Хиляда и една нощ (12)

Приказка на първия просяк за греха и наказанието

Баща ми беше цар. Брат му също бе цар, но в друг град. Така се случило, че съм се родил в същия ден с чичовия ми син. Минаваха дни, месеци, години, пораснахме и двамата. През година-две отивах при чичо си и прекарвах там някой и друг месец. Веднъж, когато му гостувах, братовчед ми се показа особено любезен — овца ми закла, с вино ме черпеше. Седнахме да пием и когато виното надви ума ни, той заговори:

— Братовчеде, имам голяма нужда от теб! Моля те, помогни ми — застави ме да му се закълна и ме остави сам. Върна се след някое време — водеше със себе си жена, украсена и разхубавена, със скъпа огърлица. — Тръгни с тази жена и ме изчакайте в еди-кои си гробища! — заговори ми той, подробно ми описа мястото и добави: — Влезте в гробищата и ме чакайте там!

Не можех да не изпълня молбата му. Отведох жената. Братовчед ми дойде. Носеше съдина с вода, зидарска мистрия и гипс. Взе мистрията, застана пред една гробница, разкопа земята. Появи се плоча — нещо като малка врата, а под нея — наклонена стълба. Той даде знак на жената и когато тя слезе по стълбата, заговори:

— Братовчеде! Когато и аз сляза долу, стори една добрина! Върни плочата на мястото й и я затрупай със земя, както си беше! Разбъркай гипса с вода, подреди камъните, както си бяха, и затвори гроба така, че никой да не разбере и да не каже: стара дупка с нова замазка! Цяла година работих, докато я изкопая, за нея само Аллах знае!

Той слезе по стълбата и се скри. Поставих плочата на мястото й и направих всичко, както ме бе помолил. Върнах се в двореца на чичо — той бе излязъл на лов. На сутринта си спомних какво се бе случило предишната нощ. Съжалих за стореното, но каква полза!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия просяк:

* * *

Излязох пак към гробищата, търсих онази гробница, но не познах коя точно беше. Търсих, търсих, та до мръкване. Седем дни търсих онази гробница и не я намерих. Едва не полудях. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна у дома. Така и направих…

И още не бях влязъл в бащиния си град, когато от портите срещу мен изскочиха много хора, вързаха ми ръцете. Смаях се — нали бях султански син, а те бяха слуги на баща ми, мои поданици! Ужасно се изплаших и се запитах какво ли е станало с баща ми. Заразпитвах онези, които ме бяха вързали, какво се е случило, и един, който някога бе мой слуга, каза:

— Баща ти се пресели на онзи свят! Предадоха го войниците, везирът му го уби! А ние чакахме ти да се появиш…

Едва не изгубих свяст. И ето — изправиха ме пред везира, бащиния ми убиец.

А между мен и този везир имаше стара вражда и ето защо: аз бях запален по стрелба с лък. Веднъж се случи така, че когато стоях върху покрива на двореца, една птица кацна върху покрива на везирския дворец. По същото време и той гледал оттам. Исках да ударя птицата, но не щеш ли — лъкът се отплесна и улучих окото на везира. Така по волята на съдбата той ослепя, но така му било писано. Или както се казва в някои стихове:

Остави да направи, каквото има да прави, съдбата!

Щом така ти е писано, нека бъде спокойна душата!

        Не се радвай на нищо и не тъгувай за нищо!

Че където да идеш — накрая те чака земята!

Или както е казано на друго място:

Вървим ний по нишката предначертана.

И ти ще я минеш — по-късно, по-рано.

        Щом небето предписало ти е съдбата,

        накрая ще бъдеш заровен в земята!…

По онова време везирът не посмя да се оплаче на баща ми заради изваденото му око. Та за това възникна враждата между нас.

Когато ме изправиха вързан пред него, той нареди да ми отсекат главата.

— Без вина ли ще ме убиеш? — запитах аз.

— А каква по-голяма вина от тази? — той посочи към изваденото си око.

— Направих го, без да искам!

— Ти си го направил, без да искаш, а аз ще го направя, защото така искам! — извика той и се разпореди: — Я го дайте насам!

Бутнаха ме към него, а той бръкна с пръст в лявото ми око и го извади. Тогава станах едноок, както ме виждате. После ме вързаха, натикаха ме в един сандък и той каза на палача:

— Предавам ти този! Препаши си меча, вземи го и го откарай извън града! Убий го и го остави на зверовете!

Тръгна с мен палачът, вървя, що вървя, докато излезе от града. Измъкна ме от сандъка. Бях с вързани ръце и оковани нозе. Той поиска да ми сложи превръзка на окото и тогава да ме убие, а аз заплаках и заредих следните стихове:

Съдбата ви превърна в щит — да ме предпази

от острите стрели и вражите талази!

        В изгнание да ида сега ме оставете,

        там няма да ме стигне гневът на враговете!

Душата да е жива! Ще стане всичко скришом!

Не ще спечелиш нещо, но и не губиш нищо!

После заредих отново:

Ние братята свои превърнахме в щит —

        днес той на врага защитава гърдите!

В ръцете им сложихме остри стрели,

        а те срещу нас острия са извили.

Сърцата ни те ще изтръгнат без жал,

        душите, даряващи обич и грижи.

Ах, колко ли клетви се клеха тогаз,

        пък как в този ден ги престъпват безгрижно!

Палачът, който някога бе и палач при баща ми, ме обичаше. Той възкликна:

— Какво да правя, господарю? Нали съм роб, под заповед съм! — после прибави: — Бягай, докато си жив, и не се връщай на тази земя — сам ще се погубиш и мен покрай себе си ще погубиш! Нали така е казал стихотворецът:

Душата ми се колебае — не съществува справедливост!

                Пазачът днес оплаква онзи, дом, който му е подарил.

Земята към земя се връща и никого не чака милост,

                душата в тяло се не връща нито на враг, нито на мил!

Аллах земята разширил е, пространствата й са големи!

Завиждам днес на онзи, който живее в дом за унижени!

                А тоз, комуто определят да вкарва други под земята,

                в земята сам ще се намери — така предписва го съдбата!

Лъвът преследва свойта жертва, не чака кротко, не лежи,

а спира чак когато вземе, което му принадлежи!

Аз му целунах ръка. Извадиха окото ми — какво пък, това бе нищо в сравнение с другото — че се спасих от гибел! Вървях, що вървях, стигнах дома на чичо си. Разказах му какво се бе случило с баща ми. Той се разплака и рече:

— Ти прибави към мъката ми нова мъка и към скръбта ми — нова скръб! Братовчед ти се изгуби преди няколко дни. Не знам какво е станало с него, никой нищо не ми е казвал. Много ми е мъчно за братовчед ти, а ти ме разтъжи още повече. Но по-добре е да загубиш окото, отколкото живота си!

Не можех повече да мълча за братовчед си — все пак той му беше син. Разказах му всичко, което бе станало. Чичо ми ме помоли да му покажа онази гробница. Отидохме на гробищата, огледах се и не щеш ли, познах мястото. Разровихме пръстта, вдигнахме плочата и слязохме на петдесет стъпала. Стигнахме до края на стълбата, а там се вдигна пушек и премрежи погледите ни. Тогава чичо ми произнесе думите, след които никой не може да се бои от каквото и да е: „Няма сила и воля освен у всевишния велик Аллах!“ Оказахме се в стая, пълна с брашно, зърно и други храни. Посред стаята — балдахин, спуснат над постеля. Надзърна чичо ми в постелята — синът му и жената, с която бе влязъл, се бяха превърнали на въглен — както се бяха прегърнали, сякаш някой ги бе хвърлил в огъня. Чичо ми се изплю в лицето на сина си и каза:

— Ти заслужи, негоднико, наказанието си на този свят! Но те чака и наказанието на отвъдния свят, а то е по-голямо и вечно!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия просяк:

* * *

Мъчно ми стана, че братовчед ми и момичето са се превърнали в черен въглен, и рекох:

— За бога, чичо, нека мъката ти стане по-лека! И на мен грижа ми легна на душата — какво е станало със сина ти, как и той, и момичето са станали на черен въглен?

— Племеннико! — отговори той. — От малък този мой син бе обзет от страст към сестра си. Те пораснаха и между тях се случи непоправимото. Чух и не повярвах. Все пак ясно му казах: „Откажи се от това отвратително дело, което никой преди теб не е правил и никой след теб няма да направи! Иначе ще ни поставят между опозорените царе, ще носим греха си и след смъртта си, името ни ще бъде развеяно от ветровете. Ако не прекратиш този грях, ще те прокълна и ще те убия!“ Разлъчих ги един от друг. Но тя бе греховна и го желаеше много, дяволът я бе победил. А той тайно изкопал това място под земята като убежище, даже както виждаш, и храна си донесъл. Възползвал се, когато излязох на лов, и я довел тук. Но справедливостта на Всевишния и всемогъщ го е стигнала и тук. Тя ги е изгорила — за да им остави мъченията на отвъдния свят, които са по-силни и вечни!

Той се разплака, заплаках и аз.

— Ти ще си ми син вместо него! — възкликна той.

Изкачихме се горе, наместихме плочата и пръстта и сглобихме камъните, както си бяха. Върнахме се у дома. Още не бяхме поседнали, когато се зачуха тропот на копита и звуци на тръби. Войниците извадиха копията си, целият свят се изпълни с крясъци и прах, излитащ изпод конските копита. Объркахме се, не знаехме какво става. Царят заразпитва и му отговориха, че везирът на неговия брат го е убил, събрал е войски и дружини и е дошъл да нападне внезапно града. А жителите нямали достатъчно сили и се предали. Казах си — ако му попадна в ръцете, ще ме убие! Не знаех какво да предприема. Ако се покажех навън — жителите на града или бащините ми войници щяха да ме познаят. Не измислих нищо по-добро, освен да обръсна брадата и мустаците си. Преоблякох се с други дрехи и избягах от града. Вървях, що вървях, докато стигнах до този град. Може пък някой да ме заведе при емира на правоверните. Чудех се къде да ида, и ето че се появи този просяк. Поздравих го и му казах:

— Аз съм странник!

— И аз съм странник! — отговори ми той.

И докато се оглеждахме, ето че се появи този трети наш другар, поздрави ни и каза:

— Аз съм странник!

— И ние сме странници! — отговорихме.

Така ни завари нощта. А съдбата ни доведе при вас.

Та ето защо е обръсната брадата ми, ето защо е извадено окото ми…

* * *

— И ти спаси главата си, върви си! — казала момата.

— Няма да си отида, докато не чуя разказите на другите!

Тогава пристъпил вторият просяк, целунал земята и заговорил: