Хиляда и една нощ (159)

Приказка за Абул Хасан Гуляйджията, който станал халиф за един ден

Разправят също, царю честити, че по времето на Харун ар-Рашид живял много знатен търговец. Той имал син Абул Хасан. Живял търговецът до преклонни години, но дошла и при него смъртта — слава на онзи, който е безсмъртен! Синът му останал да живее с майка си, възрастна жена на преклонни години.

Бащата отгледал сина си в излишества. Абул Хасан наследил всичките му богатства, но той носел прякора Гуляйджията, защото от малък обичал да се весели. Докато бил жив, бащата го въздържал от глупости и му давал толкова пари, колкото му били нужни, с което слагал юзда на неговите гуляи и пиянства. Когато бащата умрял, Абул Хасан видял в ръцете си огромни богатства и възобновил приятелствата си с момци лентяи като него. Разделил парите на две половини. С едната половина купил ниви, къщи и земи, а втората обърнал на златни динари и започнал да ги харчи, като дал клетва, че няма да пипа печалбата от новозакупеното. Заживял във веселие, устройвал гуляи, събирал певци и свирачи, цялото му време минавало с чаша вино, в ядене, пиене и веселби, всеки ден харчел повече от предишния, а майка му го увещавала и му говорела:

— Чедо, онова, което постоянно тече, един ден пресъхва! Твоите приятели няма да ти помогнат, когато се разориш! Бъди внимателен в делата си и мисли за последствията!

Абул Хасан не й обръщал внимание. Накрая тя се уморила да го съветва и рекла:

— Синко, за последен път ти говоря за това! Чуй какво е казал поетът:

Дърветата напомнят за човешките съдби —

щом плодоносят — всички са към тях добри;

                без плодове дървото загива в мъка тежка,

                забравено остава в горещината жежка!

Във времето ни днешно дошли са нрави зли —

от днешните приятели ни, боже, опази!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така минала цяла година. Един ден Абул Хасан бръкнал в джоба си и усетил, че там няма нито дирхам, нито дори пукнат филс — стопила се била цялата половина от онова, което той бил превърнал в злато и харчел. Прибрал се тъжен вкъщи. Приятелите, щом видели, че се е разорил, го изоставили и се разпръснали, а ако някой го срещнел по улицата, минавал на срещната страна или обръщал лице, правейки се, че не го забелязва. Домъчняло му от тази работа и си казал: „Горко ми! Глупак и безумец съм аз! Защо не слушах майка си!“ А тя, като го видяла на какъв хал е, се натъжила и го запитала:

— Какво ти е, синко? Защо си тъжен както никога? Знам, че няма вече какво да харчиш, а десетимата ти приятели, щом разбраха, че си се разорил, вече нямат желание да те виждат! Не те ли съветвах, сине! Но не тъжи! Добре, че раздели парите си на две половини. Половината похарчи за гуляи, но за втората купи земи и те се запазиха! Бъди мъж!

— Ах, мамо — заплакал Абул Хасан, — сега разбирам колко е унизен онзи, който няма пукната пара в джоба си!

— Хвала на Аллаха, че си разбрал това, синко! — рекла тя. — Отсега ще знаеш как да цениш всеки дирхам. Бедността почерня лицето на бедняка в хорските очи, роднини се отричат от роднинството си с него, защото той тежи на всеки! Никой не иска да се сближава с него! Такава е съдбата на бедняка, синко! Поетът също казва:

Живя си леко ти, човек, щастлив ти бе животът!

Забрави за съдба и участ, за мъките, за злото!

        Зловеща е нощта, макар окъпана от светлината —

        че в нейната мъгла нерядко изчезва, губи се луната!

А ти ми повтаряше думите на поета:

Нека ръцете ми изсъхнат, нозете да се вцепенят!

        Защо ми е богатство, щом и дирхам не мога да похарча?

Кой ще кори човека, който живял е щедър и богат?

        Къде е славата на онзи, умрял като скъперник старче?

— Майко! — отговорил Абул Хасан. — Вярвам в думите ти, но искам да отида при моите десет приятели и да ги помоля да ми помогнат! Може би някой от тях ще се окаже добър човек! Нека да видя как ще постъпят с мене!

— Виждам, че още не си се вразумил и си останал глупак! — възкликнала майката. — Те дружаха с тебе само защото искаха да лапат покрай тебе, а после те изоставиха! Казвам ти, синко, надеждата ти е напразна! Но прави каквото искаш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на другата сутрин Абул Хасан отишъл при приятелите си. Намерил всички по къщите им, помолил ги за помощ и казал:

— Приятели, дойде време да покажете своята дружба и щедрост! Помогнете ми с нещичко, а когато работите ми потръгнат, ще ви върна в излишък даденото и пак ще се веселим заедно! Вие знаете как държа на вас, колко пари похарчих по вас — сега е ваш ред!

Нито един от тях не му отговорил. Всички го гледали така, сякаш никога не го били срещали. Той се върнал тъжен при майка си и рекъл:

— Майко, излъгал е онзи, който е казал:

В богатство щом живееш и къщата е пълна,

парите не жали ти, а щедро ги разхвърляй!

        И как да ги не харчиш — от бога са ти дадени!

        Не ги спестявай — те са за харчене създадени!

— Майко, мислех, че имам добри приятели, а те се оказаха хора, които не помнят стореното им добро!

— Синко! — отговорила майката. — Те не са твои приятели, а другари на чашата, шишето и дамаджаната!

И Абул Хасан си дал клетва повече да не другарува с никого от Багдад, а да проявява внимание към чужденците и всяка вечер да кани някой непознат, да го храни, да го пои, докато се напие, да го слага да спи, а на сутринта да го пуска да си върви, за да може вечерта да покани някой друг. И никого да не гощава два пъти, за да не се среща постоянно с едни и същи. После извадил сандъка с парите, които бил спестил от доходите от къщите и земите, и го оставил на такова място, че винаги да му е подръка. Всеки ден купувал сам всичко нужно, да не би слугата да похарчи повече, отколкото трябва, приготвял стаята, нареждал трапезата, тръгвал към градските порти и чакал да се появи някой чуждоземец. Щом видел такъв, го водел на гости, вечерял с него, пиел и се веселял, после го слагал да спи, а на сутринта му казвал: „Върви си с мир!“ Знаел разни смешни приказки, които и тухла можели да разсмеят. Никого не канел повторно, а ако срещнел чужденец, когото вече бил гощавал, минавал на другата страна на улицата, за да не го види.

Така живял Абул Хасан известно време. И ето че веднъж, както си седял пред портите на Багдад в очакване да мине някой чужденец, там се промъкнал не някой друг, а халифът Харун ар-Рашид, преоблечен в дрехи на чужденец.

Работата била там, че халифът постоянно се разхождал тайно из града, за да види как живеят поданиците му, как се държат управителите му, дали са справедливи. И ето че, когато халифът влизал в града в дрехи на мосулски търговец, Абул Хасан го забелязал и бързо тръгнал насреща му. Той замолил халифа да му дойде на гости:

— Слушай, чужденецо! Ще те приема с всякакво уважение и почит, но при едно условие: ще прекараш при мене днешната нощ, но утре ще си тръгнеш по пътя и никога повече няма да се връщаш при мен!

Дощяло му се на халифа да разбере защо този човек кани чужденците само за една нощ. Абул Хасан го въвел в богато подредената стая, пълна с китайски порцелан, копринени завивки, килими, обшити със злато молитвени килимчета и меки възглавници. Седнал халифът, Абул Хасан донесъл софрата с подредени ястия от домашни и диви гълъби и кокошки и други най-изискани яденета и закуски и седнал до госта си. Халифът се хранел с голямо желание. После Абул Хасан донесъл пресни плодове и семки, сладкиши и вино. Сложил дамаджаната пред халифа, напълнил чашата и възкликнал:

— Гостенино, тази чаша е за твое здраве! — и тъй като не можел без шега, добавил: — Искам, гостенино, да ти разкрия една тайна! Когато иска да се напие, петелът извиква своите кокошки и им говори: „От любов към вас, за ваше здраве!“ И аз ти казвам: „От любов към тебе, за твое здраве!“

— Пий, наздраве! — казал халифът и се разсмял, защото разбрал, че е гуляйджия.

Абул Хасан пак налял чашата, но видял, че халифът седи мълчаливо и не казва нито дума. Подал му я и рекъл:

— За какво си се замислил? Ти предполагаш, Господ разполага! Пийни си и ни отърви от онези, които вечно мислят и размислят, сякаш олово носят на раменете си! Забрави грижи и тревоги — те скъсяват живота! Пий и аз ще ти покажа в какво се състои щастието!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът изпил чашата, Абул Хасан я напълнил отново и рекъл:

— Щастлив е онзи, който излива тази чаша в гърлото си на един дъх!

Той излял чашата наведнъж в гърлото си, а халифът се развеселил от измислиците му и възкликнал:

— За бога, Абул Хасан, обичам да другарувам с такива като тебе, защото си човек весел, доволен и лекомислен! Налей ми да ти помогна да свършим с тази дамаджана!

— Ти също ми харесваш! — засмял се Абул Хасан, напълнил чашата, подал му я и рекъл: — Да знаеш, че тази чаша се нарича Чудотворната!

— Прекрасно, Чудотворната! — възкликнал халифът. — Ти знаеш с кого да другаруваш! Няма подобна на тази Чудотворна!

— Много съм щастлив с тебе, защото и ти обичаш да се веселиш, а не си като някои, които постоянно са мрачни! Днес имам истински сътрапезник!

Развеселил се халифът. Чашата затанцувала между двамата, ту празна, ту пълна и накрая махмурлукът ги ударил в главата. Но халифът имал здрава глава и все му се искало да разбере защо Абул Хасан кани чужденци само по веднъж. Изчакал виното да се разбушува в главата му и казал:

— Абул Хасан, кажи ми какъв е занаятът ти, чий син си?

— Виждам, че и ти не пропускаш случай да подърдориш празни работи! — възкликнал Абул Хасан. — Право казва пословицата: „Гост имаш — празни приказки имаш!“ Аз съм син на търговец, когото Аллах дари в излишък с много блага… — разказал му цялата си история и завършил с думите: — И живях така, докато тази вечер не се срещнах с тебе! Гощавал съм младо и старо, но нито веднъж не съм се срещал с такъв веселяк!

Харесали се на халифа думите му, неговото благоразумие и съобразителност и казал:

— Ти си извършил постъпка, достойна за разумен мъж, щом си спестил половината от парите си! Разбрал си, че не всички дни преминават еднакво, изоставил си глупостите и безпътния живот, тръгнал си по пътя на разума. Хвала на Аллаха, че поради глупост не си пръснал и втората половина на богатството си! За бога, твоето благоразумие ми харесва. За това наистина те чака награда, защото всеки ден виждаш в дома си хора с чуждестранни дрехи и се учиш от тях на ум и разум, които преди не си знаел! Те ти разказват за страните си и продължавайки пътя си, те прославят и ти благодарят за угощението!

— Май доста приказвахме и забравихме нашата Чудотворна! — възкликнал Абул Хасан. — Я ми я подай чашата!

— По-скоро пий и ми върни чашата! — отговорил халифът.

— Не съм срещал веселяк като тебе! За мене казват, че съм безпътен, но ти си още по-безпътен!

Двамата пак започнали да пият и се веселят до полунощ. Тогава халифът се престорил на изморен и рекъл:

— Дойде време да спим, Абул Хасан, но преди да сме легнали, да ти кажа, че искам утре да стана по-раничко, ти може би още ще спиш! Искам отсега да ти благодаря и да ти пожелая всичко най-добро. И аз, както и ти, цял живот съм живял в охолство. Сега ми се ще да ми кажеш нямаш ли някакво желание в душата си, което не можеш да осъществиш! Аз бих могъл в този град да направя много неща, които ти би поискал, но сам не би могъл да постигнеш! Какво да направя за тебе? За мен би било чест да изпълня твоето желание заради благодеянието към мен през тази нощ!

— Благодаря ти! — отговорил Абул Хасан. — Вярвам в искрената ти обич към мен, но аз не съм човек алчен, доволен съм от това, което ми е отредил Създателят! Нямам никакви желания! Както и да е, благодаря ти, че ме почете, че хапна от храната ми, влезе в дома ми, толкова беден за толкова висок гост! Аз ще ти кажа, гостенино, какво е желанието ми, макар че за изпълнението му е властен единствен Аллах! В нашата махала ми омръзна от четиримата пазачи на джамията! Ден не минава тези проклети старци да не се скарат с някого наоколо и да не го набият. И още — имаме си един имам в махленската джамия — проклет старец! Кажеш му: „Мир вам!“, а той: „Да ослепееш дано!“ Готов е да се скара със собствената си сянка и сам да си оскубе брадата! Пък и муцуната му е гадна, противна, сякаш маймунска мутра! По своите дела тези старци си приличат като капки вода, сякаш са овчи тор от една и съща купчина!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът се разсмял:

— И ти какво искаш да правиш с тези петима негодници?

— Моля Аллаха само за едно: да ми даде поне за ден да стана халиф вместо наместника на Аллаха, емира на правоверните Харун ар-Рашид!

— А ако станеш халиф, какво би направил?

— Ще възнаградя щедрите и великодушните, които като тебе оказват милост и благодеяние, после бих изпратил да ми доведат имама от махленската джамия и бих го натупал с четиристотин удара с камшик от слонска опашка, за да покажа на този проклетник как трябва да се държи! И още бих наградил и четиримата старци, пазачите, с по четиристотин удара и бих им наредил да не закачат хората и да не се бъркат, където не им е работа! Нека там си четат Корана, пък аз хляб ще им давам достатъчно!

Халифът останал доволен, тъй като той пожелал да стане халиф само за да раздаде справедливост на лоши хора.

— Абул Хасан! — казал той. — Ти разсъждаваш справедливо и правосъдно! Аллах може да ти дари това, което си пожелал! Възможно е емирът на правоверните, ако узнае, че искаш да станеш халиф, за да отмъстиш за обида, и от обич към справедливостта, да те остави да го заместваш за един ден! Аз ще му съобщя за желанието ти. Макар да съм мосулски търговец, познавам халифа и даже другаруваме!

— Ти сякаш се подиграваш над слабия ми ум! — разсмял се Абул Хасан. — Дори и да кажеш на халифа всичко, той само ще се присмее на моето малоумие! Но наистина, ако той разбере за тези хора, би им дал по заслуга!

— Пази боже, да се присмивам над такъв добър човек! — казал халифът. — И той не би ти се присмял, обратно — това би го позабавлявало! Но стига сме приказвали, че нощта вече мина!

— Ти си почти заспал! — казал Абул Хасан. — Но виж, в дамаджаната е останало още малко вино! Да я опразним и после да поспим! Но преди това искам да те помоля: утре, когато излизаш преди мене, затвори вратата след себе си!

— Дай на мен, аз да налея последните чаши! — халифът взел дамаджаната, налял си, изпил чашата, после я напълнил за Абул Хасан, пуснал в нея малко омайно биле, подал му я и рекъл: — Сега и аз малко да ти прислужвам! — Абул Хасан изпил чашата. Виното и омаята се объркали в главата му, той паднал на земята и заспал като мъртвец. Масрур вече стоял до халифа, който му казал: — Мятай го на гърба си и добре запомни тази къща, за да го върнеш обратно, когато ти наредя!

Излезли, но забравили вратата отворена. Халифът вкарал Абул Хасан в двореца и наредил на робините да го облекат в неговата нощница и да го сложат в неговата постеля. После събрал всички, които били при него на служба, и им казал:

— Утре си представете, че този човек съм аз, халифът, и го обслужвайте с почитта и уважението, което оказвате на мене. Всичко, което правите, когато ставам от постелята, правете и на него, сякаш той е халифът! — после изпратил да повикат везира му Джаафар, разказал му историята с Абул Хасан и рекъл: — Утре сутринта ела както обикновено в дивана с емирите и с царските първенци! Абул Хасан ще влезе, сякаш е халиф, а вие му оказвайте такива почести, каквито на мене! Съобщи за това на емирите и везирите! Нека всеки се преструва, че той — това съм лично аз! Правете всичко, каквото ви каже, пък ако ще да пръсне богатствата на цялата държава и да опразни хазната!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът извикал най-стария евнух, наредил и на него да проявява най-голяма почит към Абул Хасан, сякаш това е самият халиф, и добавил:

— Преди да го разбудите, събудете мене! Аз ще се скрия някъде, за да гледам какво ще прави!

После халифът си легнал. На сутринта евнухът го събудил. Станал той, измил си лицето и ръцете, помолил се, отишъл в стаята, където спял Абул Хасан, и се скрил в тайно ъгълче. Всички се събрали около Абул Хасан, наложниците седнали до главата му, евнусите застанали със скръстени ръце. Дали на Абул Хасан чаша с питие срещу омайно биле. Той повдигнал глава, полека-лека започнал да приотваря очи и видял, че лежи в копринена постеля, напълнена с щраусов пух, одеялото му — тъкано и обшито със златни нишки, а стаята му — сякаш е кътче от рая. Затъркал си очите, пак ги отворил и видял, че около него са се събрали неволници и наложници, в ръцете им — музикални инструменти, други черни неволници чакат неговата повеля, същото правят и евнусите. Загубил Абул Хасан ума и дума, започнал да се върти, главата му се объркала и той си помислил: „Сигурно спя! Така ще е — че какво друго може да бъде? Велики Аллах, какво е това? Какъв ти сън? Тези хора, дрехи и чалмата — всичко е халифско! И постелята е халифска! Ясно — станал съм халиф! Аз, Абул Хасан? Сигурно съм откачил! Ще ме затворят в лудницата! Ясно — всеки ден съм си повтарял, че искам да стана халиф, и ето че сега виждам такъв сън! Вчера разговарях за това с мосулския търговец и от приказките това ми се е присънило!“ Понечил отново да заспи, но главният евнух пристъпил към него и казал:

— О, емир на правоверните, вече е ден! Стани да се измиеш и да кажеш утринната си молитва!

— Каква е тази работа! — възкликнал Абул Хасан. — Спя или не спя? Да не кажат хората, че съм изгубил ума си!

Притворил очи, престорил се на заспал, но главният евнух пак го побутнал и казал:

— Не спи, о, емир на правоверните! Стани, измий се и кажи утринната си молитва! Слънцето вече изгрява, а твое величество няма навик да пропуща утринната си молитва!

— Всемогъщи Аллах! — възкликнал Абул Хасан. — Уж спя, но който спи, не вижда и не чува, а аз чувам, че някой ме вика!

Отворил очи и пак видял всички, които стояли и чакали, пак затъркал очи, огледал се, видял, че не сънува, засмял се, като се видял халиф. А халифът го гледал скришом и също се смеел. Неволниците, наложниците и евнусите пристъпили към него, поклонили му се, целунали земята пред него. Едни му засвирили на уд, други — на джанак, трети — на мизмар, всички му пожелали добро утро, поздравили го, както се поздравява халиф. Объркал се Абул Хасан, закрил очи с ръка и викнал:

— Какво става с мене! Господи, та това е халифският дворец! Че ти така съвсем ще откачиш, Абул Хасан! „Няма сила и воля освен у всемогъщия Аллах!“ — отново отворил очи, видял неволниците, всяка от които засенчвала с красотата си изгряващото слънце, и възкликнал: — Все пак — полудял ли съм, или онова, което виждам, си е самата истина!

И докато размислял, към него пристъпил главният евнух, поклонил му се, целунал земята пред него и рекъл:

— О, повелителю на правоверните! Твое величество няма обичай да спи до този час, ти нито за ден не си пропускал утринната си молитва! Вижда се, че тази нощ си страдал от безсъница, пък може и да не си се почувствал добре! Но време е вече да се открива диванът; сановниците чакат да отидеш там и да раздаваш присъди и повели!

Абул Хасан съвсем се разтреперил. Убедил се, че това не е сън, но не знаел какво да прави и говори. Навел се над евнуха и му пошепнал в ухото:

— Ти с кого говориш? Кого наричаш „емир на правоверните“? Че аз през живота си не съм те виждал!

— О, господарю! — отговорил евнухът. — Твое величество разговаря със своя роб не както обикновено! Ти сигурно искаш да ме изпиташ с такива думи! Че ти си моят повелител, емирът на правоверните, наместникът на Аллаха върху неговата земя, Харун ар-Рашид, петият от владетелите потомци на Абас, властител на земята от Машрика до Магриба, приемникът на пророка на Аллах, господарят на хора и джинове — Аллах да те благослови и възслави! А аз съм твоят слуга. Как мога да забравя своя господар, когато съм израснал под сянката на неговата милост! Надявам се да бъдеш снизходителен към мене! Сигурно някой подлец ти е нашепнал нещо лъжливо за мен и заради това твое величество ми говори така, сякаш не ме познава! Да не би да си видял някакъв лош сън, та така си изгубил покой?

Абул Хасан се разсмял, че паднал. Халифът, като чул неговия кикот, също се хванал за хълбоците от смях. Като се насмял, Абул Хасан се замислил и се обърнал към малкия слуга, който стоял до него:

— Ей, момче, кой съм аз?

— Господарю, ти си нашият повелител, емирът на правоверните, наместникът на пророка, владетел на суши и морета! — отговорил слугата.

— Лъжеш, проклетнико! — възкликнал Абул Хасан. — Макар че си малък, вече си лъжец и на всичко отгоре си по-черен от дъното на тенджера! — после привикал една от неволниците, протегнал й палеца си и наредил: — Ухапи ме за палеца, но по-силно, за да разбера бълнувам ли, или всичко е наяве!

Тя хванала пръста му, сложила го в устата си и впила зъби в него, а Абул Хасан изревал и викнал:

— Олеле! За бога, буден съм! Господарке на хубавиците, кажи ми кой съм, но без да ме лъжеш!

— Ти си нашият владетел, емирът на правоверните, повелителят на цялата земя от Машрика до Магриба! — отговорила тя.

— Господи! — възкликнал гуляйджията. — Абул Хасане, кой би могъл да помисли, че един ден ще станеш халиф! Ясно, прав е бил онзи, който е казал: „Какви ли не чудеса могат да станат между утрото и вечерта“.

— Владетелю наш, емир на правоверните, диванът отдавна се е събрал и те чака! — казал главният евнух.

Абул Хасан се надигнал, главният евнух подскочил, хванал го под мишниците, помогнал му да слезе от постелята, а всички в един глас завикали:

— Добро утро, о, емир на правоверните!

— Аллах, Аллах, как бързо се изменят нещата! — мърморел си объркано Абул Хасан. — Вчера бях Абул Хасан, днес станах емир на правоверните! Хубава е тази работа! И не бива да се чудим на онова, което е отсъдил Аллах!

Облекли Абул Хасан в халифските дрехи, измили му лицето, извели го от покоите и го довели до дивана. Там го предали на евнусите, а те го въвели в голямата зала, довели го до престола на халифа, повдигнали го и го сложили на него. А халифът бил дошъл преди това и приседнал на скришно местенце да погледа какво ще прави той. Видял, че гостът му тържествено седи на престола и се държи, сякаш наистина си е халиф. След известно време влязъл и везирът Джаафар, поклонил се дълбоко, пожелал му слава и вечно благоденствие и казал:

— О, емир на правоверните и дарител на блага! Аллах да погуби враговете ти и да ти дари победи над тях!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че при тези думи Абул Хасан се убедил, че наистина е станал халиф, и си помислил: „Помолих Аллах да ми дари власт за един ден, а той ми я дава за цял живот!“ После се обърнал към Джаафар:

— Кажи какво си намислил, Джаафар!

— О, емир на правоверните! — заговорил Джаафар. — Велможите стоят пред вратата и очакват от твое величество указание, какво трябва да изпълнят!

Абул Хасан наредил на старшия евнух да разреши на големците да влязат. Те се поклонили, целунали земята при нозете му, пожелали му дълъг живот и величие и рекли:

— О, емир на правоверните и наместник на бога, нека Аллах ти дари победи и погуби враговете ти!

Абул Хасан наредил да насядат и всеки седнал на място, отговарящо на сана му. Джаафар му доложил за всички близки, далечни и нужни дела, прочел му някои писма и послания по управлението на държавата. Абул Хасан забранявал и разрешавал, отнемал и награждавал като истински халиф, а Джаафар почтително стоял до него. После Абул Хасан се обърнал към валията, познал го и казал:

— Джаафар, аз имам една работа за валията и хората му! — валията бързо пристъпил напред и той му наредил: — Идете в еди-коя си махала, хванете там четиримата стари пазачи, после идете в тамошната, махленската джамия, хванете тамошния имам! На всеки ударете по четиристотин удара с бич от слонска опашка, качете всеки на камила, като държат камилите за опашките, и така ги прекарайте през града! Нека вестител върви пред тях и вика: „Ето най-малката награда на онзи, който се бърка в работи, които не го засягат, и сее клюки и свади между съседи!“ Когато ги опозорите, изгонете ги от града! Оставете ги в някоя джамия извън Багдад, нека хората си отдъхнат от злините им! После се върнете и ми разкажете!

Халифът се задавил от смях и си казал: „Този Абул Хасан не забрави за четиримата пазачи и имама! Той постъпи справедливо, те са си го заслужили!“

Абул Хасан продължавал да води държавните дела и да произнася присъди, когато валията се върнал, и той го запитал:

— Направи ли каквото ти заповядах?

— Да, емир на правоверните! — отговорил валията. — И като потвърждение ето свидетелство от жителите на махалата! Всички са щастливи от твоята повеля и желаят на твое величество вечна слава!

Валията измъкнал хартия, подал му я, той я прочел, познал онези, които я били подписали, и си помислил: „Ето онова, което желаеше, Абул Хасане, Аллах ти го дари!“ После наредил на Джаафар:

— Донеси кесия с петстотин динара, иди в същата махала, питай къде живее една стара жена на име Умм Абул Хасан. Синът й е известен из целия град. Дай й кесията!

Халифът се хванал за слабините от смях, а Джаафар начаса отнесъл на майката на Абул Хасан кесия с петстотин динара и казал:

— Емирът на правоверните ти праща тази кесия!

Майката взела кесията и много се зачудила, а везирът се върнал в дивана и рекъл:

— Изпълних повелята ти, о, емир на правоверните!

След малко главният евнух дал знак на везира, че е време да се закрие диванът. Сановниците веднага поискали разрешение и си тръгнали. На Абул Хасан му се прищяло да се отбие до онова място, където всеки ходи сам и никой не може да го замести, и по обичай му подали чехли, обшити със злато. Той не знаел какво да прави с тях, сложил ги на коленете си, но така го присвило, че изскочил бос с чехлите в ръка, а халифът така се разсмял, че паднал по гръб.

Абул Хасан си свършил работата, излязъл от онова място, слугите го отвели в покоите, където му приготвили обяд. Неволниците ударили по струните и запели. Когато Абул Хасан чул песните и видял колко са красиви неволниците, всяка от които можела да затъмни сияйното слънце, изгубил ума и дума и си помислил: „Как може да си помисля, че всичко, което виждам, е сън! И все пак как стана така, че вчера бях Абул Хасан, а днес станах халиф! Аллах, защити ме от този сън! Но нима всичко това е сън? Не мисля! Но нали за целия свят има само един халиф, пък аз виждам, че този халиф съм аз! Значи друг няма!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Накрая Абул Хасан изоставил тези мисли, седнал на трапезата и видял на нея златни тепсии с най-изискани блюда и богати гозби, а пред него — десетина неволници, коя от коя по-хубави. Заоглеждал се наляво-надясно, гледал себе си, пулел се пред нещата около себе си, сложил няколко неволници да седнат до него, а останалите стояли прави и размахвали златни ветрила. Нито една от седналите не хапвала нищо и той започнал да ги храни от ръка. Заразпитвал ги как се казват.

— Аз се казвам Даурат ал-Камр! — рекла едната.

— А аз Шамс ан-Нахар! — отговорила другата.

— Аз съм Суккария! — добавила третата.

— Малихат ал-Кад! — обадила се четвъртата.

— А аз съм Будур! — казала петата.

— Пък аз съм Насим ас-Сабах! — завършила шестата.

А халифът седял и гледал как Абул Хасан се отнася към неволниците. Когато видели, че Абул Хасан е свършил с яденето, викнали на главния евнух:

— Ей, ти, емирът на правоверните свърши с яденето!

Пристъпил главният евнух, хванал Абул Хасан за ръка, повдигнал го, сложил го да седне в креслото, донесъл тас и стомна и му измил ръцете. Една робиня държала стомната, друга носила кърпата, третата — кандилницата с алое и амбра. Завели го в друга стая и всичко в главата му се объркало — толкова била красива тя, подредена, разкрасена по стените с плетеници и постлана със скъпи копринени килими. Там той намерил много неволници, още по-красиви от онези, които бил видял, всяка държала в ръце някакъв музикален инструмент и когато той влязъл, всички като една се изправили и запели в един глас — а всяка можела с красотата си да превърне и най-вярващия в безбожник! Огледал се Абул Хасан и видял, че софрата е вече сложена, на нея — всякакви плодове, за каквито човек може да си помисли, и пречистено вино, чаши и ястия в златни съдини, украсени със скъпоценни камъни. Главният евнух наместил Абул Хасан, а той извикал неволниците, заразглеждал ги и умът му дотолкова се объркал, че сам не можел да разбере коя най-много му харесва. Започнал да си кусва от плодовете и ястията, една неволница хранел от ръка, на друга слагал право в устата.

Когато Абул Хасан свършил с яденето, въвели го в трета стая, още по-великолепна. Той все повече се чудел, особено когато и там видял неволници, още по-красиви от предишните. И в тази стая имало маса, на нея — съдини от чисто злато, пълни със сладости и прозрачни прецедени напитки.

После го въвели в четвърта стая, още по-разкошна. Слънцето вече клоняло към залез и той видял там три златни свещника, украсени със скъпоценни камъни, а в тях — камфорови свещи. И там имало неволници, всяка държала някакъв музикален инструмент и когато Абул Хасан влязъл, те се изправили, ударили по струните и запели песни. Абул Хасан видял пред себе си софра от чисто злато, басейн също от чисто злато, около него — чаши и всички пълни с прецедено вино. Зарадвал се той, развеселил се, приближил се до софрата, приседнал, като сложил неволниците около себе си, започнал да ги храни и кани и да ги разпитва как се казват.

— Аз се казвам Хабл ал-Лулу! — отговорила една от тях.

— Налей ми, Хабл ал-Лулу, чаша вино и аз ще пия за твое здраве! — възкликнал Абул Хасан.

Слушал халифът и примирал от смях. Неволницата послушно наляла чаша вино, почтително я подала на Абул Хасан, пък той й рекъл:

— Сега ще пия за твоето здраве, но искам и ти да си налееш и също да си пийнеш!

Когато Абул Хасан изпил чашата си, девойката я наляла за себе си, пила, взела уда и запяла. Абул Хасан започнал да подскача и му се струвало, че цялата стая подскача заедно с него, и не разбирал дали сънува, или всичко е наяве…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така Абул Хасан постъпил и с втората неволница, и с третата, после — с четвъртата и с всички останали, докато не минал край всички по реда им. А халифът го гледал и се смеел, особено когато виждал как той разговаря с неволниците и разпитва всяка за името й.

Когато Абул Хасан пийнал сам и напоил и неволниците, халифът пратил заповед на Хабл ал-Лулу да вземе чаша, да я напълни и да сипе в нея омайно биле. Тя изпълнила повелята му, подала чашата на Абул Хасан и му рекла:

— О, емир на правоверните, твоята неволница съчини днес хубава песен! Ще ми се твое величество да изпие тази чаша от моите ръце и аз ще ти изпея песента си!

Абул Хасан поднесъл чашата към устата си, а Хабл ал-Лулу взела уда и му изпяла следната песничка:

Човече! Колко нощи да не спя?

И колко дни тъгата да тая?

                Иди и на любимия шепни,

                че страшно дълги са без него мойте дни!

Абул Хасан изпаднал във възторг, надигнал чашата, изпил я и възкликнал:

— Пия тази чаша за твоите прекрасни очи!

И не успяло виното да стигне до корема му, когато заспал като убит.

Тогава халифът, който се превивал от смях, наредил на неволниците да съблекат халифските дрехи на Абул Хасан и да го облекат в дрехите, с които го били довели в двореца, изпратил да викнат роба Масрур и му казал:

— Качи го на гърба си, остави го на онова място, откъдето го взехме, и остави вратата отворена!

Масрур метнал Абул Хасан на раменете си, отнесъл го в дома му и го оставил там.

Много се зарадвал халифът за онова, което бил направил с Абул Хасан, отпуснала му се душата и той възкликнал:

— Утре той пак ще бъде Абул Хасан, но днес бе халиф и отмъсти на угнетителите си!

А Абул Хасан преспал цялата нощ, на сутринта се събудил, но очите му оставали здраво затворени от тежестта на омайното биле.

— Ей, Хабл ал-Лулу, ей, Наджмат ас-Субх, ей, Даурат ал-Камр! — повикал той. — Елате при мене, седнете до мене!

И така викал всяка от неволниците, докато майка му не дочула стоновете му. Станала тя, влязла при него и запитала:

— Какво става с тебе, синко? Сигурно бълнуваш!

Отворил Абул Хасан очи и видял пред себе си някаква старица.

— Проклетнице! — креснал той. — Коя си ти? Ей, палач, хвани тази старица и я обеси да не я виждат повече очите ми!

Затворил очи да не я вижда, а майка му рекла:

— Аллах да те пази! Какво става с тебе? Изглежда, вчера много си пил, че ти се привиждат такива кошмари! Синко Абул Хасан, нима си ме забравил? Аз съм твоята майка, жената, която те е родила! Що за палач викаш? Ставай, ей сега от джамията ще призоват за обедна молитва!

— Какви ги дрънкаш? — креснал Абул Хасан. — Какъв син съм ти аз, дъртачке? Ти ме наричаш Абул Хасан, а аз съм повелителят на правоверните, наместникът на Аллаха! Ей, Масрур! Я вземи тази старица и я удави в реката!

— Стига си крещял, сине! — зауспокоявала го майка му. — Ще чуят съседите и ще помислят, че бесове са се вселили в тебе!

Ядосал се Абул Хасан, викнал:

— В тебе са се вселили бесове, проклетнице! Казвам ти: не съм синът ти Абул Хасан, а повелителят на правоверните, пълномощникът на пророка, Аллах да го благослови и приветства!

— Синко! — възкликнала майката. — Какъв проклет бяс те е посетил през нощта? Спомени Всемилостивия, името на Аллах да те пази от капана, който ти е заложил шейтанът през нощта! Ти си моят син Абул Хасан, а аз съм старата ти майка! Отвори очи! Къде е дворецът, достоен за халифа? Тук си се родил ти, синко, тук си пораснал и от детските си години до сега не си напущал тази къща! Ела на себе си! Ако някой чуе думите ти, ще те запре в лудница като откачен!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан дошъл малко на себе си и отворил очи, огледал стаята си, погледнал себе си и казал:

— Права си, майко! Май че наистина съм Абул Хасан! Аллах да посрами шейтана!

Майката видяла, че Абул Хасан малко дошъл на себе си, и започнала весело да му бърбори:

— Помоли се на Всемилостивия, сине, благодари му, пък чуй да ти разкажа какво се случи вчера! Голяма история с имама и четиримата пазачи! — заразказвала тя. — Дойде валията, хвана ги, удари им по четиристотин удара със слонска опашка, после качи всеки на камила, прекара ги през града, а после ги изгони от портите му!

Още не била свършила думите си, когато Абул Хасан скочил, опулил й се и завикал:

— Как можеш още да твърдиш, че аз съм твоят син Абул Хасан! Аз съм емирът на правоверните, аз дадох на валията тази заповед! Сега още повече съм убеден, че не съм ти син! Бях щастлив, когато наказах тези мръсници и подлеци, а ти сега с думите си потвърждаваш, че аз съм емирът на правоверните и че валията е изпълнил това, което аз му наредих! Не ми казвай, че спя и сънувам!

Майката се объркала, не можела да разбере какво става с него, решила, че синът й е изгубил ума си, и рекла:

— Синко, чедо мое! Моли всевеликия Аллах за милост, дано той ти прости греха, който те е докарал до това нещастие! Моли го, нека ти върне разума и те върне в праведния път, чедо! Говориш така, сякаш бяс се е вселил в тебе! Опомни се, синко!

Но Абул Хасан не се успокоявал.

— Проклета старица! — възкликнал той. — Казвам ти, махай се от очите ми! Кълна се в Аллаха, аз съм емирът на правоверните! И ако още ми се мяркаш, ще стана и така ще те напердаша, че животът ти днес ще ти загорчее повече от смола!

Когато видяла, че той губи разум и продължава да твърди, че е халиф, майката на Абул Хасан заплакала, завайкала се.

— Аллах да те спаси от този бяс! Ти си ми умен! Какво стана, че си загуби и ум, и разум, мое разумно момче! Ах, ах, ах!…

Вместо да я съжали, Абул Хасан се разгневил още повече, грабнал тояга и започнал да я налага с нея, като повтарял:

— Хайде, проклета бабке, казвай кой съм аз? Абул Хасан съм бил, така ли, твоят син значи! Аллах да те погуби заедно със сина ти! Проклетнице, кой е този Абул Хасан?

— Чедо! — мълвяла майката. — Не може майка да забрави сина, когото е родила! Ти си моят син, ти си Абул Хасан! Как можеш да твърдиш, че си емирът на правоверните, когато това е Харун ар-Рашид, петият от потомците на Абас! Вчера той ми изпрати кесия с петстотин динара, да ни го пази Аллах завинаги!

Абул Хасан още повече се вбесил, гневът му прелял и той закрещял:

— Чернилка такава, проклетница! И ти пак смееш да твърдиш, че аз съм бил твоят син! Как може да не съм емир на правоверните! Че кой ти изпрати тази кесия? Аз ти я изпратих по моя везир Джаафар!

— Чедо, спомени името божие! — настоявала майката, но той започнал да сипе по нея удари и да повтаря:

— Как се казвам, а? Казвай, докато не съм те пребил до смърт! Емирът на правоверните Харун ар-Рашид, нали? Само не ми говори повече, че съм синът ти Абул Хасан!

Майката се убедила, че синът й е изгубил разума си и са го хванали бесовете. А той още по-силно я биел по гърба и крещял:

— Кажи, че аз съм емирът на правоверните, нищо повече!

Майката на Абул Хасан започнала да крещи и да вика хората и съседите, да дойдат и да я отърват от ръцете на сина й…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че съседите дошли, измъкнали майката от ръцете на сина й и завикали:

— Какво ти става бе, Абул Хасане? Ума си ли загуби? Страх пред бога ли нямаш? Че кой вдига ръка на майка си? Ти си син на почтени хора, как така посягаш на майка си, която така те обича!

Когато Абул Хасан видял, че всички съседи са се събрали и го ругаят с такива думи, той се обърнал към тях:

— Кои сте вие и кой е този Абул Хасан? С кого разговаряте сега? Аллах да ви погуби заедно с Абул Хасан!

— „Аллах е най-велик“! — възкликнали съседите. — Абул Хасане, нима си забравил своите съседи и приятели, с които си израснал, и тази жена, която те е родила и отгледала?

— „Свидетелствам, че няма бог освен Аллах“! — възкликнал Абул Хасан. — О, слепци, о, говеда такива! Така значи, аз съм се казвал Абул Хасан! Аз съм емирът на правоверните халиф Харун ар-Рашид! Ако още не сте разбрали това, ще ви покажа такива работи, че ще ви науча на ум и разум, развратници такива!

Съседите решили, че е полудял, хванали го, вързали му ръцете да не бие повече майка си, и изпратили да съобщят на началника на лудницата. Той веднага дошъл с хората си, които носели тояга, железни окови и волски въжета. Когато Абул Хасан ги видял, възкликнал:

— Нима Аллах ви позволява да правите това с вашия халиф? Нима посягате на емира на правоверните?

— Ние нищо не правим с емира на правоверните, а само с откачилия Абул Хасан! — отговорили те. — Нека той се откаже от безумствата си!

— Горко ви! — викнал Абул Хасан. — Кълна се, аз съм халифът, аз съм емирът на правоверните! Аллах да ви свести, хора, нима ослепяхте?

Началникът на лудницата се убедил в неговото безумие. Оковали ръцете и нозете му с железни окови и го отвели в лудницата. Щом стигнали там, началникът наредил да го бият. Били го с волски жили, докато потта му се превърнала в кръв, а той все викал:

— Хора, елате на себе си! Вие биете вашия халиф!

После Абул Халиф бил затворен в някаква килия вързан за верига, оставили го там и всеки ден му удряли по петдесет бича сутрин и вечер. Загубил Абул Хасан покой, така го измъчвали, че той не можел да легне на никоя страна. Но всеки път, като го питали „Кой си ти?“, той отговарял:

— Хора, нито бесове са ме обхванали, нито съм изгубил ума си! Аз думите си не меня: аз съм наместник на Аллаха и повелител на правоверните!

Продължавали да го бият, майка му всеки ден го молела да се вразуми, и да се откаже от думите си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят,. царю честити, че веднъж, когато майката дошла при сина си, го заварила в най-жалко състояние: тялото му било смачкано като кора хляб, кръв течала от хълбоците му, страшните мъки и липсата на покой го били превърнали в черна тояга. Заплакала тя, сълзите й затекли по бузите като вода в поток. Решила тя пак да провери дали той ще се вразуми и рекла:

— Как си, чедо мое, Абул Хасан?

А синът й, като чул, че тя го нарича Абул Хасан, едва не се спукал от яд и гняв и викнал:

— Махай се, трижди проклета, от очите ми! Аз съм емирът на правоверните!

Заскърбила още по-силно майката, заплакала още по-горчиво:

— Чедо мое любимо, престани да мислиш така! Може би си видял сън и си решил, че е истина. Как може да си бил емир на правоверните, пък да те затворят на това място при лудите и всеки ден да те измъчват? Съжали себе си, погледни тялото си, на него няма живо място без рани! Върни разума си, за да не умреш от мъченията!

Всеки ден тя идвала при Абул Хасан и му повтаряла такива думи, после се връщала тъжна, със сълзи по бузите, а Абул Хасан все си въобразявал как облича дрехите на халифа, как сяда на халифския престол, седи начело на дивана, а везири, емири и царски първенци стоят в очакване на заповедите му, спомнял си стаите, обкръжаващите го робини, наложници и слуги и останалите чудновати неща.

Но накрая след огромните мъки разумът му се върнал, той се замислил и си казал: „Ако онова, което казвам, бе истина, след като се събудих от сън, аз нямаше да съм облечен в дрехите на Абул Хасан. Не, щях да съм облечен в халифски дрехи! Сигурно тази старица говори истината, че е моя майка, пък аз съм Абул Хасан, синът й! Сигурно всичко това ми се е привидяло насън! Как може да съм емирът на правоверните Харун ар-Рашид, а да ме подложат на тези безжалостни изтезания? Но все пак аз съм заставен да отстъпя по принуда, не съм убеден в това! Истината може да се изясни само от едно — от случката с имама и четиримата махленски стражи!“

Извикал Абул Хасан стража, който трябвало да го пази, и го помолил да отиде и да викне началника си, за да си поговорят. Стражът отишъл, дошъл началникът и запитал:

— Какво искаш?

— Искам да запитам твое превъзходителство — заговорил Абул Хасан — за едно нещо, от което ще ми стане ясно дали съм халиф, или това съм го видял насън. Един ден преди да ме доведеш на това място, аз наредих на моя везир Джаафар да даде на една старица на име Умм Абул Хасан кесия с петстотин динара, а също така наредих на валията да натупа имама, който е в джамията, и четиримата старци, махленските стражи, с по четиристотин удара, после да ги прекара през града и да ги изгонят!

Когато началникът чул особено думите „аз наредих на моя везир Джаафар“, разбрал, че Абул Хасан си е на същия хал, и наредил на хората си да му ударят сто удара с волски жили. Набили човека така, че той загубил ума и дума от бой. След малко дошъл на себе си, заплакал, заговорил:

— Какво толкова съм направил на хората, че така ме измъчват? Защо ме свалиха и вече не съм халиф?

При тези думи началникът наредил пак да го бият. Ударили му още сто бича така, че костите му изпотрошили и той съвсем загубил здравето си. Тогава си помислил: „Слушай, момче, ще умреш! И да си бил халиф, покори се и се спаси!“

Ето че и майка му дошла да го навести и го заварила едва да диша от боя. Тя се разплакала, пристъпила към сина си, поздравила го, погледнала го дали е все както преди. Абул Хасан й отговорил на поздрава, тя се зарадвала, запитала го как се чувства, а той отговорил:

— Майчице, много ме е срам от тебе! Аз те бих и те оскърбих, никога по-рано такова нещо не съм правил! Моля те за прошка, а ти помоли и съседите да ми простят, че те унижих пред тях. Мамо, сигурно съм видял сън — Аллах да прокълне такива сънища и да прогони шейтана пред нас! Майчице, аз съм твоят син Абул Хасан! Но този сън, който ми се привидя… Кълна се в живота си, бях толкова уверен, че това е истина! Не знам… Всичко ми се обърка в главата, но онова, което е писано да стане — то непременно става! Сега ти казвам: Това е сън! Аз не съм емир на правоверните, а твоят син Абул Хасан, който винаги, и преди, и сега, е длъжен да те почита!

Огромна радост обхванала майката и тя заговорила:

— Синко, всевеликият Аллах чу молитвите ми и ти прати изцеление! Благодаря му, чедо, че те избави от капаните на шейтана! Онзи чуждоземен търговец, който нощува при тебе през нощта, когато ти се случи това… Нали ти му нареди, като излезе, да затвори вратата! А той си заминал и оставил вратата отворена! И ето че Иблис — Аллах да го посрами! — е влязъл при тебе и те е вкарал в беда! Нека Аллах го прокълне за нашите мъки!

— Майко! — заговорил Абул Хасан. — Ти си напълно права! Да, за бога, причината, че си загубих ума, е този търговец, който е оставил вратата отворена, макар че аз го посъветвах да я затвори, когато излиза! Но при нас в Багдад се знае: Иблис идва тъдява преди всичко от Мосул! И види ли, че нечия врата е отворена — хоп! — влиза в нея, за да донесе беда на хората в къщата, както донесе и на мене! Сега твърдо знам, че съм Абул Хасан, че ти си моята майка, че съм плът от твоята плът! Моля те, за бога, майчице, избави ме от тези мъчения! Ако до утре остана тук, ще умра и ти ще останеш без син!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Абул Хасан от радост едва не загубила ум. Тя веднага отишла при началника на лудницата и му казала, че нейният син е дошъл на себе си и се е избавил от лудостта. Началникът сам проверил Абул Хасан, разбрал, че той наистина си е възвърнал разума, пуснал го от лудницата, предал го на майка му, тя го взела и двамата се прибрали у дома. Там Абул Хасан поживял известно време, без да излиза навън, защото се срамувал и смущавал, а и трябвало да се поправи и да върне здравето си.

Минали няколко дни, стегнала се душата на Абул Хасан, омръзнало му от сутрин до вечер да седи сам у дома. Решил да възстанови предишния навик и всеки ден да кани при себе си по някой чужденец. Разтребил стаята, подредил плодове и цветя, приготвил изискани гозби, прецедил вино, подредил трапезата и излязъл да потърси сътрапезник чужденец, за да попируват двамата. Стигнал до градските порти, поседнал да изчака и по волята на съдбата се случило така, че през портата влязъл халифът, преоблечен, както му е обичаят. Когато го видял, Абул Хасан си помислил: „Правилно съм се опасявал — ето го проклетия търговец, който ме омагьоса!“ А халифът, щом го забелязал, пристъпил към него. Бил чувал, че Абул Хасан е откачил и че е в лудницата, знаел как го измъчвали, но нали обичал шегите и остроумието, пристъпил към него веднага щом го зърнал. Абул Хасан станал и понечил да се скрие, но халифът тръгнал след него и възкликнал:

— За бога, Абул Хасан, братко, ти ли си? Заклевам те във всевеликия Аллах, почакай, нека се поздравим и целунем, отдавна не съм те виждал, скъпи приятелю, кълна се в Аллаха, стана ми скучно за тебе!

Намръщил се Абул Хасан и възкликнал:

— Да, аз съм Абул Хасан, но защо съм ти нужен? Върви си по пътя! Не ми трябваш нито ти, нито поздравите ти!

— Скъпи мой, Абул Хасан! — заговорил халифът. — Ти си човек възпитан, пък толкова бързо си ме забравил! Ти ми оказа и благодеяние, винаги ще съм ти благодарен! Друг приятел ли си намери?

— Минавай и се махай! — изръмжал Абул Хасан. — Нито те познавам, нито ти искам да ме познаваш!

Халифът не се разсърдил, пък и знаел, че Абул Хасан е дал клетва да не угощава през живота си един и същ чужденец два пъти…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът заговорил на Абул Хасан:

— Скъпи мой, Абул Хасан! Не мислех, че веднага ще ме забравиш — нали се разделихме неотдавна! Но с тебе, мой приятел и сътрапезник, сигурно се е случило нещо, щом се криеш от мене и отричаш, че се познаваме! Аз предлагах на твоя милост — ако имаш някакво желание, нужда, която не успяваш да изпълниш — да ми направиш честта да ги изпълня! Нищо не пропуснах, а ти ме кориш и ругаеш!

— Я остави това „твоя милост“, „твоя милост“! — завикал Абул Хасан. — Никакви милости и благодеяния не си ми правил, няма между нас дружба, защото ти си син на греха! Ти позволи на хората да ме вържат и да ме затворят при лудите! Върви си по пътя, за бога, не ме ядосвай, не ме заставяй да си спомням какво ми се случи заради тебе!

— О, братко Абул Хасан, не мислех, че сърцето ти е толкова неблагодарно! — казал халифът. — Мислех те за добър човек, че дружбата ти е честна, а душата — откровена! Та нали се разделихме с добро! Моля те, бъди великодушен, нека и тази вечер се насладя на твоето приятелство, да се повеселим заедно! За бога, Абул Хасан, когато те виждам, забравям за грижите си! И щом Аллах ми оказа милост да те видя отново, бъди добър и ми позволи довечера пак да се насладя на твоята любезност! Каквото и да е било, дойдох сега от моя град само за да те видя, за нищо друго!

— Кълна се в Аллаха! — възкликнал Абул Хасан. — Малко ли ми бе онова, което ми се случи заради тебе, че и да те каня отново! Казано е: „Удряй по своя барабан и свири със своята свирка!“ Върви си по пътя! Стига ми, че заради тебе ме направиха веднъж на откачен. Не, втори път не ми се полудява!

— Скъпи мой, приятелю мой, братко, любими Абул Хасан! — заговорил халифът. — Не съм очаквал, че ще ме прогониш! Защо ме ругаеш с такива горчиви думи? Не мислех, че така ще се отнесеш с мене! За бога, разкажи ми какво ти се е случило! Ако наистина съм съгрешил, поне ми кажи в какво! Пък и заслужавам прошка! Знаеш, че те обичам и че ти желая всичко най-добро!

Чисто било сърцето на Абул Хасан, без всякакви задни мисли, затова той проявил дружелюбие и рекъл:

— Приятелю! Тъй като си чужденец, прощавам ти, седни тук до мене и ще ти разкажа какво ми се случи. Тогава ще разбереш дали наистина имам право да ти се сърдя или не! — и той разказал на халифа всичко, което му се било случило. А халифът не можел да сдържи смеха си. Тогава Абул Хасан му рекъл: — Не ти ли стига онова, което изтърпях заради тебе, та сега в лицето ми се смееш! Сигурно си мислиш, че се шегувам! Я ме виж на какъв хал съм, за да видиш колко истина има в думите ми и колко лошотии си ми сторил! — той оголил корема и бедрата си и показал на халифа следите от раните от побоите и мъченията.

Халифът разбрал, че е нанесъл вреда на този човек и че шегата, която си бил направил с него, му е донесла безброй беди. Той прегърнал Абул Хасан, целунал го и възкликнал:

— Хвала на Аллаха, Абул Хасан, че си останал здрав и жив! Не знаех, че това ще ти се случи заради отворената врата! Аллах да накаже Иблис, че ме накара да я забравя отворена! Да отидем в дома ти, скъпи мой, и ако Творецът ми даде власт, ще ти помогна да забравиш всички беди, които са ти се случили заради мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Абул Хасан видял как халифът го моли за прошка, той, макар че бил давал клетва да не гощава чуждоземец два пъти, отстъпил пред ласкавите му думи и му казал:

— Слушай, приятелю! Аз ще те угостя довечера, но при едно условие: на сутринта, когато излизаш, затвори вратата шейтанът да не се върне при мене и да не направи както предишния път!

— Бъди спокоен, Абул Хасан! — отговорил халифът. — Кълна се в Аллаха, от мене само добро ще видиш и ще забравиш всички беди, които си изтърпял заради мене!

— Аллах да умножи благата ти! — отговорил Абул Хасан. — Нищо не те моля, само затвори след себе си вратата! Но сега аз ти простих всичко, каквото направи с мене! С удоволствие тази вечер ще постоя с тебе, ще предложа на твоя милост месо, вино и хляб, само да не ме излъжеш сутринта и да оставиш вратата отворена!

Тръгнал си Абул Хасан към къщи, а преоблеченият като мосулски търговец халиф тръгнал след него. Масрур крачел подире им. Оказало се, че майката на Абул Хасан вече била донесла камфоровата свещ и я била запалила. Абул Хасан, халифът и робът Масрур влезли, Абул Хасан и халифът седнали и се заговорили, докато не сложили трапезата за вечеря. Яли те, докато се наситили. После майката на Абул Хасан прибрала трапезата и сложила плодове, сладкиши, шише с вино, чаши. Абул Хасан напълнил чаша, изпил я, напълнил я пак и я подал на халифа. Така те пили, докато виното не кипнало в главите им, Абул Хасан се поопил и когато халифът забелязал, че главата на приятеля му не е наред, запитал:

— Кажи ми, Абул Хасан, нима през целия си живот не си се влюбвал в някоя мома или жена?

— Кълна се в Аллаха, гостенино — отговорил Абул Хасан, — никога през живота си не съм мислил за жени! Само съм искал добре да похапна, да попийна и да се повеселя с добри хора, които, както и аз, обичат да се шегуват и не пропущат случай да опразнят някое шише! Ето я чашата, тя е моята възлюблена — пък каква полза въобще има от жените? Я да оставим този разговор, че ни пречи да обърнем внимание на виното!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан пак напълнил чашата, изпил я, напълнил я отново, подал я на халифа и рекъл:

— Вземи, пий, нека се повеселим с това шише!

— О, Абул Хасан — заговорил халифът. — В думите ми няма ни капка подигравка, това са неща от бога дадени! Мъжа все го дърпа към жената, а ако до него има хубаво момиче, му става по-приятно и по-весело! Заклевам те в живота си, кажи ми наистина никога ли не си обичал някоя жена!

— За бога, гостенино, няма да скрия от тебе! — казал Абул Хасан. — Когато с мене се случи онази работа и Иблис ме направи халиф, аз видях около себе си много наложници и сред тях една девойка, чиято хубост и красота вземат ума на всеки! Тя свиреше на уд и пееше така, че отне ума ми! Разбира се, всичко това са сънища, но ако тази девойка я има, бих се оженил за нея и бих сметнал, че съм достигнал висше благо! Само да бе чул гласа й, да бе видял лицето й, ти би полудял повече от мене! Ако все пак допуснем, че се намери такава, тя би била само в дома на халифа или у някой като Джаафар, везира му, или у някой царски сановник, който не знае броя на златото и среброто в ковчежетата си. А аз, загубеният гуляйджия, откъде да я взема? Затова пък си имам шишето. Хайде да оставим този разговор и най-добре ще е да му пийнем!

Абул Хасан напълнил чашата, изпил я, напълнил я отново, подал я на халифа и той му казал:

— За бога, мъчно ми е за тебе, приятелю Абул Хасан! Губиш си младостта, живееш си така, без млада жена и сигурно ще си умреш като дервиш!

— Гостенино! — отговорил Абул Хасан. — Най-добре е да се живее спокойно и безгрижно! Виждаш колко добре си живея и другарувам с това шише! Нима ще е по-добре, ако си взема жена, която няма да ми хареса или ще се окаже пакостна и с лош нрав? Тогава ще започна да се кая, но нищо вече няма да ми помогне!

Двамата пирували и разговаряли до полунощ, а когато забелязал, че на Абул Хасан му се доспало, халифът му казал:

— Ти си син на достойни хора и искаш да вземеш за жена хубава и благородна девойка! Но дай ми срок и ако е пожелал Аллах, ще те оженя по-добре, отколкото ти сам искаш! — той поел шишето с виното, напълнил чашата, сипал скришом в нея омайно биле и я подал на Абул Хасан: — Вземи, братко Абул Хасан, изпий тази чаша за здраве и в името на любовта към онази, която си видял насън и си обикнал! Нека Аллах да ти я изпрати и да живееш с нея цял живот в щастие и веселие!

— Щом така говориш — казал Абул Хасан, като взел чашата, — ще пия за нейно здраве, гостенино, защото аз, кълна се в живота си, много я обичам! От уважение към тебе ще пия за любовта си към нея!

Изпил Абул Хасан чашата и заспал като мъртъв. Халифът наредил на Масрур да го вземе на гръб, затворил вратата и тръгнали към двореца. Масрур го оставил в същата стая, където Абул Хасан бил, когато бил халиф. Халифът наредил да го съблекат, да го облекат в халифски одежди и да го сложат в постелята. Наредил на всички неволници и наложници, евнуси и слуги да обслужват Абул Хасан както предишния път, сякаш е халиф.

— Утре сутринта събуди първо мене, преди да правите каквото и да е, и преди да се събуди Абул Хасан! — наредил той на главния евнух…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта, когато зората зазорила, всички се приготвили да обслужват Абул Хасан. Главният евнух събудил халифа, а всички робини, наложници, евнуси и храненици се събрали при постелята на Абул Хасан. Насядали наоколо неволниците с музикалните инструменти и певиците с прекрасни гласове. Халифът се спотаил на скришно място, за да гледа какво ще прави Абул Хасан. След малко го поръсили с розова вода против омайното биле, той се събудил и кихнал. В същия миг засвирила музиката, запели певиците и Абул Хасан замръзнал, ококорил се и видял предишните неволници и наложници, всички стояли пред него с почит и уважение, готови да му служат. Познал ги, заоглеждал стаята, познал и нея. Въртял глава наляво-надясно, повтаряйки си: „Що за дивотия!“ Изкрещял от ужас и ухапал пръстите си така, че едва не ги откъснал, и възкликнал:

— „Няма сила и воля освен у всевишния всевелик Аллах! Върнахме се към предишната история! Остава само да ме затворят пак при откачените! Защити ме, Господи, спаси ме от тази беда! Още не са зараснали раните от мъченията и побоите! Причина за всичко това е пак онзи проклет търговец — мосулецът! Обеща ми, проклетникът, да затвори вратата, но сигурно пак я е оставил отворена! Той иска да замъти главата ми, да смути разсъдъка ми! Три пъти бъди проклет, мосулецо! Идваш при мене в Багдад като търговец, а сам си шейтан, син на Иблис! Иблис идва в Багдад винаги само от Мосул, за да размъти разсъдъка на хората с проклетите си сънища! Аллах, накажи проклетия търговец, който ми гостува! Кълнеш се, о, най-долна твар, че ще затвориш вратата, а я оставяш отворена! Ти наистина си шейтан! Вчера ти ми се закле с името на Аллаха, че ще затвориш вратата, и не си я затворил! Вярно ми говори майка ми — всичко, което ми се случи в последно време, бе заради този най-проклет търговец!“

Слушал халифът как Абул Хасан говори сам на себе си, и се превивал от смях — нали точно това искал! А Абул Хасан пак се заоглеждал насам-натам, оглеждал тълпата от наложници, робини и слуги и видял сред тях именно девойката, за която бил разказал на халифа. Щом я зърнал, той призовал Аллах на помощ и възкликнал:

— „Няма сила и мощ освен у всевишния Аллах!“ Проклетнико, аз ще се скрия под завивката и ще остана там, докато не изчезнеш от очите ми! — покрил главата си със завивката и рекъл: — Този проклетник се е върнал при мене, защото виждам същото като предишния път! — после затворил очи и рекъл: — Аллах, на теб се уповавам в беда!

Но неволниците не го оставили на мира. Една от тях — на име Якутат ал-Калб — приседнала при възглавието му и му прошепнала:

— Владетелю наш, емир на правоверните, наместник на бога на световете, не спи повече, късно стана! Стани, измий се и се помоли, както ти е обичаят!

— Лъжеш, проклетнице! — креснал Абул Хасан. — Моето име не е емир на правоверните, моето име е Абул Хасан и аз не съм халиф! Уповавам се на всевишния Аллах за помощ против тебе, шейтан! Аз съм Абул Хасан! Ти искаш пак да ме пратиш в лудницата!

А халифът се смеел така, че едва не паднал в несвяст. Абул Хасан надигнал глава и видял неволницата Якутат ал-Калб, тя повторила предишната песен със същите думи и рекла:

— О, емир на правоверните, застави се да станеш, че слънцето се вдигна високо!

— Ти кого наричаш емир на правоверните? — запитал Абул Хасан.

— Твое величество е емир на правоверните! — отговорила тя. — Аз съм твоята неволница Якутат ал-Калб и мое задължение е да те вдигам от сън!

— За бога, красавица на красавиците, кажи ми кого наричаш емир на правоверните? — запитал Абул Хасан.

— Аз наричам емир на правоверните твое величество — отговорила неволницата, — защото ти си наместник на пратеника на Аллаха, Аллах да го благослови и приветства, владетеля на света от Машрика до Магриба и защитник на мюсюлманите!

— Сигурен съм, че грешиш! — възкликнал Абул Хасан.

— Опомни се, емир на правоверните! — възкликнала неволницата. — Кой освен тебе може да е халиф?

— Помогни ми, боже! — викнал Абул Хасан. — Аз се казвам Абул Хасан и не съм емир на правоверните!

— О, наместник на Аллаха, ти сигурно бълнуваш или се шегуваш, за да ни се надсмееш! — рекла неволницата. — Отвори очи и виж твоите роби, неволници и наложници! Снощи сънят те събори в тази стая, ти заспа и ние не искахме да те вдигаме и да те тревожим, като те местим в постелята ти! Решихме да преспим до коленете ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че накрая Абул Хасан отворил очи и извикал на Якутат ал-Калб:

— Ти си лъжкиня! Всичко това не е истина! Виждам и познавам себе си, аз съм Абул Хасан, не съм нито халиф, нито емир на правоверните!

— Кой е този Абул Хасан? — запитала неволницата. — Ти бълнуваш! Ти си емирът на правоверните Харун ар-Рашид, наместникът на Аллаха!

Абул Хасан пак започнал да си търка очите, умът му се объркал, не знаел какво да мисли. Обаче все пак решил, че това не е истина, а капан от шейтана.

А халифът гледал, слушал и се превивал от смях.

Абул Хасан затворил очи и се престорил на заспал, а Якутат ал-Калб му рекла:

— О, емир на правоверните, ние изпълнихме задължението си. Обаче диванът е пълен с везири, емири и царски сановници, всички чакат твое величество да каже волята си по държавните дела! Никой не може да заеме мястото на емира на правоверните!

Така неволницата заставила Абул Хасан да се изправи. Той поискал да поговори, да поразпита, но музиката и песните били толкова гръмки, че никой не чувал думите му. Той повикал с пръст Хабл ал-Лулу и Наджмат ас-Субх, защото седели почти до него, те се навели и той запитал:

— За бога, не лъжете и ми кажете истината! Кой съм аз?

— О, емир на правоверните, ти явно ни се присмиваш с такъв въпрос! — отговорила Наджмат ас-Субх. — Нима твое величество не знае, че е емир на правоверните? Ако не ни се присмиваш, като говориш така, значи виждаш сън, защото тази нощ спа по-дълго от обикновено! Не, не, сигурно ни се присмиваш! Спомни си, че вчера, когато влезе в дивана, ти нареди на валията да помъчи имама и четиримата старци пазачи в някаква махала! Ти нареди на своя везир Джаафар да вземе и кесия с петстотин динара и да ги даде на някаква старица на име Умм Абул Хасан в тази махала! А ти забрави ли как снощи седна, как ни сложи до себе си, как пи вино от ръцете ни, как ни напои всичките, а после заспа в тази стая. За целия си живот ти не си спал такъв дълбок сън! Виж, нямаш сили дори да отвориш очи!

Дошъл и главният евнух и казал:

— О, емир на правоверните, ако наместникът на Аллаха благоволи, дошло е време за молитва!

А Абул Хасан само клател глава, мислел на глас и говорел:

— Да, да, прави сте, аз съм емирът на правоверните! А, не, моля, за бога, вече не ми се ходи в лудницата!… Да, господине, прав си, аз съм емирът на правоверните!… Кълна се в Аллаха, това са си измислици! Аз си зная кой съм, а вие ме мамите! Сега вие пак искате да ме подлудите както преди! Вие сте лъжци и измамници! Мъчно ми е за вас, как можете да правите това с такава благородна външност, с такава хубост и красота! Ако бяхте чули и видели какво ми се случи тогава, как ме оскърбяваха и ругаеха, нямаше сега да постъпвате така с мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Наджмат ас-Субх казала на Абул Хасан:

— Кълна се в Аллаха, о, емир на правоверните, че ти от вчера не си излизал от тук, а заспа дълбоко и това те е заставило да виждаш подобни сънища! От вчера не си излизал от покоите си!

Абул Хасан се смутил, замислил се. Той вече не знаел на кое да вярва. Изправил се, оголил тялото си, видял белезите от побоищата и възкликнал:

— Гледайте, божи твари! Вие казвате: „Това ти се е случило насън!“ Не, аз не съм емир на правоверните, аз съм Абул Хасан! Ето белезите от мъченията в лудницата, те още ме болят! Затова не ми се сърдете, като казвам, че лъжете! А ако това ми се е случило насън, то е било чудо на чудесата, защото аз много добре си го знам, че бе наяве! — после викнал на момчето слуга, което стояло до него: — Ухапи ме за ухото, но по-силничко, та да видя спя ли, или бодърствам!

Момчето налапало ухото му в зъбите си и така го стиснало, че от силната болка Абул Хасан изкрещял така, че всички в двореца чули крясъка му. Неволниците ударили по струните и запели. Абул Хасан съвсем загубил ума и дума, ударил по халифската чалма на главата си, смъкнал я, съблякъл халифските дрехи и като останал по една долна риза и по бели гащи, скочил да поиграе с Наджмат ас-Субх, Якутат ал-Калб и Хабл ал-Лулу, които много харесал.

Когато видял какво прави Абул Хасан, халифът се разсмял, приповдигнал завесата да види отново Абул Хасан, но се изплашил да не би от толкова смях да му стане нещо, показал глава иззад завесата и викнал на Абул Хасан, като не преставал да се смее:

— Ей, Абул Хасан, Абул Хасан, ще ме умориш от смях!

Когато чули гласа на халифа, неволниците спрели да пеят и свирят, замълчали и послушно сложили ръце на гърди. Абул Хасан също замълчал, за да чуе чий е този глас. Обърнал се и видял халифа. Начаса проумял кой стои пред него, че именно той, преоблечен като мосулски търговец, е прекарал две нощи в дома му. Разбрал, че не спи, че всичко, което му се е случило, си е чиста истина, че това не е сън, а халифски измислици. Обърнал се сърдито към халифа и рекъл:

— Така значи, мосулският търговец! Сега ми казваш, че съм искал да те уморя от смях! Но нали ти си виновен за това, че вдигнах ръка срещу майка си, и ако не бяха съседите, тя можеше и да не е между живите! Ти си виновен, че ме затвориха в лудницата и ме измъчваха без жал, така че и сега усещам болката! Ти и днес пожела пак да изпитам същите мъчения! Направи ме на луд и стори така, че да се изпокарам със съседите си и напълно да се опозоря!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът седнал до Абул Хасан и казал:

— Да, Абул Хасан, ти казваш истината! Аз ти причиних тези нещастия, но призовавайки за свидетел всевишния Аллах, аз ще те възнаградя така, че всичко ще забравиш! — и той наредил да му дадат богати дрехи, подходящи на неговото достойнство, наредил на неволниците да го облекат, после рекъл: — Абул Хасан, искай от мене каквото щеш!

— О, емир на правоверните! — казал Абул Хасан. — Заклевам те пред всевеликия Аллах, кажи ми с какво съм съгрешил пред тебе, че ми развали разума и ми обърка главата? Кажи ми защо ме обърка да не знам кой съм — един ден халиф, един месец луд, два дена Абул Хасан!

Засмял се халифът на думите му и отговорил:

— Абул Хасан, аз имам навик от време на време да се преобличам и да се разхождам, особено нощем, да видя как върви животът в Багдад, какви ги вършат шейховете из махалите, как живеят хората из покрайнините. Онзи ден те срещнах при градските порти и ти ме покани да вечерям в твоя дом! Там аз те запитах какво би пожелал, а ти ми отговори, че искаш да станеш халиф за един ден, не повече, за да отмъстиш на имама и на четиримата пазачи в махалата. Реших, че причината е справедлива, и се съгласих да се позабавлявам, като ти даря онова, което молиш. По случайност носех със себе си омайно биле, сипах ти го в чашата, ти го изпи и заспа. По моя воля Масрур те доведе тук. Ти преживя цял ден като халиф, отмъсти на враговете си, неволницата те приспа с друго омайно биле, ти заспа, робът те отнесе обратно и аз му наредих да остави вратата отворена! Когато минах край тебе втори път и те поздравих, ти ми разказа какво ти се е случило, аз се натъжих, особено като видях по тялото ти белезите от побоищата, затуй реших да те възнаградя. Сега моля те, Абул Хасан, поискай каквото ти е на сърце!

— О, емир на правоверните! — заговорил Абул Хасан. — Кълна се пред твоя милост, всичко, което ми се случи, колкото и непоносимо да бе, вече е забравено, щом вече знам, че нашият владетел, емирът на правоверните, го е направил, за да се посмее с мене и да му се отпусне душата! Колкото до даровете, богатството и алчността винаги са ми били чужди, но щом твое величество милостиво ми разреши да моля всичко, което ми се иска, аз не желая пари и богатства, искам само да бъда близо до нашия владетел, емира на правоверните, да му служа и да бъда постоянен негов сътрапезник. Това са ми желанията!

— Кълна се във всевишния Аллах — възкликнал Харун ар-Рашид, — щом само това е молбата ти, ти се издигна в очите ми и сега те обичам повече, отколкото преди! — той наредил да се отдели в двореца стая за Абул Хасан, постлана с копринени килими и атлазени покривки. А за разходите му халифът му рекъл: — Слушай, Абул Хасан, искам да ти определя плата, но не искам да ти я дава хазнадарят. Не, ще ти ги давам сам, от моята ръка, както баща дава на сина си!

Абул Хасан целунал земята пред нозете му и пожелал на халифа дълъг живот и вечна слава. После отишъл при майка си, разказал й всичко, което му се било случило, обяснил й, че това не е било нито сън, нито бълнуване, нито Иблис, а че всичко наистина се било случило. Събрали се и съседите, той им разказал как е било, че всичко това му е разказал лично халифът, и накрая рекъл:

— Виждате, че съм говорил истината, а вие ме сметнахте за луд и толкова ме измъчвахте! Голям грях извършихте над мене!

И тръгнал сред хората разказът за Абул Хасан, как станал халиф за един ден. А той се върнал в двореца и заживял край халифа. Емирът на правоверните много го обикнал, защото бил весел човек и шегаджия и можел да развесели дори скала…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че любовта и щедростта на халифа към Абул Хасан растели ден след ден. Той започнал да го взема на всичките си срещи. Дори когато отивал при госпожа Зубейда, неговата братовчедка и съпруга, пращал да го викнат. Разказал на жена си Зубейда всичко, което се било случило с Абул Хасан, а тя много се смяла. Един ден казала на халифа:

— О, емир на правоверните, виждам, че не се грижиш достатъчно за Абул Хасан! Всеки път, като дойде при мене, той не откъсва поглед от моята неволница Наджмат ас-Субх. Струва ми се, че й е отдал сърцето си и иска да се ожени за нея!

— Възможно е да не си твърде далеч от истината! — казал халифът. — И той има право, защото аз му обещах да му дам за жена тази или всяка друга девойка, която си е харесал през нощта на своето халифство. Обещах онази, която му е на сърцето, и трябва непременно да изпълня обещанието си. Но ти бе така добра, че ми напомни — трябва да го оженим! Щом казваш, че си е харесал Наджмат ас-Субх, непременно ще го оженя за нея! Но трябва да сме сигурни, че точно тя му е на сърцето, а също и дали и нея я влече към него!

Този разговор станал в присъствието на Абул Хасан, който го чул целия, и когато халифът свършил, той се изправил, поклонил се, целунал земята пред халифа и съпругата му, поблагодарил им за голямата милост и рекъл:

— Щом емирът на правоверните ми оказва милост и госпожа Зубейда ми отстъпва неволницата си Наджмат ас-Субх, ще кажа, че я обичам от цяло сърце, но не знам дали и нея я влече към мене!

Изпратили да доведат девойката и я запитали харесва ли Абул Хасан. Пък тя не отговорила, само се усмихнала, засмяла се и лицето й така пламнало от срам, че станало алено като кръв и халифът и госпожата разбрали, че Абул Хасан й харесва. Тогава халифът наредил да се готвят за сватба.

Така и направили. Вдигнала се в двореца голяма сватба. Госпожа Зубейда щедро надарила Наджмат ас-Субх, дала й много злато и скъпоценности. А халифът натоварил Абул Хасан с купища пари. Събрали се прислужничките, взели Наджмат ас-Субх, украсили я и я отвели при ложето на Абул Хасан с пищно шествие, с песни, музика и танци. После Абул Хасан влязъл при съпругата си, отнел моминството й, а тя била много щастлива. Заживели двамата заедно от хубаво по-хубаво, весели и доволни. Когато хапвала с мъжа си, Наджмат ас-Субх вземала уда и пеела. Двамата толкова се обичали, че едва не политвали от щастие, като се гледали един друг…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан и Наджмат ас-Субх живели в доволство известно време, но и правели големи разходи, без да мислят за последствията, докато един ден парите им свършили. Останали с празни ръце, без нито един дирхам. Абул Хасан си спомнил думите на халифа: „Ще вземаш парите си от ръцете ми!“ Решил отначало да отиде и да го помоли за малко пари, но после се замислил и си казал: „Ами ако халифът си спомни колко ми е дал, нали ще му стане мъчно заради моето прахосничество!“ Побоял се Абул Хасан, досрамяло го да отиде при халифа и да го помоли. И Наджмат ас-Субх се притеснила и я било срам да помоли нещо от госпожа Зубейда. Тогава Абул Хасан й казал:

— Звездичке моя, нито аз мога да помоля халифа за пари, нито пък ти да се обърнеш към госпожа Зубейда. Вярно е, че халифът ми казваше: „Идвай всеки път, когато ти дотрябват пари, моли мене, а не хазнадаря!“ Но аз се боя, срам ме е да не си помисли: „Толкова пари му дадох и за късо време той е успял да ги похарчи!“

— И аз си помислих същото — казала Наджмат ас-Субх. — Боя се, че ако отида при госпожа Зубейда, тя ще каже: „Нима успя да пръснеш всичко, което ти дадох?“

— Слушай! — заговорил Абул Хасан. — Щом ни е трудно да ги молим, аз измислих една нелоша хитрина, една забавна шегичка, която ще ни помогне да получим пари от тях без срам и смущение! Но ти трябва да ми помогнеш да свърша тази работа!

— Винаги съм на твоите услуги, Абул Хасан! — възкликнала невестата. — Пази боже, да не те послушам за нещо!

— Много добре! — възкликнал Абул Хасан. — Виж каква шега съм измислил! Умри отначало ти, после и аз ще умра, всеки ще си умира по реда по смешен и забавен начин. Такава игричка ще развесели халифа и госпожа Зубейда и ще ни донесе пари!

— Слушай, Абул Хасан — възразила Наджмат ас-Субх. — Аз ти се подчинявам във всичко, но чак пък смърт — това е невъзможно! Щом искаш да умираш, умирай си, макар че на мен ще ми бъде много мъчно, но на мен не ми се мре!

— Твоят ум е женски, а на вас жените все нещо ви липсва в ума! — възкликнал Абул Хасан. — Затова не ти връзвам кусур! Горко ти! Какво помисли — че наистина ще умираме? Да не смяташ, че ще искам да се самоубиваме? Хитростта, която измислих, е друга! Слушай да ти кажа как ще скалъпя тази голяма шега и забавна хитрост!

— Щом е игра, в която няма смърт, аз съм на услугите ти! — рекла тя. — Не мисли, че съм се отказала да умирам, защото смятам себе си за по-добра от тебе! Пази боже! Но животът е скъп и ми домъчня, като чух, че искаш да умираш!

— Няма нужда от много приказки! — разпоредил се Абул Хасан. — Ще ти кажа какво мисля да направя! Аз ще легна тук, посред стаята, ти донеси голяма завивка, увий ме в нея, покрий ми лицето с кърпа и ме обърни към киблата, сякаш съм умрял. Като свършиш тази работа, облечи си някаква стара кърпена дреха, иди с плач при госпожа Зубейда, удряй се по лицето, късай си дрехите, кажи й, че съм умрял. Като чуе това, тя ще ти даде много пари за погребението и парче златоткан плат, за да го постелят на носилката с тялото ми. Тогава ние ще имаме парички, а ти ще имаш и прекрасна дреха вместо старата, която ще си разкъсала!

— За бога, много хитро си го измислил! — възкликнала Наджмат ас-Субх…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абул Хасан се проснал посред стаята и се престорил на умрял. Наджмат ас-Субх го увила в постелката и направила онова, което той й повелил. После облякла траурни дрехи, разпуснала косите си, заразкъсвала дрехите си, заплакала и се завайкала. Така отишла при госпожа Зубейда. Когато видяла хала й, господарката й възкликнала:

— О, мъко моя, Наджмат ас-Субх! Какво се е случило?

— Горко ми, господарке, горко ми! — завикала Наджмат ас-Субх. — Ах, Абул Хасан, любими мой! Току-що ти се радвах, а ти умря и ме остави сама, нещастница! — и тя пак заплакала и заридала.

Зубейда много се натъжила, заоплаквала Абул Хасан, започнала да утешава Наджмат ас-Субх и да й говори:

— Дъще, от плач полза няма! Който е умрял, вече няма да се върне! За бога, така ми е тежко, ти не успя да му се нарадваш! А какъв добър човек беше — простодушен, забавен, веселяк, шегаджия! И за тебе пък ми е особено мъчно! Ти, нещастнице, не успя да му се насладиш изцяло! Но, дъще, каквото е отсъдено и писано, от него не можеш с никаква хитрост избяга! Стига си плакала!

И госпожа Зубейда се разпоредила на хазнадарката да даде на Наджмат ас-Субх хиляда златни динара за погребението на Абул Хасан и парче скъп копринен плат да покрият носилката. Наджмат ас-Субх взела парите и плата и си тръгнала. Върнала се при мъжа си и му разказала всичко. Изправил се Абул Хасан от доволен по-доволен и казал:

— Сега е твой ред! Лягай като мене и се престори на умряла!

Легнала Наджмат ас-Субх, Абул Хасан я увил с покривалото, обърнал й лицето към киблата и я нагласил така, сякаш е умряла, после взел една кърпичка и се запътил към халифа. По това време при него бил везирът Джаафар. Когато Абул Хасан влязъл с плач и рев, като се удрял по лицето, с разкъсани още преди това дрехи, халифът се зачудил на хала му и запитал:

— Какво е станало, Абул Хасан?

— О, емир на правоверните! — отговорил Абул Хасан. — Може ли да се случи нещо по-лошо, отколкото ми се случи? Нека твоят живот да бъде дълъг, предълъг, а не като на Наджмат ас-Субх, емир на правоверните! Ах, Наджмат ас-Субх, душице моя, не можах аз да се насладя до насита на щастието с тебе! Не, не знам какво й стана, емир на правоверните, та ей сега се гътна и умря!

И той пак заплакал. А халифът много се натъжил от тази новина, започнал да го утешава, везирът Джаафар — след него:

— Няма полза, Абул Хасан, да тъжиш и да се печалиш! Няма съмнение — който е умрял, няма да се върне! Така било отсъдено и писано, не можеш да избегнеш онова, което е речено в книгата на съдбата! Абе да не си й направил нещо, което не бива? Но ти си добро момче, не вярвам да си й сторил такова нещо!

— О, емир на правоверните! — възкликнал Абул Хасан. — Кълна се в живота си! Ти знаеш, че тя ми бе по-скъпа и от очите не само заради своята хубост, знания, благоразумие и ум, но и защото бе най-милата неволница на госпожа Зубейда, а и ти, емир на правоверните, много я обичаше! Кълна ти се, че я пазех повече от очите си!

Халифът наредил да му дадат кесия с хиляда златни динара, за да може да устрои тържествено погребение на жена си, дал му още хиляда динара за утешение и парче златоткан копринен плат, за да загърне покойницата. Абул Хасан целунал земята пред халифа, възхвалил го, взел парите и плата и се върнал радостен вкъщи. Там той разказал на младата си съпруга Наджмат ас-Субх за станалото и възкликнал:

— Виждаш ли колко съм хитър! Но, Наджмат ас-Субх, нашата игричка още не е свършила! Чакай да видиш какво още ще ти покажа!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Абул Хасан излязъл, халифът се обърнал към везира си Джаафар и рекъл:

— Джаафар, Зубейда обичаше неволницата си Наджмат ас-Субх и сега, като е узнала за смъртта й, сигурно плаче и ридае! Затова трябва да отидем при нея и да я утешим. Ела с мене да й поговорим! Ти ще кажеш нещо, аз ще кажа нещо, пък дано да разтопим тъгата й! Иди и разпусни дивана! Кажи им: „Халифът си има работа в двореца и днес диван няма да има!“

Отишъл везирът, разпуснал дивана и се върнал. Халифът пратил слугата си Масрур да види къде е госпожа Зубейда, после заедно с везира Джаафар влязъл в покоите й. Видял, че тя седи натъжена и сълзи текат по бузите й.

— Госпожо Зубейда! — заговорил той. — Знам защо си се натъжила, и затова дойдох при тебе с везира Джаафар да те утешим. За бога, много ми е мъчно за тебе, защото ти обичаше това момиче Наджмат ас-Субх и тя ти бе по-скъпа от всяка друга неволница. А тя, Аллах да я прости, бе любимка на всички! А още и на мен ми е мъчно за нещастния Абул Хасан, който не успя да й се нарадва до насита! Той плаче за нея като малко дете, току-що дойде при мене, ридаеше от тъжен по-тъжен. Няма полза, Зубейда, от плач и мъка! Който е умрял, умрял. Тая чаша всички ще я изпият! От онова, което ти е писано, не можеш да избягаш и ние няма да избягаме от смъртта!

Госпожа Зубейда чула тези думи на халифа, благодарила за любезните думи, но речта му я учудила и тя рекла:

— О, емир на правоверните, твоите думи съвсем ме объркаха! Но ти каза за моята неволница „Аллах да я прости“, сякаш е умряла и ти скърбиш заради мъката ми по нея! А аз тъжа за Абул Хасан, тъй като ти много го обичаше — нали ти ме запозна с него! А той, нещастният, Аллах да го прости, бе добър, весел и забавен човек, ние толкова време сме се забавлявали и развеселявали с него, неговите шеги отпускаха сърцата ни. Знам ти как обичаше Абул Хасан, и си казах: „Сигурно емирът на правоверните сега седи и тъжи за него!“ Нека животът ти бъде вечен, емир на правоверните, но не моята наложница е умряла! Сигурно твое величество нещо греши, когато казва, че е умряла моята неволница, а всъщност работата е точно обратната — умрял е Абул Хасан!

Когато чул тези думи, емирът на правоверните, макар и да бил тъжен, се разсмял.

— О, емир на правоверните! — възкликнала Зубейда. — Значи си дошъл да ми се подиграваш! Защото, кълна се във всевеликия Аллах, умрял е наистина Абул Хасан!

— Казано е в пословицата: „Женският ум е мъничък!“ — възкликнал на свой ред халифът. — Какво ще кажеш, Джаафар? Не видя ли ти с очите си, че Абул Хасан дойде при мене, като плачеше, и когато го запитахме за причината, той отговори: „Моята жена Наджмат ас-Субх умря!“

— Така е! — отговорил Джаафар, а халифът продължил:

— Не си права, Зубейда! Твоята неволница е умряла, а не Абул Хасан! Той току-що дойде при мене, аз му дадох хиляда динара и парче коприна, за да увие покойницата! Ти трябва да плачеш за своята неволница, която е умряла, защото много я обичаше и защото си я възпитавала като родна дъщеря! А Абул Хасан — не плачи за него, той си е жив и здрав!

— О, емир на правоверните! — рекла Зубейда. — Виждам, че продължаваш да се шегуваш! Ти много добре знаеш, че оплаквам именно Абул Хасан! Той си заслужава да плачем за него, защото ни забавляваше, веселеше сърцата ни и неговото присъствие ни беше приятно!

— Зубейда! — възкликнал халифът. — Кълна се в живота ти — а ти знаеш колко ми е скъп той!, — не Абул Хасан е умрял! Не се шегувам, истината ти казвам — починала е твоята неволница Наджмат ас-Субх!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че госпожа Зубейда много се обидила на халифа заради приказките му и рекла:

— Кълна се във всевеликия Аллах, о, емир на правоверните, че не моята неволница Наджмат ас-Субх е умряла! Ако ти бе малко позакъснял и не бе дошъл при мене, аз самата щях да ти пратя някой да те утешава за смъртта на Абул Хасан! Той е умрял, а моята неволница е жива! Наджмат ас-Субх току-що бе при мене! Тя дойде тъжна, косите й бяха разпуснати, падаха на раменете й, бе облечена в траурни дрехи заради смъртта на мъжа си Абул Хасан! Дадох й кесия с хиляда динара за утешение и достойно погребение на мъжа й! И тъгата, която си забелязал по лицето ми, бе за Абул Хасан!

Обидил се халифът и викнал:

— Драга Зубейда, друг път не си се инатила така и не си ме обвинявала в лъжа! Аз пък наистина ти казвам, че Абул Хасан току-що излезе от мене! И Джаафар беше там! Пък ти ми казваш, че бил умрял!

— Нека твое величество да не си въобразява, че ще повярвам в приказките му, че моята неволница Наджмат ас-Субх е умряла! — викнала и госпожа Зубейда. — Обратно, кълна се в Аллаха, всевишния и всевеликия, че е умрял Абул Хасан! Аллах да пази неволницата ми! Защо искаш да я умориш насила?

Още повече се разгневил халифът, викнал слугата си Масрур и му наредил:

— Иди в стаите на Абул Хасан и научи кой от двамата е умрял — той или Наджмат ас-Субх! Аз твърдо знам, че е умряла неволницата, но нека и госпожа Зубейда се увери и престане да се инати!

— Защото със сигурност знам, че е умрял Абул Хасан! — настояла на своето госпожа Зубейда.

— Ако думите ти са истина, ще ти дам всичко, което поискаш, пък ако ще и половината царство да е! — креснал халифът. — Хващам се на бас, че Абул Хасан е жив и здрав и че е умряла твоята храненица Наджмат ас-Субх!

— Аз също се хващам на бас, че любимката ми Наджмат ас-Субх си е жива из здрава и че е умрял именно Абдул Хасан! — възкликнала госпожа Зубейда.

— Добре, хайде на бас! — рекъл халифът. — Ако съм прав и Абул Хасан е жив, ще ти взема големия дворец! Ако пък ти си права и неволницата ти е жива и здрава, ще ти подаря двореца в градината Бустан ал-Хулд!

Халифът и госпожа Зубейда се съгласили на това условие, дали клетви и обети. През това време Абул Хасан скрито слушал какво става между тях. Когато халифът изпратил Масрур да види каква е работата, Абул Хасан побързал да сложи неволницата легнала посред стаята, завил я с покривалото, обърнал лицето й към киблата и започнал да плаче и да се бие по лицето. Заплакал евнухът заедно с него и рекъл:

— Наистина няма нищо по-лошо от женския инат!

— Защо говориш така, Масрур? — запитал Абул Хасан.

— На госпожа Зубейда й е станало нещо! — отговорил Масрур. — Тя спори с емира на правоверните, упорства и му казва, че ти си бил умрял, а Наджмат ас-Субх е жива и здрава, а моят господар, халифът, й казва: „Стига си се инатила! Абул Хасан току-що бе при мене и оплакваше жена си!“ А тя му отговаря: „Не, моята неволница е жива и здрава, а е умрял Абул Хасан!“ Емирът на правоверните се обиди на нейния инат и ме изпрати да видя кой от двама ви е умрял!

— О, Масрур, как бих искал да съм умрял вместо нея! — възкликнал Абул Хасан и заплакал, а Масрур го зауспокоявал:

— Ех, Абул Хасан, братко, утеши се, всички сме смъртни, а умрелите с плач няма да върнеш…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур се върнал при халифа и госпожа Зубейда и им разказал, че неволницата Наджмат ас-Субх е умряла, че Абул Хасан плаче до главата й.

— Хвала на Аллаха, Масрур — му казал халифът. — Ние спечелихме баса! Е, госпожо Зубейда, какво ще кажеш? Ще ми се инатиш ли още? Големият ти дворец е вече мой, така се договорихме!

— О, емир на правоверните! — възкликнала Зубейда. — Ти да не си мислиш, че си спечелил баса по свидетелството на един роб и лъжец? Как да повярвам на него, а не вярвам на очите си — нали току-що видях неволницата!

— Господарке! — възкликнал Масрур. — Кълна се в живота на емира на правоверните и в твоя живот, господарке, а ти знаеш, че той ми е по-скъп от всичко на света, че Наджмат ас-Субх е умряла, а Абул Хасан седи и плаче при нея!

— Проклетник! Дъно на казан! — завикала Зубейда. — Почакай, дебелобърнесто чудовище, ще видиш как ще те засрамя! — и тя захлопала с ръце. Събрали се всички неволници, които били при нея, когато Наджмат ас-Субх с плач съобщила, че Абул Хасан е умрял. — Кажете, кого утешавах аз и кой е умрял? — викнала тя.

— Ние видяхме как дойде Наджмат ас-Субх, която плачеше и казваше, че е умрял мъжът й Абул Хасан! — отговорили те.

— Проклетнико! — креснала Зубейда на Масрур. — Как така не можеш да отличиш живия от умрелия? Виж колко момичета разобличават лъжата ти!

— За бога, женският разум ту изчезва, ту се появява пак! — възкликнал халифът и се обърнал към жена си: — Този роб току-що дойде от Абул Хасан и видя, че неволницата е умряла. Той се закле в твоя и в моя живот, а знае, че ако даде лъжлива клетва, ще му отсека главата! А ти пак се инатиш и ми говориш, че Абул Хасан бил умрял!

— Ти сигурно си се договорил с твоя роб да ми възразява! — възкликнала Зубейда. — Но не мога да повярвам, че е умряла моята неволница — малко преди да дойдеш, тя бе тук и ми говореше, че мъжът й е умрял!

Извикала една от възрастните неволници и й наредила:

— Иди в двореца на Абул Хасан и виж кой от двамата е умрял — моята неволница Наджмат ас-Субх или Абул Хасан! И се връщай по-бързо да ми донесеш вестта!

А Абул Хасан чул целия разговор и веднага се престорил на умрял, а Наджмат ас-Субх започнала да го оплаква. Старата неволница видяла това и започнала да я утешава:

— Дъще, никой не може да избяга от смъртта! Но нека Аллах да прокълне евнуха Масрур! Той каза на халифа, че ти си умряла, а Абул Хасан е жив! И между емира на правоверните и съпругата му избухна кавга! Халифът твърди, че ти си умряла, госпожата твърди противното. Свадата стана голяма и Зубейда ме прати да видя каква е работата!

— Ах, защо не умрях аз вместо моя възлюблен Абул Хасан! — възкликнала неволницата.

Старата неволница излязла бързо и се радвала, че носи истинската новина. Когато Зубейда я видяла така радостна и засмяна, й рекла:

— Казвай какво видя? Кой от двамата е умрял?

— Кълна се в живота ти, господарке! — отговорила неволницата. — Аз видях, че Абул Хасан е умрял, той лежи на земята с лице, обърнато към киблата, очите му са покрити, а твоята неволница Наджмат ас-Субх седи и плаче над него!

Масрур чакал неволницата да донесе същата вест за това, което бил видял сам, и това да го оправдае пред госпожа Зубейда, но когато старицата се заклела в живота на емира на правоверните за онова, което била видяла, Зубейда се обърнала към него и креснала:

— Проклетнико, ти си се научил да лъжеш, за да угодиш на своя господар! Видя ли сега как си опозорен!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур се ядосал и викнал:

— Че аз с очите си видях, че Абул Хасан е жив! И емирът на правоверните го видя! Значи и двамата сме лъжци, така ли? Ха-ха! Владетелю, тази проклетница заслужава да й се отреже носът! Тя зъби няма хляб да яде, че откъде може да различи жив от умрял?

— Проклет роб такъв! — креснала и старицата. — Някой ти е залепил дебелите бърни да не казваш истината!

Хванал го яд халифа. И той се объркал в тази история — нали сам бил видял Абул Хасан жив и здрав, нали той бил дошъл при него, оплаквайки смъртта на жена си! А пък госпожа Зубейда била видяла всичко по друг начин! Тогава халифът рекъл на жена си:

— Излиза, че всички сме лъжци! Нищо друго не ни остава, освен да отидем заедно и да изясним истината!

— Ето, това е правилно решение! — възкликнала Зубейда.

Тръгнали всички, Масрур вървял пред тях, сякаш отвътре го изгаряло, и не се стърпявал да отвори вратата. Докато вървели, кавгата между него и старата неволница продължавала и двамата се хванали на бас, че ако е умрял Абул Хасан, той ще й даде парче златоткано платно, а ако е умряла Наджмат ас-Субх, тя ще му даде такова платно.

Когато Абул Хасан и жена му видели, че всички идват при тях, Наджмат ас-Субх рекла:

— Ти ни направи лъжци пред халифа! Аллах, спаси ни от тази беда!

— Не бой се! — рекъл той. — Който е успял да качи магаре на минаре, той ще успее и да го свали от там! Само слушай и прави каквото ти кажа! — бърз като мълния, той се престорил на умрял и й казал: — И ти като мене се престори на умряла, легни до мене, обърни се към киблата, покрий си лицето и прави това, което правя и аз!

Масрур отворил вратата, всички влезли и видели, че са умрели и двамата. Изтръпнали, объркали се, а Зубейда, завикала от мъка по своята неволница, занареждала:

— Вие непрестанно пророкувахте зло за моята неволница и я уморихте! Нещастницата е умряла от мъка по мъжа си!

— Това не е истина! — възразил халифът. — Как може да говориш такива работи? Абул Хасан е умрял от обич по Наджмат ас-Субх! Аз спечелих големия дворец, както се бяхме хванали на бас!

— Лъжливи са думите ти, истината не е с тебе! — възпротивила се Зубейда. — Абул Хасан е умрял първи, а моята неволница — след него от мъка и плач по мъжа си!

Така между халифа и жена му отново възникнал спор. Същата свада избухнала между Масрур и старата неволница и те без малко да се сбият. Така спорили и се препирали. Разсърдил се халифът, разгневил се, ярост изпълнила душата му, той пламнал и викнал:

— Кълна се в най-великото име на Аллах и в гроба на Абас! Ако се намери човек, който да ми каже истината, кой е умрял първи, аз ще му дам награда от две хиляди динара!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато чул клетвата на халифа, Абул Хасан с един скок скочил на крака, махнал савана от лицето си и викнал:

— Давай ми две хиляди динара, емир на правоверните! Аз умрях първи!

А Наджмат ас-Субх също скочила на крака, затичала се към своята господарка Зубейда и се хвърлила в обятията й. Когато видяла, че неволницата й е жива и здрава, възкликнала:

— Нещастнице, как ме огорчи и натъжи! Но, хвала на Аллаха, че не си умряла!

А халифът, като видял как и двамата скочили от смъртното ложе и как Абул Хасан протяга ръка да си получи двете хиляди, паднал на гръб от смях и заговорил:

— Абе, Абул Хасан, ти май искаш да ме умориш от смях със своите измишльотини! Не ти ли стига онова, което ми се случи по време на твоето халифство! Тогава едва не умрях от кикот! Ами и тази шега накрая ми изигра!

— О, емир на правоверните! — заговорил Абул Хасан. — Благостта и прошката са качества на благородните! Ще ти кажа какво ме застави да скалъпя тази шега. Знаеш, че по природа обичам веселията, забавите и наслажденията! А твое величество ми даде за жена Наджмат ас-Субх, която обича да се весели и забавлява повече и от мене! А за забави са нужни пари! И ето че днес, като пъхнах ръка в джоба си, тя излезе празна — нито дирхам не намерих там! Реших да устроя тази шега, като исках да ви разсмея, пък и да получа малко пари, без да се моля и да се смущавам!

Халифът и госпожа Зубейда така се разсмели, че загубили ум и разум, а халифът после дал на Абул Хасан двете хиляди динара, за които се бил заклел, че ще даде на онзи, който му каже кой пръв е умрял, а после му определил плата по хиляда динара на месец. И госпожа Зубейда дала на неволницата си хиляда динара. Така те живели дълго, весело и щастливо, народили им се деца, весели и шеговити като тях, докато накрая не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва, пък Аллах знае повече!…