и случки из живота на древните. Старицата рече на султана:

— Господарю, водя със себе си пет неволници. Никой не е притежавал подобни, защото са и красиви, и хубави, и умни, четат Корана и преданията, знаят науки и вести за древните народи. Те са пред тебе с желание да ти служат, царю на времената! Подложи ги на изпит, който прави човека благороден или го унижава!

Покойният ти баща погледна към наложниците, видът им го замая и той каза:

— Нека всяка една от вас ми разкаже какво знае за мъжете от минали времена и за древните племена…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

И ето че пристъпи една от неволниците, целуна земята пред него и заговори:

* * *

— Знай, царю, че възпитаните хора не бива да бъдат любопитни! Те трябва да са богати с добродетели, да изпълняват религиозните предписания, да се предпазват от грехове и неотстъпно да вървят по правия път дори ако им се наложи да загинат. Основа на всяко възпитание е благородството на нравите. Знай, че повечето неща, които ни се случват всеки ден, са потребности на живота. А целта на живота е почитта пред Аллах. Трябва да укрепваш връзките си с хората и да не се отклоняваш от Суната. И най-великите и най-достойни хора се нуждаят от ред. Царете се нуждаят от него повече, отколкото простолюдието, защото простолюдието върши много от делата си, без да се съобразява с последствията. Знай, че врагът напада, като търси предлог, и се пази да не намерят предлог срещу тебе. А между тебе и приятеля ти не бива да има друг кадия освен добрите нрави. Приятел се избира, след като той е избрал тебе! Ако това е човек, посветил се на отвъдния свят, той трябва да защитава онези, които следват предписанията на шариата и познават най-дълбоко неговата същност! А ако е човек, посветил се на земните дела, нека той бъде свободен и искрен, а не зъл и невежа. Невежата ще се крие от света, лицемерът не е искрен! Приятелят е източник на искреност, която извира от дълбините на сърцето, а тя не съществува заедно с лъжата, която се ражда върху езика! Знай, че следването на шариата е от полза на правоверните! Щом брат ти има тази черта — обичай го, не го засичай, дори да каже нещо, което не ти се нрави! Той не е жена, с която да можеш да се разведеш, пък после пак да си я върнеш! Неговото сърце е като стъкло — счупи ли се, не се оправя! И колко мъдър е бил онзи, който е казал:

Не допущай сърцето да страда!

Че обидата тежка — преграда

                е пред обич. Стъкло разтрошено

                няма начин да бъде слепено!

* * *

Мъдрите са рекли: „Най-добрите хора са най-силни съветници, най-добрите дела преследват най-красиви цели, най-добрата благодарност и признателност е онази, която се изразява чрез човешката уста!“

* * *

Казано е: „Робът не бива да забравя да благодари на Аллах особено за два негови дара: здраве и ум“.

* * *

Казано е: „Който сам си прави почести, славата му е лековерна; а който възвеличи нещастните хора, Аллах ще му върне стократно; който слуша страстите си, ще изгуби истината; който слуша ласкателя, ще изгуби приятеля; който ти мисли добро, вярвай на мислите му; който е стигнал в разговора до свада, той върши грях; който не е възпрял една несправедливост, той не вярва в силата на меча“.

Ето аз сега ще напомня някои неща от нравите на кадиите.

Справедлива присъда е невъзможна без свидетелски показания. Кадията трябва да гледа към хората като към равни, за да не се лакоми благородникът да върши насилие и да не се губи вярата на слабия в справедливостта. Той трябва да изисква доказателства от ищеца и клетва от онзи, който отрича. Примирението между мюсюлмани е допустимо, стига да не е такова примирение, чрез което се върши грях, забраняват се законни неща или се поражда съмнение. В него кадията проверява ума си, чрез него се проявява неговото благоразумие, чрез него той се връща към истината. Правото е раздел от науките. Връщането върху основата на правото е по-добро от упоритата защита на нещо неправилно. И още — знай предишните примери, бъди сведущ в словата, отнасяй се еднакво към спречкалите се съперници. Нека погледът ти върху правото не се отклонява встрани. Осланяй се на вечния и всемогъщ Аллах! Намери явното доказателство на обвинителя и ако веднъж го намериш, дай му онова, което му се полага по право! Ако такова доказателство няма, нека обвиняемият се закълне, че е невинен! Тогава присъдата ще даде Аллах! Приеми и свидетелските показания на мюсюлманските врагове, но само когато те се съдят един друг. Всевишният Аллах е наредил мъдрите мъже да съдят по онова, което се вижда, а е поел върху себе си съда за нещата, които не се виждат! Кадията е длъжен да се пази — да не го боли нещо и да не е гладен, защото със своята присъда той трябва да показва на хората лицето на всевишния Аллах. А който се примири и се помири с хората, Аллах ще го предпази от техните нападки.

* * *

Захри казва:

„Има три случая, когато кадията трябва да бъде отстранен: ако оказва уважение на подлеците; ако показва обич към покварените; и ако мрази клетниците!“

* * *

Когато Омар бен Абдул Азиз изгонил един кадия, той го запитал:

— Защо ме гониш?

— Научих, че приказките ти били повече, отколкото се полага на сина ти! — отговорил Омар…

* * *

Разказват, че Искендер казал на кадията си:

— Аз ти дадох сан, чрез него ти възложих да пазиш живота ми, честта ми и благородството ми! Пази този сан — и това ще е от полза за тебе и за ума ти!

Казал на готвача си:

— Ти имаш власт над тялото ми! Животът ми зависи от това!

Казал на писаря си:

— Ти се разпореждаш с ума ми! Пази онова, което си записал от мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Първата неволница отстъпи назад, напред пристъпи втората, целуна седем пъти земята пред нозете на царя и заговори:

* * *

Лукман е казал на сина си: „Три са нещата, които трябва да знаеш: кроткият се познава, когато е гневен, смелият — когато воюва, а ближният — когато имаш нужда от него!“

* * *

Казват: „Угнетителят не е доволен дори когато го възпяват, а угнетеният е доволен дори когато го осъждат!“

* * *

Казал е всевишният Аллах: „Няма да има нищо по-добро за онези, които се радват на донесеното от самите тях, а които обичат да възхваляват направеното от самите тях — ще се сблъскат с пустиня от мъки и те ще са болезнени за тях!“

* * *

Казал е онзи, чието име е благословено: „Всяко дело е направено с намерение, всеки човек си има цел!“

* * *

Най-чудното нещо у човека е сърцето му, защото то е началото на всяко дело. Ако в сърцето пламне желание — ще го погуби алчността; ако го обземе мъка — ще го погуби тъгата; ако в душата се вкорени гняв — сърцето ще изгние; ако е пълно с щастие и радост — ще се предпази от омраза; ако го обземе страх — ще го задуши мъка; ако му се случи нещастие — ще го подгони нетърпение; ако получи повече пари — то по-често ще споменава бога; ако го покори бедност — ще го обхване състрадание; ако тялото стане безсилно — ще го събори болест; и при всички случаи няма по-голямо благо от молитвата към Аллаха, от работата, с която се печели насъщният хляб, и от достигането на щастието на задгробния живот.

* * *

Запитали един учен мъж:

— Кое е най-голямото благо?

— Онова, в което благородството е победило страстта, усърдието е издигнато в ранг на достойнство, знанието непрекъснато расте и не са нужни извинения за каквото и да е. Най-добре е казано у Кайс:

Премахвам от всички чертите фалшиви!

„Това е заблуда! Това — справедливо!“ —

        им казвам… Пари, нрави — всичко е заем

за другия свят — там се нищо не скрива!

        Щом до задна врата нещо скрито се прави,

то е грях… А през предната е справедливо!

* * *

И неволницата продължи:

— А ето и някои неща от „Захд“!

* * *

Хишам бен Бишр разказвал:

„Казах на Омар бен Обейд:

— Каква е истината на благочестивостта?

— Пророкът на Аллаха, Аллах да го възслави, е изяснил, че благочестив е онзи, който не е забравил какво е гроб и нещастие, предпочита вечното пред тленното, не пресмята колко дни е живял, а е причислил себе си към мъртвите“.

* * *

Разправят, че Абу Зурра казвал: „За мен бедността е по-обична от богатството и болестта е по-добра от здравето!“

* * *

Един негов слушател казал: „Аллах ще възхвали Абу Зурра за това, което ми каза: Който се надява, че Аллах ще му намери добро място на онзи свят, той трябва да е доволен от положението, което Аллах му е дал на този свят!“

* * *

Разказват, че Сабит ал-Банани плачел така, че очите му едва не изскачали от орбитите. Довели го при един човек да го излекува.

— Ще го лекувам, но само при условие че ще ме слуша! — рекъл лечителят.

— А за какво да слушам? — запитал Сабит.

— Да не плачеш! — отговорил лечителят.

— А за какво ми са очите, щом няма да плачат? — запитал Сабит.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на втората неволница:

* * *

Един човек помолил Мохамед бен Абдуллах:

— Дай ми съвет!

— Съветвам те на този свят да бъдеш благочестив собственик, а на другия — алчен за собственост!

— Как така?

— Щом си бил благочестив на този свят — то ти е достатъчно и за другия свят!

* * *

А Гаус бен Абдаллах разказвал:

„Живели в племето на израилтяните двама братя. Единият запитал другия:

— Кажи ми кое е най-лошото нещо, което си сторил в живота си?

— Веднъж минах край един курник и грабнах една кокошка. Метнах я в нашия двор, но тя сама пак избяга в курника си! А кое е най-лошото нещо, което ти си сторил?

— Най-лошото, което съм сторил, бе веднъж, когато започнах да се моля и си помислих дали не го правя, за да се отърва от наказанието на Страшния съд!

Чул думите им баща им и възкликнал:

— О, Аллах, ако те говорят искрено, трябва веднага да ги прибереш в лоното си в рая!

А един мъдрец добавил:

— Това са най-праведните деца, които съм срещал!“

* * *

Саид бен Джабар разказва:

„Веднъж съпровождах Омар бен Обейд и му казах:

— Посъветвай ме нещо!

— Запомни, че трябва да притежаваш две качества: да не се бъркаш в божиите работи и да не обиждаш божиите твари!

И произнесе следните стихове:

Бъди какъвто щеш — бог за това не съди!

        Да си безгрижен — смелост се не иска!

Но две неща със тебе да не бъдат:

        На бог ортак не ставай и хора не обиждай!…

А има ли нещо по-хубаво от думите на стихотвореца:

Ако в живота земен не си благочестив,

  не чакай след смъртта си благочестив да станеш!

Ще плачеш, ще се жалиш — но даже не мисли,

  че ще си върнеш пропиляното имане!“

* * *

После втората неволница отстъпи назад. Пристъпи напред третата неволница и заговори:

— Вратата на благочестието е много широка, но до нея трябва да ме доведе някой от благочестивите ми прадеди!

* * *

Един знаещ мъж е казал: „Аз се радвам на смъртта, но не съм убеден, че трябва да дойде. В нея има спокойствие, но знам, че тя пречи на човека да довърши делата си! Аз се моля да свърша двойно повече праведни дела, за да попреча на лошите дела!“

* * *

Когато веднъж Ата ас-Силми свършил своята проповед, той се разтреперил, приседнал и силно заплакал.

