Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Хасан златаря от Басра

Разправят също, че в древни времена в град Басра живял търговец. Той си имал две мъжки чеда и много пари. Умрял и оставил своето богатство на синовете си. Децата си разделили парите поравно, всеки взел своя дял. Отворили си дюкяни. Единият станал медникар, а другият — златар.

Един ден на пазара се появил персиец чужденец. Минал той пред дюкяна на момъка златар, който се казвал Хасан, погледнал изработките му, разгледал майсторлъка му и всичко му харесало. В същото време разглеждал някаква стара книга. Станало пладне, дюкянът се поизпразнил.

— Синко! — казал персиецът. — Ти нямаш баща, а аз си нямам син! Хубав си, сръчен си… Ала аз знам занаят, по-добър от който на света няма! Много хора са ме молили да ги науча, но така и не пожелах! Реших да науча тебе, да сложа стена между тебе и бедността и да си отдъхнеш от умората на този занаят покрай чука, наковалнята, въглищата и огъня!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан златарят запитал:

— И кога ще ме научиш, господарю?

— Утре ще дойда и пред очите ти ще превърна парче мед в чисто злато! — рекъл персиецът.

Хасан се прибрал при майка си, двамата се нахранили и изгубил ум и разум, той й разказал за персиеца.

— Ама ти как я мислиш тая, синко? — заговорила тя. — Пази се, не слушай хорски приказки, особено на персийци! Те са хашишчии, занимават се с алхимия и мамят хората!

— Майко! — рекъл Хасан. — Ние сме хора бедни! Дори да ни измами, няма какво да вземе от нас!

Замълчала разгневена майката. А синът й — сън не го хванал нея нощ.

Когато се съмнало, грабнал ключовете и отворил дюкяна. Ето че персиецът дошъл. Хасан понечил да целуне ръката му, но той я отдръпнал[1] и рекъл:

— Хасане, приготви тигела и нагласи меха!

Направил златарят каквото повелил персиецът, разпалил въглищата.

— Имаш ли мед? — запитал го той.

— Имам тук един счупен бакър!

Накарал го персиецът да разтрошиш бакъра на малки късчета, хвърлил ги в тигела и раздухал меха, да се стопят. После снел чалмата си, извадил от нея нещо увито в хартия и сипал в тигела колкото половин дирхам от него — то приличало на прах от жълт антимон. Тутакси в тигела всичко се превърнало в чисто злато. Учудил се Хасан от станалото, мислите му се объркали. Взел златния слитък, заобръщал го, взел пилата, остъргал го и се убедил, че е от чисто злато, при това от най-висока проба. Навел се да целуне отново ръката на персиеца, но той не му позволил, а казал:

— Занеси слитъка на пазара, продай го и не казвай никому нищо!

Отишъл Хасан на пазара, продал слитъка за петнайсет хиляди дирхама, прибрал се у дома си, разказал на майка си за станалото и добавил:

— Мамо, вече се научих как става тази работа!

— „Няма сила и воля освен у Аллах!“ — засмяла се тя и после горчиво замълчала.

С цялата си глупост Хасан взел една медна тръба, върнал се при персиеца, който го чакал в дюкяна, и я поставил пред него.

— Какво искаш да правиш с тази тръба, синко? — запитал той.

— Ще я разтопим и ще я превърнеш в златни слитъци! — отговорил Хасан, а персиецът се разсмял и рекъл:

— Ти да не си луд, че да изнасяш за продажба два слитъка в един и същ ден? Когато те науча на тази работа, ти не бива да я правиш повече от веднъж годишно — стига ти!

Момъкът разпалил огъня, хвърлил въглища в него и нагласил тигела. Викнал на персиеца:

— Научи ме как се прави това!

— На тебе май не ти достига ум! — разсмял се оня. — Никой не е научил този занаят в шумотевицата на улиците! Ако почнем да го правим тук, хората ще рекат, че се занимаваме с алхимия, властниците ще чуят и ще загубим главите си! Ако искаш да научиш занаята, трябва да дойдеш у дома!

Хасан затворил дюкяна и тръгнал с персиеца, но си спомнил думите на майка си и го обхванали съмнения. Спрял, навел глава към земята и помислил. Персиецът се усмихнал и рекъл:

— Аз гледам как да ти сторя добро, а ти си мислиш, че ще ти сторя зло! Ако се боиш, ще дойда в твоя дом и ще те уча там! Върви напред, води ме!

Тръгнал Хасан напред, персиецът — след него стигнали до къщата. Хасан казал на майка си за идването му. Тя поразтребила и излязла при съседките. Хасан го поканил да влезе, донесъл гозба от пазара, сложил я пред него и казал:

— Яж, господине, че да ни свързват хлябът и солта!

— Но едва ли някой знае как ще го накаже съдбата, ако наруши приятелството! — казал персиецът. — Аллах да те възнагради! С такъв като тебе лесно се става приятел! Готов съм и тайните си да покажа! Я ми донеси нещата!

Хасан не повярвал на ушите си, затичал се като жребче, пуснато напролет по поляните, отишъл в дюкяна, взел нещата, върнал се и ги поставил пред него. Измъкнал персиецът книжна кесийка и рекъл:

— Хасане, ако не те чувствах като роден син, нямаше да те науча на този занаят! Но от моя магически еликсир ми е останала само тази кесийка! Гледай добре как ще смесвам съставките, всичко ще правя пред тебе! На всеки десет ратла мед трябва да се слага по половин дирхам от това, което е в тази хартийка — тогава ще имаш десет ратла злато от най-висока проба. В тази кесия са останали три окии. Когато еликсирът се свърши, ще направя друг!

Хасан взел меден тас, разтрошил го, хвърлил парчетата в тигела, сложил една стиска от онова, което било в кесийката, нагрял всичко и то начаса се превърнало в слитък от чисто злато. Зарадвал се Хасан много и заоглеждал слитъка. А персиецът използвал невниманието му, измъкнал от чалмата си торбичка с омайно биле, такова, че и слон да го вдъхне, ще спи от вечер до вечер, откъснал едно парче, сложил го в един сладкиш и му го подал. Хасан го сложил в устата си, глътнал го, за миг главата му се спуснала под нозете му и светът изчезнал от очите му. Персиецът разбрал, че злото е сторено, и рекъл:

— Падна ли ми, куче арабско? От дълги години те търся, най-после те намерих, Хасане!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че персиецът вързал ръцете и нозете на Хасан, взел сандък, сложил го вътре, затворил го, взел всичките му пари и златни слитъци. После отишъл на пазара, наел хамалин и той понесъл сандъка. Спрели край реката. Там го чакал голям кораб. Моряците сложили сандъка на кораба и персиецът викнал:

— Вдигайте котвата! Опъвайте платната!

И корабът потеглил с попътен вятър…

А майката на Хасан изчакала, докато се мръкне, прибрала се у дома, видяла, че портата зее отворена, не намерила нито сандък, нито пари. Разбрала, че чедото й е отвлечено. Заудряла се по лицето, завикала, заохкала и така продължила да плаче през тъмни нощи и бели дни. Посред стаята издигнала гроб, написала върху камъка името на Хасан и деня на изчезването му и през цялото време седяла до него…

А този персиец бил магьосник и много мразел мюсюлманите. Бил хитър и ловък, опитен алхимик, така както е казал поетът:

Той куче е и кучи син, и кучи внук!

Щом куче куче породи, хаир не чакай тук!

Този проклетник бил Бахрам магът. Всяка година отвличал по един мюсюлманин и го погубвал, защото така трябвало да прави. Хитрината му с Хасан златаря била успешна. Пътувал цял ден и цяла нощ и после наредил на слугите си да донесат сандъка. Измъкнал момъка от него, дал му да подуши нещо кисело и духнал в носа му някакъв прашец. Кихнал Хасан и омайното биле изскочило. Отворил очи, огледал се и видял, че е посред морето, че корабът се носи, а персиецът стои до него. Разбрал, че го е сполетяло туй, за което го предупреждавала майка му, и възкликнал:

— „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах! Аз съм Аллах и аз съм, при който се връщат!“ Всемогъщи Аллах, дай ми търпение пред злината, пратена от тебе! — после учтиво се обърнал към персиеца: — Каква е тази работа? Къде са хлябът и солта?

— Куче! — креснал персиецът. — Може ли такъв като мене да признава хляба и солта! Че аз съм погубил досега хиляда момци, без един — и ти ще допълниш хилядарката!

Хасан разбрал, че стрелата на висшето предопределение го е улучила…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че проклетият Бахрам се засмял и рекъл:

— В името на огъня и светлината, на зноя и тъмнината! Не мислех, че така леко ще паднеш в мрежата ми! Но огънят ми помогна да те пипна! Ще се върна и ще те дам курбан на него!

— Ти предаде хляба и солта! — възкликнал Хасан.

Вдигнал магът ръка и го ударил. Той паднал, ударил зъби в земята, сълзи потекли по бузите му. Магът наредил на слугите си да запалят огън.

— Този огън поражда светлина и искри! — казал той на Хасан. — Аз се кланям на него! Ако и ти му се поклониш, ще ти дам половината си богатство и ще те оженя за дъщеря си!

— Горко ти! — викнал Хасан. — Ти си неверник и магьосник, който се кланя на огъня! Това не е вяра, а зло!

Проклетият маг приседнал пред огъня и започнал да го бие с плетен кожен бич, докато нацепил кожата му. После наредил да му дадат нещо за ядене и пиене. Донесли му, но той не пожелал нито да яде, нито да пие! Магът започнал да го бие денем и нощем по целия път, но Хасан търпял и възхвалявал Аллаха. След три месеца Аллах изпратил силен вятър срещу кораба, морето почерняло, корабът се замятал и капитанът викнал на всички:

— Това ни е пратено заради този момък! От три месеца Бахрам магът го измъчва и Аллах не може вече да търпи това!

Всички наскачали срещу магьосника. Видял той, че ще загине, развързал Хасан, съблякъл скъсаните му дрехи, преоблякъл го с други, много по-хубави, обещал да го научи на занаята си и да го върне в родината му, а накрая рекъл:

— Прощавай, синко, за това, което ти сторих! Ако има вина, има и прошка! Направих това с тебе не за друго, а за да изпитам търпението ти!

Зарадвал се капитанът, че Хасан е вече свободен, а момъкът благодарил на Аллах. Вятърът спрял, тъмнината се разкъсала и корабът спокойно продължил пътя си. Тогава Хасан се обърнал към мага:

— Накъде пътуваме, персиецо?

— Отиваме към Задоблачните планини, синко! — отговорил той. — Там се намира съставката, от която правим алхимичния еликсир!

Отпуснала се душата на момъка. Пътували още три месеца. Корабът хвърлил котва край дълъг бряг, осеян с разноцветни камъчета.

— Намерихме това, което търсехме! — обявил персиецът.

Тръгнал Хасан с мага. След като се разпоредил какво да прави капитанът с нещата му, двамата се отдалечили от кораба. По едно време магьосникът седнал, извадил медно барабанче и златна пръчица, обвита в коприна с извезани заклинания по нея, ударил по барабанчето и посред равнината се надигнал облак прах. Изплашил се Хасан, а Бахрам го погледнал и рекъл:

— Какво ти е, синко? Ти не бива повече да се боиш от мене! Ако моята работа можеше да се свърши без тебе, нямаше да те свалям от кораба! Този облак е нещо, което ще ни улесни!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато прахът се уталожил, изпод него се показали три жребеца. Магът възседнал единия, Хасан възседнал втория, а на третия натоварили нещата си. Пътували три дни и спрели сред широко поле. Видели сред него заслон върху четири колони от червено злато. Слезли от конете, влезли под заслона, хапнали, пийнали и отпочинали. Хасан видял в далечината висока сграда.

— Какво е това, чичо? — запитал той.

— Това е дворец! — отговорил Бахрам. — В него живее мой враг! Там ми се случи една история, но сега нямам време да ти я разказвам! — ударил по барабана, появили се конете, те пак ги яхнали и пътували още седем дни. На осмия магът запитал: — Какво виждаш, Хасане?

— Между изгрева и залеза виждам само облаци и бури! — отговорил момъкът.

— Това не са облаци, нито бури! — казал Бахрам. — Това е огромна висока планина, която разсича облаците. Нито един облак не може да се издигне над нея! На върха й е онова, което ни трябва! Но то има нужда от твоите ръце! Еликсирът се получава само от тревата, която расте там, където планината разсича облаците! Щом наберем от нея, ще ти покажа как става цялата работа!

Стигнали до планината. Спрели в полите й. По склоновете й зърнали дворец.

— Какъв е този дворец? — запитал Хасан.

— Това е жилище на джинове! — отговорил магът и продължил: — Извинявай за онова, което ти сторих! И не ми противоречи нищо! Нали сега сме едно цяло! — бръкнал в дисагите си, извадил ръчна мелница и малко пшеница, смлял я, омесил тесто, направил от него три питки, запалил огън и ги изпекъл. Ударил по барабанчето, появили се жребците. Избрал един, заклал го, одрал кожата му и рекъл на Хасан: — Влез в тази кожа! Аз ще те зашия в нея и ще те оставя на земята! Ще се спуснат хищни птици, ще те понесат и ще те оставят върху билото на планината! Ето ти този нож! Щом усетиш, че си на твърда земя, разрежи кожата и излез! Птицата ще се изплаши и ще отлети. Покажи ми се на ръба на планината, викни ми и аз ще ти кажа какво да правиш!

Взел той трите питки и стомна вода, сложил ги заедно с Хасан в кожата и го зашил вътре. Долетяла хищна птица, грабнала го, полетяла с него към планинското било и кацнала там. Хасан разсякъл кожата, измъкнал се от нея и викнал на мага от планинския ръб.

— Огледай се и ми кажи какво виждаш! — отговорил му Бахрам.

Огледал се Хасан зад себе си и видял множество изтлели човешки кости и дървени трески. Съобщил му, а магът му викнал:

— Точно това търсим! Вземи шест наръча трески и ми ги хвърли! Те са от тревата, с която се прави алхимичният еликсир!

Хвърлил му Хасан шест наръча трески. Когато магът ги видял при себе си, викнал:

— Куче, аз си свърших работата! Ако искаш — остани там, за да умреш, ако ли не — хвърли се долу, за да загинеш! — и си тръгнал.

— „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“ — възкликнал Хасан. — Този неверник пак ме измами!

И седнал да оплаква съдбата си, като заредил следните стихове:

Ако Аллах поиска белята да направя,

   дори да имам слух и ум, и взор,

слуха ми той запушва, очите заслепява,

   умът ми се излива от устния отвор!

Щом вече се изпълни присъдата всевишна,

   той връща ми ума, за да се осъзная!

Че всеки сам изстрадва присъдата си лична,

   но няма да разкаже как всичко точно станало…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан се обърнал и тръгнал по билото. Бил убеден, че ще умре. Стигнал до обратната страна на планината. Видял долу синьо море с бурни вълни, цялото побеляло, всяка вълна като огромна планина. Приседнал на колене, прочел наум молитвата, която се произнася при погребения, и скочил в морето. Понесли го вълните и го извели жив и здрав на някакъв бряг. Хасан възхвалил Аллах и му благодарил. После стигнал до огромен дворец, извисен до небесата — бил същият, за който Бахрам казал, че в него живее негов враг. „Може пък спасението ми да е там!“, помислил Хасан. Видял, че портата е отворена. В двора имало скамейка, на нея — две девойки като месечини, и двете играели шах. Едната надигнала глава, зърнала го и възкликнала:

— За бога, това е човешко същество! Мисля, че е онзи момък, когото Бахрам магът водеше със себе си!

Хасан се хвърлил в нозете й, горчиво заплакал и заговорил:

— За бога, господарке! Аз съм този нещастник!

По-малката девойка рекла на по-голямата:

— Сестро, бъди ми свидетелка! Обявявам този човек за мой брат! Давам клетва пред Аллах, че ще умра, ако той умре, ще живея с неговия живот, ще се радвам с радостите му и ще тъгувам със скърбите му! — взела го за ръка, въвела го в двореца, снела от гърба му разпокъсаните дрехи, облякла го в царски одежди, подредила му трапеза, седнала със сестра си до него и рекла: — Разкажи ни патилата си с това проклето куче магьосника!

Хасан се поуспокоил, събрал мислите си и им разказал всичко, което му се било случило.

— А ти запита ли го за този дворец? — попитали те.

— Да, питах го! Той ми каза, че не обичал да му се споменава за него, защото тук живеели дяволи и сатани!

— Значи този неверник ни смята за дяволи и сатани, така ли? — разгневили се девойките. — За бога, да можехме да го погубим с най-жестока смърт и да пръснем праха му на вятъра!

— А как ще стигнете до него? — запитал Хасан. — Той е хитър магьосник!

— Той е в една градина! Знаем къде е, и скоро ще го погубим!

— Сестро, разкажи му сега всичко за нас! — казала голямата сестра.

И тя заразказвала:

* * *

Ние сме царски дъщери! Баща ни е един от най-високопоставените царе на джиновете. Всевишният Аллах му дари седем дъщери. Но го обзеха глупост и ревност и той не омъжи никоя от нас! Веднъж извика везири и приятели и им рече:

— Знаете ли място, до което не стигат пътища нито за хора, нито за джинове и където има много плодни дървета и потоци? Искам да заселя там седемте си дъщери!

— За тях най ще подхожда дворецът при Задоблачните планини! — отговориха те. — Той е строен от ифрит — от онези, които са се разбунтували по времето на господаря ни Сулейман! След като те изпогинаха, никой не е живял там, защото е откъснат от света! Около него има плодни дървета и потоци, водата наоколо е по-сладка от горски мед и по-студена от лед! Който пие, начаса се излекува от шарка, проказа или каквато и да е друга болест! Баща ни ни изпрати в този дворец, събра тук всичко, от което имаме нужда. Когато ни се ще да пояздим — удряме барабан, идват всичките му войници и ние си избираме някой за яздене. Когато той поиска да отидем при него, отвеждат ни да ни се нагледа, после се връщаме в дома си! Имаме още пет сестри — те сега са на лов. В такива случаи две от нас остават в двореца за дежурство и приготвяне на храната. Молехме се на Аллах да ни прати някое човешко същество, че да си правим разговорка! Хвала на Аллаха, че те прати при нас!

* * *

— Хвала на Аллах, който умилостиви сърцето си към мен! — възкликнал Хасан.

Скоро и другите сестри се върнали от лов, двете сестри им разказали патилата на Хасан и те го поздравили с щастливото избавление.

Така той заживял с девойките, излизал с тях на лов, тялото му укрепнало, станал силен, напълнял, наедрял. В негово присъствие девойките се веселели, а той им се радвал. Сестрите се заклели непременно заедно да погубят Бахрам мага.

На следващата година проклетникът се появил отново. Водел момък мюсюлманин, здраво окован и жестоко измъчен. Спрял той близо до двореца. По това време Хасан бил при един поток под дърветата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Хасан зърнал Бахрам мага, сърцето му трепнало, побледнял и рекъл:

— За бога, сестри мои, помогнете ми да погубя този проклетник! Ето че пак е дошъл! Води момък мюсюлманин, когото е отвлякъл! Искам да го погубя, за да пречистя душата си и да спася този момък. Ще се успокоя, когато този мюсюлманин се върне в родината си!

Сложили си девойките шлемове, облекли военни доспехи, грабнали мечове. Довели на Хасан жребец в пълно снаряжение и му дали най-хубавото оръжие. А магьосникът вече бил заклал камила, бил я одрал, биел момъка и му говорел:

— Влизай в тази кожа!

Пристъпил Хасан изотзад и му креснал:

— Долу ръцете от момъка, измамник и огнепоклонник!

— Ама ти как се спаси, синко? — стреснал се магьосникът. — Кой те свали долу?

— Спаси ме всевишният Аллах, за да предам сега душата ти в ръцете на враговете ти! — отговорил Хасан. — Нали и мене така измъчваше? Нито брат, нито приятел, нито майка, нито най-искрена клетва могат да те отърват! Ти сам каза, че, който предаде хляба и солта, Аллах ще му отмъсти!

И той стоварил меча си върху шията му и Аллах бързо изпратил душата на неверника в огъня. Хасан ударил по барабанчето с вълшебната пръчка и конете като светкавица застанали пред него. Освободил момъка от въжетата, качил го на единия жребец, натоварил другия с храна и вода и рекъл:

— Връщай се у дома си!

Така Аллах с ръцете на Хасан освободил момъка от гибел.

Девойките го наобиколили, чудели се на неговата смелост и рекли:

— Хасане, ти направи нещо, което е предостатъчно, за да бъде Аллах вечно доволен от тебе!

Хасан се върнал в двореца и пак заживял в ядене, пиене, веселби и игри. Съвсем бил забравил за майка си. И един ден сред равнината се вдигнал огромен облак прах, който засенчил земята.

— Скрий се, Хасане! — викнали девойките. — Прибери се в стаята си, може и в градината да влезеш!

Хасан се скрил в стаята си. След малко пушилката се избистрила и изпод нея се показали войници като скакалци, като развълнувано море, които идвали от царя — бащата на девойките, и три дни останали на гости. Девойките ги разпитвали какво е станало, и те отговорили:

— Дошли сме по царска повеля! Един от царете е вдигнал сватба и иска да дойдете там и да се повеселите!

— И колко време ще отсъстваме?

— Колкото ни трябва за отиване и връщане и два месеца отгоре!

Девойките обяснили на Хасан каква е работата, и му рекли:

— Този дом е и твой! Бъди спокоен, не се бой от нищо! Никой не може да стигне до това място! Ето ти ключовете от всички стаи! Но те молим, братко, не отваряй ей тази врата!

Сбогували се и отпътували. Хасан останал сам. Нещо започнало да го стяга в гърдите, станало му скучно. Дворецът бил широк, но все тесен му се струвал.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан започнал да ходи сам на лов из равнината. Станало му още по-скучно от самотата. Веднъж тръгнал из двореца, ровил се по всичките му ъгли, отворил стаите на девойките, видял в тях такива богатства, че ум да ти зайде, но не пипнал нищо. Но в душата му пламвал огън, като си спомнял съвета на сестра си да не отваря онази стая. Мислел си: „Сигурно в нея има нещо, което тя не желае да бъде видяно от човек! За бога, ще погледна, пък ако ще и да умра!“ Отворил, но видял само изоставена стълба от йеменски оникс. Опрял я на стената, качил се върху покрива и си помислил: „Защо ли ми забрани да влизам тук?“ Излязъл от другата страна на двореца на някакво място, цялото в градини и алеи, дървета и цветя, животни и птици. Особено красиво било развълнуваното езеро. Пред него имало дворец на четири колони, строен от различни тухли: ред от злато, ред от сребро, ред от рубин, ред от изумруд. По средата — кресло от скъпоценни камъни — рубини и ахати. Дворецът бил построен на възвишение до голям водоскок. Над креслото висели благовония от алое и сандалово дърво на верига от червено злато и зелен изумруд, инкрустирани с бисери, всеки от които бил колкото яйце на гълъб. Край езерото имало скамейка от алоево дърво, с вплетени пръчици червено злато и с вградени бисери, цветни скъпоценни камъни и други благородни метали, които образували кръгове. И както си седял и се чудел на красотата на неизброимия брой бисери и рубини, които блестели тук и там, пръснати с огромен майсторлък, когато долетели десет птици. Хасан разбрал, че се канят да кацнат, за да си пийнат водица, и се скрил от тях, защото се боял да не го видят и да се разлетят. Птиците се извисили над едно голямо и красиво дърво и кацнали под него. Всяка смъкнала перушината си с нокти и се измъкнала от нея — оказало се, че това са дрехи от пера и пух, от които излезли моми девици, които затъмнявали с хубостта си блясъка на луната. Били облечени в свила и коприна. Седнали на тревата, а Хасан ги гледал и си казвал: „За бога, сестра ми не е давала да се отваря онази врата само заради тези девойки!“ Съблекли се съвсем и дълго се къпали и плискали в езерото. Мъчно му станало на Хасан. Дощяло му се да слезе при тях, но не смеел. Привечер главната рекла:

— Царски дъщери, мръква се, а страната ни е далече! Стига сме стояли тук, ами да се връщаме у дома!

Всички облекли перушинените си дрехи и се превърнали в птици. После излетели заедно. Тръгнал си Хасан обратно по познатия път, излязъл върху покрива, слязъл по стълбата, отишъл при забранената врата и я затворил зад гърба си. Когато се съмнало, пак я отворил, отишъл на предишното място, чакал, докато мръкнало, но никоя от онези птици не долетяла. Притъмняло му пред очите, широкият свят му се сторил тесен. Не ял, не пил, не спал, покой не можел да си намери.

Но ето че след няколко месеца над равнината се надигнал облак прах, който се спуснал надолу и се разпръснал. Хасан разбрал, че стопанките на двореца се връщат. Слезли от конете си седемте сестри, а малката се затичала към стаята на Хасан. Не бил там — намерила го в едно от подземията слаб, с отпаднало тяло, с отънели кости, с побледняло лице, с очи, потънали в орбитите от глада и жаждата.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че девойката запитала Хасан:

— Братко, какво ти се е случило? Виждам, че лееш обилни сълзи! За бога, разкрий ми тайната си!

Въздъхнал Хасан и отговорил:

— Боя се, сестро, че ако ти кажа, ще ми се разгневиш и ще ме оставиш да умра от мъка и скръб!

— За бога, братко, не! — рекла тя. — И живота си да загубя, пак няма да те изоставя!

Той й разказал как отворил вратата, защо от десет дни не е нито ял, нито пил, и горчиво се разплакал. Заплакала и тя, простила му и рекла:

— Успокой се, братко! Готова съм да заложа душата си, само и само ти да си щастлив! Ще измисля някаква хитрост, пък дори тя да ми струва живота! Все пак съветвам те засега да не споделяш сърдечната си болка със сестрите ми! Ако те запитат дали си отварял вратата, отговори им, че не си и си скучал сам-самичък в двореца!

Хасан се поотпуснал, сестра му го върнала към живота. Поискал й нещо за хапване. Тя се върнала при сестрите си. Запитали я за брат й, тя отговорила, че е болен и от десет дни нищо не е слагал в устата си. Запитали я за причината, а тя отговорила:

— Затъжил се е за нас, домъчняло му е, докато ни е нямало! Пък и за майка си тъгува! Трябва да го утешим с приятелството си!

Сестрите се върнали при войниците, пуснали ги да си ходят и отишли при Хасан. Видял им се променен, хубостта му излиняла, лицето му побледняло, снагата му отъняла. Въртели се около него цял месец, а той от ден на ден ставал все по-зле. Те решили да излязат на лов и поканили малката сестра да дойде с тях, а тя отговорила:

— За бога, сестри, докато брат ми е на този хал, не мога да изляза — нека първо оздравее! Ще остана да го лекувам!

Оставили я те в двореца, взели храна за двайсет дни и тръгнали. Когато сестра им решила, че са се отдалечили достатъчно, отишла при Хасан и рекла:

— Братко, стани и ми покажи мястото, където видя птиците! — той й го показал и надълго и нашироко й описал любимата девойка. Сестрата разбрала за кого се отнася разказът му, лицето й побледняло и тя рекла: — Братко! Тази девойка е дъщеря на царя на джиновете! Баща й владее хора, джинове, магьосници, гадатели, родове, племена, страни и държави. Нашият баща е само един от неговите наместници! Никой не може да го надвие, защото има много войници, държавата му е огромна и богатствата — неизброими! Около държавата му тече огромна река, която я заобикаля от всички страни! Никой не може да стигне дотам — нито хора, нито джинове! Войската му е от двайсет и пет хиляди девици с мечове блестящи и копия искрящи! Всяка може да победи хиляда рицари юнаци! Царят има седем дъщери! Дал е една голяма страна под управлението на най-голямата си дъщеря! Тя е най-смелата, най-храбрата, най-хитрата, най-измамната! По магия надминава всички в царството си! Перушинените дрехи, с които летят, са направени от джинове! Ако искаш да се ожениш за нея, трябва да седиш скрит и да чакаш! Те се появяват тук в началото на всеки месец! Ала ако те зърнат, ще те погубят! Застани на такова място, че да ги виждаш, а те да не те виждат! Съблекат ли си перушината, ти забележи къде слага дрехата си най-голямата! Открадни я, но нищо друго не вземай! Вземеш ли дрехата — взел си и нея самата! Тя ще те мами, ще те моли: „Кой открадна дрехата ми? Ето аз съм пред тебе, при тебе, твоя съм! Дай ми перушинената дреха…“ Ако й я върнеш, начаса ще те погуби, ще разруши дворците ни, ще убие баща ни! Когато останалите видят, че дрехата й е открадната, ще се разлетят и ще я изоставят! От този миг ти й ставаш стопанин! Пази перушинената дреха! Докато е при тебе, девойката ще е твоя пленница! Вземе ли си я — ще отлети за страната си! Скрий я някъде и никога не й разкривай къде е!

Двамата слезли от покрива, а на сутринта той се подготвил за срещата. Отворил вратата, качил се на покрива и чакал до вечерта. Така изтекъл месецът. Птиците се появили като мълнии. Хасан начаса се скрил на едно място, откъдето ги виждал, без те да го виждат. Кацнали те, съблекли перушинените си дрехи. Съблякла се и девойката, която Хасан си бил харесал. Всички влезли в езерото. Момъкът полека-лека се примъкнал и взел дрехата й, докато те весело се плискали във водата. Излезли, всяка облякла перушинената си дреха. А неговата възлюблена потърсила дрехата си и не я намерила. Викнала, заплакала. Затичали се останалите при нея, а тя им казала, че перушинената й дреха е изчезнала. Защурали се всички да я търсят, но когато започнало да се мръква, повече не можели да стоят с нея и я оставили край двореца…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Хасан видял птиците да излитат и изчезват от очите му, чул девойката да вика:

— Ей ти, който си взел дрехата ми и ме остави гола! Върни ми я, за да прикрия срамотиите си!

Умът на Хасан се завъртял от страст и той решил повече да не чака. Изскочил от мястото си, отишъл при нея, хванал косата й, дръпнал я, притиснал я към гърдите си, свалил я в долната част на двореца, вмъкнал я в стаята си, покрил я с халата си. Тя плачела и хапела ръцете си. Той отишъл при сестра си, разказал й как е пленил девойката, тя отишла в стаята му, видяла как девойката плаче, целунала земята пред нея, поздравила я, а девойката й рекла:

— Царска дъще! Нима такива като тебе могат да правят подобни злини на царски дъщери! Как може царски дъщери да приютяват чужденци човеци, да им позволяват да познаят нашия живот и да ни крадат дрехите?

— Царска дъще! — отговорила сестрата на Хасан. — Този мъж е честен и доблестен, не е искал никому да стори зло! Сигурно те е обикнал, защото жените са създадени за мъжка обич! Ако не бе така, той нямаше да се разболее и да чезне по тебе!

Тя й разказала за всичко, което знаела за Хасан. Девойката изгубила надежда, че ще се отърве. Сестрата на Хасан продължавала нежно да я успокоява и утешава. До съмване девойката все плакала. Накрая, като разбрала, че е попаднала в капан, си поела дъх и рекла:

— Царска дъще! Сигурно така ми е отредил Аллах — да живея по чужди краища, далеч от роднини и близки! Щом такова ми е писано, ще го изтърпя!

Сестрата на Хасан освободила в двореца прекрасна стая и продължила да я успокоява, докато девойката се поразвеселила. Тогава сестрата отишла при Хасан и му рекла:

— Ставай, отивай при нея, целуни нозете и ръцете й!

Направил той каквото го посъветвала, и рекъл:

— Прекрасна господарке, живот на душата ми, радост за очите ми! Нека сърцето ти бъде спокойно! Не искам друго, освен да се оженя за тебе по законите, създадени от Аллах, да те отведа в родината си, да заживеем двамата в Багдад! Майка ми ще бъде винаги на твоите услуги! Няма по-хубава страна от нашата!

Тя не издала нито звук. Точно тогава на портата се почукало — останалите девойки се връщали от лов. Те слезли от конете си, отишли по стаите си, съблекли прашните си дрехи и облекли нови. Били уловили много газели, диви говеда, зайци, лъвове и хиени. Част от тях отделили за курбан, останалото прибрали в двореца. Хасан целунал челата им, а те рекли:

— Май прекаляваш с благоговението си! Какво толкова любезничиш с нас! Не бива да правиш такива неща — ти си човек, а ние сме джинове, а човеците са по-съвършени същества от джиновете! — и като видели, че очите му са пълни със сълзи, продължили: — Какво е станало? Кой те разстрои така, че натъжи и нас?

Хасан се притеснил да им каже, за да не го укорят.

— Той хвана птица във въздуха и ви моли да му я оставите, за да я опитоми! — заговорила сестра му.

— Ще направим каквото поискаш! Но разкажи ни какво ти се е случило и нищо не скривай! — викнали те.

— Моля те, ти им разкажи какво ми се случи! — казал Хасан на сестра си. — Аз не намирам подходящи думи!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Хасан помолил сестра си да разкаже за станалото, тя се съгласила и го сторила.

— Опиши ни я, сестро! — развикали се една през друга девойките, когато чули за изгората на Хасан.

— Тя е по-хубава от луна в пълнолуние! — заразказвала най-малката. — Лицето й е от слънце по-светло, шията й е от вино по-сладка, станът й е от тръстика по-строен! Има черни очи, вакло лице, блестящо чело, гърди — като мрамор, със зърна — два нара, бузи — дъхави ябълки, корем — гънки изваяни, пъп — кутийка от слонова кост, пълна с мускус, бедра — колони мраморни, поглед тъмен, който омагьосва, походка нежна и лека, гръд твърда и тежка, гласът й болен лекува, смехът й сърце разлудува!

— Покажи ни я! — обърнали се девойките към Хасан. Той объркано се надигнал и ги повел към царската дъщеря. Отворил вратата, влязъл първи, а те — след него. Целунали земята пред нея и рекли: — Дъще на най-великия цар! За бога, ти си прекрасна! Брат ни много те обича, но не иска да те вземе насила, а само в съгласие със закона! Не е пращал сгледници, а те е взел сам!

Успели да я убедят. Една от девойките обявила брака й с Хасан, хванала ръката й, сложила я върху ръката му и я омъжила за него с нейно съгласие. Въвели Хасан при нея, той затворил вратата след себе си, снел покривалото от лицето й, съблякъл я, счупил печата й, отнел моминството й, насладил се на висшата сладост. Страстта му към нея пораснала още повече, след като постигнал желаното, поздравил себе си и произнесъл следните стихове:

Снагата привлича и взорът тъмнее,

   в лицето ти извор потича прозрачен!

Най-чиста страст във сърцето копнее!

   Половина — рубин си, третина — елмази,

петина — от мускус, шестина — от амбра!

   Лицето по-светло от бисер изгрява!

И никоя Ева не е породила

   ни в рая, ни тук друга хубост такава!

Ако искаш — мъчи ме! Страст мъки понася!

   Ако искаш — прости ми! И пак ще си права!

Моя хубост неземна, желана и страстна,

   кой може пред теб търпеливо да чака?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан живял така четирийсет дни в радост и веселие. Животът с него се харесал на царската дъщеря, тя позабравила близките си. На четирийсетия ден Хасан видял майка си насън. Тя тъжала по него, тялото й било отслабнало, лицето — прежълтяло и променено. Чул я да му казва:

— Синко Хасане, как може да живееш на този свят доволен и да ме забравиш! Ще доживея ли, синко, да те видя до мене, да се съберем пак както преди?

Стреснал се Хасан — сълзите течали по бузите му. Станал тъжен, мрачен, сън не му идвал, бил неспокоен.

— Какво ти е, господарю? — запитала го жена му.

Въздъхнал той и разказал съня си. Тя разказала на сестрите какво му е. Те го съжалили и му рекли:

— За бога, ама ти така кажи! Ще ти помогнем да отидеш при нея!

Приготвили му всичко нужно за път, дарили невестата с накити и скъпоценности, приготвили и други дарове. Ударили барабани, дошли отвсякъде жребци, подбрали от тях толкова, колкото да понесат всичко, яхнал Хасан с неволницата си единия, натоварили на другия двайсет и пет дисаги със злато и петдесет — със сребро. Малката сестра прегърнала Хасан и се разплакала. Заклела го — щом стигне в родината си и се срещне с майка си, да я посещава поне веднъж на шест месеца. После добавила:

— Ако те обхване някоя грижа или те разтревожи нечия омраза — удари по този барабан! Конете ще дойдат при тебе, ти яхни някой и ела при нас!

Хасан пътувал без спиране денем и нощем, пресичал равнини и пустини, урви и долини, докато конете спрели пред портата на дома му. Пристъпил към вратата и чул отвън как майка му плаче и припява следните стихове:

Как иска той да вкуси сън, а дрямка му не идва,

   будува нощем, дреме прав — но сън не го достига!

А имаше си всичко тук — пари, и чест, и близки —

   сега живее в чужди дом, да дойде тука иска!

Ще го позная — носи бенка голяма при ребрата!

О, как ми мъката расте, как дави ми душата!

   Дали се днес вълнува той тъй, както се вълнувам,

   или ледът го изстуди — за майка не боледува?

Обичащата ми душа във мъката усеща,

че тъжен, страдащ, плачещ той очаква с мене среща!

Разплакал се Хасан и захлопал силно по вратата.

— Отвори ми, мамо!

Отворила тя вратата, загледала се в него и паднала в несвяст. Той я замилвал, докато дойде на себе си, прегърнал я, тя също го прегърнала и го целунала.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката на Хасан приседнала до него и запитала:

— Какво ти се случи, синко? — той й разказал за пътуването си и как Аллах го срещнал с жена му. Майката пристъпила към неволницата, заговорила я радостно, а когато зърнала лицето й, загубила ума и дума пред хубостта й, после се обърнала към сина си: — Синко, с такова богатство не можем да живеем в този град! Хората ни знаят като бедняци! Я да отидем в Багдад и да заживеем там под лоното на халифа! Ще отвориш дюкян, ще завъртиш алъш-вериш!

Хасан продал къщата, извикал конете, натоварил на тях всичките си богатства, покъщнина, майка и жена и тръгнали на път. След десет дни пристигнали в Багдад и Хасан наел стая в един хан. После си харесал дома на един везир и го купил за сто хиляди златни динара. Пренесъл цялото си богатство и вещи в къщата. Купил всичко, от което има нужда един дом. Така заживял с жена си и майка си в пълно доволство, радост и щастие. Минали три години. През това време жена му родила две момчета. Хасан нарекъл едното Насир, а другото — Мансур.

Едва тогава си спомнил за сестрите си. Домъчняло му за тях. Накупил накити, скъпи платове и сухи ядки, каквито те никога не били виждали и не познавали. Запитала го майка му защо е накупил тези неща, а той отговорил:

— Реших да посетя сестрите си, които ми направиха толкова много добрини. Ще ги видя как са, и скоро ще се върна! Трябва да се отнасяш добре с жена ми! Нейната перушинена дреха е в един сандък, който съм заровил под земята. Пази я да не я намери, че начаса ще отлети заедно с децата и така ще си умра от мъка по тях! Тя е дъщеря на царя на джиновете! Много ми е скъпа и затова я пази! Не й позволявай да излиза от вратата, да се навежда от прозореца! Боя се дори да не я издуха вятър!

— Боже, опази, ако не те послушам, синко! — рекла майката. — Тръгни и бъди спокоен!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че така Хасан поверил жена си на майка си. Обаче по висша повеля невестата подслушала разговора им.

Хасан ударил барабана, появили се конете и той ги натоварил с двайсет хамла с иракски стоки. Сбогувал се с майка си, жена си и синовете си, метнал се на коня и потеглил към сестрите си. На единайсетия ден бил вече при тях. Зарадвали му се те, а сестричката му украсила двореца отвътре и отвън като за празник. Приели даровете му, сложили го да почине в предишната му стая, разпитали го за майка му и за жена му, той им казал, че вече има двама синове. Най-много му се радвала малката сестра. Хасан гостувал цели три месеца, бил доволен и предоволен…

… А когато Хасан отпътувал, жена му се повъртяла ден-два около майка му, а на третия рекла:

— За бога, от три години съм омъжена, а нито веднъж не съм ходила да се изкъпя в хамама!

— Дъще, ние тук сме пришълци! — казала майката. — Мъжът ти не е в страната! Аз никого тук не познавам! Я да постопля вода, пък да ти измия косата в домашния хамам!

— Госпожо! — отговорила съпругата. — Ако бе казала такива приказки на някоя робиня, тя щеше да те помоли да я продадеш, за да не стои повече в дома ти! Ако бе го казал мъж, на мъжете е простено, те са ревниви същества и си мислят, че ако жените престъпят прага на дома, вече са развалени! Знаеш, че ако жената е замислила нещо, нищо не може да я спре!

Смилила се майката над хала й и разбрала, че не може да й попречи да изпълни желаното. Приготвила всичко нужно, взела я със себе си и двете влезли в хамама. Всички жени се загледали в младата невеста. Пръснала се вестта за нея и всяка жена, която минавала край хамама, влизала вътре, за да я види. И се случило точно тогава в хамама да дойде Тахфа, една от неволниците на емира на правоверните Харун ар-Рашид. Видяла тя струпаните жени, които били толкова, че вътре не можело да се диша. Попитала ги защо се тълпят. Казали й за невестата. Тя се загледала в нея по за дълго, изгубила ума и дума пред хубостта й. Дори не се изкъпала, ами втренчено гледала жената, докато тя се изкъпала и облякла дрехите си, които й прибавили нова хубост. А жената на Хасан излязла от горещото помещение, приседнала на килимите върху възглавниците да си отдъхне и накрая си тръгнала. Скочила Тахфа след нея. Разбрала къде е къщата й, и се върнала в двореца на халифа. Тичала, без да спре — право при госпожа Зубейда. Целунала земята пред нея и Зубейда я запитала:

— Ти защо се задържа в хамама, Тахфа?

— Господарке! — отговорила неволницата. — Видях чудо, каквото не съм виждала нито сред жени, нито сред мъже! Завъртя ми се ума, дори главата си не съм измила!

— А какво е това чудо, Тахфа? — запитала господарката й.

— Видях в хамама неволница с две момченца като луни — човек подобно лице не е виждал и няма да види нито преди нея, нито след нея, защото в целия свят не може да има такава хубост! Разпитах за мъжа й — бил търговец и се казвал Хасан Басри! Проследих я до дома й — това е везирска къща с две порти, едната гледа към морето, а другата — към сушата! Боя се да не узнае за нея емирът на правоверните, защото ще наруши законите, ще погуби мъжа й, за да се ожени за нея!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че госпожа Зубейда възкликнала:

— Горко ти, Тахфа! Нима може една неволница да бъде толкова хубава, че емирът на правоверните да наруши закона на земния свят заради нея! За бога, трябва да видя тази девойка! В харема на халифа има триста и шейсет неволници, но между тях няма нито една такава, каквато ми описваш!

— В целия Багдад няма такава подобна. Нито сред персите, нито сред арабите няма творение на Аллаха, подобно на нея по хубост!

Зубейда викнала Масрур и му рекла:

— Слушай, Масрур, иди в еди-коя си къща и ми доведи жената, която е там, заедно с децата й и старицата, която живее с нея!

Масрур отишъл в къщата. Отворила майката вратата, запитала какво му трябва, а той отговорил:

— Госпожа Зубейда, съпруга на емира на правоверните Харун ар-Рашид, те кани заедно със съпругата на сина ти и децата им, защото жените й разказали за нейната хубост и прелест!

— Слушай, Масрур! — заговорила майката. — Ние сме тук чужденци, синът ми, съпругът на момичето, не е в страната! Той ми е наредил да не излизаме от портата. Боя се да не й се случи нещо, пък после синът ми да посегне на себе си! Не искай от мене нещо, което после няма да понеса!

— Госпожо! — рекъл Масрур. — Ако предполагах, че нещо ви заплашва, нямаше да ви карам да тръгвате! Такова е желанието на госпожа Зубейда! Както съм ви взел, така и ще ви върна тук здрави и читави, ако е пожелал Аллах!

Не можела майката на Хасан да не се подчини. Приготвила снаха си и внуците си и ги извела. Масрур ги въвел в двореца и ги изправил пред госпожа Зубейда. Те целунали земята пред нозете й, но лицето на снахата било закрито с воал.

— Няма ли да откриеш лицето си, за да те погледам? — запитала госпожа Зубейда.

Невестата открила лицето си — сякаш луна изплувала иззад небесния хоризонт. Зубейда се втрещила — целият дворец грейнал от блясъка на лицето й. Сложила я да седне до нея и наредила да донесат дреха от най-скъп плат и накити от най-скъпи драгоценности. Облякла ги жената и Зубейда й рекла:

— Най-хубава сред всички хубавици, ти ми напълни очите! А имаш ли други дрехи за обличане?

— Господарке! — отговорила снахата. — Имам една перушинена дреха! Ако я облека пред тебе, ще видиш най-прекрасната гледка, която някога си виждала и за чиято хубост ще разказва на синове и внуци всеки, който я зърне!

— И къде е тази дреха? — запитала Зубейда.

— У свекърва ми, поискай я от нея!

— Майко! — обърнала се Зубейда към майката. — Заклевам те, иди и донеси тази дреха, да видим как тази хубавица я е съшила, пък после пак ще ти я върнем!

— Господарке! — възразила майката. — Виждала ли си жена да носи дрехи от перушина? Такава имат само птиците!

— Кълна ти се, господарке! — заговорила снахата. — Моята перушинена дреха е у нея! Тя е в един сандък, заровен в мазето на къщата!

Откъснала Зубейда от шията си огърлица, струваща колкото всички хазни на Хосроите и цезарите, и рекла:

— Вземи, жено, тази огърлица! — и когато майката на Хасан я взела, добавила: — Заклевам те! Иди и ми донеси тази дреха да я видя, пък после ще ти я върна! — майката пак се заклела, че не е виждала такава дреха и не знае къде се намира. Креснала й Зубейда, взела от нея ключа за къщата, викнала Масрур и му наредила: — Вземи този ключ, Масрур! Иди в къщата, слез в мазето! Посред него има заровен сандък! Извади от него перушинената дреха и ми я донеси!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Масрур взел от Зубейда ключовете от дома на Хасан. С разплакани очи тръгнала старата майка след него и съжалила, че се е съгласила да отиде в хамама с неволницата. Влезли в мазето, Масрур изровил сандъка, извадил от него перушинената дреха и я занесъл на Зубейда. Тя я разтворила и се зачудила на прекрасната изработка. Подала я на снахата и запитала:

— Това ли е твоята перушинена дреха?

— Да, господарке! — отговорила тя.

Протегнала ръка, взела дрехата, видяла, че е здрава както някога и нито едно перце не се било загубило. Разтворила я, влязла в нея, взела децата си в скута си и станала като птица. Огънала снага, затанцувала пред тях и произнесла с ясен глас:

— Нали е красива, господарки!

— Да, великолепна е! — отговорили всички. — И всичко, което правиш, е толкова красиво!

— А това, което ще видите сега, е още по-красиво! — възкликнала тя. Разтворила криле, полетяла с децата си и се завъртяла около кубето на двореца. Кацнала там и всички я гледали, изгубили ума и дума. Тогава пожелала да полети към страната си, но си спомнила за Хасан и викнала: — Слушайте, хора! — и заредила следните стихове:

Лишеният от дом в чужд дом безкрайно страда!

Дори и да обича — от него ще избяга!

        Нима в дом чужд той може блаженство да намери?

        Нима в досада тежка не ще отвори двери

да бяга… Аз попаднах на любовта в капана,

но любовта затвор мой, дори и гроб мой стана!

        Чух го съвет как дава на майка да я пази,

        узнах къде е скрита… В душата ми полази

надежда… Чух, запомних и чаках тайно сгода

добро да се излее над участта ми горда.

        В хамама да отида — то беше само начин

        и на Харун жените от мен да се прехласнат!

Поисках си от тебе, любимке на халифа,

аз дрехата вълшебна, от перушина сшита,

        и обещах чрез нея да видиш чудеса ти,

        душата да отпуснат, да разтопят досади.

Поех я аз от тебе, разтворих я, видях, че

там всичко е наред, облякох, закопчах я,

        във майчините скути прибрах си и децата,

        разперих си крилете и литнах над земята…

Кажи му, щом се върне, свекърва стара моя,

че искам да съм с него, но там, не тука, моля!

— Кацни, за да се полюбуваме на хубостта ти! — замолила Зубейда.

— Не може да се върне онова, което си е отишло! — отговорила снахата, а после се обърнала към нещастната тъжна майка на Хасан: — Майко на мъжа ми! Щом синът ти се върне, ако пожелае близост и щастие с мене, нека ме намери на островите Вакалвак, нека ветровете на любовта и желанието го отведат там! — и литнала с децата си към родината си.

Заплакала майката на Хасан, завайкала се, а Зубейда й рекла:

— Госпожо хаджийке, не предполагах, че ще стане така! Ако ми бе казала каква е работата, нямаше да настоявам толкова! Едва сега разбрах, че тя била от летящите джинове!

Излязла майката от дома на халифа, отишла си у дома, помислила с тревога за снаха си и внуците си и как ще посрещне сина си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Хасан отишъл при девойките, те го заклели да им остане на гости поне три месеца. После приготвили дарове, цели десет товара — пет със злато и пет със сребро и още един товар неща за из път. Тръгнал си той, тръгнали и те да го изпратят. Той ги заклел да се върнат, всички го запрегръщали за сбогуване. Поел на път, без да спира ни ден, ни нощ. Стигнал до Багдад. Влязъл при майка си и видял, че е отслабнала телом, станала кожа и кости, превърнала се в клечка, дори не можела да отговори на въпросите му. Пуснал той конете да си вървят и се разтършувал из къщата за жена си и децата си. Не намерил и следа от тях. Надзърнал в мазето, видял, че е отворено, сандъкът — измъкнат и празен, нямало и помен от перушинената дреха. Разбрал, че жена му се е добрала до нея, облякла я е и излетяла, като е взела и децата. Върнал се при майка си, запитал я за жена си и децата си и тя рекла:

— Синко, всичко ще ти разкажа!

Тя му разказала от начало до край какво се било случило и му предала думите на жена му: „Щом синът ти се върне и нощите на раздялата му се сторят дълги, ако пожелае близост и среща с мене, нека напусне родината си и дойде при мене на островите Вакалвак!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Хасан чул какво била казала жена му, преди да литне, изохкал силно и се затъркалял като змия. После заредил следните стихове:

Спри се! Погледни как в бездната ме хвърли!

           Може би след грубост идва съжаление?

И дали ще ме познаеш, щом ме зърнеш?

           Всичките черти са вече променени…

Може би съм мъртъв вече в любовта ти?

           Може би… Но жив съм, стонът ме издава!

           Не!… И твоят образ сила пак ми дава!…

Той пак се замятал из къщата, охкал, плачел и стенел. На шестото утро притворил очи и видял насън, че жена му тъжно плаче. Стреснал се с вик.

Цял месец изкарал така. Тогава му хрумнало да отиде при сестрите си. Извикал конете, оставил къщата на майка си и потеглил към тях — дано там намери помощ, как да се събере пак с жена си! Стигнал до двореца им при Задоблачните планини. Влязъл при тях, те се зарадвали и рекли:

— Братко, защо така бързо дойде? И два месеца не са минали от последното ти идване!

Разплакал се той и пропял следните стихове:

Не сте видели вие от обич скръб такава —

тя нито се купува, и нито се продава!

   Дори Аллах не може таз обич да погуби,

   а в стих не се възпява от обич дух изгубен!

Далече са лицата, които съм обикнал,

но пак из паметта ми любимите поникват…

   В сърцето е заседнал жесток и сладък спомен…

   Но ето — гълъб чувам… Той пее и се моли…

О, гълъбе! И ти ли любима призоваваш,

и ти ли мъка тежка споделяш с мен и страдаш?

   Аз взора си изгубих, удавих се в сълзите,

   изчезнаха от него на радостта ми дните,

въздишам всеки миг аз, оплаквам я виновно,

макар че тя извърши деяние греховно…

Той им разказал какво се било случило в негово отсъствие и какво била казала жена му, преди да тръгне. Девойките се спогледали, посбутали се с лакти, навели глави, после ги надигнали и рекли:

— Протегни ръка към небето, братко! Ако го докоснеш — ще стигнеш до жена си и децата си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по лицето на Хасан като дъжд потекли сълзи и той заредил следните стихове:

Душата ми виж! Тя изгуби любима!

Ни сладост, ни радост в живота й има!

   Притиска я тежко жестоката болка…

   Лек няма за нея… А лекари — колко?…

Единствена тя бе… И тя ме остави…

За нея разпитвам ефира… Коварно

   излитна… Остави ме плачещ, самотен…

   Отива си времето… Сълзи се ронят…

Без нея самотна остана земята,

за нищо раздава си тя аромата…

   Напразно зла съдба натрупва бури

и времето лети… Ще дойде тя!

   Щастлив ще бъда, щом се върне образът й чуден

и донесе със себе си любимите неща…

   Яйце развалено от щраус ми тялото смуче —

   изстрадало тяло от живия свят се отучи…

Жестокост нахлува в живота ми горда и волна —

газела, избягала примката зла, непокорно

   лети като вятър от връх, та на връх, без да спира,

   а с нея тревога и мъка в душата напират,

надежди напразни развяват, завързват, развързват,

сърцето пламти и изгаря във пламъци бързи…

   Вълнува ме всичко — но всичко избухва и гасне,

   и трепват клепачите в спомена мъртъв напразно…

Девойките започнали пак да го утешават. Притиснала го сестра му до себе си и му рекла:

— Братко, избърши сълзите си, търпи и ще стигнеш желаното! Десетгодишният не може да умре на девет години! Постой при нас, все ще измисля някаква хитрост, за да стигнеш до жена си и децата си! Един поет е казал:

Нека съдбата в руслото тече си —

                озъбва й се само твар безумна!

Докато мигне ти клепачът лесно,

                Аллах едното бързо сменя с друго!

А той се разплакал още по-горчиво и заредил следните стихове:

Любимата на младостта сърцето грабна!

  Защита няма, щом така решил Аллах!

Потъва на живота корабът във буря хладна,

  но бури десет да са — пак не ме е страх!

С търпение ще крача през бури и тревоги!

  От плач каква ли полза ще получа впрочем?

По седемдесет и седем нека бури да ме гонят,

  и пет по петдесет и пет да са — ще ги прескоча!

А сестрите си имали чичо, роден брат на баща им. Той се казвал Абдул Кудус. Девойките му били разказали за патилата на Хасан и как той успял да погуби магьосника. Чичото много се зарадвал на тази новина, подал на най-голямата сестра кесия с тамян и й рекъл:

— Племеннице, ако те подгони зло или ти потрябва нещо, сложи от този тамян в огън, извикай ме и аз бързо ще дойда!

Сестрите решили да го повикат. Взели щипка тамян, най-голямата я хвърлила в огъня и повикала чичо си. Не успял тамянът да изгори, когато посред равнината се вдигнал облак прах и под него се показал шейх върху слон, който ревял под тежестта му. Седнал при тях и казал:

— Току-що бях при стринка ви, ала подуших тамяна и тутакси пристигнах при вас. Какво ще искате?

— Домъчня ни за тебе, чичо! — отговорили те.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че голямата сестра рекла на чичо си:

— Чичо, разказвали сме ти за патилата на Хасан, нали? Разказахме ти и за дъщерята на цар Акбар, която той улови, ожени се за нея и отпътува за страната си…

— Да! — рекъл той. — А какво стана с него?

— Тя го излъгала! — отговорила сестрата. — Родила му двама синове, взела ги и заминала за страната си, докато го нямало. И казала на майка му да я търси на островите Вакалвак!

Поклатил Абдул Кудус глава, загризал нокти, забил поглед в земята, заровил с пръсти из пръстта и рекъл:

— Този човек е хвърлил душата си в страшна опасност! Той не може да стигне до островите Вакалвак! — девойките извикали Хасан. Шейх Абдул Кудус го сложил да седне до себе си и рекъл: — Синко, откажи се от тази голяма мъка! Ти не можеш да стигнеш до островите Вакалвак, дори да притежаваш летящи джинове и подвижни звезди! Между тебе и тези острови има седем долини, седем морета и седем огромни планини! Как може да стигнеш дотам, кой ще те заведе? — Хасан заплакал. Девойките заплакали заедно с него. Шейхът се смилил над тях, нежност изпълнила душата му и той рекъл: — Я замълчете! — а после се обърнал към Хасан: — Стани, синко, дръж се и върви с мен!

Простил се Хасан с девойките и тръгнал с него. Шейхът извикал слона си, яхнал го и сложил Хасан зад себе си. Така се носили като бърза мълния три дни и три нощи. Стигнали до висока планина — всичките й камъни били сини. В нея имало пещера, а при входа й — порта от китайско желязо. Слезли от слона. Шейхът почукал на портата. Отворила се тя и от там се показал страшен черен роб — великан, който държал в едната си ръка меч, а в другата — стоманен щит. Щом видял Абдул Кудус, той го пуснал. Шейхът хванал Хасан за китката и двамата влезли. Хасан видял, че пещерата е много голяма, много широка и представлява сводест коридор. Вървели много дълго и стигнали до огромен мегдан. В един от ъглите му имало грамадни порти, отлети от жълта мед. Отворил шейхът едното крило, влязъл и казал на Хасан:

— Седни до тази порта! Не влизай, докато не се върна!

Нямало го около час. Когато излязъл, водел обязден и оседлан кон — тръгне ли, ще литне, а литне ли — и вятър не ще го стигне! Подал поводите на Хасан и каза:

— Качвай се! — отворил портата и пред тях се опънала безкрайна равнина. Яхнал Хасан коня, а шейхът заговорил: — Синко, вземи това писмо! Тръгвай с този кон, където те отведе! Ще спреш пред пещера, подобна на тази! Слез, остави коня да влезе, но ти не влизай след него! Ще стоиш там пет дни, но това да не те тревожи! На шестия ден ще излезе черен шейх в дълги черни дрехи и бяла брада, която стига до пъпа му! Целуни му ръка и плачи, за да го умилостивиш! Щом те запита какво искаш, му подай това писмо! Той ще те остави сам и ще излезе на шестия ден! Излезе ли лично, знай, че работата ти ще стане! Излезе ли някой от стражите му, знай, че той идва да те погуби, защото, който сам търси опасност, погубва себе си! Ако се боиш за живота си, откажи се още сега! Ако пък искаш да се върнеш — слонът е готов, той ще те заведе при племенничките ми!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан възкликнал:

— Никога няма да се върна, без да съм намерил любимата си, ако ще желанието ми да ме погуби!

Изгубих обич — избуява мъка тежка…

                Разбит съм… Унижен съм… Думи нямам…

Желаех в дом да имам обич нежна,

                намерих скръб дълбока и голяма…

Аллах ми даде дом, но той е спомен,

                и болка е без сладости, и грижа…

Не изтърпях… И литнах във тревога,

                за мен са само стон и думи лишни…

Сега ме водят думите последни:

                „Помни и не забравяй — аз те чакам!“

Но кой сега ще ми даде надежда

                и сила мъжка?… Лутам се из мрака…

Сбогувах се и тръгнах да ги търся,

                ако се върна — вечно ще се мразя!

А толкова ги пазих… И прекършен,

                тъжа сега и мъки си донасям…

Шейх Абдул Кудус разбрал, че Хасан няма да се откаже от намеренията си, дори това да му струва живота, и заговорил:

— Синко! Островите Вакалвак са седем на брой и там има огромна войска! Който е влязъл в земите им, не се е връщал. Жената, за която си тръгнал, е дъщеря на техния цар! Нима ще успееш да стигнеш до нея?

— Дори да ме насекат парче по парче заради обичта ми към нея, пак съм готов да отида! — възкликнал Хасан. — Трябва да вляза на островите Вакалвак! И ако е пожелал Аллах да се върна, то ще е само с нея и с децата ми!

Вие, желание мое, обич единствена моя,

          вечно ви виждам и чувам, вечно ви нося в душата!

Мойто сърце е ваш дом и вие му взехте покоя,

          а след това го засяхте с мъка и скръб непозната!

С болка поглеждам звездите — сякаш пастирът си пази

          своето стадо… А сълзи — дъжд бурен се леят…

Ти си толкова дълга, о, нощ, когато в душата проказа

          гадно провира се тайно — макар и луната да грее.

Ветре, ела, изрежи я! Нека за тях да остана!

          Нека се срещнем! Тогава животът докрай ще е весел!

И разкажи им за болки, за мъки, за скърби и рани!

          О, ако можеше само, на крилете си би ги донесъл!…

— Синко, имаш си майка! — рекъл шейх Абдул Кудус. — Няма да й е добре, ако се погубиш!

— Не мога да се върна без жена си и децата си! — възкликнал Хасан и заредил следните стихове:

Кълна се в любовта, на думите съм верен!

Предам ли я — ще бъда от куче по-последен!

                Целта ми е пред мен и ако я обяснявам,

                ще кажат, че съм луд, че ум си вече нямам!

Шейхът разбрал, че Хасан няма да се откаже от своето, дори това да му струва живота, дал му писмото и рекъл:

— Ето ти писмо до Абу Руейш, сина на Балкис, дъщерята на Муейн! Той ми е учител! Всички хора и джинове му се подчиняват и се боят от него! Тръгвай и Аллах да те пази!

Хасан отпуснал юздите на коня и той го понесъл във въздуха по-бързо от мълния. Така летял десет дни, докато стигнали до пещерата, която му бил описал шейх Абдул Кудус. Спрял се конят пред портата й, влязъл в пещерата, а Хасан останал при вратата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан стоял пред вратата на пещерата цели пет дни и пет нощи буден, тъжен, неспокоен, замислен и заредил следните стихове:

Топи се сърцето… И има ли лек за това?

        За горещите сълзи, които го мокрят и стоплят?

Раздяла, желание, мъка, чужбина, тъга,

        родина далечна… О, толкова остра е болката!

Обичам! Нима съм заслужил такава съдба,

        че търся онази, която със грешка ме смаза,

която със грешка превърна таз обич в беда?

        Но кой благородник от грешките се е предпазил?…

Но ето че се показал шейх Абу Руейш — целият черен, в черни дрехи. Хасан скочил, опрял бузи в нозете му, хванал крака му, поставил го върху главата си и се разплакал.

— От какво имаш нужда, синко? — запитал шейх Абу Руейш.

Хасан протегнал ръка с писмото. Шейхът го взел и влязъл в пещерата, без да проговори.

Стоял Хасан пред вратата пет дни, още по-разтревожен, още по-уплашен и произнесъл следните стихове:

Хвала ти, боже всенебесни,

че блага вест ти днес ми весна!

        Че кой обич не познава,

        не знае как се изживява!

Дори сълзите си да спирам,

кръв гъста вместо тях намирам!

        Не съм аз първият пострадал —

        на влюбен мъка му се пада!

И звяр да си — ще ме оплачеш —

така във любовта е сякаш…

И ето че шейх Абу Руейш се показал в бели дрехи, направил му знак да влезе, хванал го за ръка и го въвел вътре. Вървели около половин ден път. Стигнали пред двойна порта, върху нея — стоманена вратичка. Отворил я шейхът и влязъл с Хасан в широка мраморна зала. По средата имало градина с всички видове дървета, цветя и плодове, по дърветата пеели птици. Посред градината — четири портици, във всеки портик — възвишение с водоскок, на всеки от ъглите на водоскоците — златен лъв. До всеки водоскок — кресло, в което седял човек, пред него — много книги, до него — златно огнище с огън и благовония, пред всеки човек били учениците му, на които той четял книгите. Абу Руейш дал знак да разпуснат учениците. Четиримата шейхове приседнали пред него, той дал знак на Хасан и рекъл:

— Сега разкажи на тези хора историята си!

Хасан им разказал историята си. Всички се учудили на разказа му и се обърнали към Абу Руейш:

— Шейх на шейховете! За бога, този момък е така нещастен! Трябва да му помогнеш да си върне жената и децата!

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шейх Абу Руейш заговорил:

— Братя, това е голямо и опасно дело! Не съм виждал никого, който толкова да мрази живота си, колкото този момък! Знаете колко трудно се стига до островите Вакалвак! Няма човек да ги е стигнал и да не е изгубил живота си! Кой ще може да го заведе дотам, а после и да го измъкне?

— Този мъж вече е прескочил една опасност, като ти е донесъл писмо от Абдул Кудус! — отговорили мъдреците. — Щом си го приел, трябва да му помогнеш!

— Той не знае какво го чака! — казал шейхът. — Но доколкото е по силите ни, ще му помогнем! — после взел хартия и дивит, написал писмо, запечатал го, връчил го на Хасан, дал му и кожена торбичка с благовония, чакмак и други прибори за добиване на огън и му казал: — Пази тази торбичка! Ако изпаднеш в беда, запали малко тамян, викни ме и аз ще дойда и ще те спася! — след това наредил да му доведат някакъв летящ джин, навел се над ухото му и му прошепнал нещо, а той поклатил утвърдително глава. После се обърнал към Хасан: — Качи се върху раменете на този ифрит! На втория ден той ще те остави на скала върху бяла земя, чиста като камфор. Ще вървиш сам десет дни, докато стигнеш до градски порти. Запитай за царя на Камфоровата страна Хасун! Дай му това писмо и направи каквото ти каже!

Качил се Хасан на ифрита, който веднага се издигнал с него вдън небеса. На второто утро ифритът го оставил върху земя, бяла като камфор, и изчезнал. Стъпил Хасан на земята и разбрал, че е сам. Вървял безспир десет дни и десет нощи, докато стигнал до градски порти. Влязъл, попитал за царя, показали му къде е. Още при влизането си се убедил, че е пред велик цар.

— От какво имаш нужда? — запитал царят.

Хасан му подал писмото. Царят го прочел, дълго време клатил глава и накрая казал на един от стражите си:

— Настани този момък в дома за гости!

Хасан останал в дома за гости три дни, на четвъртия слугата го завел при царя, който му рекъл:

— Хасане! Дошъл си при мене, за да ти помогна да стигнеш до островите Вакалвак. Ще те изпратя през следващите дни, синко, но по пътя ти те дебнат много смъртни опасности! При мен има воини от дейлемите, те искаха да влязат там въоръжени и на коне, бяха много на брой, но не успяха! Но заради шейха на шейховете Абу Руейш не мога да те върна! Скоро тук ще пристигнат кораби от островите Вакалвак! Ще те кача на някой от тях, ще те поверя на моряците му и те ще те заведат! Който и да те пита какъв си, що си, ти отговаряй, че си зет на цар Хасун, владетел на Камфоровата земя! Когато корабът стигне, слез и ще видиш по сушата наредени много скамейки! Избери си една, скрий се под нея и не мърдай! Когато се мръкне, девици воини ще наобиколят стоката на скамейката. Хвани стопанката на онази скамейка, под която си се скрил, и я издърпай! Ако тя те покровителства, ще срещнеш жената и децата си, но ако не го направи — сигурно ще изгубиш живота си! Или ще спечелиш, или ще загинеш, така е за съжаление! Повече от това не мога да направя! Но без закрилата на Аллах ти и дотук нямаше да стигнеш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан рекъл:

— Велики царю, а до колко време ще дойдат корабите?

— Около месец… — отговорил царят. — Те стоят тук около два месеца, за да продадат каквото носят, и се връщат в страната си. Ще отпътуваш едва след три месеца!

След месец корабите пристигнали. Излязъл царят да ги посрещне, взел със себе си и Хасан. Големият кораб стоял посред морето, но той влачел по-малки гемии, които доставяли стоката му на брега. Пътниците разтоварили стоката си, продавали, купували, докато останали три дни до отпътуването. Царят извикал Хасан при себе си, приготвил му каквото трябва, извикал капитана на големия кораб и му казал:

— Вземи този момък със себе си, но така, че никой да не знае за него! Заведи го на островите Вакалвак, остави го там и не го връщай обратно! — и се обърнал към Хасан: — Никога никому на кораба не разказвай историята си — иначе ще загинеш!

Простил се Хасан с цар Хасун. Капитанът го сложил в сандък, качил го на гемията и го пренесъл на кораба, без никой да го види. Корабите потеглили и пътували с попътни ветрове десет дни. На единайсетия ден стигнали до суша. Капитанът скришом измъкнал Хасан на брега и той видял там много скамейки. Търговците оставили стоката си върху тях, а Хасан стигнал до една по-изписана от останалите и се скрил под нея. Когато се мръкнало, се появили множество женски същества като рояк скакалци. Вървели прави и настръхнали и носели извадени мечове, телата им били в железни ризници. Те се заели със стоките, после поседнали да си починат. Една седнала на скамейката, под която бил Хасан. Хванал той края на наметката й, поставил я на главата си, зацелувал ръцете и нозете й и заплакал.

— Ей, ти! — викнала му тя. — Покажи се, преди да те види някоя и да те погуби!

Измъкнал се Хасан, целунал ръката й и казал:

— Госпожо, поставям се под твое покровителство! Прости на онзи, който бе откъснат от близки, жена и деца, а се стреми да се събере отново с тях! Спаси душата и живота му! Ако не си съгласна, убий ме!

Никой не забелязал, че той разговаря с нея. А тя чула думите му, усетила с какъв плам са изказани, смилило се сърцето й, разбрала, че щом е подложил душата си на такива опасности, за да се добере дотук, то ще да е за велико дело.

— Синко — рекла тя. — Върни се, където се бе скрил, до утре вечер и Аллах ще стори това, което е пожелал!

Скрил се Хасан отново под скамейката. Девиците воини останали там до сутринта, като били палели свещи от тамян и амбра. Привечер при него дошла жената, която бил помолил за покровителство, подала му ризница, меч, златен колчан и копие. Хасан разбрал, че е донесла тези неща, за да ги облече. Облякъл ризницата, стегнал колчана на кръста си, закачил меча на бедрото си, взел копието в ръка и седнал на скамейката.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че докато Хасан седял на скамейката в бойно снаряжение, се появили жените воини с лампи, фенери и свещи. Той се смесил с тях. Когато наближило да се съмне, те си тръгнали и той тръгнал с тях. Всяка се прибрала в шатрата си. Вмъкнал се и Хасан в шатрата на неговата позната. Щом се прибрала, тя съблякла ризницата си и смъкнала покривалото си. Хасан погледнал към нея. Едва сега видял, че е побеляла старица със сини очи, голям нос, по-грозна от най-грозното същество, най-отвратителната твар, която въобще може да съществува, с дупки от едра шарка по лицето, с окапали вежди, изпочупени зъби, хлътнали бузи, сополив нос, а косата й била оплешивяла, както е казал за такива поетът:

Девет грозотии носи тя в лицето

           и в едната само ад същински гледа!

           То е тъй противно, толкоз непригледно —

образ грозен, мръсен, взело от прасето!

Щом зърнала Хасан, тя възкликнала:

— Как си дошъл ти по тези краища?

Заразпитвала го кой е, какъв е, а Хасан се отпуснал при нозете й и произнесъл следните стихове:

Кога ли времето жестоко ще ни срещне

и след раздялата любими ще посрещна,

   ще видя онова, което радост носи,

   ще дойде щастие, ще свършат трудните въпроси?

О, ако Нил течеше както мойте сълзи,

да потопи той щеше света с водите бързи,

   Хиджаз ще се удави, Египет ще изчезне,

   Ирак и Сирия ще тънат в тъмни бездни!

И всичко е за грешка една от теб, любима!

Аз чакам среща! Образа ти жив у мен го има!

Хасан се хванал за полата на старицата, сложил я върху главата си и замолил защитата й. А когато тя видяла мъката му, свило се сърцето й, смилила се и рекла:

— Не се бой от нищо!

Той й разказал патилата си от начало до край. Зачудила се тя на историята му и рекла:

— Успокой сърцето си, утеши душата си! Ще намериш онова, което търсиш, ако е пожелал Аллах!

Старицата викнала военачалниците — а това било последният ден на месеца — и им наредила:

— Заповядайте на всички войници да се подготвят за път утре сутринта. Който закъснее — ще си загуби главата!

Разбрал Хасан, че старицата дава заповедите и е първа между всички. През целия следващ ден и той не снел оръжието си.

Тази старица се наричала Шауахи Такини би-Умм ад-Дауахи. Когато работата била свършена, на разсъмване всички напуснали това място. Старицата не тръгнала веднага с тях, а поизчакала и запитала Хасан:

— Каква причина те кара да се изложиш на смъртна опасност, като се промъкваш в тази страна? Как е възможно сам да избереш гибелта? Но от мене не се бой, ти си под закрилата ми! Дала съм ти убежище и ти съчувствам! Сподели с мене цялата истина! Няма да позволя никой от островите Вакалвак да ти стори зло! — Хасан пак й разказал историята си. Тя изслушала разказа му, поклатила глава и рекла: — Хвала на Аллаха, който те е запазил жив и ме е показал на тебе! Ако бе спрял при друга, досега душата ти да е отлетяла от тялото! Силната любов към жена и деца те е довела до краен предел. Ако ти не обичаше, нямаше да изложиш живота си на такива опасности! Сега трябва да постигнем онова, което си пожелал! Трябва да знаеш, синко, че жена ти е на седмия от островите Вакалвак, разстоянието дотам е седем месеца път. Щом тръгнем от тук, ще стигнем Земята на птиците — от силните крясъци и плясъка на крилете им никой не може да чуе думите на другия. Петнайсет дни ще пресичаме тази земя, за да стигнем до Земята на зверовете. И там нищо не се чува от шумния вой на пуми, хиени, вълци и лъвове. Двайсет дни ще вървим, докато стигнем до Земята на джиновете. Там джиновете крещят високо, изхвърлят огън, от устата им излизат искри и пушеци, ще запушват пътя ни, ще заглушават ушите ни, ще ни заслепяват! Никой не бива да се обръща назад, докато сме там, защото ще загине! На това място конникът крие глава в скута си и не я повдига три дни. После пред нас ще се издигне огромна планина и ще се плисне огромна река, които ще ни отведат до островите Вакалвак! Над нас царува жена, тя е на тези острови. За конник, който язди усърдно, пътят дотам е цяла година. Планината, наречена Вак, се издига на брега на тази река! Така се нарича едно дърво, чиито плодове приличат на човешки глави. Щом изгрее слънцето, тези глави крещят: „Вак-вак, хвала на Създателя пак и пак!“ Никой мъж не може да живее при нас, да стъпва на земята ни! От този бряг до града, откъдето управлява царицата ни, има още един месец път! Тя властва над цели племена от джинове, великани, дяволи и магьосници, само Онзи, който ги е създал, знае колко са на брой! Ако се боиш от всичко това, ще изпратя някой, който да те отведе до брега, откъдето си потеглил, да те качи на някой кораб и да те върне в родината ти! Ако пък сърцето ти твърдо настоява да тръгнеш с нас, няма да ти забраня! Докато достигнеш желаното, сърцето ми ще бъде с тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан внимателно изслушал думите на старицата и рекъл:

— Господарке, няма да се отделя от тебе, решен съм да намеря жена си или да изгубя живота си!

— По-лесно от последното няма! — рекла старицата. — Трябва да разкажа на царицата за тебе и тя непременно ще ти помогне да постигнеш целта си!

Хасан целунал ръцете и главата й, благодарил за огромното благодеяние, въздъхнал и заредил следните стихове:

Който е влюбен — задъхан въздиша,

срещи жадува и стихове пише…

           Нощ до любима е утро пресветло,

           ден на раздяла е нощ непрогледна…

Трудно се с обич влюбен сбогува,

трудно в раздяла с любим се денува,

           име любимо устни повтарят —

           тук е безпомощен даже другарят!

Ти утешение просто не давай,

с упрек сърцето ми не наранявай!

           Хубост единствена — обич единствена,

           мъка изяжда сърцето ми искрено!

Всеки, кой упрек към мене отправя,

упрек по-тежък си сам заслужава!

Старицата наредила да ударят барабаните. Тръгнали войниците, тръгнал и Хасан до старицата. Стигнали до Острова на птиците. На Хасан му се сторило, че светът се преобръща от силните им крясъци, заболяла го главата, мислите му се губели, очите му ослепели, ушите му оглушали, много се изплашил и си повтарял: „Ако така е в Земята на птиците, какво ли ще бъде в Земята на зверовете?“ Помолил се на Аллаха да му помага в бедите.

Минали Земята на птиците и влезли в Земята на зверовете. После излезли от нея и влезли в Земята на джиновете. Накрая стигнали до реката. Спрели под високата и стръмна планина и разпънали шатрите на брега. Старицата сложила за Хасан ложе до реката и той се излегнал на него. Носел върху лицето си покривало, от което се виждали само очите му. Но ето че дружина девойки минали край шатрата му към реката, съблекли се и влезли в нея. Гледал ги Хасан, а те се къпели и се закачали една друга, без да знаят, че той ги оглежда — нали го мислели за царско момиче. Дотежало му на Хасан — гледал ги, а те си били голи-голенички. И виждал той между бедрата им украшения от най-различен вид: тънки, издути, дебели, широки, с изпъкнали устни, дълги, невзрачни. Лицата им били като месечини, косите им — нощ, кацнала върху ден, нали били все царски дъщери! Когато свършили с къпането, всички излезли голи от реката — всички като луни при пълнолуние. Събрали се около Хасан без дрехи, строили се пред шатрата му — така била наредила старицата, защото се надявала, че между тях той може да познае жена си. Минавали пред него дружина след дружина, тя го питала, а той все отговарял:

— Тя не е между тях, господарке!

Накрая се появила една неволница, на която служели трийсет неволници, всички с гръд недокосната. Трепнало сърцето на Хасан, когато я видял, и си помислил: „Тази най-много прилича на онази птица в езерото при двореца на девойките — моите сестри, тя се държи също като тях!“

— Хасане, тази ли е жена ти? — запитала старицата.

— Не е! — отговорил той. — Тази през живота си не съм я виждал! Между всички девойки, които видях на този остров, няма подобна на моята жена!

— Опиши ми жена си! — помолила старицата. — Познавам всички девойки на островите Вакалвак, нали съм главен предводител на жените воини! Може и да позная коя е!

— Жена ми — заговорил Хасан — има лице гладко, снага сладка, бузи слънчеви, гръд изпъчена, очи черен огън излъчващи, бедра красиво заоблени, зъби бели, език сладък песен пее, снага като клонка се люлее, по характер лъчезарна, всичко в нея е омайно, устни алени, чело от мрамор изваяно, с бенка на бузата отдясно, под пъпа — гънка, очертана ясно, лицето проблясва, има стан разкършен, гръд тежка, видът й болни лекува, сякаш вода от Каусар или Салсабил бушува. Тя е с лице прекрасно, взор тъмен и ясен, шия издължена, бузи като анемони, устни — като пръстен с оникс, зъби — мълнии блестящи, доброта душата пълни, а пък там, между бедрата крие сладост хвърковата, както я е описал поетът:

Думата, която те вълнува,

мога да я кажа, но дали си струва?

После Хасан заплакал и заредил следните стихове:

Скърбя по теб с индийска тежка скръб,

сякаш с писмо съм спрял — посланец насред път

   ранен, и кръв се лее от смъртоносна рана.

   В тъги безброй остана името й тайна,

не го знам аз! Но значи ли това за мене смърт?

Навела за малко старицата глава към земята, после вдигнала поглед към Хасан и рекла:

— Хвала на великотвореца Аллах, че те остави аз да се грижа за тебе! Ако не те познавах, Хасане, пак щях да позная по описанието жената, която ти описа като своя съпруга! Това е дъщерята на цар Акбар, който стои над всички острови Вакалвак! Ти никога не ще можеш да стигнеш до нея, а дори и да стигнеш — не ще можеш да си я вземеш! Че от тебе до нея разстоянието е колкото от земята до небето! Върни се, докато е време, не обричай душата си на гибел, пък и моята — с твоята! Мисля, че тя не ти е лика-прилика!

Отчаял се Хасан от живота и рекъл на Дауахи:

— Госпожо, как може да се върна, щом съм стигнал чак дотук? Никога не си бях помислял, че ти нямаш сили да стигнеш до онова, което желая — нали си предводител на такава войска!

— За бога, синко! — възкликнала старицата. — Избери си една от тези девойки! Ще ти я дам вместо жена ти, за да се върнеш скоро жив и здрав в страната си! Иначе — на смърт сигурна отиваш, на голяма беда се излагаш, от която никой не ще може да те спаси!

Навел Хасан глава и заредил тези стихове:

Не ме упреквайте за мойта обич!

Очите само да оплакват са готови,

           сълзите ги изпълват, после чезнат

           по бузите… Любимата изчезна…

О, обич аз не искам да изгубя —

тя най-желана е в проклета лудост!

           Любими мои, търся ви, зова ви…

           Ще ми простите ли страстта в зова ми?

Оставихте ме… Бяхте дали дума

да бъдете до мене, а бездушно

           изчезнахте… От този ден болезнен

           в позор и сълзи неусетно чезна…

Сърце, защо запазваш тази обич?

Защо с камшици ти не я изгониш?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че старицата целунала Хасан и рекла:

— Момко, върни се в страната си, защото, стигнем ли до града, ще изгубим и двамата главите си! Щом узнае какво съм сторила, царицата ще ме ругае, че съм те вкарала в страната ни, където човешко същество не е стъпвало! Ще ме убие, ако те заведа при нея! Показах ти девиците, които видя в морето, самец не ги е докосвал, мъж до тях не се е приближавал! Върни се в страната си, синко! Ще ти дам пари, имане, всичко, което ми поискаш, така че за жена повече да не помислиш!

Заплакал Хасан, опрял бузи в нозете й и рекъл:

— Господарке, владетелко моя, зеница на очите ми! Как да се завърна, след като вече стигнах дотук, а не съм видял онова, което търся?

После заредил следните стихове:

Хубавице моя, с мен едно ти беше,

радости и мъки ти със мен делеше,

          а изчезват вече сладки аромати

          и цветята свежи гният във земята,

спря зефирът нежен своя полъх хладен,

младостта угасва в мъки безпощадни…

          А приятел верен днес ме посъветва

          с упрек… Не приемам аз така съвета!

Не приема упрек младостта ми буйна,

щом не следва после най-доброто чудо!

          Две очи ме взеха и ме разболяха,

          обич се нарича тази болест плаха…

Песен заредя ли — бликват пак сълзите,

губя звучни рими, думите се сливат,

          розовата буза ми топи сърцето,

          раните разпалва в душата ми клета…

О, кога изгубих звучните си думи?

И с какво ще звъннат пак душевни струни?

          Гледах мойта обич и се наслаждавах,

          но Аллах отне я и не ми я дава…

Старицата се смилила над Хасан и рекла:

— За бога, душата си ще заложа, живота си ще погубя, за да стигнеш до онова, което си пожелал!

Когато се мръкнало, девойките се пръснали по шатрите си. Старицата повела Хасан, влязла с него в града и го скрила на едно място да не го види никой. Замислила се тя каква хитрост да измисли, за да спаси този безумец, който отивал на гибел без капка страх в сърцето.

Царицата на този остров се казвала Нур ал-Худа и била най-голямата от седем сестри девици. Те живеели при баща си цар Акбар, който владеел всичките седем острова Вакалвак. Тронът на този цар се намирал на острова на най-голямата му дъщеря Нур ал-Худа. Старицата Дауахи отишла в двореца на царица Нур ал-Худа, влязла при нея и целунала земята пред нозете й. Тя се радвала на нейното благоволение, защото била възпитала всички царски дъщери, уважавал я и самият цар. Царицата я прегърнала, сложила я до себе си и я запитала как е пътувала.

— За бога, пътуването бе благодатно, господарке! — отговорила старицата. — Донесла съм ти дар и искам да ти го покажа! Донесла съм едно чудо, за да ми помогнеш да стигна до онова, което съм намислила! — старицата й разказала историята на Хасан от начало до край, като треперела като тръстика под буен вятър. Накрая паднала в нозете на царската дъщеря и се замолила: — Господарке, на онзи бряг един човек, който се бе скрил под скамейката ми, помоли закрила от мене! Дадох му закрила. Плаших го с властта ти, разказах му за твоята сила и воля и всеки път той повтаряше: „Искам да ида при жена си и децата си! Ще умра, но няма да се върна в страната си без тях!“ През живота си не съм виждала човешко същество с по-силно сърце, с по-силна воля и обладан от толкова силна любов!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царицата изслушала разказа на старицата и много се разгневила. Вторачила се в нея и викнала:

— Зловредна бабичке, толкова ли не ти стигна умът, че да ми доведеш такава мъка на островите Вакалвак без страх от могъществото ми! Кълна се в главата на нашия цар — ако не ме бе възпитавала, щях да погубя и двама ви с най-жестока смърт, за да бъдете за назидание на онези, които в бъдеще дръзнат като теб да престъпват волята на баща ми! Но както и да е, иди и го доведи веднага да го видя!

Изскочила старицата като замаяна, не знаела какво да прави, и си мислела: „Всички нещастия, които Аллах изсипа върху главата ми, са все заради този Хасан!“ Отишла при него и му рекла:

— Ела да говориш с царицата, че май краят ти наближава!

Станал той, а езикът му повтарял името на Аллах. Видял, че царицата е покрила лицето си с воал. Той целунал земята пред нея, поздравил я и произнесъл следния куплет:

Аллах да ти даде величие и слава,

           да те дари с каквото пожелаеш!

Велика да е твоята държава!

           Сред враговете силни страх да всяваш!

Царицата дала знак на старицата тя да задава въпроси вместо нея.

— Царицата приема поздрава ти! — заговорила Дауахи. — Тя те пита как се казваш, от кои краища си, как се казват жена ти и децата ти, заради които си дошъл тук, как се казва страната ти?

Събрал Хасан цялата си смелост, помолил божията помощ и отговорил:

— Царице честита на всички времена! Името ми е Хасан и съм от град Басра! Не знам как се казва жена ми, но знам имената на синовете си — единият е Насир, а другият — Мансур!

— Откъде изчезнаха жена ти и децата ти? — запитала царицата чрез старицата.

— От град Багдад, царице, от двореца на халифа! — отговорил Хасан.

— И казала ли е нещо жена ти, преди да си тръгне?

— Да, заръчала е на майка ми: „Когато синът ти се върне и дните на раздялата му се видят дълги, ако иска пак да се видим и да сме близки, ако го обвеят ветровете на обичта и страстта, нека дойде при мене на островите Вакалвак!“

Царица Нур ал-Худа поклатила глава и рекла:

— Тя не би казала на майка ти тези думи, ако не те желаеше! Нямаше да ти съобщи къде е, нито да те вика в страната ни!

— Господарке на царете, стояща над цар и просяк! — рекъл Хасан. — Аз ти разказах всичко, нищо не скрих от тебе! Помогни ми да се събера с жена си и децата си, върни ми съпругата, нека пресъхнат сълзите по очите ми, като ги видя до себе си!

Пак навела царица Нур ал-Худа глава към земята, дълго я поклащала, после вдигнала поглед и рекла чрез Шауахи:

— Прощавам ти и разбирам болката ти! Реших да ти покажа всички жени и девойки в града и по острова ми! Щом познаеш жена си, ще ти я дам, но не я ли познаеш — ще те погубя и ще те окова върху портата в къщата на тази старица!

— Приемам, царице на времената! — отговорил Хасан и заредил следните стихове:

Разкрих ти мойта обич — ти откликна,

           надеждица ми обеща… Лекувам рана

в сърцето… И веднага гневно викна,

           отрече се, заплаши ме с беда голяма!

Обикнах аз… Бях още млад, невинен!

           Защо ще ме погубваш? Аз съм страдащ!

Нима Аллах заплашва с гибел всеки влюбен,

           звездите гледащ — сам звездица падаща!

За бога, хора, щом умра — и напишете

           на гроба ми, че влюбен там почива!

Щом влюбен мине като мен несретен,

           да прочете — с поклон да ме почита…

Царица Нур ал-Худа наредила да не остане жена или девойка из града, която да не дойде в двореца и да не мине пред нея. Разпоредила на старицата Шауахи лично да проследи всички да дойдат. Тя започнала да въвежда пред царицата и Хасан всички жени и девойки, стотици хиляди. Не останало в града ни момиче, ни жена непоказани, но той не видял съпругата си сред тях. Разгневила се силно царицата и викнала на слугините си:

— Хванете го и му отсечете главата! Нека никой след него да не смее да залага живота си, за да ни гледа как живеем, да идва в страната ни въпреки волята ни! Съборете го по лице, разкопчайте дрехата му, завържете очите му, застанете с мечове при главата му и чакайте да ви дам знак!

Скокнала Шауахи пред царицата, целунала земята пред нозете й, уловила се за полата й, сложила я върху главата си и викнала:

— Царице! В името на възпитанието, което съм ти дала, не бързай да правиш това! Този нещастник е заложил главата си, толкова неща е претърпял, колкото никой преди него, и винаги Аллах го е спасявал! Той е чувал за прословутата ти справедливост и затова е дошъл в забранената ни земя! Ако го убиеш, вестта за него ще се пръсне между пътешествениците, всички ще научат, че мразиш чужденците и ги избиваш! Та той е гост тук и е под твоята власт, докато открие жена си! Ако пък поискаш да си ходи, ще съумея да го върна! Той яде от хляба ни и сме длъжни да го уважаваме! Все пак аз му обещах да го срещна с тебе! Ти знаеш, че раздялата убива, особено раздялата с деца! Тук не остана друга жена освен тебе! Моля те, покажи му и ти лицето си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че при това предложение на старицата царицата се разсмяла и рекла:

— Че от къде на къде той ще ми е мъж и аз ще съм му родила деца?

Все пак тя наредила да доведат Хасан при нея. Въвели го, пооправили го пред нея и тя открила лицето си пред очите му. Щом я зърнал, Хасан изохкал на висок глас и паднал в несвяст. Старицата се погрижила за него и когато дошъл на себе си, той заредил следните стихове:

Вятърът лъхна от земята на Ирак.

        Виждам пак любимата при мен!

Любовта е, знам, със вкус горчив!

        Милост моля, от любов пленен,

а сърцето се топи в сълзи…

— Царицата най-много прилича на моята жена! — обявил после той.

— Горко ти, Шауахи! — викнала царицата. — Този чужденец, дето си ми го довела, е някой луд! Гледай го как се е вторачил в мене!

— Това е простимо, царице! — рекла старицата. — Казано е: „Няма лек за болен от любов — той е луд, на всичко е готов!“

А Хасан заплакал горчиво и произнесъл следния куплет:

Виждам чертите, горят от желание,

          в чужда земя сълзи тежки проливам!

Кой причини ми в раздяла терзание?

          Със среща със милите ощастливи ме!

После рекъл на царицата:

— За бога, ако не си моята жена, коя си, та толкова приличаш на нея?

— Момко, знаеш коя съм! — засмяла се тя. — Остави лудост и объркване! Май спасението ти е близо!

— О, господарке! — рекъл Хасан. — Щом те видях и полудях! Помислих — ето я жена ми! Ала сигурно съм се объркал, ти само приличаш на нея…

— И с какво толкова приличам на жена ти?

— С всичко, което притежаваш!

Царицата се обърнала към Шауахи ад-Дауахи:

— Майко, върни го на същото място! Служи му лично, пък аз ще видя какво да го правя! Щом този човек е толкова доблестен, че през толкова беди пази приятелство, другарство и нежност, мой дълг е да му помогна да постигне желаното! Отведи го и му нареди да те слуша, после бързо се върни при мене, пък дано Аллах е пожелал само добро да се случи!

Старицата отвела Хасан у дома си, после бързо се върнала при царицата, която й наредила да се въоръжи и да вземе хиляда от най-юначните конници и да отиде при баща й цар Акбар, да спре при сестра й Манар ас-Сана и да й каже: „Облечи двете си деца и ги изпрати при леля им, която жадува да ги види!“

— Съветвам те да не й говориш за Хасан! Когато вземеш децата, кажи й: „Сестра ти те кани и тебе на гости!“ Щом ти даде децата, тръгни с тях уж по-бързо да дойдете и ми ги доведи — тя ще се движи по-бавно! Не върви по пътя, откъдето ще мине тя! Пътувай денонощно и се пази никой никога да не научи за тази ми повеля! Ако излезе, че сестра ми наистина е жена на този мъж, ако се изясни, че децата са негови, няма да му попреча да си я вземе и тя да отпътува за страната му!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че старицата повярвала на клетвите на царицата, без да знае какво е затаила в душата си. А проклетницата била намислила, ако онази не му е съпруга и децата не приличат на него, да го погуби. Старицата й целунала ръка, върнала се при Хасан и му предала думите й. Той изгубил ума и дума от радост, целунал й главата, а тя рекла:

— Синко, не ме целувай по главата, ами по устата, пък нека тази целувка бъде най-сладката в живота ти! Не се стеснявай да ме целунеш по устата — нали аз станах причина да се срещнеш с нея! Бъди спокоен, очите ти да са сухи, а душата — доволна!

Сбогувала се тя с него, потеглила, а той пропял следните стихове:

В любовта си имам четири свидетели

                 (за такова дело само двама стигат):

ударите на сърцето, на ръцете трепета,

                 тръпките телесни, връзването на езика…

Две неща очите ми разплакват

                 и превръщат в кръв сълзи разбунени,

но завинаги следа оставят:

                 жар младежка и раздяла между влюбени…

А старицата повела въоръжените конници към острова, където живеела сестрата на царицата. Между двата града имало три дни път. Шауахи се явила при Манар ас-Сана, предала й поздрав от сестра й Нур ал-Худа и й съобщила за силното й желание да я види заедно с децата й. Предала й упрека на царицата, че досега не й е гостувала.

— Сестра ми има право! — съгласила се царкиня Манар ас-Сана. — Небрежна бях към нея, но сега ще й гостувам!

Наредила тя да опънат шатрите извън града, събрала богати дарове. Баща й цар Акбар погледнал през прозореца, видял опънатите шатри, запитал какво е това, и получил отговор:

— Царкиня Манар ас-Сана приготвя шатрите си за път, ще гостува на сестра си Нур ал-Худа!

Този цар имал седем дъщери и всички, с изключение на най-малката — Манар ас-Сана, били от една и съща майка. Голямата се казвала Нур ал-Худа, втората — Наджмат ас-Субх, третата — Шамс ад-Даха, четвъртата — Шаджарат ад-Дур, петата — Кут ал-Кулуб, шестата — Шараф ал-Банат и седмата — Манар ас-Сана. Тя им била сестра само по баща, била най-малката, а именно тя била съпругата на Хасан…

Старицата целунала земята пред Манар ас-Сана и рекла:

— Царица Нур ал-Худа, сестра ти, ми нареди да изпратиш децата по мене при нея! Аз ще ги взема и ще тръгна, така че да те изпреваря.

Манар ас-Сана поклатила глава, вдигнала поглед и рекла на старицата:

— Майко, когато спомена децата ми, сърцето ми се сви! Откакто са родени, никой не е виждал лицата им! Та аз ги крия и ги ревнувам дори от лъхащия зефир!…

— Що за приказки, господарке! — възкликнала старицата. — Ако ти нарушиш повелята на царицата, нали тя ще ти се разсърди! Децата ти са малки, простено да ти е, че се боиш за тях и че искаш да ги запазиш от лоши очи! Знаеш, че те обичам! Та аз съм те отгледала, преди децата ти да се родят! Ще ги взема със себе си, ще им отворя сърцето си, за да ги пазя в него!

Манар ас-Сана се изплашила от гнева на сестра си, пък и не знаела къде може да скрие децата си, докато я няма. Накрая се решила да ги изпрати по старицата. Викнала ги, въвела ги в хамама, приготвила ги за път и й ги предала. Старицата веднага отпътувала с тях, грижела се за тях из пътя, а когато стигнала до града, изправила двете момчета пред леля им Нур ал-Худа. Зарадвала се царицата, като ги видяла, приласкала ги, притиснала ги към гърдите си, сложила едното момче от дясната си страна, а другото — от лявата и рекла на старицата:

— Сега ми доведи Хасан! Той се отърва от меча ми и намери покровителство в моя дом! Толкова пъти бе близо до смъртта и все успяваше да я прескочи!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че старицата рекла:

— Царице, а нали, като го доведа при тебе, те ще се съберат? Пък ако се окаже, че не са това децата му, ще го върнеш в родината му!

Страшно се разгневила царицата и креснала:

— Горко ти, несретна бабичке! Докога ще продължава с хитруванията си този чужд мъж? Какво си въобразява той — че ще дойде на земята ни, ще види ликовете ни, а после ще се върне жив и здрав в страната си и ще ни срами сред народа си, ще разказва за нас на всички царе по всички краища на земята, търговци ще разнесат тайната ни и ще се говори: „Човешко същество е влизало на островите Вакалвак, пресякло е Земята на маговете и вълшебниците, преминало е през Земята на джиновете, после Земята на зверовете и още — Земята на птиците и се е завърнало живо и здраво в родината си!“ Не, това никога няма да го бъде! Кълна се, че ако те не са негови деца, лично с тези си ръце ще отсека главата му!

Старицата паднала от страх. А царицата викнала двайсет мамелюци и им наредила:

— Доведете ми момъка, който живее в къщата на тази старица!

Мамелюците повлекли старицата към дома й. Тя била побледняла, разтреперана. Стигнали, тя влязла при Хасан, а той се изправил и я поздравил. Тя не отговорила на поздрава му, а рекла:

— Тръгвай да разговаряш с царицата! Не ти ли казах да се върнеш в страната си, но ти не ме послуша и избра гибел и за себе си, и за мене! Ето, ти я избра — смъртта е близо! Иди и разговаряй с тази жестокосърдечна несправедлива потисница!

— Нека да има мир, всемогъщи Аллах! — помолил се изплашено Хасан. — Най-добро за мен е онова, което ти си ми отредил, пък нека да е и най-злото!

Вкарали го при царицата и изведнъж той видял двамата си синове Насир и Мансур седнали в скута й, а тя си играела с тях и им говорела нещо. Той ги познал, викнал високо и паднал в несвяст. Познали го и децата му, раздвижила се вродената им от Аллаха обич към баща им, те слезли от скута на царицата, спуснали се към него и всевеликият всевечен Аллах ги накарал да викнат:

— Татко!

Заплакала старицата и възкликнала:

— Хвала на Аллаха, който ви събра с баща ви!

Дошъл Хасан на себе си, прегърнал синовете си, заплакал и заредил следните стихове:

Заради вас сърцето ми не е от лед,

                  макар след тази среща да го чака гибел!

Запазеният образ днес и занапред

                  е жив, макар и мачкан от жестоки сили!

Откакто си отидохте — останахте си там,

                  без вас дори и хлябът ми горчив е,

пред бога дадох дума, тя ще остане, знам —

                  от обич да умра дори и в мъки най-велики!

Газела от гората излиза на простор,

                  макар и гонена, с очи горещи от сълзите!

Дори кръвта си да пролея съм готов —

                  тя върху бузите ви детски ще избликне!

Най-близки сте вие — а бяхте далече, далече,

                  не виждах ви, ала в душата присъствахте вечно!

Сърцето за дарове ценни не скланя да сменя.

                  ни обич, ни мъки, ни нощи безсънни и бдения,

макар че е пълно не с радост, а с мъки и огън…

                  Бях млад и не мислех, че идва разлъка жестока!

А минаха месеци… Как са изтекли? Кога ли?

                  Аз твърдо през времето стъпвам през болки корави!

А лъхне ли вятър от вас, той така ме задавя —

                  от обич към вас и живота си млад ви дарявам…

Царицата се убедила, че децата са синове на Хасан, че сестра й наистина му е жена. Разгневила се тя още повече и го изгонила. Хасан излязъл от двореца, заколебал се — не знаел откъде е дошъл, къде се намира и накъде да тръгне. Земните простори и широти му се сторили тесни, нямал на кого дума да каже, от кого дума да чуе, нямало кой да го утеши, да му даде съвет, нямало от кого помощ да потърси, не можел да отпътува за където и да е, не можел сам да пресече Земята на джиновете, Земята на зверовете и Земята на птиците. Отчаял се, заплакал, представил си какво ще стане между двете сестри, когато жена му дойде при проклетата царица, и заредил следните стихове:

Очите пак плачат… Любими отново изгубих…

До дъно таз чаша отровна изпих… И се лутам —

         който губи любими, изгубва си сякаш живота…

         Килими от мъки постлахте пред мене… Аз ходя

по тях… Кой накрая с добро ще ги сгъне? Оставен

самичък, будувах в съня ви — и мислехте гордо,

         че аз утешение ще си намеря в забрава…

Но сърцето ми болно отново към среща стреми се,

         а вие държите лекарство за болка жестока!

О, вижте — дори във упорството как се стъписах,

         как хвърлен бях сам от неравни и равни във пропаст!

Скрих всичко, не казах за страстите силни, дълбоки,

         стаени в сърцето — докрая го те изгориха!

Държах на обета, мълчах упорито и кротко,

         накрая повярвах — ето че те ми простиха!

Дали ще дочакам след мъките новата среща?

          Сърцето, душата, за нея безкрайно бленуват,

разлъка да свърши очаквам с надежда гореща,

         дано вест за вас нежна и добра, и щастлива да чуя!

Вървял, що вървял и стигнал до края на града. Видял там река и тръгнал по течението й…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на Хасан, Манар ас-Сана, решила да тръгне на път на втория ден, след като била отпътувала старицата. И тъкмо се приготвяла, когато баща й я извикал. Той я сложил да седне до себе си и рекъл:

— Дъще, тази нощ видях сън! Боя се да не би това твое пътуване да ти донесе дълга мъка! Сънувах, че съм влязъл в някаква съкровищница. Видях в нея много пари и скъпоценности, но нищо не ми хареса освен седем камъчета! Избрах от тях едно, най-хубавото, най-блестящото и най-малкото, взех го в ръце и го изнесох от съкровищницата! Когато излязох от вратата, отворих шепа радостно да го разгледам и изведнъж от небето се спусна странна птица, дошла от далечна страна — не бе от нашенските птици! Тя грабна камъчето и отлетя натам, откъдето бе дошла. Така се изплаших, че се стреснах! Извиках гадателите и предсказателите, разказах им съня си, а те ми казаха: „Имаш седем дъщери, ще загубиш най-малката! Ще ти я вземат въпреки волята ти, насила!“ Ти, дъще, си ми най-скъпата и най-обичната! Ето, сега отиваш при сестра си, а не знам какво ще ти се случи! Не заминавай, върни се в двореца си!

Разтуптяло се сърцето на Манар ас-Сана, изплашила се тя и за децата си и рекла:

— Царю! Царица Нур ал-Худа ме очаква — четири години не ме е виждала! Ако не отида — ще ми се разсърди! Ще постоя най-много месец, после ще се върна при тебе! Не се вълнувай, никой чужд не може да влезе в земята ни!

Накрая той се съгласил тя да тръгне. Наредил на хиляда конници да я придружават, да я отведат до брега на реката, после да останат и да я чакат колкото трябва, а на връщане да я поемат отново и да я върнат. Посъветвал я да остане само два дни при сестра си. Бащините думи й направили впечатление, пък се бояла и за децата си! Пътувала бързо три дни и три нощи и стигнала край реката. Разтворила шатрите си на брега, после пресякла реката заедно с няколко души стража, свита и везири. Стигнала до града на царица Нур ал-Худа, изкачила стъпалата на двореца, влязла вътре и видяла децата си да плачат до сестра й и да викат:

— Татко!

Сълзи потекли от очите на майката, притиснала тя децата си към гърдите си и запитала:

— Да не би да сте видели баща си? Ако знаех дали е жив, щях да ви изпратя при него!

И заредила следните стихове:

Далеч от тебе съм, любими! Лоша бях!

Желая да живея с тебе, както си преди живях!

   Очите ми към твоя край са устремени,

   сърцето ми въздиша с жар и умиление!

О, колко нощи аз без сън живях сама,

с мечта за обич, нежност, топлина и тишина…

После добавила:

— Това направих със себе си и децата си! Така разбих дома си!

А сестра й дори не я поздравила с пристигането, ами викнала:

— Безпътнице, откъде имаш тези деца? Нима си се омъжила без знанието на баща ни? А защо си изоставила мъжа си и си прибрала децата си, защо си ги отделила от дом и баща и си ги довела в нашата страна? Защо скри тези деца от нас? Но всевишният Аллах, който знае всичко, ни разкри делата ти, показа ни каква си била и какви си ги вършила с онова между краката си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ал-Худа наредила на стражите да вържат Манар ас-Сана, да я оковат в железни вериги и я заудряла жестоко, завързала я да виси за косите и пратила на баща си цар Акбар писмо, в което се казвало: „В страната ни се появи мъж — човешко същество. Сестра ми Манар ас-Сана твърди, че се е омъжила за него по закон и му е родила две момчета. Скрила е всичко това, докато не се появи този мъж на име Хасан. Той ми разказа, че се е оженил за нея, че тя е живяла дълго при него, но после е взела децата си и е отпътувала с тях без негово знание. Аз запрях този човек тук и изпратих при нея да я извика старицата Шауахи и да доведе децата й. Бях наредила първом да доведат синовете й. Проводих да викнат човека и когато той видя децата, позна ги и те го познаха. Установи се, че двете момчета са негови, че тя наистина е жена на тоя мъж, разбрах, че е говорил истината и няма вина. Реших, че целият срам и грях е у сестра ми. Когато тази нечестива предателка се появи, се разгневих, набих я жестоко и я увесих за косата й. Ето това ти съобщавам за нея и нека бъде твоята воля. Разбираш, че станалото може да ни опозори, да осрами и тебе, и нас! Ами ако и другите жители на Вакалвак научат за случилото се и започнат сами да правят такива неща — как ще ги съдим за греха им? Очаквам бързо отговор от тебе!“

Предала тя писмото на пратеник, който го отнесъл на царя. Цар Акбар се разгневил много силно на дъщеря си Манар ас-Сана и написал писмо до дъщеря си Нур ал-Худа, в което се казвало: „Упълномощавам те да отсъдиш какво да правиш с живота й! Ако всичко е така, както твърдиш — убий я и не ме питай!“

Царица Нур ал-Худа прочела бащиното писмо и изпратила да й доведат Манар ас-Сана. Тя била потънала в кърви, косата й била оскубана, ръцете и нозете — оковани в железни окови. Плачела горчиво и редяла следните стихове:

Стремят се враговете към смъртта ми,

   твърдят, че изход друг за мене няма!

О, моля те, Аллах, смени присъдата!

   Ти си спасение след ужас неочакван!

Бедите свикнаха с живота ми, а той пък — с тях!

   Омраза, обич — всички са приятели!

Аз мъки разни в най-различен цвят видях,

   те бяха хиляди по вид — и слава на Аллаха!

Бедата, пратена от бога, ни притиска

   и само той накрая е спасение!

Веригата се стяга, когато само той поиска,

   а щом поиска — идва избавление…

Царицата наредила да донесат дървена стълба, заповядала на слугите да я завържат с гръб към нея, опънала ръцете й и ги завързала отзад със здрави въжета, увила дългата й коса няколко пъти около дървената стълба и я опънала. Когато Манар ас-Сана викнала и заплакала, никой не посегнал да й помогне. Тогава тя заговорила на сестра си:

— Сестро, защо сърцето ти е толкова жестоко към мене? Ако не можеш да пожалиш мене, пожали невръстните ми дечица!

Сърцето на царицата се втвърдило още повече, тя я наругала и закрещяла:

— Безпътница! Грешница! Аллах да не прости на онзи, който те съжали! Как може да те съжалявам, предателка такава!

— Нека Господарят на небесата ти поиска сметка за всичко, което вършиш! — възкликнала окованата Манар ас-Сана. — Аз съм невинна! Омъжих се за него по закон — нека бог ме съди, ако не говоря истината! Моето сърце изстина към теб заради жестокостта ти! Как можеш да ме обвиняваш в грях, без да си чула истината, пък ако обвиненията, с които ме заля, са истина — нека Аллах ме накаже за греховете ми!

Царицата скокнала и я ударила така, че Манар ас-Сана изгубила съзнание. Напръскали лицето й свода да дойде на себе си. Силните побоища и дебелите въжета били заличили хубостта й. Тя произнесла следния куплет:

Дори да сториш престъпление,

           но после се покаеш,

ще ти простя със прошка сестринска,

           а после ще забравя…

Този куплет разгневил още повече Нур ал-Худа и тя викнала:

— Какво ми говориш в стихове, грешнице? Поне съжали за престъплението, което си извършила! Значи искаш да се върнеш при мъжа си? Та ти се гордееш от разврата и от престъпленията си!…

Наредила на слугите да донесат оголени палмови клони, засукала ръкави и започнала да бие сестра си от главата до петите. После поискала плетен бич — слон да удариш с него, и той от болка ще се разбеснее! Заудряла я с него, докато Манар ас-Сана паднала в несвяст. Старицата Шауахи се затичала навън с плач и заклинания, но Нур ал-Худа викнала на слугите си:

— Доведете ми я! — хванали те Шауахи и я върнали, а царицата наредила да я съборят на земята и се разпоредила: — Влачете я по лице — така да излезе от тук!

Повлекли я по лице и я изтътрузили навън.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по същото това време Хасан крачел по брега на реката. Стигнал до някаква равнина и до едно дърво видял парче хартия, окачено на един клон. Взел го и прочел следните стихове върху него:

Иди при нея и се разберете!

                Без грях човек е само в майчина утроба!

Ти съжали я! Длъжен си, човече,

                пък даже любовта да е залята със отрова!

И аз ще те възнаградя богато

                за твойте мъки тежки и страдания!

Бъди покорен ти пред мен, когато

                получиш моето благодеяние!

Хасан разбрал, че ще се спаси от бедите. Видял, че се намира в страшно място сред пустиня и около него няма никой, с когото да се заговори. Изгубил ума и дума от страх, той заредил следния куплет:

Лъхни, о, вятър нежен, и целуни земята!

   Стигни до тях! Предай им ти поздрави безмерни,

а после донеси ми ти обичта им свята,

   да съживиш със нея изгнили кости черни!

Направил още две крачки и видял две момченца — деца на местни магьосници и вълшебници. Те се карали за вълшебен жезъл с гравирани по него заклинания и за кожено таке с три козирки, по които били записани магически думи. Двата предмета били оставени на земята, а децата се биели и се карали така, че кръв се леела.

— Аз ще взема жезъла! — викало едното.

— Не, аз! — викало другото.

Застанал Хасан между тях, разтървал ги и запитал:

— Вие защо се карате?

— Отсъди кой от нас има право, чичо! — замолили се двамата. — Ние сме братя! Баща ни бе един от големите вълшебници! Умря и ни остави това таке и този жезъл. Брат ми иска той да вземе жезъла, аз пък смятам, че той е само мой!

— А какво толкова има в този жезъл и в това таке? Както гледам, жезълът струва шест джадиди, а такето — три, не повече!

— Ти не познаваш силата им! — рекли момчетата. — Всеки един крие чудна тайна! Затова жезълът струва колкото всичкия данък от всички острови Вакалвак, а такето — също!

— За бога, кажете ми каква е тайната им! — помолил Хасан.

— Тази тайна е велика, чичо! — рекли те. — Баща ни трийсет и пет години работи по стъкмяването й, докато всичко стане съвсем точно! Когато завърши труда си, настигна го смъртта, от която никой не може да избяга! Първата тайна е, че всеки, който сложи на главата си това таке, изчезва от очите на хората и никой не може да го види! А тайната на жезъла е, че всеки, който го притежава, властва над седем племена от джинове, те са подчинени на този жезъл и са под негова заповед и власт. Удари ли по земята с него, царете на тези джинове ще му се подчинят и подвластните им джинове ще му служат!

Хасан стоял известно време с отпуснат поглед към земята и си мислил: „За бога, ако е пожелал Аллах, с този жезъл и това таке ще стана непобедим! Те ще са по-полезни на мене, отколкото на тях! Ще измисля хитрост да им ги отнема! После ще напусна с жена си и децата това мрачно място, от което жив човек не може да се измъкне! Сигурно Аллах ми е довел тези момчета!“ Той вдигнал поглед към двете момчета и рекъл:

— Ако искате да бъда съдия помежду ви, ще ви подложа на изпитание! Който от двама ви излезе победител, той ще вземе жезъла, а който е победен — такето!

— Доверяваме ти съдбата си, чичо! — викнали двамата. — Отсъди така, както намериш за добре!

— Сега ще взема камък и ще го хвърля! Вие ще се затичате след него! Който изпревари другия и вземе камъка първи, той ще вземе жезъла, а който изостане — ще вземе такето!

— Съгласни сме!

Взел Хасан камък и го хвърлил с всичка сила. Втурнали се момчетата след него, а той грабнал такето и го сложил на главата си, грабнал жезъла и се изместил от мястото си, за да провери думите им за бащината им тайна. По-малкото момче стигнало първо до камъка, грабнало го, върнало се на мястото и като не видяло и следа от Хасан, викнало на братчето си:

— Къде е човекът, който ни бе съдия?

— Не го виждам! — отговорило другото. — Дали във високите небеса полетя, или слезе на долната земя?

Започнали да го търсят, но не го виждали. Хасан стоял на едно място, а те се ругаели един друг:

— Отидоха си и жезълът, и такето! Баща ни предупреди, че именно така ще стане, но ние забравихме съвета му!

И си тръгнали без нищо.

А Хасан се върнал в града с такето на глава и с жезъла в ръка. Никой не го видял. Влязъл в двореца, отишъл в стаята на Шауахи ад-Дауахи. Тя била вътре, но не го видяла, като влязъл. Приближил се към рафта над главата й, на който имало шише и чиния, бутнал ги и те паднали. Стреснала се Шауахи, скочила, върнала падналите неща на мястото им и промърморила:

— За бога, май царица Нур ал-Худа е пратила някакъв шейтан, който да ми прави тези неща! Божичко, щом тя прави такова зло на сестра си, какво ли ще прави с чужда като мене, ако ми се разгневи!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че после старицата Шауахи рекла:

— За милост милосърдна те моля аз, шейтан, всевластен и всесилен султан, на джинове и хора цар и господар, в името на надписа върху пръстена на Сулейман, сина на Дауд, отговори ми!

— Аз не съм шейтан, а съм Хасан, объркан и презрян! — отговорил Хасан, снел такето от главата си и се показал на старицата.

Тя го хванала за ръка и възкликнала:

— Да не си си изгубил ума, че пак си се появил тук. Царица Нур ал-Худа такива мъки и страдания причини на жена ти, при това тя й е родна сестра, та какво ли ще стори с тебе, ако й паднеш в ръцете! — и тя му разказала за всичко, което били претърпели жена му и тя самата, и завършила: — Сега царицата съжалява, че те е пуснала! Изпрати стражи да те доведат при нея и който го направи, ще му даде кантар злато и ще го дари със сана, който аз имах при нея! Закле се, че когато те върнат, тя ще те погуби заедно с жена ти и децата ти!

Разплакала се тя и му показала синините по себе си, разплакал се и Хасан и рекъл:

— Господарке, а как да се отърва от тази проклета царица? Каква хитрост да измисля, за да спася жена си и децата си?

— Горко ти, сам трябва да се спасяваш! — рекла тя.

— Не, ако ще и със сила, но ще спася семейството си! — настоял Хасан.

— Как така със сила! — възкликнала тя. — Върви и се скрий, синко, докато Аллах те пази!

Тогава Хасан й показал жезъла и такето. Старицата възкликнала:

— Хвала на онзи, който и кости съживява, дори и изгнили! За бога, синко, досега и ти, и жена ти можехте да се смятате между умрелите, но отсега, синко, ти ще се спасиш заедно с тях! Знам аз този жезъл, познавах стопанина му! Той бе моят шейх, той ме научи на вълшебства! Много десетилетия работи, докато създаде този жезъл и това таке! Но едва ги бе създал, когато го настигна смъртта! Чувала съм да казва на децата си: „Синове мои, тези две неща не са ваш късмет! Ще дойде човешко същество от чужди земи и с хитрост ще ги вземе от вас!“ А те го питаха: „Татко, как така ще дойде и ще ги вземе?“ А той им отговаряше: „Сам аз не зная!“ А ти как ги взе, синко? — той й разказал как е взел вещите от двете момчета, и тя рекла: — Синко, преди да отидеш при жена си и децата си, чуй какво ще ти кажа! Не мога да живея аз повече при тази разпътница, която се осмели да се откаже от обета, който даде пред мене! Отивам в пещерата на вълшебниците — ще се настаня там и ще живея при тях до смъртта си! Ти, синко, си сложи такето, вземи жезъла в ръка, влез при жена си и децата си, удари по земята с жезъла и призови: „Слуги на тези заклинания!“ Ще излязат при тебе слугите на жезъла начело с главатарите на тези племена и ти ще им наредиш каквото си пожелаеш!

Сбогувал се Хасан със старицата, нахлузил си такето, стиснал жезъла в ръка, влязъл в подземието, където била жена му, която плачела, без да вижда начин да се отърве. Децата й играели в подножието на стълбата, тя ги гледала и оплаквала и тях, и себе си. Хасан я чул да реди следните стихове:

Остава само в мен душата слаба,

а поглед избледнява и отслабва!

                От загубата ми гори душата,

                но аз мълча и в болка се премятам!

Злодеят само ме не съжалява,

но кой злодей над жертва се смалява?

Хасан снел такето от главата си, децата го зърнали и викнали:

— Татко!

Той пак покрил главата си. Майката се свестила от вика им, но не видяла мъжа си. Погледнала ги — те плачели и повтаряли: „Татко, татко!“ Обърнала се насам-натам, за да разбере защо призовават баща си, нещо стиснало гърлото й и тя викнала с болка в сърцето:

— Къде сте, деца? Къде е баща ви?

Спомнила си времето, когато живеели заедно. Бузите й изчезнали под потока от сълзи, а тя нямала свободна ръка да ги избърше. Запълзели мухи по кожата й, а тя не можела да си помогна с друго, освен да плаче и да реди стихове:

На щастието дните днес са спомен!

           Река сълзи текат… Как искам да се върна!

Търпение загубих, и душа, и сила…

           Как исках да се върна, но не знаех

           от страх и болка пътища незнайни

и не можах… Останах си злосторна!

Пред злото, що извърших, съм покорна!

           Поспри, сърце! С любимия разлъка

           е толкоз тежка! Ти умираш в мъка!

Хасан се разплакал, сълзи потекли по бузите му като дъжд. Той пристъпил към децата, снел за малко такето от главата си, а те, щом го зърнали, викнали:

— Татко!

Разплакала се майка им, като чула да споменават пак баща си, и възкликнала:

— Чудна работа! Защо все споменават и викат баща си! — после заплакала и заредила следните стихове:

Оставих дом красив — луна при изгрев!

Очи, плачете! Нека сълзи да напират!

                Изчезна той — вселена цяла ни разделя,

                безумна аз напуснах брачната постеля!

Ти тук не си, но нося те в душата

и мъката ми за греха ми е отплата!

                За миг как искам да те зърна само даже

                и в болката ми ти да ме оплачеш!

От погледа ми ти си тъй далечен,

но огънят в сърцето ми е вечен!

                Как искам да се върна, но не мога

                раздялата да махна!… О, за бога,

ела при мен, спаси ме от бедите!

Достатъчно проляха се сълзите!

Не се стърпял Хасан и свалил такето от главата си. Жена му го видяла и викнала:

— Човече, откъдето и да си дошъл, върви си! Скрий се да не те види някой и да не съобщи на сестра ми! Тя ще заколи и мене, и тебе!

— Господарке моя, господарке на всички царици! — отговорил Хасан. — На хиляди опасности се изложих аз, рискувах живота си, докато стигна дотук! Сега или ще умра, или ще те спася и ще отпътувам с тебе и с децата ни към моята родина напук на престъпната ти сестра!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царкиня Манар ас-Сана се усмихнала тъжно, дълго клатила глава и рекла:

— Уви, душа моя, никой не може да ме спаси освен всевишния Аллах! Спасявай себе си! За мен друг изход няма, бях непокорна, наруших повелите ти, тръгнах си без позволението ти! За бога, мъжо, прости ми! А сестра ми — тя има войници колкото ята скакалци, никой не може да им излезе насреща! Да си представим, че ме вземеш! Как ще стигнеш до страната си — толкова опасни капани те чакат! Дори непокорните джинове не могат да се измъкнат през тях!

— Заклевам се в живота си, светлина на очите ми! — възкликнал Хасан. — Ще си тръгна от тук само с тебе и никога сам!

— Човече! — викнала тя. — Как си представяш тази работа? Що за порода сте вие, хората? Дори да имаш власт над джинове, мариди, вълшебници, никой не може да те измъкне от тези места! Бягай сам, докато си жив, и ме остави, пък дано Аллах направи нещо и за мене!

— Господарке на хубостта! — настоял Хасан. — Аз не съм дошъл тук за друго, а да те освободя!

И докато си говорели, ето я царица Нур ал-Худа влязла при тях и чула гласовете им. Хасан наложил такето, а тя викнала на сестра си:

— Ти с кого разговаряше?

— Няма с кого да разговарям освен със синовете си! — отговорила тя.

Царицата грабнала бича си и я заудряла, докато царкинята загубила свяст. Нур ал-Худа наредила да я пренесат в друго подземие, но и Хасан отишъл там. Манар ас-Сана дошла на себе си и заредила следните стихове:

Съжалявам за раздялата дълбоко,

за това без плачове не мога!

                Заклех се — съберем ли се, тогава

                аз за раздели да не споменавам!

А кой завижда — да умре от мъка!

Края виждам аз на таз разлъка

                и душата се препълни с радост,

                пак разплаквам се, но повече не страдам!

Очи, защо изцеждате сърдити

при радост и при мъка все сълзите?

Слугите я оставили сама. Снел пак Хасан такето и жена му рекла:

— Прости ми, мъжо! Жената узнава колко струва мъжът, едва като се раздели с него! Виновна съм, сгреших! И ако Аллах ни събере отново, никога няма да ти се противопоставям!

Свила се душата на Хасан и той казал:

— Не ти сгреши, а аз сгреших, защото те оставих при майка ми, която не знаеше нито цената ти, нито възможностите ти! Любима на сърцето ми, въжделение на душата ми, светлина на очите ми, всемилостивият Аллах ще ми даде сила да те спася! Ако желаеш, ще те отведа в дома на баща ти, където да доживееш дните, които Аллах ти е отредил, или пък ще отпътуваме за моята страна!

— Иди в страната си и се откажи от намерението си! — отговорила тя. — Ти не познаваш опасностите на тези земи! — и заредила следните стихове:

Каквато искаш радост ще ти дам —

           не се засягай и не се ядосвай!

И забрави за моя грешен срам,

           и миналото нека мине просто!

Клеветниците нека се морят —

           щом видят истината ни, ще млъкнат!

Доброто в мен отново загоря —

           пък нека други се злини не пръкват!

Ще скрием тайната си, ще мълчим,

           дори злокобен меч да ни извадят!

Денят желан дойде — да полетим!

           Добър вестител вест добра предаде!

Хасан изчакал и стражите, които пазели, да заспят, после се надигнал, отишъл при жена си, развързал я, целунал я по главата и рекъл:

— Няма да чакаме повече — тръгваме за родния край!

Той взел на ръце голямото си момче, тя пък взела малкото, излезли от двореца и Аллах ги скрил с тъмна завеса. Спрели пред портата, която водела към покоите на царицата — тя била заключена. Като видял, че не могат да излязат, Хасан плеснал с ръце и възкликнал:

— За бога, всичко пресметнах, всички трудности прецених, но не предположих това! Ще ни завари денят, ще ни уловят и тогава спасение вече няма да има! — после заредил следните стихове:

Мислеше си, че добре си го измислил,

          без да се боиш от злото на съдбата.

Но забрави само истина нечиста:

в най-прозрачна нощ е черна тъмнината!

          Застава все на пътя ми съдбата

          и всеки ден в беди ме нови хвърля.

— За бога, имаме само един изход! — възкликнала жена му. — Да се погубим и ще се спасим от тази велика мъка — иначе ни чакат нечувани мъчения!

И изведнъж чули шепот зад портата:

— За бога, господарке Манар ас-Сана, аз ще ви отворя, но ще правите каквото ви кажа! — двамата се умълчали, искали да разберат откъде идва този глас, но той продължил: — Какво ви е? Защо замълчахте и не ми отговаряте?

Разбрали те, че това е старицата Шауахи, и й отговорили:

— Каквото наредиш, ще го направим! Но ти отвори, сега не е време за излишни приказки!

— Няма да ви отворя, преди да ми се закълнете, че ще ме вземете със себе си и няма да ме оставите при тази грешница! Пък после каквото с вас — това и с мене! Останете ли живи — и аз ще остана, загинете ли — и аз ще загина!

Двамата й дали клетва. Тя отворила портата и се обърнала към тях:

— Следвайте ме и не се бойте от нищо! Знам четирийсет различни магии и най-малката е да превърна този град в море развълнувано от вълни разбунтувани, да омагьосам всяка жена в него, като я превърна в риба, и всичко това — преди още да се е съмнало! Все пак не мога да направя такова зло, боя се от бащата цар! Вървете с мене, пък Аллах да благоволи над нас и да ни помага!

Хасан и жена му повярвали, че ще се спасят…

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан, жена му, децата му и старицата се измъкнали от двореца и излезли в покрайнините на града. Там Хасан взел жезъла в ръка, ударил по земята, набрал се със смелост и викнал:

— Слуги на тези заклинания, елате и ми се покажете!

Земята се разцепила и от там излезли седем ифрита, нозете на всички били в земята, а главата — в небесата. Целунали те три пъти земята пред Хасан и произнесли в един глас:

— Пред теб сме, господарю и владетелю наш! Какво ще ни наредиш? Пожелай — и ние морета ще пресушим или планини ще разрушим!

Хасан изчакал да преодолее страха си и запитал:

— Кои сте вие? От кои племена сте? От коя вяра сте?

Те отново целунали земята и отговорили в един глас:

— Ние сме седем царе и всеки цар владее по седем племена от джинове, шейтани и мариди! Ние, седемте царе, управляваме общо четирийсет и девет племена, които живеят из планини, пустини, равнини и морски дълбини! Нареди ни каквото пожелаеш — ние сме твои слуги и роби! Всеки, който владее този жезъл, владее и нас и се подчиняваме на волята му!

— Искам да ми покажете вашите войници и роднини! — казал Хасан.

— Господарю! — отговорили те. — Боим се да не се изплашите, ако ви покажем роднините си. Те са толкова много и все в различни образи, форми, цветове и тела! Кажи ни какво искаш да направим за тебе?

— Искам начаса да ме отведете заедно е жена ми и тази праведна жена в град Багдад!

При тези думи джиновете навели глави и замълчали.

— Защо мълчите и не отговаряте? — запитал Хасан.

— Господарю, ти, който властваш над нас! — заговорили те. — От времето на Сулейман, сина на Дауд, ние сме дали клетва да не носим човешки същества на плещите си и не сме го правили. Но можем да ви впрегнем коне, които са също джинове, и така ще стигнеш до страната си заедно с всички, които те придружават!

— А колко време път има от тук до Багдад?

— Седем години път, ако се язди бързо и непрекъснато!

— А как стигнах аз дотук за по-малко от година? — зачудил се Хасан.

— Аллах смили сърцето си над теб, защото си праведен раб! Шейх Абдул Кудус с неговия слон и после с жребеца мина за три дни разстояние, което иначе бърз конник минава за три години! А шейх Абу Руейш, който те прехвърли при Дахнаш, мина с тебе за един ден път, който иначе се извървява за три години! Това бе благодеяние на всемогъщия Аллах, защото този шейх е от потомството на Асиф бен Барихия и е пазител на името на най-великия бог! А до двореца на девойките също има една година път! Ето че стават общо седем години!

Много се зачудил Хасан на тези изчисления и възкликнал:

— Хвала на Аллах, който от трудното прави леко, от разбитото — цяло, от далечното — близко, от непокорния големец — унизено нищожество! А с конете за колко време ще стигна до Багдад?

— Почти за година! Ще преминеш през трудности и ужаси, ще пресечеш пресъхнали долини и подивели пустини, безкрайни равнини и планини безброй! Не можем да те защитим, господарю, от жителите на островите, през които минава пътят ти, нито от злините на цар Акбар и неговите вълшебници! Възможно е те да ни победят! Ако беше сам, работата щеше да бъде по-лесна! Както си дошъл до тези острови, така можеше и да се върнеш при майка си! Но сега бъди твърд, моли Аллаха, ние сме с теб, докато не те отведем в родината ти!

Тропнали те с нозе по земята, тя се разтворила и те изчезнали в нея. След малко се показали отново, като водели три жребеца оседлани, обяздени, пред седлото на всеки — дисаги, едната им половина пълна с храна, а другата — гърне с вода. Метнал се Хасан на единия и взел едното момче пред себе си, качила се жена му на втория и сложила другото момче пред себе си, а старицата възседнала третия жребец.

Потеглили на път. Минала нощта, съмнало се. Отклонили се от основния път, стигнали до планината. Цял ден яздили в подножието й. Привечер Хасан видял на планината пред себе си нещо, наподобяващо колона, дълга, сякаш дим се издигал към небесата. Колкото повече се приближавали, толкова по-ясна ставала фигурата. Когато я доближили, видели, че това е ифрит, главата му — като огромно кубе, ноктите му — като ченгели, гърлото му — като улица, ноздрите му — като ибрици, ушите му — като кожени щитове, устата му като пещера, зъбите му — като побити в земята скали, ръцете му — като гребла, нозете му — като корабни мачти, главата му — в облаците на небесата, краката му — до коленете в земята. Когато зърнал Хасан, ифритът му се поклонил и рекъл:

— Не се бой от мене, Хасане! Аз съм главатарят на домашните змейове на тази земя. Това е първият от островите Вакалвак. Чух за вас, забелязах ви да идвате насам! Пожелах да напусна тази земя и да отида на друга, далеч от хора и джинове! Нека да живея там и да се моля на Аллаха, докато ме прибере! Искам да ви придружа и да бъда ваш водач и пазител, докато се измъкнете от тези острови! Мога да се появявам на света само нощем! Смилете се над мен — нали и аз съм мюсюлманин като вас!

— Аллах да ти даде хаир, върви с нас! — рекъл зарадван Хасан.

Тръгнал ифритът пред тях да ги води, заприказвали се, започнали да се шегуват, отпуснали се сърцата им…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че дружината пътувала така цяла нощ до сутринта, конете се носели като мигновени светкавици. Когато се съмнало, всеки протегнал ръка към дисагите пред себе си, извадил си нещо за хапване, извадил вода за пиене. Ифритът ги отклонил от основния път и те минали по пътеки неотъпкани по самия ръб на морския бряг. Цял месец минал, пресекли равнини, пустини и долини, а на трийсет и първия ден зад тях се вдигнал облак прах, който покрил земята и засенчил светлината. Чули се оглушителни крясъци. Старицата се обърнала към Хасан:

— Синко, това са войниците от островите Вакалвак! Те ни настигат и след малко ще ни уловят! Удари с жезъла по земята!

Така и направил Хасан, земята се разцепила, излезли седемте царе, поздравили го, а Хасан им казал:

— Бъдете добри, джинове и ифрити! Сега е ваш ред!

— Вие се качете на планината! — посъветвали го те. — Оставете ни! Ние знаем, че правото е на ваша страна, а те са на грешен път! Аллах ще ни дари с победа!

Хасан, жена му, старицата и децата слезли от конете и се заизкачвали по склона на планината. Точно тогава се появила царица Нур ал-Худа. Войниците й били разделени на ляво и дясно крило, всяко подредено дружина по дружина. Срещнали се с войската на джиновете, сблъскали се като черни облаци, лумнал огън от устата на джиновете и осветили искри нощната тъма, скачали напред юнаци, бягали страхливци и глупаци, огньове разрязвали телата като с нож, докато не паднала тъмната нощ. Двете дружини се разделили, от конете си се спешили, шатри опънали, огньове пред тях разпалили. Седмината царе отишли при Хасан, той им благодарил, пожелал им победа и ги запитал как се бият войниците на царицата.

— Те ще издържат срещу нас не повече от три дни! — отговорили те. — Днес ние бяхме по-силни, пленихме около две хиляди и избихме безброй!

Сбогували се, всеки отишъл при войската си, за да ги пазят през нощта и да поддържат огньовете. Дошло утрото, изгряла зората, разпръснала се тъмнината, метнали се конници върху жребците клети, заплели се кървавите остриета, копия мушели всичко живо, коне падали и ставали игриво, сякаш морски вълни една с друга се блъскали, сякаш огньове огромни искри пръскали. Били се, що се били, докато царете победили, пиките на враговете се строшили, силите им се изхабили, краката им се подкосили, избягали сред купища прах и поражението тичало след тях, всеки на бягство го ударил и гледал другия да превари. Повечето били избити, царица Нур ал-Худа била пленена заедно със свитата й и с всички царски първенци. На разсъмване седмината царе дошли при Хасан, сложили пред него мраморно кресло, обсипано с бисери и скъпоценни камъни, до него — друго кресло за жена му Манар ас-Сана — то било от слонова кост, инкрустирано със злато. Изправили пленените пред Хасан.

— Твоето наказание — викнала старицата, — проклета царице, е да нахраниш с месата си кучета и да те влачат за опашките на диви коне! Как можа да направиш такова нещо със сестра си, проклетнице? Та тя бе омъжена по закон, според правилата, определени от Аллах и неговия пратеник! В исляма няма безбрачие, бракът е един от заветите на пророците, мир на тях!

Но когато царкиня Манар ас-Сана видял сестра си вързана и окована, станало й мъчно за нея, а пленената царица запитала:

— Сестро, кой е този, който ни победи и плени в собствената ни страна?

— Това е моят съпруг Хасан! — отговорила Манар ас-Сана.

— Той извърши нещо огромно! — рекла Нур ал-Худа. — Едно човешко същество на име Хасан ни покори и възстанови справедливостта на Аллах по цялото ни царство! Той победи нас, но е покорил и царете на джиновете!

— Аллах му дари победа над вас!

Нур ал-Худа замолила сестра си да поиска от Хасан да се смили над нея и хората й и тя му рекла:

— Какво искаш да правиш със сестра ми? Ето, ти я победи, но тя на тебе зло не ти е правила и можеш да й простиш!

— А не е ли достатъчна горчивата мъка, която ти причини на тебе? — запитал Хасан.

— Тя имаше право за цялото зло, което ми причини! — рекла жена му. — Ти огорчи сърцето на баща ми, който ме загуби! А как ли ще се чувства, ако изгуби и сестра ми?

— Прави това, което искаш! — съгласил се с нея Хасан.

Манар ас-Сана наредила да освободят всички пленници. Царица Нур ал-Худа пристъпила към сестра си Манар ас-Сана, двете се прегърнали, разплакали се и дълго стояли така.

— Сестро, прости ми за това, което ти сторих! — помолила царицата.

— Така ми е било писано, сестро! — отвърнала сестра й.

После Манар ас-Сана помирила сестра си със старицата Дауахи. Всички останали доволни. Хасан пуснал войниците, които служели на жезъла. Манар ас-Сана разказала на сестра си всичко, което й се било случило с мъжа й Хасан и колко бил изстрадал той заради нея, като добавила:

— Сестро, това не го е направил той — не би било по силите му! Всевишният Аллах е укрепил човешката му сила, за да влезе в нашите земи, да те плени, да победи войската ти, да разгроми по този начин баща ни цар Акбар, който властва над царете на всички джинове! Той може и повече, но не желае да прекалява със силата, която има!…

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато изгряло слънцето, всички решили да си тръгват. Сбогували се. Ударил Хасан по земята с жезъла, изскочили седемте му слуги, приветствали го и рекли:

— Хвала на Аллаха, че вече душата ти е спокойна! Нареди каквото искаш, и ще го имаш по-бързо от мигване на окото!

— Аллах да ви дари с добро! Запрегнете ни два от най-хубавите си коне! — разпоредил се Хасан.

Те му довели два оседлани коня. Яхнал Хасан единия, взел и големия си син, яхнала жена му втория и взела малкия си син. Потеглили към страната си. Царицата и старицата ги изпратили и също поели обратно.

Пътувал Хасан с жена си и децата си цял месец, накрая видели пред себе си град. Видели около него дървета, течали потоци. Стигнали до градините и слезли от конете да си починат. Поседнали, заприказвали се и в този миг множество конници се спуснали към тях. Оказало се, че това е цар Хасун, господарят на Камфоровата земя. Хасан го поздравил и целунал ръцете му. Царят слязъл от коня си, поздравил го на свой ред с благополучното завръщане, много му се зарадвал и двамата приседнали на сянка под едно дърво да си поговорят. Хасан му разказал всичко, което му се било случило. Той се зачудил и рекъл:

— Синко, никой, който е отивал до островите Вакалвак, не се е върнал жив от там освен тебе! Хвала на Аллаха, че си жив и здрав!

Три дни останали там, яли, пили и се веселили. Хасан поискал позволение от цар Хасун да отпътува за страната си. Метнали се на конете си, самият цар ги придружил на десет дни път, после се сбогувал с тях. Хасан и семейството му продължили пътя си и пътували още цял месец. Стигнали до голяма пещера с порта от жълта мед.

— Виж тази пещера! — рекъл Хасан. — Там живее шейх Абу Руейш! Той ми направи голямо добро, като ме прати да се запозная с цар Хасун!

Започнал да разказва той на жена си за шейх Абу Руейш и ето че самият той се показал пред входа на пещерата. Щом го зърнал, Хасан слязъл от коня и му целунал ръцете. Шейхът го поздравил с благополучното завръщане, двамата влезли в пещерата, приседнали и Хасан разказал на шейх Абу Руейш всичко, което му се било случило по пътя за островите Вакалвак и обратно.

И докато си говорели така, някой почукал на портата. Шейхът отворил и видял, че е пристигнал шейх Абдул Кудус, яхнал слона си.

И Хасан заразказвал отново всичко, което му се било случило, и когато стигнал до историята с жезъла и такето, шейх Абдул Кудус му рекъл:

— Синко, благодарение на жезъла и такето ти спаси жена си и децата си и вече нямаш нужда от тях! Ние пък ти помогнахме да стигнеш до земята Вакалвак — направихме го по молба на моите племеннички! Моля те, дай на мен жезъла, а такето го дай на шейх Абу Руейш!

Хасан навел глава към земята и едва не се изпуснал да каже: „Няма да ви ги дам!“, но после си помислил: „Тези двама шейхове ми направиха голямо добро! Ако не бяха те, никога нямаше да спася жена си и децата си!“ После вдигнал глава и рекъл:

— Ще ви ги дам, господари, но все пак се боя от цар Акбар, бащата на жена ми, да не би да прати войски в моята страна и да застане насреща ми — та аз мога да им противостоя само ако жезълът и такето бъдат у мене!

— Не бой се, синко! — отговорил му шейх Абдул Кудус. — Ние ставаме тук като твои съгледвачи! Когото и да изпрати твоят тъст срещу тебе, ние още оттук ще го отблъскваме! От нищо не се бой — нищо лошо няма да ти се случи!

Хасан подал такето на шейх Абу Руейш и казал на шейх Абдул Кудус:

— Отведи ни в страната ми и тогава ще ти дам жезъла!

Хасан останал при двамата шейхове три дни и пожелал да тръгне на път. После възседнал една бързоходна камила, качил жена си на друга и взели децата при себе си. Свирнал шейх Абдул Кудус и от широката равнина дотичал неговият огромен слон. Всички тръгнали на път, а шейх Абу Руейш се прибрал в пещерата си.

Пътували, що пътували, пресекли земята нашир и надлъж. Шейхът ги водел по леки пътища, през проходи, които скъсяват разстоянията, докато стигнали до познати земи. Зарадвал се Хасан, че е вече близо до земята на майка си, че след толкова ужаси се връща при нея с жена си и децата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан възхвалил Всевишния и произнесъл следните стихове:

Ще ни сбере отново заедно Аллах,

в прегръдки топли ще потънем пак!

                Ще ви разказвам случки най-чудесни

                за мъки от разлъката нелесни!

Щом видя ви, очите ще пресъхнат

и болката в сърцето ще заглъхва!

                Аз спомен труден в паметта си пазя

                и дълго после ще го преразказвам!

Не ще да има упреци тогава —

минава болка, любовта остава…

Свършил стиховете си Хасан, загледал се, а пред него — зелено кубе, водоскоци, зелен дворец, планина, изчезваща в облаците.

— Е, остани с добро, Хасане! — рекъл шейх Абдул Кудус. — Тази нощ ще бъдеш гост на моите племеннички!

И едва пристигнали, когато от двореца излезли племенничките на шейх Абдул Кудус, посрещнали ги, приветствали и тях, и чичо си, пристъпили към гостите си, зарадвали им се, поздравявали ги с успешното завръщане. Голям празник било. Посестримата на Хасан заплакала от радост и от миналите тревоги, заплакал и той. Тя му разкрила как трудно преживяла раздялата с брат си, и заредила следните стихове:

Очите ми не виждаха далечината,

                 ти не изчезна никога от тях… А плачех…

Заспивах — ти изплуваше от тъмнината

                 между клепача и окото сякаш в здрача…

— Сестро, за всичко трябва да благодаря първом на тебе и на сестрите ти! Нека всевишният Аллах ви бъде опора! — рекъл Хасан. Той им разказал всичко, което му се било случило, и накрая рекъл: — Никога няма да забравя доброто, което ми сторихте от самото начало до ден-днешен!

А сестра му се обърнала към Манар ас-Саба, прегърнала я, притиснала двете деца към гърдите си и й рекла:

— Дъще на цар Акбар! Толкова ли нямаше милост в душата ти, че го отдели от децата му — душата му изгоря за тях! Нима бе пожелала да го погубиш така?

Манар ас-Саба помълчала известно време и промълвила:

— За това всемилостивият Аллах вече ме осъди! Който измами човек — и Аллах не му прощава!

Останали там десет дни в радост и веселби. Преди да потеглят, Хасан дал жезъла на шейх Абдул Кудус. Чичото благодарил, възседнал слона си и се върнал у дома си. Хасан със семейството си напуснал двореца на девойките. Потеглил за страната си, за два месеца и десет дни пресякъл сухата пустиня и стигнал до Багдад. Влязъл у дома си през портата, която гледала към равнината. А през цялото му отсъствие майка му сън не я хванал, била тъжна, плачела и охкала, не хапвала, не мигвала, все сина си споменавала и вече не се надявала той да се завърне у дома. Той спрял пред вратата на стаята й и я чул да реди следните стихове:

За бога, нека болката се излекува!

Слабее тялото, сърцето се бунтува!

           Елате бързо, вести благодатни

           с надежди да не се теша напразни!

Аллах решил е — няма отчаяние,

а мъката е временно страдание!…

Тя свършила песента си и чула сина си да шепне при вратата:

— Майко, съдбата реши пак да се срещнем!

Тя го познала по гласа, затичала се към вратата, уверена и разколебана, отворила я и видяла сина си да стои зад нея заедно с жена си и децата си. Прегърнала го и заплакала. Прегърнала и снаха си и внуците си, разцелувала ги по главите и им рекла:

— Дъще на цар Акбар! Ако съм сбъркала с нещо пред тебе, моля всевишния Аллах да ми прости!

— И аз го моля да ми прости за греха пред тебе и пред сина ти! — рекла снахата.

После майката запитала сина си:

— Е, синко, защо те нямаше толкова дълго време?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хасан разказал на майка си всичко, което му се било случило през цялото това време, от начало до край, тя от време на време изохквала от ужас пред онова, което се било случило на чедото й, а той я успокоявал. Накрая му рекла:

— Синко, това с жезъла и такето си го попрекалил! Ако ги беше запазил за себе си, щеше да покориш цялата земя нашир и надлъж! Но хвала на Аллаха, че се върна жив и здрав с жена си и децата си!

Това било най-прекрасната и най-щастлива нощ в живота на всички. На сутринта Хасан облякъл дреха от най-хубав плат, отишъл на пазара, купил роби и неволници, платове и скъпоценности — огърлици, накити, скъпи мебели и съдини, каквито имат само царете. После купил още къщи, градини и ниви. Всички заживели в охолство и благодат, яли, пили и се веселили, докато не ги споходил онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва! Хвала на господаря на царе и поданици, който е вечно жив и не умира!…

Бележки

[1] Целуването на ръка е знак на уважение от целуващия, но в същото време е израз на морално задължение на целувания. Отдръпването на ръката означава, че персиецът има задни мисли и не желае да поеме такова задължение — бел.прев.