— Защо правиш това? — го запитали.

— Искам да се посветя на великото дело, да присъединя силите си към ръцете на всевишния Аллах, да работя по заветите му. А треперя като Али Зайн ал-Абидин ал-Хусеин — той винаги преди да започне да се моли, се разтрепервал, а когато го питали защо, отговарял: „Нали знаете на кого се кланям и с кого разговарям!“

* * *

Разказват: „До Суфиян ас-Саури винаги вървял слепец. Когато през месец рамадан той излизал да се моли пред хората, слепецът мълчал и вървял бавно. Суфиян казал:

— Когато Денят на възкресението изгрее пред хората на Корана, знакът на висшето достойнство ще бъде един и същ за всички тях!“

* * *

Суфиян казал: „Ако душата се намира в сърцето, от страх и уплаха пред огъня то ще полети с радост и желание към рая!“

* * *

Разправят също, че Суфиян ас-Саури казал: „Да гледаш в лицето на угнетителя, е грях!“

* * *

Третата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред четвъртата неволница и заговори:

— Ето и аз ще разкажа за неща, които знам за деянията на праведните.

* * *

Разказват, че Бишр ал-Хафи разправял:

„Чух, че Халид говорел:

— Ей, вие, души на езичници!

— Защо казваш «души на езичници»? — запитали го.

— Няма да бъдете такива едва когато, след като сте се молили, падали сте на колене и по лице, не ви поникне гърбица!“

* * *

Един умен човек е казал: „Който прави добрини — той поправя злините на другите!“

* * *

Пак един умен мъж е казал:

„Когато научих от Бишр ал-Хафи някои неща от душата на истините, той каза:

— Синко, тази наука не може да се преподава на всеки! От всеки сто дирхама само пет са лъскави!“

* * *

Ибрахим бен Адхам казал:

„Щом думите на човек са хубави — те трябва да бъдат похвалени. Веднъж се молех, видях до мене да се моли и Бишр. Застанах зад него и започнах метаните — докато мюедзинът разреши да спрем. И ето че сред хората се изправи мъж с изпокъсани дрехи и каза:

— Хора, пазете се от приятели, които вредят! Няма грях, когато лъжата носи полза! Когато си принуден — избор нямаш! Няма полза от думи, когато си вече в небитието! Мълчанието не вреди за съществуването на съществото!“

* * *

Ибрахим казал:

„Видях как от Бишр падна един даник. Наведох се, но му подадох един дирхам.

— Няма да го взема! — каза той.

— Но той е изсечен по закон! — казах.

— Аз не искам да заменя благото на отвъдния свят с благото на този свят!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на четвъртата неволница:

* * *

Сестрата на Бишр ал-Хафи поискала да съблазни Ахмед бен Ханбал, като му говорила:

— О, имам на вярата! И аз съм живо същество! Любя се през нощта и отработвам хляба си през деня! Нали може да се запалят светилниците, които осветяват Багдад нощем, та да се любим върху покрива под тяхната светлина! Нима това е грях!

— Коя си ти? — запитал той.

— Сестрата на Бишр ал-Хафи!

— Как може да си от рода на Бишр! — възкликнал Ханбал. — Че нали вашият род е вдъхновил моята набожност!…

* * *

Един умен мъж рекъл:

— Ако бог иска да изгони доброто от един дом, той му вмъква работа през вратата!

* * *

Когато Малик бен Динар минавал из пазара и виждал нещо, което му се приисквало, си казвал:

— Потърпи, душо! Може и да го искаш, ама аз не съм съгласен!

* * *

А пророкът, Аллах да го възхвали, казвал:

— Ако сгрешиш — ще си спасиш душата! Бедата е, ако продължаваш греха си!

* * *

Четвъртата неволница отстъпи назад, пристъпи напред петата и заговори:

* * *

Маслама бен Динар казвал:

— Когато съвестите тръгнат по правия път, прощават им се и малките, и големите грехове! Но ако рабът божи държи да остане грешен, той тръгва да прави завоевания!

* * *

Разправят, че на Муса, да пребъде душата му в мир, му се наложило да вади вода от кладенец. Той казал:

— Боже, защо ми даде такава работа — добра е, ама е за бедни.

Ето че дошли две неволници, той им налял вода. Те не го поканили у дома си, но разказали на баща си Шуайб какво е станало.

— А да не би той да е гладен! — казал той и наредил на едната сестра: — Иди при него и го покани!

Влязъл Муса при Шуайб. Вечерята била сложена и Шуайб казал:

— Муса, иска ми се да ти платя за водата, която си налял!

— Аз съм от такъв род — отговорил Муса, — който не продава неща, създадени от отвъдния свят върху земята, пък ако ще да са злато и сребро!

— Момко! — казал Шуайб. — Ти си мой гост! А уважението към госта е мой обичай и обичай на дедите ми — да ги нахраним добре!

Седнал Муса и се нахранил. А после Шуайб наел Муса да работи при него за осем сезона, като платата му щяла да бъде да го ожени за една от дъщерите си, а онова, което щял да отработи, щяло да бъде нейна зестра…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на петата неволница:

* * *

Един човек казал на приятеля си, когото от дълго време не бил виждал:

— Разтревожи ме, не съм те виждал от толкова време!

— Аз работих до тебе, при Бен Шихаб, знаеш ли го?

— Да, съсед ми е от трийсет години, но аз не му говоря!

— Щом си забравил съседа си, ти си забравил и Аллах! Ако ти обичаше Аллах — щеше да обичаш и съседа си! Нима не знаеш, че правото на съседа е като правото на роднината!

* * *

Мохамед бен Омран разказва, че един човек запитал Хатим ал Асам:

— Какво толкова правиш сам, щом във всичко се осланяш на всевишния Аллах?

— Имам си две мъдри правила! — отговорил той. — Разбрах, че храната ми друг няма да я изяде — и душата ми се успокои. И още: разбрах, че самият аз не съм създаден, без да е знаел Аллах — и се засрамих!

* * *

Петата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред старицата, целуна девет пъти земята и заговори:

— Аз, царю, ще продължа разказа.

* * *

Имам Шафии делил нощта на три части: първата третина — за науката, втората — за сън, и третата — за молитвено бдение.

* * *

Имам Абу Ханифа прекарвал половината от нощта в молитви. Но чул един човек да разправя на друг:

— Този по цяла нощ се моли!

Абу Ханифа си помислил: „Срам ме е от Аллаха, че ми приписват работи, каквито не съм правил!“ И започнал да се моли по цяла нощ.

Шафии, Аллах да му се радва, казал:

— В течение на десет години не преядох, защото се храних с ечемичен хляб. Преяждането ожесточава сърцето, замразява съобразителността, привлича съня и намалява възможностите за молитва.

* * *

Един очевидец разказва:

Когато влязох в Багдад, Шафии беше там. Приседнах на брега да си кажа молитвата. Мина някакъв човек и ми викна:

— Момче, ти се моли добре и Аллах ще те възнагради с добрини и на този, и на другия свят!

Обърнах се и видях, че след него върви тълпа от хора. Побързах да завърша молитвата и тръгнах с тях.

— Имаш ли някаква нужда? — запита ме той.

— Да! — отговорих. — Научи ме на онова, което си научил от всевишния Аллах!

— Знай, че който е повярвал в Аллаха, той ще спаси душата си! — отговори той. — Който се е боял от вярата си — той ще се запази от гибел! Който е бил въздържан днес, ще бъде доволен утре! Бъди въздържан на този свят, за да бъдеш възжелан на другия! Бъди праведен във всичките си дела — и ще спасиш душата си заедно с всички, които ще спасят своите!

Тръгна си и като запитах кой е този, отговориха ми:

— Това е имам Шафии!

* * *

Имам Шафии казвал:

— Искам хората така да използват тази наука, че да не свързват нищо от нея с името ми!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на старицата:

* * *

Пак имам Шафии казал:

— Не съм гледал към никого като към противник. Исках само всевишният Аллах да върне всички на правия път и да определи мястото им според това, как са се проявили. Към всекиго съм гледал само така, че да му покажа истината!

* * *

И пак той, Аллах да му се възрадва, рекъл:

— За скритото си знание не бой се — спомни си само радостта на онзи, когото търсиш! Щом желаеш благо, от упрек божи ти не бягай!

Казали на Абу Ханифа:

— Халиф Абу Джаафар ал-Мансур те назначи за кадия и ти определи плата от десет хиляди дирхама.

Той останал недоволен. В деня, когато трябвало да му донесат парите, се помолил сутринта, покрил си главата и застанал мълчаливо в очакване. Дошъл пратеник от халифа с парите, заговорил го, но имамът не отговарял.

— Но тези пари са ти по закон! — възкликнал пратеникът.

— Знам, че са ми по закон! — отговорил Абу Ханифа. — Но аз не желая в сърцето ми да се вмъкват подаяния от големци!

— Но нали, ако ти се отнасяш добре към тях — и те ще бъдат благожелателни към тебе! — възкликнал пратеникът.

— А ти вярваш ли, че някой може да влезе в морето, без да измокри дрехите си? — възразил имамът.

* * *

Имам Шафии, Аллах да му се радва, казал:

Душа, пред думи щедри замълчавай!

И грешни да са те — не възразявай!

        Надежди и желания отблъсквай —

        смъртта в най-сладкия ни час настъпва!

* * *

А ето нещо и от Суфиян ас-Саури, както ни го е разказал Али бен Хасан ас-Силми:

„Бъди честен! Пази се от лъжа, предателство, лицемерие и суетност! Изтъквай религията си, особено пред онзи, който държи на своята! Нека твой събеседник бъде онзи, който те откъсва от земните дела! Споменавай по-често смъртта, по-често моли за прошка, моли Аллаха за здраве през остатъка от живота си! Не предавай правоверен, защото, който е предал правоверен, той е предал Аллаха и неговия пратеник! Пази се от кавги и вражди! Прибави онова, което те плаши, към онова, което не те плаши — и ще бъдеш доволен! Прави благодеяния! Убий греховното, за да бъдеш обичан от Аллах! Направи по-добро онова, което е в тебе — и Аллах ще направи добро на онова, което е извън тебе! Приеми извинението на всеки, който ти се извини! Моли се за онзи, който те е окрал, прости на онзи, който те е потискал! Бой се във всичко от Аллаха. Нека онзи, за когото си узнал, че току-що е умрял, ти припомни, че съдбата води или към възвишения рай, или към горещия ад!…“

* * *

Седна старицата до неволниците. Покойният ти баща видя тяхната хубост и огромното им възпитание. Дари ги с двореца, където преди живееше царица Абриза. Нареди да им занесат всичко, от което имаха нужда. Те живяха при него десет дни. Всеки път, когато той влизаше при старицата, намираше я приведена за молитва. На единайсетия ден царят се срещна с нея, за да се договори за цената на неволниците, а тя му каза:

— Царю, тези неволници струват повече от онова, което обикновено плащат хората. Не искам за тях нито злато, нито сребро, нито скъпоценности — то би било малко за тях! Ще ти ги дам само ако постиш цял месец. Ще се въздържаш от храна денем, а нощем ще заставаш пред лицето на Аллах! Направиш ли това — те ще останат в двореца като твоя собственост! Нека ми донесат стомна с вода!

Взе тя стомната, произнесе някакво заклинание, измърмори думи, не знаехме какво означават. После я запуши с парцал, завърза гърловината й, даде я на баща ти и му каза:

— Пости първите десет дни, а на единайсетия изпий каквото има вътре! То ще изтръгне привързаността към земните неща от сърцето ти и ще го изпълни със светлина и вяра! Утре аз ще отида при моите братя — хората от отвъдния свят! А след десет дни ще се върна при тебе!

Баща ти взе стомната, остави я в една стая в двореца, а когато се съмна, се отдаде на пост. Старицата отиде по делата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Десет дни пости царят, а на единайсетия отвори стомната, изпи я и усети колко хубаво му стана на сърцето. Старицата донесе халва, увита в зелена хартия, която приличаше на дървесен лист.

— Царю! — каза тя. — Мъжете от отвъдния свят те приветстват! Аз им разказах за тебе, те се зарадваха и ти пратиха тази халва! Закуси с нея, като се мръкне!

Минаха двайсет дни и баща ти продължаваше да пости. Тогава при него пак се появи старицата и каза:

— Царю, аз разказах на мъжете от отвъдния свят как се уважаваме един друг! Зарадваха се те, че неволниците са при цар като тебе. Иска ми се да ги отведа при тях и да получа даровете, които са приготвили за тях там. Момичетата сигурно няма да се върнат при тебе, без да ти донесат някое от подземните съкровища!

Баща ти благодари и каза:

— Ако не се боях, че ще престъпя волята ти, не бих искал нито съкровища, нито нещо друго! Кога ще тръгнете?

— През двайсет и седмата нощ! — отговори тя. — Аз ще се върна при тебе в началото на новия месец, когато ще си свършил с постите! Трябва по тях да изпратиш още някой, който ти е особено скъп — нека получи благословия от хората на отвъдния свят!

— Аз имам една неволница от Рум! — отговори той. — Тя се казва София. Тя ми роди две деца, мъжко и женско, но те се изгубиха преди години! Вземи я, пък нека получи благоденствие. А може хората от отвъдния свят да се помолят Аллах да й върне двете деца и да ни събере заедно!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Когато баща ти бе към края на постите си, тя му каза:

— Синко, аз тръгвам! Доведи ми София! — доведе я той, предаде я на старицата. После тя извади запечатана чаша, даде я на султана и рече: — Влез на трийсетия ден в хамама! Като излезеш от там, изпий тази чаша и заспи! Ще получиш това, което си търсил!

Тя го благослови и тръгна с наложниците и царица София. Царят продължи постите си още три дни, после отиде в хамама. Когато излезе, влезе в една от стаите на двореца, затвори вратата след себе си, изпи чашата и заспа. Чакахме го до края на деня. Казахме си: „Сигурно е изтощен от хамама, от нощното будуване и дневния пост и затова спи!“ Чакахме и втория ден — пак същото! Викнахме със силен глас — пък дано се стресне, — пак никакъв звук. Изкъртихме я и що да видим — стопили се бяха месата му, разтрошили се бяха костите му! Взехме чашата и върху обратната страна на капачката намерихме залепено парче хартия, на което бе написано: „Злата дума ми е най-приятна! Такова е наказанието за онези, които насилват и обезчестяват царски дъщери! Шар Кан дойде в страната ни, победи царица Абриза, взе я и я доведе при вас, а после я върна по някакъв черен роб, който я уби. Намерихме я на едно пусто място, захвърлена на земята. Такова е наказанието за онези, които вършат подобни неща! Убит от хитрата Зат ад-Дауахи! Аз взех и царската съпруга София, за да я отведа при баща й цар Афридун, царя на Константинопол! Ние непременно ще ви завладеем, ще ви избием, ще ви отнемем домовете, няма да има кой да поддържа огнищата ви — ще останат само онези, които приемат кръста и зиммата^[26]!“

Разбрахме, че старицата ни е измамила.

* * *

Везирът свършил разказа си и всички заплакали.

— Царю, от плач полза няма! — казал на Дау ал-Макан привратникът. — Стегни сърцето си и помогни на онези, които те подкрепят!

Дау ал-Макан наредил да сложат трон извън шатрата и войниците да се строят пред него, дарил богато везира и казал:

— Ти оставаш на поста си! — като чул думите му, везирът целунал земята пред него и му пожелал дълъг живот. Царят възнаградил и емирите и казал на привратника: — Кажи ми какъв данък носиш от Дамаск!

Той му показал сандъците с пари, предмети и скъпоценности. Царят ги разделил между войниците…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато дошло време за път, те тръгнали, пътували три дни и три нощи и стигнали в Багдад. Султанът Дау ал-Макан влязъл в двореца на баща си, седнал на трона, наредил на писаря да напише писмо до брат му Шар Кан, да разкаже в него какво се било случило, и прибавил накрая: „И в часа, когато получиш това писмо, ела с войниците си да тръгнем да завоюваме неверниците, да си отмъстим и да измием срама!“ Подписал писмото и казал на везира:

— Трябва да тръгнеш с това писмо! Но бъди учтив към брат ми и му повтаряй: „Ако искаш онова, което принадлежеше на баща ти — то си е твое, а брат ти ще бъде твой наместник в Дамаск!“

Той наредил също да приготвят за огняря хубава стая и да я обзаведат най-добре.

* * *

Веднъж Дау ал-Макан излязъл на лов, а когато се върнал, един емир му подарил буйни коне и красиви неволници. Харесала му една от тях и той се уединил с нея.

След време везирът Дандан се върнал от пътя си и му донесъл вест, че брат му Шар Кан пристига. Излязъл царят с големците на държавата от Багдад и си опънал шатрата в очакване на брат си на един ден път от града. И ето в ранно утро пристигнал цар Шар Кан с войниците от Шам — все воини безстрашни — като лъвове страшни. Дошли в редици стройни — мъже достойни върху жребци неспокойни, развели знамената бойни. Тръгнал Дау ал-Макан да ги пресрещне, когато ги видял, но Шар Кан го заклел да не прави това, сам скочил от коня, хвърлил се към него и го притиснал до гърдите си. После яхнали конете и потеглили. Стигнали в Багдад, влезли в бащиния си дворец. На сутринта Дау ал-Макан наредил да се съберат войници от всички краища на страната, да се издигне зов за нови завоевания и свещена война. Зачакали да се съберат войски. Дау ал-Макан разказал на брат си какво му се било случило, от начало до край, особено за добрината на огняря.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал брат си Дау ал-Макан дали не е възнаградил огняря за добрините му, а той отговорил:

— Не съм го възнаградил досега, но ще го възнаградя, ако е пожелал Аллах, като се върна от война.

Тогава Шар Кан разбрал, че сестра му, царица Нузхат аз-Заман му е говорила истината, когато му е разказвала за себе си, но е скрила истината за станалото между тях. Изпратил й поздрави по съпруга й — привратника. Пак по него и тя му пратила поздрави, поканила го при себе си и го разпитала за дъщеря си Када Факан. Той й казал, че тя е в много добро здраве и расте.

Вече били минали три месеца, откакто били дошли войниците от Шам. Ето че се събрали бедуините, събрали се всички воини от различни краища. Потеглили, един след друг се заточили безчислени редици. Вождът на войскарите от Дейлем се казвал Рустум, а вождът на войскарите турци^[27] — Бахрам.

Тръгнал и Дау ал-Макан сред войските си. Отдясно яздел брат му Шар Кан, отляво — зет му привратникът. Вървели цял месец, докато стигнали страната Рум. Изплашили се хората по селата, махалите и колибите и избягали към Константинопол.

* * *

Когато чул за пристигането им, цар Афридун отишъл при Зат ад-Дауахи — нали тя била измислила онази хитрост, как да убие цар Омар ал-Нуаман, и после прибрала неволниците си заедно с царица София. А като се върнала, най-напред отишла при сина си Хардуб, царя на Рум, и му казала:

— Радвай се, от твое име аз отмъстих за дъщеря ти Абриза! Убих цар Омар ал-Нуаман и доведох София! Няма да е зле да идеш при царя на Константинопол, защото мисля, че мюсюлманите ще тръгнат да се бият с нас!

Започнали да се събират мъже, да се подготвя всичко за бой. Тръгнали към Константинопол. Великият цар Афридун чул, че идва Хардуб, царят на Рум, и излязъл да го посрещне. Хардуб разказал каква хитрина била направила майка му Зат ал-Дауахи и че мюсюлманите били събрали войска…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят на Рум казал на цар Афридун:

— Мюсюлманите събраха войска и дойдоха. Искам да се съберем всички в един юмрук и да ги пресрещнем!

Цар Афридун изпратил хора по всички страни да молят за помощ. Забързали към него християнски войски. Не минали три месеца и ето че наред с войниците на Рум се събрали ифранджии от всички страни: от Френско и Немско, от Дубре, Джурне, Бундук, Дженуар и дори воини от жълтите племена. Цар Афридун наредил да тръгнат от Константинопол. Поели един след друг — и десет дни минали, докато потеглят всички. Вървели, що вървели, докато стигнали до широка долина. Изчакали там три дни и на четвъртия видели прах да се вдига изпод копита. Когато той се уталожил и изпод сянката му блеснали като звезди остри пики и копия, светнали кръгли щитове, а над тях се развявали знамена ислямски и флагове мохамедански.

Две войски се сблъскали, две морета се срещнали. Пръв влязъл в боя везирът Дандан с войниците от Шам — около двайсет хиляди конници. С него били вождът на турците Бахрам и вождът на дейлемите Рустум с още двайсет хиляди конници. Зад тях идвали пешаци в железни ризници. Християнските воини започнали да призовават на помощ Исус, Мария и почернения си кръст и се втурнали срещу везира Дандан и хората му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всичко това било дело на старицата. Още преди да потеглят, тя се била срещнала с царя и той я запитал:

— Какво ще правим и как ще се оправяме — ти стана причина за това тежко положение!

— Аз ще ти подскажа хитрост, която не може да измисли дори Иблис! — казала старицата. — Нека петдесет хиляди мъже да се качат на кораби и да се скрият в морето зад Димящата планина^[28], да спрат там и да не тръгват, преди воините на исляма да се сблъскат с вас. Тогава зад тях ще излязат воините откъм морето и ще ги ударят в гръб. Ние ще ги пресрещнем по суша и никой няма да се спаси.

— Да, и аз мисля като тебе, ти, сред стариците по хитрост първа, че всичко твойта мъдрост е предвидила тепърва! — одобрил цар Афридун думите й.

Когато воините на исляма се спуснали напред, чувало се само как в шатрите избухва пламък и как мечовете сред телата път проправят. Най-напред дошли войниците на Багдад и Хорасан начело с Дау ал-Макан. Войниците на неверниците, които били в морето, ги зърнали и се спуснали зад гърбовете им. Видял ги Дау ал-Макан и викнал:

— Обърнете се с лице към неверните ръце, вие, племе на великия пророк, бийте по неверния народ!

Ето го и Шар Кан начело на друг океан от мюсюлмански воини и те се смесили помежду си, изпълнили се със смелост сърцата им и те викнали:

— Аллах ни обеща победа — неверниците той не ще да гледа!

Мечове и пики сблъскали се в плам, с ярост хиляди врагове разбил Шар Кан. Битка страшна заехтяла — от такава и децата побеляват. Той се носел и размахвал меч сред неверници в жестока сеч и накрая ги изтикал към морския бряг. Без милост били се като пияни и победила вярата в исляма!

Това било в лагера на мюсюлманите. А при цар Афридун се събрали царят на Рум Хардуб, неговата майка Зат ад-Дауахи и князете на войската.

— Щяхме да постигнем желаното, ако не бяхме се главозамаяли и не бяхме се уповавали само на нашия брой! — казали те.

— Ще спечелим! — казала старицата. — Достатъчно е винаги да сме близо до Исус и да държим на неговата вяра!

— Смятам утре да строя редиците и отпред да излезе известният рицар Лука бен Шамлут! Смятам тази вечер да окадим с най-голямото благовоние! — казал цар Афридун.

Това окадяване ставало с онова, което изхождал брат му, великият патриарх Зул Инкар уа-Накир^[29]. За него се карали и си го делели поравно. Първите рицари на Рум го изпращали по всички краища на страната, увито в копринени парчета плат, смесвали го с мускус и амбра, използвали го царете, всяко парченце от него струвало хиляда динара. Царе пращали за него, за да окадяват невести, епископи го смесвали с онова, което излиза от тях, защото, ако останело само патриаршеското — нямало да стигне за всички села. Евнусите в царските дворци го използвали, за да гримират с него очите си, да лекуват болен и преял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, цар Афридун събрал рицарите и първенците, начертал кръст по лицата им и ги окадил с онова благовоние, за което говорихме, че излизало от вътрешностите на най-великия патриарх и най-хитър жрец. После наредил да му се яви Лука бен Шамлут, когото наричали Меч на месията, окадил го със същото, дал му да си близне и да вдъхне от кадилото, мацнал го върху оръжията му и остатъка избърсал върху мустаците му. Нямало в цялата страна по-силен тялом, по-добър стрелец с лък, по-добър боец с меч, по-ловък в боя с юмруци от Лука. Той имал ужасен вид — лицето му било като на магаре, стойката — на маймуна, стъпката — на звяр. Той бил взел на нощта тъмнината, на вонята — аромата, на дъга превита — снагата. Приближаването до него било по-трудно от раздялата с любима.

— Искам да се биеш с Шар Кан — царя на Дамаск, сина на Омар ал-Нуаман! — му казал царят, начертал на лицето му кръст и му пожелал да победи врага без жал.

Проклетникът се метнал на светлия си жребец. Бил в червени дрехи, в ризница от злато, обсипана със скъпоценни камъни. Размахвал тривърхо копие — сякаш бил Иблис в нощта преди деня на Страшния съд. Неверници го последвали братски, сякаш бързали в огъня адски. И ето между тях се пръкнал глашатай и викнал на арабски:

— Ей, народе Мохамедов, нека се покаже между нас Мечът на исляма Шар Кан, стопанинът на Дамаск и Шам!

И се вдигнал глас до небесата, дочули го всички по земята. Конниците в две редици се разделили — сякаш за Страшния съд се подредили. Хората разбрали, че рицарят от страната Рум е решил или да премахне от лицето на земята мюсюлманите, или да загине.

Тръгнал към него Шар Кан като лъв, понесъл се към Лука, спрял пред него, размахал копие в ръка, а то — като най-страшната змия, и произнесъл следните стихове:

Ти, облак тъмен, страшен и противен,

        каквото търсиш — ще си го намериш!

Аз в боевете майстор съм всесилен

        и с меч, и с пика — който да се пери,

с индийски гняв светкавици аз мятам

        и най-могъщи врагове треперят!

Не разбрал Лука нито на думите смисъла, нито на стиха пламъка. Той се плеснал с ръка по лицето, за да се вдъхнови от изрисувания по него кръст, после я целунал, насочил копието си срещу Шар Кан и полетял към него. Подметнал копието с една ръка, за да покаже уж колко е леко, подхванал го с другата като жезъл на магьосник и го метнал. Но малко преди копието да се забие в Шар Кан, той го уловил във въздуха. Всички се замаяли от тази ловкост. Шар Кан го разтърсил, подхвърлил го толкова високо, че то се скрило от погледа, после, докато око примигне, го хванал с другата ръка и викнал с пълно гърло:

— Проклет да е онзи, който създаде този звяр кръволок — нека той търси душата си мръсна зад далечния хоризонт!

И метнал копието. Понечил Лука да направи с него същото, но Шар Кан бързо метнал и второто, своето копие и го улучил право насред кръста върху челото му. Когато видели, че Лука бен Шамлут пада мъртъв, неверниците заплакали високо за гибелта му и призовали на помощ патриарсите от манастирите…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неверниците тръгнали всички заедно срещу Шар Кан. Насочили мечове и стрели, копита мачкали гърди и десници, удряли гърди войници във войници, копия, мечове, като господари удряли кой където свари. Но ето че всички са вече без сили, с ръце отпуснати, нозе подкосили. А глашатаите пак призовавали, нови редици се пак появявали. Накрая залязъл денят и покривало простряла нощта. Двете войски се разделили. Безброй убити постлали телата, безброй ранени — върху земята. Шар Кан отишъл при брат си Дау ал-Макан, привратника и везира Дандан и им казал:

— Аллах отвори вратата на гибелта пред неверниците! „Слава на Аллах, повелител на световете!“

— Поколение след поколение ще се разказва какво направи ти с проклетия Лука, отстъпника от Евангелието!^[30] — казал Дау ал-Макан. — Споменът за тебе ще трае до края на времената!

— А ти, привратнико първи, предводителю стръвен! — заговорил Шар Кан. — Вземи със себе си везира Дандан и заедно с двайсет хиляди конници иди към морето. Доближете брега така, че между вас и онези да има около два фарсаха. Там се скрийте в неравностите на земята. Щом видите неверниците да слизат от корабите и чуете викове, показващи, че е започнала сечта, нашите войници ще заотстъпват назад, уж че са победени. Щом неверниците се спуснат след тях, нашите ще изскочат от всички страни, там ще е и вашата засада. Щом видиш знамето с надписа „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха!“, вдигни и ти зеленото знаме^[31], викни „Аллах е най-велик!“ и удари изотзад — нека неверниците да избират само между поражението и гибелта в морето!

И още утро не изгряло чудно, когато те възседнали конете буйни, с копие в ръката и с мечове до бедрата — скрили се в неравностите на земята.

Ето че викнали и поповете, по мачтите на корабите се вдигнали кръстове и те се насочили към брега. Разтоварили конете на сухо, готови да отстъпват и настъпват. Блеснали мечове, щръкнали копия зад щитове. Пак се завъртяла над коне и божии чеда мелницата страшна на смъртта, литнали глави във вечността, завинаги езици замълчали, очите се затваряли примрели, могъщи силите се развъртели, мечовете в кърви заблестели, черепите полетели, ръце се откъсвали, коне се блъскали. Воините ислямски наскачали, на Аллаха всемогъщ се молили. А воините на неверниците възхвалявали кръста, виното и поповете мръсни, размахващите миро монаси и митрополити с дълги власи. Дау ал-Макан и Шар Кан назад се отдръпнали, войските им заотстъпвали, престрували се на победени пред враговете. Втурнали се воините на неверниците — искали да се възползват от поражението, а глашатаят на Рум викал ли, викал:

— Ей, вие, на Исус поклонници, слуги на католикоси, вашата слава вече се носи — мюсюлманите бягат пред вас, не им давайте отдих ни час! В гърбовете им забивайте мечове! Само главите им отсечени ще опростят греховете ви пред Исус — сина на Мария, наречен Спасител Месия!

Афридун помислил, че мюсюлманите са вече победени, и изпратил човек при царя на Рум да му съобщи за победата и да му каже: „И най-голяма полза даде дарът на великия патриарх. Вдъхна вяра миризмата у брадати и мустакати, у воините на кръста — и живи, и мъртви! Кълна се на Богородица в чудесата и на кръщелния купел във водата! Няма да оставя мюсюлманин жив по земята, няма да спра, без да стигна тази цел свята!“

Потеглил пратеникът с това писмо, а християните се ободрявали един друг и викали:

— Да отмъстим за Лука!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че тогава викнал и цар Дау ал-Макан:

— Поданици смели на царя на всички вери! Бийте по воини неверни с мечове юнашки и копия блестящи!

И ето го пак напред Шар Кан — срещу неверниците втурнал се този юнак избран, затварял им пътя за бягство, разкъсвал с меча си редиците на вражеското братство.

Но ето — още един рицар хубав, строен, път си пробива между враговете в боя, разпръсва удари, набучва с пика, в земята тела с глави неверни тика и той, увлечен в кървавата сеч, ту с копие боде ги, ту ги сече с меч.

На хубаво е многото, но само когато означава строй огромен от воини със остри копия на рамо, на жертва тръгнали най-благородна!

— Да те пази благородният Коран! Кой си ти, всесилен воин непознат? Ти, който сред врага ни ужас всяваш и силите на мрака поразяваш?

— Уж вчера клетва ти за вярност даваш — как можеш бързо днес да ме забравиш? — викнал рицарят.

Дръпнал той забралото от лицето си и блеснала скритата му хубост — това бил Дау ал-Макан! Зарадвал му се Шар Кан, но и се уплашил да не би тълпите да съборят султана, без да искат, и да го смачкат конските копита. И му викнал:

— Пази живота си, царю, и долепи коня си до моя — да съм сигурен за тебе в боя! Ти трябва още много да се пазиш — че много пъти ще те чакат вражите талази!

— Аз искам да съм равен с тебе в боя, че не по-скъпа е душата ми от твоята! — отговорил Дау ал-Макан.

И пак се скупчили войските на исляма, врага си обкръжили в страшна бран. Втурнали се румите назад, заотстъпвали към корабите. Но ето че откъм морския бряг срещу тях изскочили воините на везир Дандан, като от мрамор плътен излян. Ето го и Бахрам с войските смели на Шам — двайсет хиляди лъва отбрани. Обкръжават врага силите на исляма, отвсякъде го натискат и към морето изтикват вражата сила голяма. Удари сипят — отварят се рани, скачат в морето юнаци отбрани, кой не загива — той се пък дави. Сто хиляди свидни кости оставят — нито силен, нито слаб жив останал. Кораби, стоки — всичко пленяват — и само двайсет кораба бягат. Мюсюлманите взели плячка богата — незапомнена през времената.

* * *

Победените избягали в Константинопол, но новината за изхода от битката още не била стигнал до дома.

— Сигурна съм, че синът ми, царят на Рум, не се бои от воините мюсюлмански и ще превърне всички хора по земята в племе християнско! — възкликнала Зат ад-Дауахи.

Наредила тя да се украси всеки дом, да бъдат всички радостни и весели, да се разлива руйно вино щедро — не знаела какво е отредил пръстът на съдбата, каква тъга и обща скръб ги чакат! И ето че се завърнали двайсетте избягали кораба. На един от тях бил царят на Рум. Вестта за поражението обходила царството и всички потънали в скръб и печал. Разчуло се също, че Лука бен Шамлут е погубен от съдбата, че тя забила в него на божия пръст стрелата. Тръгнали погребални кавалкади, оплаквачки жалели воини млади, плач и вопъл вредом заехтели и мечтите за победа залинели. Царят на Рум влязъл при цар Афридун и му разказал как точно е станало всичко и как мюсюлманите са ги победили с хитрост.

— Не чакай други войници! — казал цар Хардуб. — Останаха живи само тези, които дойдоха с мене!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че душата на цар Афридун се свила, и той се заоплаквал на Зат ал-Дауахи.

А тази проклетница била жрица неверница, от тия, които знаят да плетат злини и магии, змия коварна, прелюбодейка гадна, уста — воня ужасна, клепачи — червени и страшни, бузи жълтясали, лице плесенясало, очи гурелясали, покрито с лишеи тяло, теме олисяло, лице потъмняло, с огромна гърбушка, сополът на носа се люшка. Но ислямските книги била прочела, забранения храм в Мека скришом почела. Това й било нужно, за да се запознае с божиите знания, да научи на свещения Коран цялото съдържание. После живяла още две години в Свещения дом в Ал-Кудс, където усвоила всички коварства на демоните. По-голямата част от живота си била прекарала при сина си — царя на Рум Хардуб — и причината за това били момите неволници. Защото обичала забранената близост с момичета, макар това да я обричало на вечните мъки в ада. Когато си харесвала някоя неволница, най-напред я обучавала на мъдрости, но после й смилала омайно биле шафран и онази изпадала за известно време в блян — тогава й се наслаждавала. Когато й се покорявали — тя правела добрини и пазела моминската чест, но които не се подчинявали — тя ги погубвала. А царица Абриза мразела старицата, не обичала да бъде заедно с нея, защото страшна била вонята, която се леела изпод мишниците й, като мирис от труп се точела пръднята, тя била по-груба от конопено влакно. А ако някой се любел с нея, тя го дарявала със знания и скъпоценности.

* * *

А цар Афридун се срещнал с царя на Рум, който му казал:

— Царю, трябва да правим така, както предлага майка ми Зат ад-Дауахи. Ще видиш какво ще стори тя с безкрайните си хитрости срещу мюсюлманските воини!

Цар Афридун веднага разпратил писмо до всички християнски земи, в което се казвало: „Никой да се не бави от християнските племена, от разбойниците с кръста по цялата страна, да идват всички — воини и моряци, жени, деца и старци! Воини мюсюлмански тъпчат ни земята — бързайте, нека треперят в борбата!“

А Зат ал-Дауахи напуснала града с няколко от своите хора, които облякла като мюсюлмански търговци. Взели със себе си сто мулета товари — антакийско платно, атлаз с цвят на метал, царска тафта и какво ли не още, както и писмо от Афридун, с което се удостоверявало, че са търговци от Шам, че никой не следвало да ги преследва и да им налага десятък.

— Ще ми се да направя една хитрост, с която да погубя мюсюлманите! — казала им тя.

Облякла се в дреха от тънка бяла вълна, търкала челото си дотолкова, че по него се появил белег, после го намазала с лой, докато започнало силно да блести^[32], затегнала нозете над ходилата си с верига и вървяла така, докато наближила войската на мюсюлманите. Тогава отвързала веригата от нозете си и тя оставила по тях дълбока следа. После наредила на хората си да я набият жестоко и да я затворят в сандък.

— Как ще те набием! — възпротивили се те. — Ти си господарка наша, майка на царя ни блестящ и страшен!

— Няма упрек или срам, дори нужника да чистиш сам! — отговорила тя. — Щом нещо трябва да се направи, всякакъв страх от грях ще да забравя! В сандъка ме поставете, после пари вземете, мулетата натоварете, при ислямските воини така идете! Ако някой от мюсюлманите се появи пред вас, мулетата му дайте, парите му предайте. А после при царя им Дау ал-Макан идете и помощ при него потърсете. Кажете: „Ние бяхме в страната на неверниците! Те нищо не ни направиха, дори писмо ни дадоха никой да не ни гнети! Как така вие ще отнемате парите ни?“ Тогава той ще ви запита: „И какво спечелихте, като търгувахте в земята Рум?“ Вие ще отговорите: „Спечелихме това, че спасихме един праведник! От петнайсет години той лежеше в ковчег под земята, викаше за помощ и не я получаваше. Ние продадохме стоката си, купихме друга и решихме да потеглим към страната си. На сутринта, преди да потеглим, видяхме върху стената образ. Взряхме се в него, а той се раздвижи и заговори: «Мюсюлмани, Аллах даде дар слово на този образ, за да укрепи вашата воля. Излезте от земята на неверните християни, идете при войските на славните мюсюлмани! Там е цар Шар Кан. На него му е писано да превземе Константинопол и да погуби християнското племе! След три дни път ще намерите манастир, наречен Манастир на Матар-уа-Ханна. В него има една кула. В кулата живее набожен мъж на име Абдуллах — един от най-светите мъже. Излъга го един монах, направи го роб и го затвори в този гроб. Неговото спасение би било по-добро дело дори от свещената война…» «И когато ви изслуша Шар Кан, вие продължете разказа си ето така: „Узнахме, че това е мъж, най-велик праведник и верен раб божи. Три дни пътувахме, видяхме манастира, спряхме да купим това и да продадем онова и щом си отиде денят, отидохме при онази кула. Чухме, че някой прочете стихове от Корана, а после продължи:

Хитрост и лукавство гърдите притискат —

сякаш че море в гърдите ми се плиска!

        А смъртта не идва, няма изход, няма!

        Сякаш в ада няма мъка по-голяма!

Мълнийо, пред всички ти предпочети ме!

Ще те възхвалявам — само удари ме!

        Аз те търся, викам, искам да се срещнем,

        но вратата хладна болно ме заклещва.

Е, добре, предай им — в манастир затворен

аз търпя и чакам тук добрите хора!“

А веднъж донесете ли ме при мюсюлманските войници, аз вече знам как да наглася хитрината.

Християните сторили, каквото била поръчала, и я отнесли при войниците на мюсюлманите.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Аллах дарил победа на мюсюлманите и те пленили корабите, Шар Кан протегнал ръка на брат си и казал:

— Ако ти се роди син, ще го оженим за дъщеря ми Када Факан!

Зарадвал се малкият брат. Везирът Дандан поздравил и двамата и им казал:

— Знайте, царе, че великият и всемогъщ Аллах ни дари победа, защото ние жертвахме живота си. Мисля, че сега трябва да тръгнем след враговете ни и да ги изтръгнем от корен! Вие се качете на корабите и тръгнете по море, а ние ще вървим по суша! — и казал следните стихове:

От млад ти превърни войната в дъщеря,

        злината — в брат, а крепостта — в баща!

Усмихнат, весел и щастлив заставай пред смъртта,

        а щом не идва — я раздавай като благодат!

И войската потеглила към Константинопол. Вървели, що вървели, накрая на широка поляна спрели. Какви не блага там видели — зверове се закачали, сърни се прескачали. А те толкова битки били минали — шест дни водица не си били пийвали. А на онази поляна — земята като същински рай украсена, цветни клонки с нектар опиянени, нежен полъх на зефира ги поклаща, ум и поглед в изумление се схващат. Или както е казал стихотворецът:

Градината цъфти, покрита цяла

с огромно, меко и зелено покривало.

        За миг присвий очите си — и ето:

        ще блесне през клепачи езерцето

и старото дърво ще се разклати.

То, знаме бойно, поздрав ще ти прати!

Дау ал-Макан повикал брат си и му казал:

— Ще тръгнем от тук след три дни. Нека да си починем.

Чули далечни гласове. Дау ал-Макан запитал чии са, и му отговорили:

— Търговски керван от Шам е спрял на почивка. Изглежда, войниците на исляма са ги изненадали и са взели стоката им!

След малко се появили и търговците, които молели султана да им помогне.

— Царю, ние бяхме в страната на неверните, те нищо не ни отнеха! — рекли те. — А братята ни мюсюлмани в нашата си страна ни грабят. Войниците ти ни взеха всичко!

Показали му писмото на царя на Константинопол. Шар Кан го прочел и рекъл:

— Ще ви върнем каквото са ви взели! Но ваш дълг бе да не въртите търговия в страната на неверниците!

— Владетелю! — отговорили те. — Аллах ни насочи към тази страна, за да намерим нещо, което никой завоевател не е намирал с победите си!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че християните, преоблечени като търговци, разказали за праведника, както ги била научила Зат ад-Дауахи. Свило се сърцето на Шар Кан за праведника и той възкликнал:

— А вие спасихте ли този праведник?

— Спасихме го, че как иначе! — отговорили те. — Игуменът избяга, защото се побоя за живота си, а ние побързахме да си тръгнем. А един човек ни каза, че в този манастир има цели кантари злато, сребро и скъпоценности!

Те донесли сандъка и измъкнали от него проклетницата — била най-личен човек, била потъмняла и слаба, все още окована във вериги. Братята целунали ръцете и нозете й, а тя ги посочила с пръст и рекла:

— Чуйте какво ще ви кажа! Аз съм доволен от онова, което направи с мен Всевишният ни господар! Мъката, която ми бе спусната от небесата, бе изпитание от Аллах! Който не търпи мъки, той не може да влезе в блажения рай!

И пропяла следните стихове:

Крепостта е обкръжена, пламва пламъкът на боя.

Ти самият острие си! Краят идва, но — не бой се!

        Бий се с копие, с тояга, със каквото ти попадне!

        Разрушавай хитрините на врага си безпощаден!

От Корана всеки ред непристъпна е стена!

Нека мечът ти сече, както се чете Коран!

Шар Кан й подал храна, но тя не я взела и казала:

— Аз не закусвам от петнайсет години! И как мога да ям сега, когато Всевишният ми дари спасение от плена при неверните! Ще потърпя до залез-слънце!

Щом се мръкнало, Шан Кан и Дау ал-Макан пак дошли, донесли храна и я поканили:

— Яж, праведнико!

— Не, не е дошло време за ядене! — отговорила тя. — Сега е време да се молим на царя на всички религии!

Тя се изправила пред михраба и се молила три дни и три нощи. На четвъртия поискала храна. Сложили й богата трапеза, но от всичко тя изяла само комат хляб.

Щом се мръкнало, братята и везирът Дандан влезли при Зат ал-Дауахи. Намерили я да се моли. Тя прекъснала молитвата си, поздравила ги, а те рекли:

— Искаме да ни разкажеш как те плениха!

— За бога, ако не бяхте емири на мюсюлманите; никога нямаше да ви разкажа и дума! — рекла тя. — Аз се оплаквам само на Аллаха! Но с вас ще споделя как ме плениха!

* * *

Живеех в Ал-Кудс. Една нощ отидох към морето и започнах да вървя по водата. С мене стана чудо! Запитах се: кой може да върви по водата като мене? Оттогава всевишният Аллах ми дари желание да пътувам. Заминах за страната Рум, цяла година се въртях из различните й краища, не остана в нея кътче, където да не съм се молил на Аллаха. Накрая се качих на някаква планина. Там в един манастир живееше монах на име Матар-уа-Ханна. Той ме видя, излезе при мене, целуна ръцете и нозете ми и каза:

— Аз те видях още когато влезе в тази страна! Ти събуди у мен желание да премина на страната на исляма!

После ме въведе в манастира. Вкара ме в тъмна стая и заключи вратата след мен. Остави ме там четирийсет дни без храна и вода. Един ден дойде патриарх на име Дакианус заедно с десет стражи и една мома на име Тамасил, красавица безподобна.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Зат ад-Дауахи:

* * *

Монахът Матар-уа-Ханна им разказал за мене.

— Я го доведете! — казал патриархът. — Пък нека по него да не остане дори месо за ядене на птиците!

Намериха ме, като се молех. Хората като Дакианус ме набиха жестоко. Искаше ми се да умра, но после упрекнах себе си:

— Това е наказанието за всеки, който се е възгордял! А в тебе, душо моя, се е заселило високомерие! То гневи бога, изстудява сърцето и води човека към адския огън!

Оковаха ме и ме хвърлиха под земята. Всеки три дни ми подхвърляха ечемична питка и чаша вода. Всеки месец-два се появяваше патриархът.

Дъщеря му Тамасил порасна. Тя бе деветгодишно момиче, когато я видях за пръв път, а сега бе станала на двайсет и четири. Баща й се боеше да не би царят да му я вземе, защото я бе посветил на Месията си. Когато беше с него, тя се преобличаше в мъжки дрехи. Той трупаше парите си в този манастир и въобще там къташе всичките си скъпоценности. Видях у него какви ли не неща от злато и сребро.

Тези търговци дойдоха в манастира да убият Матар-уа-Ханна. Жестоко го мъчиха, скубаха му брадата, докато покаже къде съм. Взеха ме и нямаха какво друго да правят, освен да бягат. А утре вечер в онзи манастир, както обикновено, пристига Тамасил с баща си. Ако искате да видите всичко това, вземете ме с вас — ще ви дам парите и съкровищата на патриарх Дакианус. Скрийте се и го изчакайте да дойде с дъщеря си! Вземете я — тя е достойна само за цар Шар Кан или за цар Дау ал-Макан!

* * *

Думите й не убедили везира Дандан. Но Шар Кан се разпоредил войниците да се приготвят за път, а Дау ал-Макан казал:

— Да вземем с нас конници и мулета, за да натоварим на тях парите на манастира! — наредил да се яви при него главният привратник и му казал: — Съмне ли се, тръгвайте към Константинопол! Ти ще бъдеш мой наместник и наместник на брат ми! Никой не бива да знае, че не сме с вас! След три дни ще ви настигнем!

Подбрал той сто конници между юнаците и после заедно с брат си и везира Дандан потеглили заедно с много мулета и сандъци, в които да натоварят парите…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, привратникът подканил войниците да тръгват. Шар Кан, Дау ал-Макан и везирът Дандан поизчакали да се мръкне. Пък неверниците, които съпровождали Зат ад-Дауахи, скрито се измъкнали — нали замисленото коварство вече било подготвено! А когато се мръкнало, старицата наредила на братята:

— Тръгвайте с мене към планината!

Тя вече била изпратила по гълъб писмо до царя на Константинопол, в което съобщавала какво се е случило, а в края на писмото си казвала: „Приготви десет хиляди конници — румски юнаци! Нека те идат в манастира и се скрият, докато пристигна с царя на мюсюлманите и стотината му конници. В манастира ще ти ги предам разпънати на кръст! Ако хитрината успее, никой от мюсюлманите няма да подуши родното си огнище! Матар-уа-Ханна ще бъде принесен в жертва на християнското племе!“

Пристигнало писмото в Константинопол, слугата гълъбар го предал на царя. Той го прочел и начаса наредил войниците му да тръгнат към онзи манастир.

* * *

А царят Дау ал-Макан, брат му Шар Кан, везирът Дандан и техните войници пристигнали в манастира и видели монаха Матар-уа-Ханна, който дошъл да види кои са, що са!

— Убийте този проклетник! — наредил „праведникът“.

После ги повела към дарохранилището и там намерили неща повече, отколкото старицата им била описала. Събрали всичко, натоварили го на мулетата. Но никой не се появил. Чакал Дау ал-Макан три дни…

— Вече взехме парите! — казал брат му. — А след всичко станало не мисля, че някой ще дойде в манастира! Да тръгваме!

Решили да слязат от планината. Тръгнали към вратата на манастира. Но нали старицата била казала там да се скрият десет хиляди конници! Щом ги зърнали, те ги обградили от всички страни.

— Братко! — казал Шар Кан. — Не е време за приказки! Тази долина е като дълбок проход с два изхода! Ако мястото не бе толкова тясно, щях да изпобия всичките, пък ако ще и сто хиляди да са!

— Ако знаехме, щяхме да вземем пет хиляди конници! — казал Дау ал-Макан.

— И десет хиляди да бяха — на такава клисура полза от тях нямаше да има! — отвърнал везирът Дандан. — Но аз познавам този проход, в него има и много широки места. Бил съм тук с цар Омар ан-Нуаман. Тук бяхме спрели, защото има вода, по-студена от сняг. Да се измъкваме, преди войниците на неверниците да са ни изпреварили на върха на планината. Ще започнат да ни хвърлят камъни, а ние нямаме щитове!

Забързали да се измъкнат от прохода. А светецът ги видял и викнал:

— Какъв е този страх! Нали сте посветили себе си на всевишния Аллах! Та аз бях затворен под земята толкова години и не му възразих. Бийте се за делото му! Който загине — раят го чака!

При тези думи изчезнали страх и колебание! Спрели се да изчакат да ги нападнат, размахали мечове, много врагове изпили смъртна чаша. Дау ал-Макан хвърлил поглед към проклетницата, а тя сочела с нож към християните, укрепвала силата им. Искала да им подскаже да убият Шар Кан — редица след редица се втурвали да го погубят. Щом една редица се втурвала, той я поразявал. Така се били, докато се мръкнало. Тогава влезли в една пещера — такива в прохода имало много — изморени от тежкия бой. През този ден загубили четирийсет и пет мъже.

Появила се и Зат ал-Дауахи, в ръката й — главата на главатаря на двайсетте хиляди. Един от турците го бил улучил със стрела и Аллах бързо изпратил душата му в ада. Тогава проклетницата отсякла главата му и я хвърлила в нозете на тримата. Шар Кан скочил на крака и възкликнал:

— Хвала на Аллаха, че те виждам пак!

— Синко! — отговорила старицата. — Ето, донесох главата на главния рицар! Нека тя укрепи волята ви за джихад. Отивам при войската ви! Ще ви доведа от там двайсет хиляди конници, за да избият тези неверници!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал:

— Как ще стигнеш до тях, отшелнико! Нали неверните са завардили долината от всички страни!

— Аллах ще ме скрие от очите им! — отвърнала проклетницата. — Но ако искаш никой да не те види, тръгни и ти! Ако и брат ти иска да дойде с мене — ще вземем и него, няма как! Но сянката на небето може да скрие само двама!

— Няма да изоставя хората си! — казал Шар Кан. — Но нека брат ми се измъкне от тази теснотия!

Така се и договорили.

— Къде е царят на времената Дау ал-Макан? — запитала проклетницата и когато той се отзовал, рекла: — Вземи везира си и върви след мен към Константинопол!

Тя вече била съобщила на неверните каква хитрост е измислила.

Тръгнала Зат ал-Дауахи, а след нея — Дау ал-Макан и везирът Дандан. Крачела пред тях и те не подозирали, че с тях ще стане онова, което е предписала съдбата. Стигнали посред войниците на Рум. Гледали ги те и нищо не им правели — така ги била съветвала проклетата старица.

— Неверниците са ослепели — ние ги виждаме, а те не ни виждат! — рекъл Дау ал-Макан.

Изведнъж войниците се втурнали към тях, обкръжили ги, пленили ги и ги запитали:

— Освен вас има ли още някой, да пленим и него?

— Не виждате ли този мъж, който също е с нас? — запитал Дау ал-Макан.

— Кълнем се в Исуса, никого освен вас не виждаме! — рекли те, оковали нозете им и ги предали на пазачите.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Шар Кан произнесъл утринната си молитва и заедно с войниците си започнал да се готви за битка. А неверниците, още щом ги видели отдалеч, викнали:

— Ей, мюсюлмани, ние пленихме вашия султан и неговия везир! Ако не се откажете от битката с нас, ще ви избием, а ако се предадете — ще ви отведем при нашия цар. Той ще се сдобри с вас, вие ще напуснете земите ни и ще си отидете. Щом не ни правите зло — и ние няма да ви сторим зло!

Шар Кан разбрал, че положението му е тежко. „Как ли са ги пленили?“, запитал се той. „Дали не са направили нещо лошо на отшелника и това сега да е наказанието за греха им?“

Пак започнала битката. И този ден се видяло кои са юнаци и кои — страхливи, мечове и пики в кръв се потопили. Като мухи върху мед нахвърлили се неверниците отвред. А Шар Кан с юнаците си се биел безстрашно, никой от смърт не се плашел, никой не се втурвал в бягство. Напълнила се с кърви долината и с трупове покрила се земята. Мюсюлманите се върнали в пещерата си и Шар Кан казал на малцината останали живи войници:

— Ако тръгнем сега в бой, никой няма да остане жив, пък и малко храна и вода ни е останало. Ще бъде най-мъдро, ако измъкнете мечовете си и застанете до входа на пещерата. Така ще се защитите от всеки, който се опита да пристъпи. Пък дано отшелникът успее да ни доведе помощ!

Войниците застанали при входа. Щом някой се опитвал да влезе, те го убивали. Така се защитавали до мръкване.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шар Кан останал само с двайсет и пет мъже. А неверниците се питали:

— Кога най-после ще свърши всичко, изморихме се! Хайде да ги нападнем — останаха само двайсет и петима! Ако се предадат, ще ги вземем в плен, а ако се съпротивляват — ще запалим огън и ще го оставим да ги превърне в сълза, която не извира от окото.

Струпали пред входа на пещерата тръстика и запалили огън. Шар Кан и хората му се приготвили да загинат. Но водачът на рицарите викнал:

— Те трябва да бъдат убити само пред цар Афридун, за да се уталожи гневът му! Трябва да ги хванем в плен, да ги заведем в Константинопол, да ги предадем на царя, а той да прави с тях каквото иска!

Втурнали се, много от тях изпобили, останалите пленили. Главният рицар наредил да ги вържат. Вечерта неверниците започнали веселба и пили толкова, че всички се натъркаляли. А братята били оковани заедно.

— Как да се спасим, братко? — възкликнал Шар Кан.

— За бога, не знам! — отговорил Дау ал-Макан. — Станахме като птици в клетка!

Ядосал се Шар Кан, поел дълбоко въздух — и се скъсали въжетата. Когато се измъкнал, пристъпил към водача на стражата, който бил пиян, взел ключовете от оковите от джоба му, освободил Дау ал-Макан, везира Дандан и другите войници.

И когато излезли, забелязали на едно място вързани коне, а пастирите спели.

— Трябва всеки да вземе по един кон! — казал Шар Кан. Взели двайсет и пет коня, а когато се отдалечили на сигурно място, Шар Кан рекъл: — Иска ми се да се качим на планината, да викнем в един глас: „Аллах е най-велик!“, да креснем така, сякаш идват вълните на исляма! Всички ще помислят, че мюсюлманите са ги обкръжили, ще започнат да се мушкат един друг с мечове, защото са още пияни и сънени — ще ги изколим със собствените им мечове и сами ще въртим мечове, докато се съмне!

Съгласили се, качили се на планината, викнали: „Аллах е най-велик!“, екнали планината, камъните и дървесата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неверниците закрещели:

— Исусе, нападнаха ни враговете!

И започнали да се избиват един друг. А когато се съмнало, потърсили пленниците и не ги намерили.

— Само пленниците направиха тази работа! — рекли водачите им.

Метнали се на конете си и се втурнали по следите на мюсюлманите. Не минало много време, настигнали ги и ги обградили. Дау ал-Макан се навел от хребета на планината, викнал на хората си: „Аллах е най-велик!“, изведнъж се чули викове: „Аллах е най-велик!“ и те видели, че приближават войниците на мюсюлманите. Сърцата им се изпълнили с нова сила. Шар Кан надал боен вик, втурнали се и воините му, затреперила земята като при земетръс. Разпръснали се неверниците из планината, мюсюлманите ги последвали, удряли и мушкали, глави от рамене откъсвали. А щом се съмнало, блеснали лъчите на слънцето и те видели Бахрам, вожда на дейлемите, и Рустум, вожда на турците, с двайсет хиляди конници.

А ето защо те се появили на това място.

* * *

Емир Бахрам, емир Рустум и главният привратник с войските на мюсюлманите стигнали до Константинопол. Видели, че неверниците вече били излезли по стените, заели кулите и твърдините и подготвили за отбрана всяка крепост — те били узнали предварително, че идват войските мюсюлмански и знамената мохамедански, чули на оръжието звъна, на крясъците шума, на копитата звъна — като скакалци летели, като облаци пълзели. А и вече знаели какво била сторила Зат ал-Дауахи.

Тогава емирът на турците казал на емира на дейлемите:

— Емире, оставили сме се на милостта на враговете, които са сто пъти повече. А сред нас не са нито Шар Кан, нито Дау ал-Макан, нито везирът Дандан. А щом ги няма, стига да решат, неверниците ще ни изпоскат и никой от нас няма да се спаси! Я по-добре да вземем десет хиляди войници — мосулци и турци, да отидем в манастира на Матар-уа-Ханна и да потърсим двамата братя!

Емирът се съгласил. Подбрали двайсет хиляди конници и тръгнали по дългите пътища да дирят манастира.

* * *

А ето какво се случило със старицата, когато мюсюлманите попаднали в ръцете на неверниците.

Грабнала онази безпътница един жребец и цяла нощ препускала. На разсъмване забелязала войската на Бахрам и Рустум. Скрила жребеца и тръгнала пеша, като си мислела: „Пък може войниците мюсюлмани да се връщат победени от битката при Константинопол“. Приближила към тях и видяла знамената им — не били обърнати и тя разбрала, че са победени^[33]. Забързала към тях и викнала:

— Бързайте, воини на Аллаха, на бой с дяволското племе!

— Благодетелю от Аллаха, какво ни носиш? — попитал я Бахрам.

— Не питай за делото страшно и за злото опасно! — отговорила тя. — Щом нашите хора взеха парите от манастира, решиха да потеглят към Константинопол. Тогава като скакалци нападнаха ги воини — неверници безбройни! Повечето загинаха, останаха само двайсет и пет!

Тогава те се спуснали, без да гледат за ред и пътища. Призори стигнали при изхода на прохода и чули как Дау ал-Макан, брат му Шар Кан и войниците викат „Няма бог освен Аллах“ и „Аллах е най-велик“. Насочили войниците срещу неверниците пиките и хукнали — сякаш река потекла в пустинята, ревнали юнаците — разтърсили се пущинаците. А когато се съмнало, се срещнали с Дау ал-Макан и Шар Кан, които им разказали какво им се било случило в пещерата. А после рекли:

— Трябва бързо да се връщаме в Константинопол, защото оставихме другарите си там!

Двамата братя потеглили бързо на път.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че през това време Зат ал-Дауахи се върнала в гората, взела коня си и бързо тръгнала към мюсюлманите, обкръжаващи Константинопол. Там отишла в шатрата на привратника. Той се изправил, направил й знак да седне и я запитал какво се е случило.

— Боя се за Рустум и Бахрам — отговорила тя. — Срещнах ги по пътя и ги пратих при царя. Бяха двайсет хиляди конници, а неверниците са повече! Веднага трябва да изпратиш част от войниците си при тях. Раят е приготвен за онези, които загинат като шахиди. Всеки ще срещне един ден смъртта, но в джихада тя е за пример!

Привратникът извикал при себе си брата на емира Бахрам. Това бил рицар на име Туркаш. Дал му десет хиляди конници юнаци и му наредил веднага да тръгне. Вървял той него ден и през следващата нощ и се приближил до мюсюлманите. Когато се съмнало, братята забелязали облака и знамената с надписа върху тях: „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха“. Видели и Туркаш, който ги поздравил.

— Кой ви каза къде сме? — запитал Шар Кан.

— Отшелникът! — отговорил Туркаш.

— А как е стигнал при вас? — запитал Шар Кан.

— Дойде пеша. За един ден и една нощ е минал десетдневен път — сякаш е бил славен конник!

— Няма съмнение, че е приятел на Аллаха! — казал Шар Кан. — А къде е сега?

— Оставихме го при нашите воини на правата вяра — за бой с неверни да ги вдъхновява!

Те бързо потеглили. Вървели, що вървели — и чудо видели: до небето прах се вдига, земята покрива, деня под себе си скрива. Това бил познатият отшелник, който завикал:

— Племе на правоверни! Вероломно постъпиха коварните неверни, измамиха воините единоверни! Спасете ги от ръцете им страшни — те ги нападнаха в техните шатри!

Затуптяло сърцето на Шар Кан, объркан той скочил от коня си и целунал ръцете и нозете на отшелника. Същото направил и брат му. Само везирът Дандан не го направил, не слязъл от коня си и казал:

— За бога, плаши се сърцето ми, като видя този отшелник, защото само измами съм видял от онези, които прекаляват с вярата си! Оставете го!

— Откажи се от тези грешни мисли! — казал му Шар Кан. — Клеветата срещу праведник е грях — тя се връща върху клеветника! Виж как ни вдъхновява на бой!

Той наредил да докарат нубийско муле за отшелника, за да го язди. Онзи не се съгласил, показвал, че чрез въздържание всичко се постига. А воините смятали, че именно за този чист отшелник стихотворецът е казал:

Той моли се и пости, за да стигне до търсения рай —

там няма ни молитви, нито пости след земния му край.

И така, крачел отшелникът между коне и пешаци като лисица. Вървял и с глас висок четял Корана. Вървели, що вървели — и ето насреща им воините на исляма! Когато Шар Кан ги зърнал, те били изгубили дух. Привратникът бил победен и бягал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че причината за поражението на мюсюлманите била следната:

* * *

Когато Зат ал-Дауахи видяла, че Бахрам и Рустум тръгнали с войниците си към братята, и им пратила в помощ войската на Туркаш, нейната цел била да разцепи войските на мюсюлманите, за да ги ослаби. После тя отишла в Константинопол и повикала рицарите на Рум:

— Пуснете ми връв, за да завържа с нея това писмо за цар Афридун! Нека той и синът му изпълнят всичките повели в него!

Спуснали те въже, вързала тя писмото, в което пишело: „От носещата велики беди и големи нещастия Зат ал-Дауахи до цар Афридун. Пращам ти поздрави. Направих хитрост, за да загинат мюсюлманите, плених и султана им, и везира им! После казах на войниците им какво е станало с тях. Тогава пречупи се волята им. Измамих войските, които обсаждат Константинопол, отделих дванайсет хиляди, които тръгнаха да помагат на пленените. Тук останаха малко войници. От вас се иска да ги нападнете, докато са в шатрите си! Избийте ги до последния! Моля Исуса да не забравя какво съм направила!“

Цар Афридун извикал цар Хардуб и му прочел писмото.

— Видя ли, хитростта на майка ми струва повече от мечовете! — казал цар Хардуб.

Афридун наредил на рицарите да излязат извън стените, оголили мечове железни огромни, викнали думи неверни и греховни. Видял привратникът всичко това и си казал: „Султана ни го няма, а те ей сега ще ни нападнат. А повечето от войниците отидоха при Дау ал-Макан!“ Ядосал се и викнал:

— Ей, мюсюлмански воини, на здравата вяра — стражи неспокойни! Ще загинете, ако побегнете. Ще победите, ако се стегнете! За юначество не се приказва — то се с воля показва! Колкото примката да се стеснява — Аллах намира начин да я разширява! Аллах ви благославя, с добро око ви слава пожелава!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че мюсюлманите викнали: „Аллах е най-велик“. Всички удряли и мушкали, копия и стрели полетели, долини и потоци с кръв прелели. Сблъскала се правоверна рат с дяволска смрад, литнали глави от рамене с яд. Неверници мюсюлманите обградили — да се спасят от мъка те нямали сили. Смесили се племе с племе, сблъскала се човешка гръд с конско стреме, безжалостно стрелите зазвънели, който бил юнак — той напредвал, който бил глупак — предавал се и клеквал, изпопадали юнаците от седлата, изпълнила се с кърви долината. Румите завладели техните шатри и ги принудили да отстъпят.

И точно тогава се появил Шар Кан с воините мюсюлмански, със знамената мохамедански. Враговете изгубили ума и дума. Прах се вдигнал до небесата — всичко се сляло по земята. Ето го и цар Афридун заедно с царя на Рум, единият застанал отдясно, другият — отляво. Те имали и един рицар славен на име Лауя, който застанал по средата. Макар и разтреперани от страх, подредили се войниците за битка. Мюсюлманите също подредили войниците си.

Обърнал се Шар Кан към брат си Дау ал-Макан:

— Царю, те искат да излязат на бойното поле, а и ние най-много това искаме! Аз ще застана по средата срещу неверните войници! Нека везирът Дандан да бъде отляво, а ти да си отдясно, нека емирът Бахрам да е на лявото крило, а Рустум — на дясното!

И ето — сред войниците на Рум излязъл конник. Всички видели, че язди бавно муле. Седлото — от бяла коприна, на него — килимче кашмирено, на гърба му — старец побелял, с лик достоен, много преживял.

— Аз съм пратеник! — викнал той. — Пратеникът само носи вест. Спокоен идвам, сигурен и сам — посланието аз да ви предам!

— За живота си бъди спокоен — че нито меч, ни стрела ще те докосне! — отговорил Шар Кан.

— Аз съм пратеник на цар Афридун! — казал старецът. — Посъветвах го да спре да избива хората си — нека се бият само двама рицари. Той се съгласи и ви казва: „Давам живота си в жертва на войниците си! Нека и царят на мюсюлманите да жертва живота си заради войската си! Ако той ме убие — ще пропаднат християните, ако аз го убия — ще пропаднат мюсюлманите!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал:

— Съгласен съм! Аз съм рицарят на мюсюлманите, той е рицарят на неверниците! Убие ли ме, негова ще е победата и мюсюлманите ще се изтеглят! Върни се, монах, и му кажи, че боят ни ще бъде утре, защото сега от път сме уморени, всеки бой ще е грях, а починем ли — няма умора и страх!

Върнал се монахът, разказал какво е станало. Цар Афридун си казал: „Този Шар Кан ще е най-добрият при бой с мен! Убия ли го — ще се пречупи волята им, ще отслабне силата им!“

А когато се съмнало, застанали една пред друга двете редици конници с пики железни и мечове бляскави. Пред тях на бойното поле излязъл конник, яхнал жребец като стрела, с щит железен, с меч и ново копие от чуждестранна направа. Открил конникът лицето си и викнал:

— Който ме е познал — стига му, който не ме е познал — нека ме види! Аз съм Афридун!

Ето че срещу него излязъл Шар Кан, яхнал тъмен жребец, в ризница, обкичена с бисери и скъпоценности, с индийски меч в ръцете.

Двамата се втурнали един срещу друг. Като планини се блъскали, като морета се пръскали, ту се приближавали, ту се оаздалечавали, ту се съединявали, ту се разделяли, ту в нападение, ту в отстъпление, ту на шега, ту наистина, ту се удряли, ту се мушкали. Гледали ги двете войски. Някои казвали, че Шар Кан побеждава, други твърдели, че Афридун е победител. Накрая всичко се объркало, вдигнал се такъв прах, че небето потъмняло, слънцето побледняло.

— Кълна се в Исуса и правата вяра — викнал Афридун, — ти наистина си смел и добър юнак, обаче си човек вероломен и недостоен. Виждам, че се биеш коварно и си от племе робско и безславно! Ето виж, водят ти нов кон, за да продължиш битката, която ме лиши от сили, аз се изморих да удрям и да се защитавам! Ако искаш да продължим битката и през нощта, остани си със същото снаряжение, със същия кон — тогава ще покажеш своето великодушие и умение в бой!

Разгневил се Шар Кан, особено засегнала честта му приказката, че е от робско племе. Обърнал се назад — искал да нареди да не му сменят нито коня, нито оръжието. Тогава Афридун метнал копието си. А Шар Кан, като не видял никого зад себе си, разбрал, че това е хитрост, и се обърнал бързо, успял да сниши главата си до лъка на седлото. Копието се плъзнало по гърдите му, той викнал силно и изгубил съзнание. Зарадвал се Афридун, решил, че го убил.

Когато Дау ал-Макан видял, че брат му ще падне от коня, изпратил към него войници. Неверниците нападнали мюсюлманите. Двете войски се срещнали.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че най-бързо до Шар Кан стигнали Дандан, Бахрам и Рустум. Той се бил наклонил върху коня си, те го подпрели и го върнали при брат му. Оставили го в ръцете на слугите и се върнали към кървавата битка.

Дошла нощта, двете войски се изморили, глашатаите призовали към изтегляне, войските се върнали в шатрите. Всички неверници отишли при царя си Афридун, поздравили го с победата му. Той влязъл в Константинопол и седнал на трона. При него влязъл царят на Рум и му казал:

— Силите на Исус ти помогнаха. Той откликна на праведната ми майка, която го молеше, за да победиш. След Шар Кан мюсюлманите няма да се задържат тук!

— Утре ще бъде решителната битка! — казал Афридун. — Ще викна на двубой Дау ал-Макан и ще го убия!

* * *

Когато се върнал към шатрите си, Дау ал-Макан мислел само за брат си. Намерил го в много лошо състояние. Извикал Дандан, Рустум и Бахрам. Те будували при него цяла нощ, а когато започнало да се разсъмва, при тях се появил отшелникът. Шар Кан дошъл на себе си, отворил очи, облизал устни и казал:

— Хвала на Аллаха, че оздравявам! Вече се чувствам добре. Този проклетник ме измами! Ако не бях се отклонил, той щеше да прониже гърдите ми! Къде е отшелникът?

— До главата ти е! — отговорил Дау ал-Макан.

Шар Кан се извърнал, целунал ръка на отшелника и му казал:

— Моли се за мене!

Когато блеснала зората, мюсюлманите излезли на бойното поле. И неверниците се подготвили за голяма битка.

— Не мога да се не бия срещу тези страхливци! — викнал Дау ал-Макан. — Къде е Афридун — аз ще го заставя да опита мъката от позора! Вчера беше битката на брат ми, днес е моята битка!

Втурнал се той във вихъра на битката, в ръката му — тежко копие, под него — кон като амбра, черен, безподобен, както го е описал стихотворецът:

Той вечно изпреварва си съдбата

        и хълбоците един друг се гонят!

От черна нощ откраднал тъмнината,

        в смола я смесил по гърба си строен!

Цвиленето му плаши всеки смъртен —

        всесилен гръм в простора прозвънява.

Той вятър задминава и позорно

        дори светкавицата изостава…

И всеки се втурнал срещу другия, пазел се от неговата смелост и показвал своята умелост. Двамата ту отстъпвали, ту настъпвали, докато накрая се задъхали. Креснал тогава Дау ал-Макан, втурнал се срещу Афридун, замахнал с меча, отсякъл главата му. Неверниците се втурнали вкупом и го нападнали като един. Посрещнал ги той, пламнал горещият бой, потекли кърви като реки. Аллах пратил победа за правоверните и срам за неверниците — нищо друго не им оставало, освен да бягат. Така им било писано — да загинат от острите мечове. Петдесет хиляди конници били убити, още повече били пленени, много загинали в ужасната блъсканица пред градските порти. Накрая портите се затворили и те, безкрайно изплашени, се закатерили по стените. А мюсюлманските редици се прибрали в шатрите си като победители.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан влязъл при Шар Кан. При него бил и отшелникът. Зарадва се, целунал го, а Шар Кан говорел:

— Всички ние сме под закрилата на този отшелник! Разбрах, че сте победили враговете! Разкажи ми, братко, какво ти се случи!

Дау ал-Макан му разказал всичко. Щом Зат ал-Дауахи чула, че Афридун е убит, прежълтяла, очите й се напълнили с обилни сълзи, но тя показвала пред мюсюлманите, че плаче от голяма радост. „Кълна се в Исуса!“, си казала тя. „Няма полза от живота ми, ако не погубя Шар Кан, както той изгори живота ми и погуби цар Афридун — стълб на християнския род, за кръста дал своя живот!“ Но нищо не казала на глас.

Около Шар Кан останали няколко стражи и старицата. Той поприказвал с нея, после се опънал да поспи. Същото направили и стражите. Тогава Зат ал-Дауахи скочила като мечка стръвница, като змия усойница, измъкнала от пояса си отровен двуостър нож и откъснала главата на Шар Кан от тялото му. Отрязала и главите на спящите слуги, излязла от шатрата и отишла при шатрата на султана. Видяла, че са будни, и кривнала към везира Дандан. Той четял Корана, зърнал я с края на окото си. Тръгнала си, а везирът си рекъл: „Я да я проследя!“ Тръгнал след нея. Изплашила се старицата да не я разкрият, върнала се и му казала:

— Везире, аз отивам след светец, когото не познавам! Щом се запозная, ще го помоля да се срещнете и да поговорите! Но се боя, че ако вървиш след мене, без той да е разрешил, току-виж и мене намразил!

Везирът я оставил и се върнал към шатрата си, но сън не го хващало. Пак излязъл от шатрата си и си рекъл: „Я да мина към Шар Кан — ще си поговорим, докато се съмне!“ Влязъл в шатрата на Шар Кан и видял, че от него тече кръв като река. Видял и изкланите слуги и креснал така, че стреснал всички. Довтасал и султанът Дау ал-Макан и запитал какво е станало. Казали му, че брат му Шар Кан и слугите му са избити.

— Не разбрахте ли кой е направил това? — запитал царят. — И защо не виждам тук отшелника свещен, от земните дела тъй отдалечен?

— А кой друг, ако не този отшелник дявол ми донесе тези скърби? — рекъл везирът Дандан. — От самото начало се съмнявах в него — защото знам, че всеки, който прекалява с вярата, е хитрец и измамник!

Погребали Шар Кан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато направила злината, проклетницата взела перо и мастило и написала: „От Шауахи Зат ал-Дауахи до главатаря на мюсюлманите. Аз влязох в страната ви, измамих с преструвка благородниците ви. Най-напред убих царя ви Омар ал-Нуаман, после в прохода и пещерата — още много мъже. Последните, които избих, бяха Шар Кан и слугите му. Ако дяволът ме бе подкрепил, щеше да се случи същото с вашия султан и с везира Дандан. Аз съм човекът, който дойде преоблечен като отшелник, и вие се хванахте на моите хитрини и клопки. Ако искате да останете живи, тръгвайте си! Ако пък искате да затриете душите си, стойте, пък ако щете векове — няма да ни превземете!“ Викнала един рицар и му наредила да забучи писмото на една стрела и да я метне при мюсюлманите.

* * *

Те били три дни в траур. На четвъртия погледнали към кулите и видели там рицаря, който размахвал писмо. Изчакали да го метне стрелата. Султанът наредил на везира Дандан да го прочете. А когато той го прочел, Дау ал-Макан казал:

— Тази безпътица! Тя ни надхитри вече два пъти! Ще я увеся за косите на константинополските порти!

Върнали се мюсюлманите пред Константинопол. Султанът обещал, че ако превземе града, ще раздели плячката поравно между всички. А сълзите му по брат му не пресъхвали. И ето че дошла вест от Багдад. В нея се казвало: „Съпругата на цар Дау ал-Макан роди син. Нузхат аз-Заман, сестрата на царя, го кръсти Кан Макан. Ние сме добре, има много дъждове. Приятелят ти огнярят живее в изобилие, заобиколен от слуги и стражи, но досега не знае какво ти се е случило. Поздрави!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят казал на везира Дандан:

— Почувствах се по-силен, щом ми се е родил син Кан Макан! Искам да оставя тази тъга! Нека да устроя на брат си прочитане на целия Коран и да направя дарения!

— Което си намислил, е добро! — казал везирът. — Ако има нещо, което ще облекчи сърцето ти, то е наистина да слушаш разкази за царе, приказки за влюбени и тъй нататък… Това не е трудна работа! Докато беше жив баща ти, не ме оставяше да правя друго, освен да му разказвам приказки и да му чета стихове. Довечера ще ти разкажа приказката за влюбения и възлюблената — и ще се отпусне сърцето ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се събрали везирът, привратникът, Рустум и Бахрам, цар Дау ал-Макан се обърнал към Дандан:

— Нали знаеш, везире, че се мръкна, нощта ни наметна с галабията си и се спусна над нас. Искам сега да ни разкажеш приказката, която ни обеща!

— С желание и удоволствие! — казал везирът и заразказвал: