Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Али Нур ад-Дин и Мариам Занария

Разправят също, царю честити, че имало едно време, много отдавна, в някакъв град в Египет търговец на име Тадж ад-Дин. Бил сред търговците най-известен, волен и честен. Обичал да пътува из различни страни, да прекосява пустини и долини, планини и равнини, по морета и океани да печели динари и дирхами. Вървял с лице срещу опасности големи, от които и деца биха побелели. Притежавал коне и мулета, овце и камили, стоки и имане, носел от Хомс колани, от Баалбек — дрехи най-отбрани, ушити от късове тафтени и свилени гайтани, индийски брошки, багдадски копчета, магрибски бурнуси, турски мамелюци, етиопски слугини, гръцки наложници с очи сини, египетски прислужници. Чувалите за стоките му били от коприна, чудел му се, който оттам минел, защото той бил богат, много красив, с походка напета, всеки искал да го погледа, при това бил дружелюбен и справедлив.

Този търговец имал мъжко чедо на име Нур ад-Дин, хубаво като месечина в четиринайсетия си ден, със стройна тънка снага, лицето му руменеело, бузите му аленеели, както го е казал поетът:

„Опиши ме! — хубавецът каза. —

   Имаш лек език и звучна рима!“

„С думи две ще ти го кажа само:

   всичко в теб е хубост несравнима!“

Поканили го търговските синове:

— Господин Нур ад-Дин, хайде днес да се позабавляваме заедно в някоя градина!

— Мога да дойда само ако баща ми позволи! — казал той.

И докато те разговаряли, дошъл баща му Тадж ад-Дин.

— Татко! — обърнал се момъкът към него. — Търговските синове ме поканиха да се разходя с тях в някоя градина! Ще ми позволиш ли да отида с тях?

— Разбира се, синко! — отговорил бащата и му дал малко пари.

Яхнали търговските синове магарета и мулета, Нур ад-Дин също яхнал едно муле и тръгнал с тях. А в онази градина имало всичко, каквото душа може да пожелае и око — да се зарадва: извисяват се стените на колони по ъглите, двукрила порта като на палат — с арка над нея, сякаш водеща в рая, пазачът се казвал Ридуан, той стоял под асма и лози с най-различни видове грозде: червено като корал, черно като судански нос, бяло като гълъбица и още — праскови и нарове, круши, сливи и ябълки, всички с цветове различни…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато влезли в онази градина, търговските синове видели най-напред гроздето на едри зърна и на огромни двойни чепки, както го е описал поетът:

Това грозде! То има вкуса на прекипнало вино!

Цветът му зелен, бял или гарвански чер и малинен!

   То блести сред листата, примамва, привлича и вика

   като момински гърди в ръцете на годеника!…

Под асмата видели пазача Ридуан — той седял като Ридуан, пазача на рая. Върху портичката пред асмата бил написан следният куплет:

Откъснатия грозд Аллах го благославя,

от питието силно се клонът наклонява…

          Щом младата ръка по него заиграе —

          там бисерчета мокри се сипят и ухаят!

А от вътрешната страна било написано:

Влез, пътнико, във тази градина

и мъката ти ще отмине!

   Тук вятърът ще я отвее —

   с цветята тук ще се посмееш!…

Всички дървета в тази градина били плодоносни и сред тях бил нарът, подобен на камилски пискюли в керван, както е казал за него поетът:

Наподобява нарът, щом някой го погледне,

        като кубе от мрамор или гърди момински.

Той здраве ни дарява, за болката ни лек е,

        запомнил на пророка деяния пречисти.

Аллах показва в него божествено величие —

        във дрехата вълшебна рубините просветват…

В градината имало и захарни ябълки с аромат на опияняващ мускус, както е казал за тях поетът:

Два цвята в ябълката се преливат:

допрели бузи, влюбени треперят

           от страст… А уж били противни

           цвят бял — цвят мургав, но във обич силна

прегърнали се в странния контраст:

червеният е срам, а жълтият е страст!…

В тази градина имало продълговати кайсии с аромат на камфор, едри и месести, със сладки костилки и по-дребни зарзали, както ги е описал поетът:

Кайсията девойка сякаш влюбена…

Любим пристига — тя ума си губи,

        на късчета разкъсва се сърцето,

        почервенява в унеса лицето…

Имало в тази градина и смокини, зелени и червени, издути върху клоните, привличащи ум и взор, както ги е възпял поетът:

Смокинята, ту бяла, ту червена,

        се крие между клоните зелени.

Тя плод е възвисен, красив и личен,

        но, моме, от смокинята пази се!…

А един друг е казал:

Смокинята изду се, получи вкус, узря,

красива, съвършена по външен вид е тя!

                А още по-прекрасна е, щом я вкусиш ти,

                дъх мек и ароматен без думи ти шепти,

вкус захарен… Но даже отвънка погледни я:

със кожица зелена, тъкана от коприна!

В тази градина търговските синове зърнали и чуждоземни плодове — круши от Алеп и Гърция, в разни цветове, тук една, там — по две, тук жълти, там зелени, както ги е описал поетът:

Как хубава е крушата! Цветът й

           е цвят на влюбена жена,

на девственица, в стаята си скътала

        лицето си прекрасно от срама!

В градината имало и султански праскови, жълти, червени, както ги е описал поетът:

И праскова в градината наднича!

                Цветът какъв е — точно се не знае!

От жълто злато изстрели наплискали

                лицето й с червена кръв омайна!

Имало в тази градина и зелени бадеми, много вкусни, сърцевината им приличала на сърцевина на палма, както ги е описал поетът:

Очите ти сравнявам със бадеми,

                 те бляскат като капките роса по тях,

а в свежестта си, щом зазеленеят,

                 те сякаш се покриват със скъпоценен прах…

Имало в тази градина и банани, чиято сърцевина е изпълнена със сладост, облечена в твърда кора, както ги е описал поетът:

Кора корава върху влажно тяло

           като престъпник зъл в зандан затворен!

И ден, и нощ ще бъде то изяждано

           и смъртник ще е без вина виновен!

Имало в тази градина и кисели портокали като кисело вино, както ги е описал поетът:

Червенина прекрасна там гори,

        отвътре — лед, вън пламък сякаш жари!

Ледът от огъня не се топи,

        а огънят, о, чудеса, не пари!

Имало в тази градина и портокали с цвят на звезди, на златна руда, люлеещи се по клоните сякаш златни отливки, както е казал сладкодумният поет:

Цъфтят и портокалови дървета

        и всеки плод е нежен и ухаещ…

Ветрец полъхва тихо… Гледай, ето

        на клона клати се топуз от злато!

Имало в тази градина и сладки лимони, натежали по клоните и толкова желани, както ги е описал поетът:

Блести в градината и сладкият лимон,

        млад, едър, влажен, в аромат обвит,

поклаща се на тънкия си клон —

        кръг злато върху жезъл хризолит!

В тази градина имало и кисели лимони с чист аромат, с големината на кокоше яйце, но украсено в нежно жълто, чиито плодове омайват с аромата си, както го е описал поетът:

Виж тоз лимон! Узрее ли веднъж,

        очите заслепява в светлина облян!

Яйца кокоши висят там нашир и длъж,

        но всяко е поляно със шафран!

Та имало в тази градина от всички плодове и аромати, зеленчуци и ухаещи цветя — такива има само в рая. И как можело да бъде друго, щом самият пазач се казвал Ридуан! Търговските синове се поразходили, разгледали градината и поседнали под асмата до него…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговските синове сложили Нур ад-Дин по средата върху постелка от позлатена кожа подпрян на възглавница, натъпкана с паунова перушина и обшита отгоре с кожа от белка, и му подали ветрило от паунови пера. После свалили чалмите и седнали на сладка приказка, но всеки хвърлял поглед към Нур ад-Дин. По едно време дошъл роб, който носел върху главата си софра за ядене, върху нея — десетки подноси, чинии и стъклени чаши. Един от търговските синове бил поръчал всичко това още преди да тръгне към градината. На софрата имало от всичко, което бяга, лети и плува — яребици, пилета, гълъби, печени агнета и прекрасни риби. Сложили софрата, всички се протегнали към нея, яли до насита. Като свършили, си измили ръцете с чиста вода и мускусен сапун, избърсали ги с кърпи, тъкани от коприна и лен, подали и на Нур ад-Дин кърпа, обшита с червено злато, и той също се избърсал. Подали кафе, всекиму според вкуса, и пак се заговорили. Но ето че се появил пазачът, който носел кошница с рози и запитал:

— Господа, какво ще речете за този дъхав аромат?

— Прекрасен е! — рекли всички. — У розата той е особено силен!

— Така е! — рекъл градинарят. — Но аз си имам обичай: давам роза на онзи, който каже нещо красиво. Който иска роза, нека каже нещо подходящо за нея!

Момците били десет. Първият рекъл:

— Добре, дай ми! Ще кажа нещо, което е подходящо само за роза!

Пазачът му дал букет рози, взел ги той и заредил следните стихове:

За роза място има във душата,

от там тя гони скуката позната.

           Тя ароматите в едно събира

           като войници… Чакат те емира

да се яви — и всеки иска да ги гледа,

той призове ли ги след себе си — победа!

Пазачът подал букет рози на втория момък, който изрецетирал:

Подай ми, господине, тази роза,

           на мускус ми напомня ароматът й!

Като девица пред любим възторжен

           е тя, макар че скрила е главата си…

Пазачът подал букет рози на третия момък и той заредил:

Нежна роза, чието лице ни приветства!

          Ароматът проникна дълбоко в душата,

а листенцата свити са сякаш устата

          на влюбени, слели се в обич всевечна!

Пазачът подал букет рози на четвъртия момък, който изпял:

С бодили розовият храст прикрива

        прекрасни прелести и цветове богати,

рубини там блестят и се подсмиват

        и хризолити, обковани в злато!

Пазачът подал букет рози на петия момък и той занареждал следните стихове:

Ти каза — хризолит! То така е,

        но виждам аз и капки от росата

по листчета накапали в омая

        като сълзи в очите неизплакани…

Подал пазачът букет рози на шестия момък и той възкликнал:

Запитах розата: „Защо, кажи ми,

           ти нараняваш всеки със бодилите?“

„Аз аромата пазя! — тя отвърна. —

           Султанка съм — а те ми са войниците!“

Седмият момък също получил букет рози и начаса заредил:

О, тази роза всички красоти събира,

                Аллах заложил е в нея нежни тайни!

Тя като буза на любима ни не дава мира

                и всеки чака с нея срещата желана!

Дошъл ред на осмия момък, който запял:

Аллах създаде розата красива,

   блестяща, свежа, румена и скромна!

Тя ражда малки и полезни плодове! Игриво

   надничат през бодили те и слънчица напомнят!

Когато пазачът подал букет рози на деветия младеж, той заредил:

Привличат розовите храсти всеки влюбен

          и той ръката си към тях протяга,

          звънливо сребърните капки падат

и се превръщат във червени шипки чудни!…

Подал Ридуан букет рози и на десетия младеж и ето какво произнесъл той:

Ранява тя, дори и да сияе,

с листенцата си розови играе…

        Посегнах — но бодлите й раняват!

        Тя — изумруд, те меч са и я бранят!

Всеки вече носел букет с рози в ръцете си. Тогава пазачът донесъл стомна с вино, представил пред тях поднос, обкован с червено злато, и казал:

Проблесна виното — зората ми прошепна,

           то спящия превръща в буен буден…

Не знам дали от бързината бързолетна

           не виждам чашата… У мен ли е, се чудя!…

Напълнил той чаша с вино и я изпил. Завъртяла се тя по реда, докато стигнала до Нур ад-Дин. Пазачът налял, подал му я, пък той рекъл:

— Не знам какво е това! Никога не съм го пил, пък и пиенето май е голям грях! Всемогъщият Аллах го е забранил в своята книга!

— Господарю Нур ад-Дин! — рекъл градинарят. — Щом смяташ, че в пиенето няма друго зло освен грях, всемогъщият всевишен Аллах е благороден, благодушен, всеопрощаващ и милостив! Той облекчава и прощава и най-великия грях, а прошката му е всеобхващаща. Той е простил и на онзи поет, който е казал:

Бъди какъвто искаш! Аллах е милостив!

   Прощава той греха ти от срещата случайна!

Сближава двама той, щом се грехът дели,

   а пък вредата обща за всичките остава!

— Заклевам те в живота си, господине Нур ад-Дин, изпий тази чаша! — обадил се един от търговските синове.

Изправил се втори и се заклел, че ще се разведе, ако момчето не я изпие. Трети легнал по очи в нозете му и го замолил. Накрая Нур ад-Дин се принудил да вземе чашата, надигнал я, поел глътка, после я изплюл и рекъл:

— Това е! Стига!

— Господарю Нур ад-Дин! — заговорил пазачът. — Ако не бе така възгорчиво, от него нямаше да има полза! Всяко ядене изглежда горчиво, след като си ял сладко! Това вино има много достойнства! То помага да се смели храната, разтваря мъката и страданието, премахва горещината на тялото, укрепва кръвта, пречиства цвета на кожата, облекчава стомаха, ободрява умния и дава ум на глупака! Дълго трябва да изброявам всичките му достойнства! А един поет е казал за виното:

Пихме — пък дано Аллах да ми прости,

                болести измряха, щом чаша пресуших!

                Знам греха от нея, но сам се съблазних —

ползата е повече от греха простим!

Градинарят отворил някакво сандъче, измъкнал от там топка пречистена захар, отчупил от нея голямо парче, пуснал го в чашата на Нур ад-Дин и рекъл:

— Господарю, щом искаш във виното ти да няма горчивина, пий го сега — и да ти е сладко!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин надигнал чашата и този път я изпил до дъно. Един от търговските синове я напълнил отново, подал му я и рекъл:

— Пий, господине, роб ще ти стана!

Изпил я Нур ад-Дин, напълнил я друг, подал му я и рекъл:

— Слуга ще ти стана!

После му я подал трети:

— Изпий я за мой хатър!

Четвърти я подал:

— Заклевам те, за бога, изпий я, Нур ад-Дин!

Така десетмината се изредили, налели му десет чаши, от всекиго по една. А нали неговият стомах бил млад и нежен, пък и никога не бил пил вино, завъртяла му се главата. Езикът му натежал и той запелтечил:

— За бога, момчета, харни хора сте, благо говорите, пък и мястото тук е тъй хубаво, но трябва да чуем и някоя добра дума! Няма ли дума с виното, няма и полза от него! Както е казал един поет:

Я всички, млад и стар, се завъртете

и от луната песента вземете!

        Не може пиене, без да се пее,

        дори и конят цвили, като пие!

Момъкът, който бил стопанин на тази градина, се качил на едно от мулетата и изчезнал за известно време. Когато се върнал, довел египетска девойка, като сребро чиста, като ясна нощ сребриста, като динар в поднос със позлата, като газела в равнината, лицето й — слънце тъмнокосо, очите й — звезди вавилонски, вежди — като лъкове извити, бузи — свежи като с кръв измити, зъби — бисерни, устни — захарни, гръд — твърда и изпъкнала, гънки сладки по корема пръкнали, бедра — от мрамор издялани, хълбоци — пълни възглавници, нозе — колони дамаски, а между тях нещо закръглено диша, то със думи не може да се опише, но е толкова възжелано — за такава като нея поетът е рекъл:

Ако езичници я видят в някоя градина,

ще хвърлят идолите си и тя ще е богиня!

   Ако от запад на монах се тя покаже,

   на запад ще се моли и изток ще забрави даже!

Ако в море солено натопи снагата,

Ще стане сладка там за миг водата!

Стопанинът на градината рекъл на девойката:

— Господарке на хубостта, засенчваща всякоя звезда! Ти дойде на това място само защото ние желаем да бъдеш събеседничка на този прекрасен момък, нашия господар Нур ад-Дин! Той е при нас за пръв път!

Тя измъкнала зелена торба от атлазена коприна, обшита с два вида злато, отворила я и изсипала от нея трийсет и два къса дърво. Започнала да сглобява парчетата по определен ред, мъжко с женско, постепенно се оформило дървено тяло, което се издължило и накрая се превърнало в лъскав блестящ уд от индийска направа. Девойката изтръгнала от него звук, сякаш майка зове детето си, сякаш пътник, тъгуващ по родните места, спомнил си водите, които го поили, земята, върху която пораснал, дърводелците, които го измайсторили, бояджиите, които го боядисали, търговците, които го купили, корабите, които го пренесли — прозвънял, извикал, изохкал, въздъхнал, сякаш девойката го питала за всичко това, а той отговарял чрез нея, като напявал следните стихове:

Преди да стана уд, аз на славеи бях дом,

те весело гнездяха на всеки кичест клон

   и песните им нежни, изпълнени в захлас,

   запомнях и повтарях със клоните си аз!

Но без вина отсечен, аз паднах на земята

и станах уд изискан… И песента позната

   отново днес повтарям чрез струните си нежни,

   убит съм, ала пазя аз паметта си прежна!

Без мен са невъзможни приятелски веселия,

без мен се те превръщат в пиянски нощни бдения.

   С мелодията чиста езиците не спорят,

   тя ме поставя гордо безспорно най-отгоре.

Там всеки ме прегръща, от песен щом разбира,

тя чувствата на влюбен разпалва, а не спира,

   и любовта му нежна излива се в постеля!

   Че кой веднъж ме хване — Аллах не ни разделя!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че девойката притиснала уда в скута си, придърпала струните и заредила:

Любов рани ли те в сърцето — то тежи,

там мъка по любимия лежи,

        но славеева песен заклокочва,

        щом прага на възлюблена прескочиш!

О, събуди се в тази лунна нощ —

на любовта магията е нож,

        от зъл завистник във сърце забит!

        И затова съм съчинила стих:

Аз четири цветя съм тук събрала,

до роза — мирта, до шибоя — ала!

        Опитай се и ти и събери ми

        до песни — сълзи, и до мъка — рими!

Нур ад-Дин я гледал с влюбени очи — толкова му харесвала. Тя също разглеждала един по един търговските синове и накрая спряла задълго погледа си върху него. Той й се сторил като месечина между звезди, защото говорел учтиво, бил снажен и мил като полъх на вятър, както е казал поетът:

Устни усмихнати, бенка на бузата,

мъх на брадата — магия на чувствата,

                бляска в челото му белотата,

                черна над него се вие косата,

мисъл спокойна клепачът му крие,

взор благороден, източена шия,

                мирта лицето е, рози са бузите,

                ахат е усмивката, корали са устните,

за плод готово стъбло е снагата —

то вече ухае на жътва богата,

                пъргава риба е всяко движение,

                скриващо сила и страст, и умение,

с повей на мускус е всяка въздишка,

вятър през нея прохлада разплисква!

                Светлото слънце той затъмнява,

                месец залязва — Звездица остава,

лека душата коприна покрива,

всичко във него красиво е, живо!

                Но скорпиони зли му завиждат,

                те обичта в ковчези зазиждат!…

А Нур ад-Дин, победен от виното, започнал да я възхвалява:

Гласът й тих привлича

        самотника пиян,

от струните извлича

        божествен звук и свян…

Девойката го погледнала с обич и това още повече усилило неговата страст. Тя въздъхнала, привлечена от неговата хубост, и за да се овладее, прегърнала уда и запяла следната песен:

Погледнах го нежно, а той ме упрекна!

Душата моминска той стиска в ръцете,

        отблъсква ме грубо, макар и да знае

        защо тъй сърцето моминско играе!

Аллах тъй записа във вечната книга —

аз все да го гоня и да го не стигам!

        Очите ми друг да погледнат не могат,

        сърцето жадува за него! За бога,

аз тебе, сърце, ще изтръгна със болка!

        Защо го ревнувам? Без него не мога!

Сърце, утеши се и друг намери си!…

Но пак ти към него неспирно стремиш се!

Нур ад-Дин загубил ума и дума от силна страст и желание, притиснал я към себе си, тя му отговорила със същото, обладана от същите чувства, целунала го между очите, той я целунал по устните, двамата започнали да си разменят целувки като влюбени гълъби. Дружината се смутила, започнали да се изправят един след друг. Тогава Нур ад-Дин дошъл на себе си, вдигнал ръце от нея, тя грабнала уда, изсвирила няколко мелодии, за да дойде на себе си, и запяла:

Щом гроздето се смачка — от него сок тече,

душата той разсмива, но като с меч сече,

   той хубости и страсти в едно кълбо събира

   и тялото изпълва с могъща страшна сила!

О, ако нежността в сърце бе като в тяло,

аз, без да се замисля, приемам я изцяло!

   До тяло — тяло нежно и до сърце — сърцето

   и като вино сладко да пия аз лицето!

О, остави, прости ми! Че пак сме пред разлъка —

ти пиеш мойта хубост, а аз пък пия мъка!

Нур ад-Дин не се сдържал и отговорил:

Изгрява ясно слънце — и усетих

                аз полъха му топъл във кръвта си!

И тебе зърна, в изненада трепна

                с лъчите си, и поздрави съня ти!

Лицето кротко, сънно, го стъписа

                със хубостта си, с нищо несравнима,

която аз да гледам вечно искам,

                с желание зова: „Ела, любима!“

Грехът ни е простен… Но белег кървав

                в сърцето погледът ти чист остави!

Сега и ден, и нощ проливам сълзи —

                в теб паметта остана окована!

Девойката се смутила, пак грабнала своя уд и запяла:

Кълна се в лицето ти, живот на душата ми —

                   появата твоя съвсем ме обърка!

Дори във съня ми ти пак появяваш се,

                   мой призрак прекрасен, и пак ме не свърта!

Вълнува се тялото в порив отчаян —

                   никой друг досега не ме е тъй развълнувал!

Ти, стръкче от роза със дъх ароматен!

                   Защо появи се? Защо те не чувам?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато девойката свършила своята песен, душата на Нур ад-Дин потръпнала с огромна тръпка и той й отговорил със следната песен:

Слънцето изгрява в утро ранно,

ако луната е залязла бавно…

   За да изгрее, то луната гони —

   така диктуват му вселенските закони!

Сълзите ми в реката ти ще видиш,

ти събери ги и на всеки срещнат покажи ги!

   Стрелата хвърли — и удари ме в сърцето,

   и то, ранено, спря на кръстопътя, клетото!

Сълзите ми са в Нил и той от тях се пълни,

живот те дават на зърната — да покълнат!

   Пари ли искаш? Всичките вземи ги,

   ала защо сънят ми с поглед взе, кажи ми!…

Когато девойката чула тази песен, сърцето й затупкало, всяка дума намерила килийка в нейната плът, тя го притиснала към гърдите си, зацелувала го, както гълъбица гълъб целува, той също я зацелувал по-горещо от преди, пък когато се нацелували, тя пак взела уда и запяла:

О, мъко моя, укор мой и упрек,

не се оплаквам нито днес, ни утре!

           Защо ме обвиняват? Аз не крия,

           че подчини ме сладката магия!

Ругаех аз обичащите страстно

и искам ти да ме ругаеш властно

           за мойта страст, до вчера обругана,

           а днес отворила жестока рана

в душата ми… И ако сила властна

ме отдели от ласките ти страстни

           за цял живот — то цял живот тогава

           вместо Аллах аз теб ще призовавам!

О, ако той не ме пои със нежност,

           нектарът в него стане ли верига,

Аллах велик да ми потърси сметка,

           че никога не ще да кажа: „Стига!“

Нур ад-Дин се чудил на големия й майсторлък и й благодарил. Изслушала тя похвалите му, скочила, издърпала го настрани, смъкнала от тялото си всичките си дрехи и накити, седнала на бедрата му, зацелувала го по очите и по бенките на бузата, после му дарила всичко, което може да дари една жена на един мъж, и рекла:

— Хубавецо, знай, че дарът е такъв, какъвто е дарителят, но и каквото заслужава дареният!

Приел Нур ад-Дин този дар и когато всичко свършило, я целунал по устните, бузите и очите. Дълго останали така, докато дошло време бухалът да заспи и паунът да се събуди. Тогава Нур ад-Дин решил да си тръгне.

— Къде отиваш, господарю? — запитала го тя.

— В бащиния си дом! — отговорил той.

Търговските синове го убеждавали да остане и да преспи при тях, но той яхнал мулето си и не спрял, докато не се прибрал. Посрещнала го майка му и го запитала:

— Защо те нямаше досега, синко? — пристъпила да го целуне по устата, усетила дъха на виното и възкликнала: — Синко, как можа след толкова молитви и пости да почнеш да пиеш вино!

Ето че и бащата дошъл. А Нур ад-Дин се бил вече изтегнал в постелята си и заспал.

— Какво му е на Нур ад-Дин? — запитал бащата.

— Главата го е позаболяла от течението в градината! — отговорила майката.

Влязъл бащата при сина си да го види какво го боли, и подушил миризмата на виното. Той никак не обичал хората, които пиели вино.

— Горко ти, синко! — възкликнал той. — Дотолкова ли оглупя, че и вино започна да пиеш!

Нур ад-Дин бил съвсем пиян и като чул бащините си думи, вдигнал ръка и ударил баща си. Ударът се оказал съдбоносен за дясното око на бащата — то изтекло върху бузата му и търговецът паднал в несвяст. Около час го пръскали с розова вода. Когато се свестил, той се заклел, че ще се разведе с майка му, ако тя не отсече дясната ръка на сина си до разсъмване. Свила се душата на майката, като чула тази закана, изплашила се за чедото си, замолила бащата да се вразуми, докато накрая и той заспал. Тя изчакала да изгрее луната, отишла при сина си, който бил вече отрезвял, и му рекла:

— Ей, Нур ад-Дин, да знаеш какво зло стори на баща си! Удари го по дясното око и то изтече на бузата му. Той се закле да се разведе с мен, ако до тая сутрин не отсека ръката ти!

Нур ад-Дин много съжалил за стореното, но станалото веднъж с оплаквания не се оправя…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майката рекла на Нур ад-Дин:

— Чедо, трябва да бягаш, да търсиш спасение, да се скриеш при някой приятел и да чакаш какво ще пожелае Аллах, защото той днес може да пожелае едно, а утре — друго! — после отворила сандъка с парите, извадила кесия със сто динара и рекла: — Ето, вземи тези пари, използвай ги, за да преживееш! Когато ги свършиш, прати някой да ми каже, за да ти пратя още! Ако ми пишеш, пиши ми тайно, пък дано Аллах те върне един ден у дома ти!

Взел Нур ад-Дин кесията, понечил да си тръгне и изведнъж зърнал друга, по-голяма кесия, която майка му била забравила до сандъка, а в нея — хиляда динара. Взел той и тази кесия, вързал двете на кръста си и призори тръгнал по тъмния сокак към Булак. Когато съмнало, той бил вече там. Вървял по брега на реката и видял кораб с опънати платна, моряците — готови за тръгване.

— Вземете ме с вас! — помолил той.

— Добре си дошъл, качвай се, хубавецо!

Нур ад-Дин се затичал начаса към пазара, купил си всичко нужно за път и се върнал на кораба, който веднага отплавал. Пътувал, що пътувал, стигнал до Александрия. Аллах го прикрил и той влязъл в града. Видял, че е с укрепени стени и красиви градини, които разхлаждат жителите му и всекиму е приятно да живее в него. В него никога няма студена зима, розите му подсказват, че там винаги е пролет, цветя цъфтят, дървета зеленеят, плодове зреят, потоци обилни се леят. Сградите му са с градеж безподобен, високи и стройни, жителите му са все добри хора, вечер портите му се затварят и всички остават защитени в мир и сговор. За него е казано в стиховете на поета:

Казах веднъж на приятел,

        който има изискан слог:

„Опиши ми Александрия!“

        „Тя е прекрасен порт! —

каза. — Със климат мек

и с хляб за всеки човек!

        Александрия красива

        е пристан за всяка гемия,

но със това се отличава,

че чужденец тук свой не става!“

Тръгнал Нур ад-Дин из този град, чудел му се и се маел, защото описанието му напълно подхождало на великото му име. И както си ходел из пазара на благовонията, някакъв възрастен човек излязъл от дюкяна си, поздравил го, хванал го за ръка и го повел към дома си. Този дом бил в хубав сокак, подметен и напръскан с вода, подухвал прохладен вятър и листата на дърветата правели дебела сянка. Мегданът пред него бил чист и влажен, носел се аромат на цветя, полъхвал приятен зефир, сякаш човек бил попаднал в рай благодатен. Улицата била от двата си края покрита с каменни плочи. Шейхът въвел Нур ад-Дин именно в дома си, чиито основи били забити във водата, а покривът му бил вдън небесата. Наредил да му донесат да хапне и запитал:

— Кога пристигна от Кайро в този град?

— Тази нощ, бащице!

— Как се казваш?

— Али Нур ад-Дин!

— Заклевам те, Нур ад-Дин, че ще се разведа с тройна клетва, ако не останеш да живееш тук, пък аз ще ти дам дом!

— Но, господарю шейх, кажи ми нещо повече за себе си!

— Чедо, преди години дойдох тук от Кайро, за да завъртя търговия! Имах нужда от хиляда динара — баща ти Тадж ад-Дин ми ги даде, без дори да ме познава! Никога не ми е писал да му ги върна, търпеливо чака, докато аз един ден не му ги пратих, след като се бях замогнал, заедно със скромен дар. Виждал съм те, като беше малък, и сега те познах, пък, ако е пожелал Аллах, нека ти върна онова добро, което някога получих от баща ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин много се зарадвал, измъкнал кесията си с хилядата динара, подал я на шейха и рекъл:

— Вземи това у себе си да го пазиш — ще купя после някоя стока и ще завъртя търговия!

Така останал Нур ад-Дин в Александрия. Няколко дни бродил от улица в улица, ял, пил и се веселил, докато стоте динара, които носел у себе си, се свършили. Отишъл при шейха да вземе някой и друг динар от хилядата за харчлък, не го намерил в дюкяна му и седнал отпред да го почака. Точно по това време на пазара дошъл някакъв персиец, а с него — неволница като сребро чисто, като бяла риба в извор бистър, като газела из равнината, с лице, затъмняващо слънцето и луната, със снага източена, гръд изпъчена, със зъби като бисери, с корем като морски вълни плиснали, с хубост и свежест, с наметка — прелест, както е казал поетът:

Създадена е сякаш тя от въздух,

           ни ниска, ни висока — съвършенство!

От притеснение на бузата й роза цъфва

           за да изпъкне тъмната й бенка,

тя късче от луната е, обляна

           със мускус ароматен, а снагата

от бисерна вода е изтъкана,

           а всяка нишка лъч е от луната!

Персиецът викнал един далялин и му рекъл:

— Вземи тази неволница и устрой наддаване за нея!

Отвел я далялинът по средата на пазара, донесъл стол от абаносово дърво с орнаменти от бяла слонова кост, сложил девойката да седне, снел покривалото от лицето й и под него се показало лице като щит посребрен, като блестяща звезда, като месечина в четиринайсетия ден на месеца, с такава приказна красота, каквато е описал поетът:

На хубавото й лице ядоса се луната,

   но от гнева и от срама тя се стопи, горката!

Тополата пък се опита да си сравни снагата

   и рухна във трески за огрев тя, горката!

А колко хубаво го е казал друг един поет:

Покрита с позлатено покривало,

душата ми обърка тя изцяло!

          Под него лъчезарно е лицето —

          то гони тъмнината от небето!

О, ако само поглед си открадна —

на късче от луната съм попаднал!

— Плащайте за перла от води дълбоки, който я купи — точно му е окото! — провикнал се далялинът.

— Давам сто динара! — рекъл един търговец.

— От мене двеста! — отзовал се друг.

— Триста! — провикнал се трети.

Така наддавали те, докато цената й стигнала деветстотин и петдесет динара. Тук наддаването спряло. Далялинът отишъл при персиеца и му рекъл:

— Цената на неволницата стигна деветстотин и петдесет динара! Да я продам ли?

— А тя съгласна ли е? — запитал персиецът. — Не искам да й чупя хатъра, защото по време на пътуването се поразболях и тя ми направи големи услуги! Заклех се да я продам само на онзи, когото тя хареса! Ти поговори с нея! Ако е съгласна, продай я, на когото тя пожелае, ако не ще — не я продавай!

Отишъл далялинът при неволницата и попитал:

— Хубавице, господарят ти е оставил продажбата ти в твоите ръце! Цената ти стигна деветстотин и петдесет динара! Искаш ли да те продам?

— Покажи ми кой иска да ме купи! — помолила го тя.

Далялинът довел един търговец — възрастен шейх на почтени години. Поизгледала го тя и се обърнала към далялина:

— Абе, далялино, ти луд ли си, или ще полудяваш? Как ще ти позволи Аллах да ме продадеш такава като мене на подобен дъртак, който говори следното, като легне с жена си:

Днеска пак жената се разсърди —

           иска нещо — а пък то не мърда!

Щом онуй се вре между краката,

           а не влиза — ето ти рогата!

Боже, боже, като восък мек е,

търка се, но не й прави кефа!

Щом шейхът чул тази зла насмешка, ядосал се и викнал:

— Ей ти, най-проклет между всички даляли! Домъкнал си на пазара някаква зловредна неволница, която ми се подиграва пред всички търговци!

Далялинът я отвел на друго място и й рекъл:

— Моля те, не бъди невъзпитана! Шейхът, с когото се подигра, е главен на онзи пазар, той проверява мерките и теглилките!

А тя му се изсмяла и пропяла следния куплет:

Султаните са хора властни,

повелите им са опасни:

   на порти бесят те валии,

   а шейхове с камшици бият!

— За бога, господине, ама на този шейх няма да се продам! Продай ме на друг! Ще се покоря, но не мога да унижавам себе си!

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че далялинът отвел неволницата при някакъв голям търговец и я запитал:

— А да те продам ли на този търговец за деветстотин и петдесет динара? Изгледала неволницата търговеца и разбрала, че е старец, но с боядисана брада, и възкликнала:

— Ти луд ли си? Как може да ме продадеш на този шейх, който е пред умиране? Да не съм аз кокошка за клане или жена с развалени нрави, че да ме предлагаш от старец на старец? За такива е казано:

Казват, светлина е белотата —

благородство дава на лицата!

                Значи тя: животът е преполовен

                и надолу се пързаля ден след ден!

Щом е тъй, брадата побеляла

да си търси обич посивяла!

А един друг е рекъл:

Гост нахален иде и ми поболя главата,

   че глупакът по̀ е силен от горещината!

Казват всички — да забравя белотата,

   но нали с това нахалство черна е душата!

И още за такива е казано:

Поиска той да я целуне по устата.

   Тя рече: „Не! Не ми е по вкуса!

На гъсти косми не обичам белотата

   и по-добре с памук да пълня пламнали уста!“

А друг някой е казал:

„Защо си боядисал ти косата си?“ —

           запита тя. „Да съм по-млад, красавице!“

Тя се закашля: „Даже и в косата

           накрая ти натикал си лъжата!“

А още един друг поет е казал:

И онзи, който боядисва си косата,

за да запази младостта и красотата,

                ме лъже! И лъжата вечно носи —

                изгуби си косата му цвета си!

Шейхът с боядисаната брада чул тези думи, ядосал се и викнал:

— Ти, най-нищожен между далялите! Докарал си на пазара някаква глупава неволница, която се подиграва със стихчета и с лъжливи приказки!

Скочил и плеснал далялина през лицето. Той грабнал неволницата и я отвел на друго място. Бил много разгневен и й викнал:

— За бога, цял живот не съм срещал по-невъзпитана неволница от тебе! Днес загубих и моята, и твоята печалба, заради тебе си навлякох омразата на всички търговци!

Но ето че по пътя им застанал още един търговец, който увеличил цената с десет динара. Далялинът помолил неволницата да я продаде на него, а тя рекла:

— Покажи ми го да го запитам за нещо! Ако има това нещо у дома си, ще му се продам, а ако го няма — да ме прощава!

Далялинът отишъл при търговеца и му рекъл:

— Господине, тази неволница ми каза, че иска да те пита нещо! Но аз се боя да ти я доведа, за да не ти направи онова, което направи на съседите ни, и да се изложа пред тебе!

— Доведи я! — казал търговецът.

Далялинът довел неволницата. Тя изгледала кандидат-купувача и го запитала:

— Господине, имаш ли в къщата си меки столчета, пълни с парчета кожи от белка?

— Да, хубавице! — отговорил той. — Аз имам у дома си десет меки столчета, пълни с парчета кожи от белка! Но, за бога, какво ще правиш с тях!

— Ще почакам да заспиш, а после ще ти ги натъпча в устата и носа, за да умреш! — викнала тя, а после се обърнала към далялина: — Ти, бе! Май наистина си луд, щом за един час ме предложи на двама старци, всеки от които носи поне по два недостатъка, а после ме предлагаш на този, който има цели три недостатъка: че е нисък, че е дебел и че брадата му е дълга! За такива като него един поет е казал:

Невиждан, безподобен и нечуван

          е този между вси човешки твари,

носът му — педя, а брадата — лакът,

          а ръст пък мери с малкия ми палец!

И още за такива е казано:

Минаре на джамия стърчи на лицето,

           или кукиш през пръсти протегнат!

Този нос май цял свят ще погълне, а после

           май без свят ще остане вселената!

Търговецът хванал здраво далялина за шията и му викнал:

— Ти, бе, как посмя да доведеш тук тази неволница, която ни се подиграва със стихове безлични и думи неприлични!

Грабнал далялинът неволницата, избягал с нея и й рекъл:

— За бога, цял живот с този занаят съм се занимавал, но по-невъзпитана неволница от тебе не съм виждал! Няма по-голямо зло от това, което ми причини днес — отне ми хляба и цялата ми печалба, а получих плесници по лицето и удари по шията!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че далялинът решил да предложи неволницата на един богат търговец, който имал гърбица, и я запитал:

— А не щеш ли да се продадеш на този търговец?

Тя го изгледала и рекла:

— Този е гърбат! Предишните не те ли отвратиха достатъчно, че сега на гърбав ти да ме продаваш! Един друг поет е казал за такива като него:

Възседна гърбавият муле

   и заприлича като него,

избухна смях сред всички люде,

   а мулето от страх избега!

Или както е казал още един поет:

О, тази гърбица! Тя става по-голяма,

по-грозна от огромна гнойна рана!

           Ствол вкаменен — човека тя прегръща —

           дори и вятърът от него се отвръща!…

Побързал далялинът да я отведе при друг търговец, който бил почти сляп, и я запитал:

— Ще се продадеш ли на този?

— Ама той е сляп! За такива поетът е казал:

Не само болката в очите,

   но с нея други сили губи!

Ей, хора мили, тука вижте —

   треска, е окото мъж погуби!

Далялинът я отвел при следващ търговец и я запитал:

— А на този ще се продадеш ли?

Тя го загледала, видяла, че брадата му е прекомерно дълга, и рекла:

— Горко ти! Този мъж прилича на козел, само дето опашката му е излязла през устата! Не знаеш ли, че който има дълга брада, има къс ум, и колкото е по-дълга брадата, толкова повече ум е загубил! Това умните хора го знаят, а един поет е рекъл:

Щом на мъжете дълга е брадата,

на почит са, защото са богати!

                Но щом умът не стига — дължината

                се компенсира винаги с брадата!

Или както е рекъл още един поет:

Приятелят ни има си брада,

           но няма полза май от дължината!

Напомня тя през зимата нощта

           студена, гъста, дълга и космата!

Далялинът я повел обратно.

— Къде ме водиш? — запитала тя.

— При твоя господар, персиеца! Стига ми всичко, което претърпях заради тебе днес!

Неволницата вдигнала поглед към пазарището, огледала се насам-натам и по волята на провидението погледът й паднал върху Нур ад-Дин. Видяла, че е млад и хубав, с блестяща коса и вакли очи, като месечко в четиринайсетия си ден, с блестящо чело, зачервени бузи, мраморна шия, зъби — скъпоценни камъни, както го е описал един поет:

Ти искаш да опишеш красотата,

           да я сравниш със песен и с газела!

Поспри, не си прави труда нататък —

           че несравнима с нея е дори луната!

А колко хубаво го е казал друг един поет:

Прекрасен и в косата, и в челото,

           а младостта със светлина сияе

по бузите! Тя гони бързо злото

                и тъмнината на нощта… Това е!…

Когато неволницата зърнала Нур ад-Дин; той изтласкал от мислите й всичко останало, сърцето й се изпълнило с обич към него. Тя се обърнала към далялина и запитала:

— А онзи млад търговец във фарджия от памучно сукно — той не прибави ли нещо към цената ми?

— Хубавице! — отговорил далялинът. — Този момък е чужденец, от Кайро е, баща му е един от най-големите тамошни търговци! Той е отскоро в нашия град, живее при един от бащините си приятели!

Неволницата снела от пръста си скъп пръстен с изумруд и рекла:

— Заведи ме при този хубав момък! Ако той ме купи, този пръстен ще е отплатата ти за днешните ти беди!

Зарадвал се далялинът, двамата отишли при Нур ад-Дин.

— Господарю! — заговорила го тя. — Кажи, не съм ли хубава?

— Нима може да има на света по-хубава от тебе, господарке! — възкликнал възторжено Нур ад-Дин.

— Защо тогава, когато всички търговци наддаваха за цената ми, ти мълча, не наддаде поне с един динар, сякаш не ти харесах!

— Господарке, ако бе в моя град, бих те купил с всички пари, които притежавам там!

— Господарю! — заговорила неволницата. — Аз не настоявам да ме купиш против волята си, но ако бе добавил нещо към цената ми, щеше да ми направиш удоволствие, макар и да не ме купиш. Нека търговците да кажат: „Ако тази неволница не бе толкова хубава, този търговец от Кайро нямаше да наддава така за нея — хората в Кайро знаят добре цената на красавиците!“

Смутил се Нур ад-Дин, изчервил се и запитал далялина:

— Колко стигна цената на тази неволница?

— Деветстотин и шейсет динара! — отговорил му той.

— Нека стане хиляда динара и твоето влиза в цената!

Избързала неволницата, изпреварила далялина и викнала:

— Продавам себе си на този хубав момък за хиляда динара!

Нур ад-Дин не успял да каже нищо.

— Продадоха я! — рекъл един.

— Заслужава си цената! — рекъл друг.

— Този е проклетник, син на проклетник! — викнал трети. — Вдигна цената, но няма да купува!

— За бога, та те са си лика-прилика! — възкликнал четвърти.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че не успял Нур ад-Дин да се огледа, когато далялинът довел кадия и свидетели, те написали договора за покупко-продажба на неволницата, подписали се и той я подал на момъка, като му рекъл:

— Получавай неволницата си, нека Аллах ти донесе щастие с нея! Тя е само на тебе лика-прилика.

Нур ад-Дин скочил начаса, взел и претеглил хилядата динара, които бил оставил на съхранение при бащиния си приятел, и отвел неволницата в дома, който пак той му бил предоставил. Щом влязла и видяла колко са износени килимите, колко са груби и стари, тя възкликнала:

— Господарю, нима за мен няма при тебе покрив! Нима не заслужавам да ме отведеш в истинската си къща вместо тази, която ти е работна?

— За бога, хубавице, този дом не е мой! — казал Нур ад-Дин. — Той е собственост на един шейх от този град! Той ме настани в него! Знаеш, че не съм тукашен, че съм от Кайро!

— Господарю, и по-малка къща ни стига! Но иди и донеси нещо за ядене — печено месо, пиене, ядки, зеленчуци…

— Хубавице! — отговорил Нур ад-Дин. — Аз имах само онези хиляда динара, с които платих цената ти! Никакви други пари не ми останаха! Няколко дирхама имах — и тях похарчих вчера!

— А нямаш ли в този град приятел, от който да заемеш петдесет дирхама! Донеси ги и аз ще ти кажа какво ще правиш с тях!

— Нямам друг приятел освен продавача на благовония! — отговорил Нур ад-Дин, скочил начаса, отишъл при шейха и го поздравил, а той му отвърнал на поздрава и запитал:

— Чедо, какво купи днес за хилядата динара?

— Купих си една неволница! — отговорил Нур ад-Дин.

— Ти да не си луд да дадеш хиляда динара само за една неволница! — възкликнал шейхът. — Кълна се в брадата си, но каква по род е тази неволница?

— Тя е чуждоземка, чичо!

— Абе, чедо! — заговорил шейхът. — Чуждоземките в този град струват най-много двеста-триста динара! Тебе са те преметнали с тази чуждоземка! Ако пък толкова си я харесал, преспи тази нощ с нея, свърши си работата, пък на сутринта я изведи на пазара и я продай! Дори да загубиш двеста динара, сметни, че си ги изпуснал в морето или пък разбойници са ти ги взели насред път!

— Мъдро говориш, чичо! — рекъл Нур ад-Дин. — Но ти знаеш, че аз имах само хиляда динара, и с тях я купих! Дори дирхам нямам за харчлък! Стори ми добро, заеми ми петдесет дирхама до утре, пък когато я продам, ще ти ги върна от печалбата!

— Дадено, чедо! — казал шейхът. — Ще ти дам! — отброил му петдесет дирхама и добавил: — Ех, сине, млад си още, а и неволницата ти сигурно е хубава! Може пък сърцето ти да се привърже към нея, да не ти е леко да я продадеш! Нищо да нямаш — пак ще трябва да харчиш! Ще похарчиш тези петдесет дирхама, ще дойдеш пак, аз пак ще ти заема, после пак и пак — до десет пъти! Но дойдеш ли единайсети път, ти ще изгубиш обичта ми, както си изгубил бащината!

Дал му шейхът петдесет дирхама. Взел ги Нур ад-Дин, върнал се при неволницата, която му рекла:

— Господарю, иди начаса на пазара и ми донеси коприна в пет цвята за двайсет дирхама, а за останалите трийсет купи месо, хляб, пиене, плодове и благовония!

Нур ад-Дин купил всичко, което му поискала неволницата. Тя запретнала ръкави, сготвила много вкусно ястие, наредила трапезата, двамата яли до насита, после тя сложила виното, пийнал той, пийнала и тя с него, тя непрекъснато му наливала и го галела, докато той се напил и заспал. Тогава тя станала, измъкнала от бохчата си торбичка, извадила от торбичката две куки за плетене, седнала и заплела, а като свършила, извезала прекрасен пояс. Излъскала го, почистила го, той станал гладък като тъкан плат, и го сложила под възглавницата. После се съблякла, легнала до Нур ад-Дин и го притиснала към гърдите си. Стреснал се той от сън и усетил до себе си девойка като чисто сребро, по-нежна от коприна, по-свежа от нощ, по-привлекателна от всяка наука, по-прекрасна от утринна розовина, снага източена, гръд изпъчена, корем вдига се и спада, пъп дълбок по него бяга, хълбоци — възглавници, пълнени с паунов пух, а между тях — нещо, което езикът е безсилен да опише и думите се объркват, щом го споменат. Обърнал се Нур ад-Дин към неволницата, притиснал я към гърдите си, засмукал устните й, проврял езика си между тях, залепил се за тялото й и усетил, че е перла още неразтваряна, от друг ездач кобила необяздена и невъзкачвана, отнел моминството й и усетил безкрайна сладост. Между двамата пламнала вечна и неотделима любов. Дълго я галил той, целувал страните й, обръщал я ту по гръб, ту по корем като песъчинка в морска вълна, черпил с пълни шепи от сладостите й, неведнъж късал цветето й, с копието си прониквал в пещерата й, докато в страст прегръщал снагата й, близал с устни голото й тяло, в него тялото си облекчавал, после пак се възпламенявал, хващал я за раменете, хапел я по бузите, милвал я по гърдите, а тя под него се раздвижвала по египетски, закачала го по йеменски, въздишала по етиопски, отпущала се по индийски, стенела от страст нубийска, възбуждала се по селяшки, галела го думиятски, горещината й била саидска, а облекчението — александрийско. Неволницата била събрала у себе си целия този грозд. После двамата спали до сутринта сладко и безметежно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че двамата влюбени прекарали нощта покрити само с дрехи от въздух. Много неща имали да си казват, но и така им било добре и те си мълчали и се любили. Нур ад-Дин се събудил, когато утрото било вече изгряло и осветило света със своя блясък, и видял, че неволницата вече била донесла вода. Двамата се измили, той произнесъл нужната молитва, тя донесла малко ядене и пиене, което било останало от предната вечер. Той хапнал и пийнал, а тя извадила пояса, който била изплела през нощта, подала му го и рекла:

— Господарю, вземи този пояс!

— Откъде се взе той? — запитал той.

— Той е от коприната, която ти купи вчера по моя заръка! Аз го изплетох, а ти сега го отнеси на персийския пазар и го продай най-малко за двайсет динара чисто!

— Ама, хубавице, може ли нещо за двайсет дирхама да се продаде за двайсет динара и да е изплетено само за една нощ?

— Господарю, ти не знаеш цената на този пояс! — рекла неволницата. — Но послушай ме, занеси го на пазара!

Взел Нур ад-Дин пояса, занесъл го на персийския пазар, дал го на далялина и му наредил да наддава за него. Седнал сам той на каменна скамейка пред някакъв дюкян. Когато далялинът се върнал, рекъл:

— Господарю, ето цената за твоя пояс — двайсет динара чисто злато на ръка!

Много се зачудил Нур ад-Дин, взел двайсетте динара и не знаел да вярва ли на очите си. Грабнал златото, купил начаса за всичките пари коприни с всички възможни цветове, за да ги направи неволницата всичките на пояси. Върнал се вкъщи, дал й коприните и рекъл:

— Направи всичките на пояси, пък и мен научи да работя като тебе! През живота си такава голяма печалба за такова нещо не съм вземал!

Засмяла се неволницата на думите му и рекла:

— Господарю Нур ад-Дин! Иди при твоя приятел продавача на благовония и вземи назаем от него още трийсет дирхама! Утре ще му ги върнеш от цената на пояса заедно с предишните петдесет!

Отишъл Нур ад-Дин при приятеля си шейха и му рекъл:

— Чичо, заеми ми още трийсет дирхама! Утре, ако е пожелал Всевишният, ще ти върна наведнъж осемдесет!

Отброил му шейхът трийсет дирхама, взел ги Нур ад-Дин, отишъл на пазара, купил месо, хляб, ядки, плодове и благовония както предния ден и ги занесъл на неволницата, която се казвала Мариам, по прякор Занария! Тя приготвила богата гозба, сложила я пред господаря си Нур ад-Дин. След като хапнали, сложила пиенето, наляла му една чаша, после още една и така го упоила. Махмурлукът го съборил и той заспал. Тя тутакси скочила и заплела пояса си, а като го свършила, увила го в хартия, съблякла се и легнала до него, събудила го с ласките си и — правили, що правили — така до сутринта…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Мариам му дала пояса и рекла:

— Иди на пазара и го продай за двайсет динара както преди!

Той отнесъл пояса на пазара и го продал за двайсет динара. Отбил се при шейха, върнал му осемдесетте дирхама, благодарил му за стореното добро, а търговецът на благовония му рекъл:

— Ти продаде ли неволницата, чедо?

— Как да продам душата на моето тяло! — възкликнал момъкът и му разказал всичко, което му се било случило.

А шейхът рекъл:

— За бога, чедо, ти ме зарадва! Нека винаги да ти е добре! Желая ти хаир и заради приятелството ми с баща ти!

Нур ад-Дин се сбогувал с шейха, отишъл на пазара, купил всичко, както правел обикновено, и се върнал при неволницата. Двамата яли, пили и се веселили.

Така се галили те един друг цяла година. Всяка вечер тя изплитала по един пояс и той го продавал за двайсет динара, двамата имали достатъчно да харчат за всичко, от което имали нужда, а остатъка той оставял при нея, за да ги имат за черни дни. След една година тя му рекла:

— Господарю Нур ад-Дин! Когато утре продадеш пояса, вземи за всичките пари коприна от шест цвята! Хрумна ми да ти изплета кърпа, която да носиш метната на рамо — на такава кърпа не са се радвали не само търговските, но и царските синове!

Нур ад-Дин продал пояса, купил цветна коприна, каквато му била поръчала Мариам, и й я донесъл. Седнала тя да му прави кърпа. Цяла седмица я работила, защото всяка вечер трябвало да плете и поредния пояс. Накрая я свършила, метнала я на рамото му и той се появил с нея на пазара. Търговци, купувачи и градски големци се спирали пред него, за да видят прекрасната изработка на тази кърпа.

Случило се една нощ, когато Нур ад-Дин спял, да се стресне посред нощ и видял неволницата си да плаче горчиво и да нарежда:

О, те се приближават! Победиха!

           Часът ни за разлъка е настъпил!

Сърцето ми се пръска в мъка тиха

           по нощите и нежните ни тръпки!

Завистници зловещи ни

           очите зли опасно наблюдават!

И завистта им толкова е вредна!

           Клеветници! И как се те надяват!

— Любима Мариам, какво ти е? Защо плачеш? — запитал той.

— Плача заради раздялата! — отговорила тя. — Сърцето ми я предусеща!

— Че кой може да ни раздели? Нали съм ти най-милото същество!

— Така е, ала щастието на един е яд за друг! Слушай колко хубаво го е казал поетът:

Добри са дните, щом са пълни с добрина,

но в тях човек не вижда съдбовната злина!

                Виж, заслепен от обич, и този ден отмина —

                в най-чистата вода все пак си има тиня!

Да, няма чет, безброй са звездите в небесата,

                и там се движат също и слънцето с луната!

Зеленина се шири, но суша я погубва,

умира семето, щом плод даде широка нива!

                А по вълните на морето се носят трупове вонящи,

                но в дъното му хубост крият от хора бисери блестящи!

— Господарю Нур ад-Дин! — продължила тя. — Ако искаш да не се разделяме, пази се от един чужденец! Той е едноок с дясното око, куц с левия крак, с мръсно лице и сплъстена брада! Усетих, че е дошъл в този град! Мисля, че е дошъл единствено за да търси мене!

— Хубавице, ако взорът ми падне върху него, ще го убия! — рекъл Нур ад-Дин.

— Господарю! — възразила тя. — Не го убивай, не го заговаряй, не търгувай с него, нямай нищо общо с него, не го кани на гости! Моля Аллаха — стигат ми и досегашните злини и пакости, които ми е сторил!

Когато се съмнало, Нур ад-Дин взел пояса, отишъл на пазара и седнал при прага на един дюкян. Додрямало му се и той позадрямал. И докато спял, край него минал онзи чужденец заедно със седем души дружина. Зърнал той Нур ад-Дин. Лицето му било увито в онази кърпа, а той държал крайчеца й в ръката си. Приклекнал чужденецът, хванал другия край на кърпата и започнал да я разглежда. Нур ад-Дин се стреснал от сън и видял пред себе си чужденеца, описан от неволницата. Той му креснал високо, за да го изплаши, а чужденецът му рекъл:

— Защо викаш срещу нас? Нима сме ти взели нещо?

— За бога, непрокопсанико! — викнал Нур ад-Дин. — Ако ми бе взел нещо, щях да те заведа при валията!

— Слушай, мюсюлманино! — рекъл чужденецът. — Заклевам те в твоята вяра и нрави, кажи ми откъде имаш тази кърпа!…

— Майка ми я направи със собствените си ръце! — отвърнал момъкът…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че чужденецът запитал Нур ад-Дин:

— Ще ми продадеш ли тази кърпа?

— За бога, проклетнико, нито на тебе ще я продам, нито на някой друг! — възкликнал Нур ад-Дин. — Каквото майка ми е направила, то си е само за мене!

— Продай ми я! Веднага ще ти платя петстотин динара, пък онази, която я е направила, ще ти изплете друга, по-хубава!

— Никога няма да я продам, защото друга такава няма!

— А няма ли да я продадеш за шестстотин динара в чисто злато? — настоял отново чужденецът и продължил да наддава стотица след стотица, докато стигнал деветстотин динара.

— Аллах да ме ослепи, ако го направя! — възкликнал Нур ад-Дин. — Никога! И две хиляди, а и повече да ми дадеш, няма да я дам!

А чужденецът не се отказвал, предлагал нови и нови пари за кърпата, стигнал до хиляда динара. Тогава няколко търговци се събрали и му рекли:

— Ние ще ти помогнем да я купиш! Давай парите!

— За бога, не я продавам! — викнал Нур ад-Дин.

— Слушай, момко! — рекъл му един от търговците. — Тази кърпа не струва повече от сто динара! Този чужденец ти плаща наведнъж хиляда! Печелиш цели деветстотин! Каква по-голяма печалба търсиш? Мисля, че като вземеш хилядата си динара, ще можеш да склониш онази, която я е изплела, да ти изплете друга, по-хубава! Пък ти ще спечелиш хиляда динара от този проклет чужденец, враг на нашата вяра!

Покорил се Нур ад-Дин и продал на чужденеца кърпата за хиляда динара. Онзи ги платил начаса. Нур ад-Дин понечил да отиде при неволницата си Мариам, да й разкаже какво му се е случило с чужденеца, но оня заговорил на търговците:

— Хора търговци, спрете Нур ад-Дин! Тази нощ ще ми бъдете гости! Нося буре с едно от най-старите гръцки вина, тлъст овен, плодове, ядки и благовония! А ти, Нур ад-Дин — продължил търговецът, — трябва да си с нас в подобна нощ! Благоволи, направи ни чест и ела с нас!

Търговците се заклели, че ще се разведат с жените си, ако Нур ад-Дин не дойде с тях. Всички затворили дюкяните си, помъкнали го със себе си и тръгнали след чужденеца, който ги въвел в красива просторна зала. Поканил ги да седнат, сложил софра със странна чуждоземска направа, върху която била изобразена блестяща картина с победител и победен, с обичащ и обичан, с питащ и отговарящ. Върху нея подредил съдини от китайски порцелан и кристал, пълни с ядки, плодове и благовония. Донесъл и буре със старо гръцко вино. Наредил да заколят тлъст овен и започнал да го пече, за да ги нахрани, да ги пои с онова вино, правел им знаци да наливат повече на Нур ад-Дин, за да го опият. Наливали му те, докато го напили. Когато видял, че е съвсем пиян, чуждоземецът му заговорил:

— Господине Нур ад-Дин, ще ми продадеш ли неволницата, която преди година купи в присъствието на тези търговци за хиляда динара? Аз ще ти платя пет хиляди — с четири хиляди повече, отколкото си дал!

Нур ад-Дин се възпротивил, но чуждоземецът продължавал да го пои с вино, да го залъгва с пари, докато вдигнал цената на неволницата до десет хиляди динара. И момъкът, съвсем пиян, викнал пред търговците:

— Продавам я! Давай десет хиляди динара!

Много се зарадвал чужденецът, търговците станали свидетели за договореното, а на сутринта чужденецът викнал стражите си и наредил:

— Донесете ми парите!

Донесли парите, той отброил десет хиляди динара и рекъл:

— Вземи тези пари за неволницата, която ми продаде тази нощ в присъствието на тези търговци мюсюлмани!

— Проклетник! — креснал Нур ад-Дин. — Нищо не съм ти продал, аз нямам неволници!

— Ти ми продаде неволницата си! — настоял чужденецът. — Тези търговци ще се закълнат, че си я продал!

— Така е, Нур ад-Дин! — потвърдили всички търговци. — Ти продаде неволницата си за десет хиляди динара, кълнем ти се! Вземи си парите и му предай девойката! Помниш ли, ти я купи за хиляда динара! От година и половина се наслаждаваш на хубостта й, всяка нощ подслаждаш живота си с нейната близост! И след всичко печелиш девет хиляди динара чиста пара! На всичко отгоре всеки ден тя ти правеше по един пояс, който ти продаваше за двайсет динара! Защо сега отричаш да си я продал, и смяташ, че печалбата ти е малка? Дори да си я обичал — не й ли се насити? Купи си друга, по-хубава! Ние ще те оженим за някоя от нашите дъщери и ще поискаме два пъти по-малък откуп! Нима щерките ни са по-малко хубави? Пък останалите парите останат главница за търговията ти!

Така хитро търговците увещавали Нур ад-Дин, докато той взел десетте хиляди динара. Чужденецът викнал начаса кадия и свидетели и те му написали договора, че е закупил неволница на име Мариам Занария от търговеца Нур ад-Дин.

А Мариам Занария целия този ден чакала господаря си. Той не се върнал до полунощ. Затъжила се тя, заплакала. Чул я шейхът как плаче, и изпратил жена си при нея.

— Защо плачеш, Мариам? — запитала тя.

— Майчице! — отговорила девойката. — Седя и чакам господаря ми да се върне! Боя се да не е попаднал в капан и да ме е продал!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че съпругата на продавача на благовония казала на Мариам Занария:

— Мила Мариам! Дори да напълнят със злато тази стая, той не би те продал! Знам аз колко те обича! Но може би от Кайро е дошъл пратеник на родителите му и той сигурно е устроил пир в тяхна чест! Не е пожелал да ги води у дома си и е останал с тях до сутринта! Не натъжавай душата си! Аз ще пренощувам при тебе тази нощ и ще те утешавам, докато се завърне господарят ти!

Жената на шейха започнала да забавлява Мариам, докато се съмнало. Тогава Мариам видяла Нур ад-Дин да влиза в сокака, онзи чужденец вървял след него, а около тях — дружина търговци. Тя затреперила цялата, прежълтяла и се залюляла като кораб в морето. Жената на шейха я видяла на този хал я запитала:

— Защо лицето ти прежълтя и ти се смути?

— За бога, сърцето ми предчувстваше раздяла след толкова щастие! — отговорила Мариам, заохкала на висок глас и се разплакала така, както никога през живота си не била плакала, а после рекла: — Нали ти казах, че на господаря ми Нур ад-Дин са скроили капан! Сигурна съм, че през нощта ме е продал на онзи чужденец, за когото го бях предупредила!

И докато тя нареждала така, в стаята й влязъл Нур ад-Дин. Мариам видяла, че е побледнял-погрознял и целият трепери, а по лицето му се четат само мъка и скръб.

— Май си ме продал, любими Нур ад-Дин! — рекла тя, избухнала в плач, засуетила се, въздъхнала дълбоко и заредила следните стихове:

От думи полза няма… Съдбата тук довтаса…

   ако човек се сбърка, при нея грешка няма!

Щом бог поиска нещо — съдбата го донася,

   А има той ум-разум, очи, уши… Измама

ушите му запуши, очите — заслепи ги,

   умът му през косите красиви се разсипа!

Не може да избяга — съдбата го достигна,

   болезнено с камшика по мозъка го шиба…

И не е важно що е станало накрая,

но станало е! Само плача и се мая!

Заизвинявал се Нур ад-Дин и заговорил:

— За бога, господарке Мариам, случи се онова, което е било писано! Сложиха ми капан, за да те продам, и аз пропаднах в него!

— Предполагах това и затуй те предупреждавах! — възкликнала тя, притиснала го към гърдите си, целунала го между очите и заредила следните стихове:

Дори и въздухът край теб ми беше упование!

Сега въздишам ден и нощ и гонят ме страдания.

        Във страст изтлявам безутешна и моят плач прилича

        на скритата в клони тъжна песен гургулича…

Живот след тебе, мой любими, не виждам аз насреща,

и теб до мен те вече няма, и не очаквам среща…

Ето че се появил чужденецът, пристъпил към девойката, целунал й ръката, а тя го ударила с лакът през лицето и креснала:

— Махай се, проклетнико! Ти пак ме преследваш, дори измами господаря ми! Но ако е пожелал Всевишният, това няма да бъде краят!

Засмял се чужденецът, но се смутил от удара й, извинил се и рекъл:

— Каква ми е вината, господарке Мариам, когато именно този твой господар Нур ад-Дин те продаде по собствено желание и в пълно съзнание! Кълна се в Иса, но ако той те обичаше, нямаше да те продаде! Ами че той просто си е свършил работата с тебе и ти си му омръзнала…

Сега е време да кажем, че тази неволница била дъщеря на краля на Ифранджия[1], чиито градове са с много забележителности, чудеса и градини, подобни на Константинопол. За това, как тя напуснала баща си и майка си, имало причина, от която се е родил нашият разказ.

Мариам се възпитавала при баща си и майка си, живяла в разкош, научила се да чете и да пише, смело да язди, изучила много мъжки и женски занаяти, като бродерия, шиене, тъкане, правене на колани, плетене, изчукване на злато върху сребро и сребро върху злато. Аллах я дарил с хубост и достойнство, по качества тя надвишавала хората на времето си. Царе от разни страни идвали да я искат от баща й, но всеки срещал неговия отказ, защото той я обичал толкова много, че не можел и за миг да се отдели от нея.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че се случило да я налегне тежка болест, която едва не я погубила. Тогава тя си дала обет, че ако се вдигне от нея, ще посети някакъв манастир на някакъв остров. Този манастир бил високо почитан в страната й. Когато оздравяла, тя пожелала да изпълни обета. Баща й, кралят на Ифранджия, я изпратил в този манастир на малка гемия заедно с няколко дъщери на големци. Когато наближили, изпречил им се кораб на мюсюлмани муджахиди, биещи се по моретата в името на Аллаха. Те ограбили кораба, пленили девойките, взели парите и скъпоценностите и продали всичко в град Кайруан. Мариам попаднала в ръцете на някакъв персийски търговец. Той бил безсилен като мъж. Направил я своя слугиня. Случило се тъй, че той се разболял. Болестта му продължила няколко месеца. Мариам много страдала и много се грижила за него, докато болестта го отминала. Персиецът не забравил състраданието и нежността, с която го обградила, поискал да я възнагради за направеното добро и рекъл:

— Поискай нещо за себе си, Мариам!

— Господарю! — рекла тя. — Искам да ме продадеш само на онзи, когото харесам и обикна!

— Добре, така да бъде, Мариам! — рекъл той. — Ще направя така, че ти сама да се продадеш!

През това време той й бил показал какво е ислям, и тя го приела. Научила от него ислямските ритуали и какво представлява тази вяра. Когато я завел в Александрия, той я продал на когото тя поискала, направил така, че тя сама да се продаде. Ето как станало така, че тя напуснала страната си…

През това време баща й, кралят на Ифранджия, като узнал какво станало с дъщеря му, страшно се разгневил и изпратил по дирите й кораби с рицари, те дълго я търсили по мюсюлманските острови, нищо не узнали и се върнали. Много се натъжил кралят и пратил да я търси този мъж — сляп с дясното око и куц с левия крак. Той бил първият сред везирите му. Бил жесток, упорит, хитър лъжец. На него поверил кралят да я намери и да я откупи, пък ако ще да плати кораб, пълен със злато. Този проклетник я търсил по земи и градове, но не узнал нищо, докато не стигнал до Александрия. Разпитал там за нея и узнал, че е у Нур ад-Дин от Кайро — а че това е истина, му доказала кърпата, защото само тя можела да изплете и да избродира толкова хубава кърпа. И така станало, каквото станало. Изчакал той тя да си поплаче, а после рекъл:

— Господарке Мариам, стига с този плач! Тръгвай към бащиния си град, дома на твоето величие, на твоята родина! Стига си се унижавала по чужди земи! Че и аз да си почина от дългите пътувания, стига съм пръскал пари по тебе! Вече година и половина съм все в морето! Баща ти ми нареди да те купя, дори и да платя за тебе цял кораб със злато!

Везирът на Ифранджия зацелувал нозете й, за да й покаже колко е покорен. Макар и да се държал благовъзпитано, гневът й срещу него растял. Двамата стражи й докарали муле с красиво седло, качили я на него, хвърлили на главата й копринено покривало, обшито със злато и сребро. Те вървели до нея, докато я водели до Морската порта на града, там я качили на лодка. Загребали към голям кораб и я качили на него. Качил се и едноокият везир и викнал на екипажа:

— Вдигайте платната!

Вдигнали начаса те платната, развели се знамената, размахали се греблата и корабът отплавал. А Мариам гледала към Александрия, която изчезвала полека-лека от погледа й, и горчиво заплакала от цяла душа…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мариам плакала, ридала и редяла следните стихове:

Забързан корабът лети по пътя труден,

           душа ранена пък умира в нежна пазва!

Дали ще дойде ден, о, дом възлюблен?

           Не знаех, че Аллах така наказва!

Къде е той — да излекува тежка болка?

           Къде е той, жадуваният жаден?

О, боже, дай му вяра ти за подвиг,

           да ме желае, да не ме забравя!

Около нея монаси я успокоявали, но тя не чувала думите им, призовавала любовта и страстта си, плачела и ридаела, после заредила следните стихове:

На любовта езикът в мен говори

с любов към тебе, чиста и безспорна!

                Душата ми от страст изгаря цяла,

                сърцето задушава се в раздяла!

                О, тази страст ме сякаш разтопява

                и няма цяр, а няма и забрава!…

Нур ад-Дин Али гледал как Мариам се качила на кораба и отпътувала. Светът му се сторил тесен, той се затичал в стаята, където били живели с Мариам, и тя му се сторила тъмна и мрачна. Видял стана, на който тя тъчела коланите, дрехите, с които се обличала, притиснал ги към гърдите си, заплакал, заридал и заредил следните стихове:

Дали ще има среща след раздяла,

        или ще се усилват страшни болки?

Не може да се върне щастие изтляло,

        да се роди насладата отново!

Дали Аллах отново в цяло ще ни слее,

        тъй както двамата си давахме обети!

О, толкоз трудно мое съжаление!

        Топя се в страст и чувам твойте клетви!

Нима на страсти времето отмина?

        Безбожникът ми болката усили!

Сърце, умри от страст! Сълзица свидна,

        око, не пущай! Нямам вече сили!

Любима, вярвай, губя аз търпение!

        Загубвам те — и трупат се бедите!

Аллаха моля кротко и смирено

        да се завърнеш — пак да сме честити!

Огледал ъглите на стаята и заредил следния куплет:

Следите виждам — в мъка се топя,

   сълзи секат пътеките си нови!

Кой ми домъкна толкова тъга

   и окова надеждата в окови?

После бързо затворил вратата и тръгнал към морето…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин дълго гледал, накъдето бил отплавал корабът с Мариам, заплакал и заредил следните стихове:

Привет на теб! Без тебе нямам нищо!

   До теб съм, а съм толкова далеч!

И всеки миг се споменът разнищва,

   тъй както извор жадния влече!

Във разум, в поглед, в слух ти пак си с мене,

   по-сладък споменът ти е от мед!

А корабът лети, платна разперил,

   и носи те, и не оставя вест…

Дали след таз раздяла очите ти ще зърна,

дали ще викнеш към теб да се обърна,

   дали в дома щастливи ще съберем сърцата,

   дали към нас ще има милост пак съдбата!

Вземи от грешно тяло изгнилите ми кости —

бих искал винаги до тебе да ги носиш,

   и нека ги заровят до нежното ти тяло

   когато си отидеш от този свят окаян!

И докато така плачел и зовял „Мариам, Мариам!“, от един кораб слязъл някакъв шейх, който го чул да повтаря:

Върни се, Мариам! Угаснал взор се дави

           във дъждове обилни, които сам излива!

Не ми отправяй тъжна ти упреци корави,

           когато заслепен е и в орбити се скрива…

— Синко! — рекъл шейхът. — Ти май плачеш за онази неволница, която вчера отпътува с чуждоземеца!

Нур ад-Дин заридал още по-силно и заредил следните стихове:

Ще се слеем ли пак след раздялата?

Ще усетя ли тялото, бялото?

                Мъжки страсти бушуват в сърцето,

                а и ревност раздира го, клетото!

Пак денят ще премине в умора,

пак нощта ще е тъжна и морна!

                Няма дума добра — утешение,

                има тежка тъга — нетърпение!

Благодатна за дух и за тяло

стрела — взорът ми — точно и право

                в страна с жезъл царски се мери —

                и звездите от ревност треперят!

Ако в бога не вярвах, бих викнал,

че от него е тя по-велика!

Огледал шейхът Нур ад-Дин и му домъчняло за него. А той бил капитан на кораб, който също имал път към града на онази неволница Мариам, където живеели стотина търговци и правоверни мюсюлмани!

— Почакай и злото ще се смени с добро, момко! — рекъл той. — Ако е пожелал Аллах, ще те отведа при нея!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин запитал капитана на кораба:

— А кога ще тръгнем?

— След три дни! — отговорил той. — Живот и здраве да има — живи и здрави да стигнем!

Нур ад-Дин му благодарил за щедростта и добрината, купил някои неща за из път и се върнал при него.

— Какво си купил, синко? — запитал го той.

— Ами каквото ще ми трябва за из път! — отвърнал момъкът.

Засмял се капитанът и рекъл:

— Синко, ти да не си тръгнал само да поразгледаш какви са мачтите и платната ми? Че от тук до твоята цел има два месеца път, и то ако времето е хубаво и ако духа попътен вятър!

Шейхът взел от Нур ад-Дин малко пари, сам отишъл на пазара и му накупил всичко, от което щял да се нуждае за из път, че и за обратно, напълнил му и едно буре с прясна вода. Момъкът се настанил на кораба и три дни живял на него, докато търговците се приготвят и се качат. Тогава капитанът вдигнал котвата.

Петдесет и един дни пътували по морето и точно тогава на пътя им се изпречили разбойници пирати. Те ограбили кораба и пленили всички. Довели ги в град Ифранджа и ги представили на краля. Сред тях бил и Нур ад-Дин. Кралят наредил да ги затворят.

И точно когато ги водели към затвора, пристигнал корабът, на който била принцеса Мариам Занария с едноокия везир, който се явил пред краля и му съобщил за благополучното пристигане на дъщеря му. Ударили камбаните, градът бил украсен пищно, кралят яхнал коня си и се изпъчил начело на всичките си държавници, за да посрещне Мариам. Когато от кораба се показала дъщеря му, той скочил на земята и я прегърнал. Подал й жребец и тя го яхнала. При двореца я посрещнала майка й, целунала я, заразпитвала я как е, дали е девица, както си е била, или е станала жена изоставена, а тя й отговорила:

— Майко! Когато човек е продаден в страната на мюсюлманите и минава от един търговец на друг, той е обречен! Как може една девойка така да остане мома? Търговецът, който ме купи най-напред, ме заплаши с бой и ме принуди да му се отдам, после ме продаде на друг, той — на трети!…

Притъмнял денят в очите на майката. Мариам повторила същото пред баща си. Домъчняло му и на него за това, трудно му било, но все пак разказал за станалото на държавниците и поповете, а те му рекли:

— Кралю, тя е осквернена от мюсюлмани! Може да бъде пречистена само ако се отсекат сто мюсюлмански глави!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че кралят наредил да доведат от затвора пленниците. Изправили ги пред него, а сред тях бил и Нур ад-Дин. Той наредил да им отсекат главите. Първият бил капитанът. После една след друга отсекли главите на моряците и търговците. Останал само Нур ад-Дин. Вързали ръцете му отзад, завързали и очите му и го повели към кървавия пън. Но преди да отсекат и неговата глава, пред краля се появила някаква старица, пристъпила към него и рекла:

— Владетелю! Ти беше обещал тържествено да дадеш на всяка църква по пет пленници мюсюлмани, за да слугуват в тях, ако бог върне дъщеря ти Мариам, помниш ли? Сега е време да изпълниш обета си!

— Майчице! — отговорил кралят. — От всички пленници ми остана само този! Вземи го и нека ти прислужва в църквата, докато се появят още пленници мюсюлмани — тогава ще ти пратя други четирима!

Старицата благодарила, пристъпила към Нур ад-Дин, отвързала го, огледала го и се убедила, че е момък хубав и благороден. Отвела го в църквата и му рекла:

— Съблечи си тези дрехи, синко! Те са годни само за слуги на султани! — донесла му джубе и наметка от черна вълна и широк колан, наредила му да подмита църквата седем дни подред без спиране, а на седмия дошла и му рекла: — Обличай, мюсюлманино, копринените си дрехи, вземи тези пари и днес да те няма! Не оставай тук дори за час, за да не изгубиш душата си!

— Какво се е случило, майчице? — запитал Нур ад-Дин.

— Кралската дъщеря Мариам Занария иска да дойде в църквата, да получи благословение и да даде курбан за здраве по случай спасението й от ръцете на мюсюлманите. Тя ще бъде заедно с четиристотин дъщери на емири, везири и държавни сановници! Ей сега ще дойдат и, не дай, боже, да те зърнат в тази църква, ще те насекат с мечове!

Облякъл се Нур ад-Дин, прибрал шепата пари, поразходил се из улиците, после се върнал към църквата и видял Мариам Занария, която тъкмо пристигала заедно с четиристотин моми. Когато погледът му паднал върху нея, той не се сдържал и викнал с все сила:

— Мариам! Мариам!

Девойките чули виковете на момъка, нахвърлили се срещу него и награбили кръгли камъни, за да го убият. Обърнала се към него и Мариам, познала го и викнала:

— Оставете този момък! Той е луд — лудостта се вижда по лицето му от пръв поглед! — при тези нейни думи той оголил главата си, изпулил очи, размахал ръце, заподскачал от крак на крак, пуснал слюнка от устата си и сополи от носа си, а тя рекла: — Нали ви казах! Доведете ми този луд да видя какво ще каже — аз знам езика на арабите! Ще видя дали лудостта му е лечима, дали приема лекове! — девойките го довели при нея, а после се отдалечили. — Нима заради мене дойде дотук? — запитала го тя. — Нима постави живота си в опасност, а сега се престори и на луд?

— Господарке! — отговорил Нур ад-Дин. — Нима не си чувала какво е казал поетът:

„Заради нея ли си луд?“ — ме питат.

„По-сладка лудост аз не съм изпитвал!

        Едва когато вие полудявате

        от нея — няма да ме укорявате!“

— За бога, Нур ад-Дин! — възкликнала Мариам. — Ти наистина си полудял! Аз те предупредих за всичко още преди да се случи, но ти не ме послуша!

— Аллах да ми прости, че ми е отнел ума! — отговорил момъкът, а после, вдъхновен от праведната си вяра, казал следните стихове:

Куц дявол тласна ме към престъпление,

но ще получа ли за него опрощение?

                Пресметна всичко той докрая като вълк!

                Каква ли полза имам аз от скръб?

Измолвам днес от теб благоволение!

Ти, благородната, дари ми опрощение!

Така двамата се упреквали един друг, давали си дълги обяснения, всеки разказвал какво му се било случило, редели стихове, а сълзите течали по бузите им като реки.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че денят си отишъл и се мръквало. Мариам се върнала при девойките и запитала:

— Затворихте ли вратата на църквата?

— Затворихме я! — отговорили те.

Тя отвела Нур ад-Дин на мястото, което се наричало олтар на Мариам Девата, защото християните твърдят, че нейният дух и душа се намирали точно на това място. Мариам се обърнала към тях:

— Искам сама да вляза в този олтар и да получа благословение от Девата! Много ми домъчня за нея, когато бях в страната на мюсюлманите! А вие, щом свършите с молитвата, легнете си коя където намери!

Те се отделили от нея и се пръснали из църквата. Мариам потърсила Нур ад-Дин и го намерила приседнал край някакво кандило. Пристъпила към него, той скочил и целунал ръцете й. Тя го притеглила до себе си, снела всички скъпи дрехи и украшения, притиснала го към гърдите си, обърнала го върху себе си. Двамата се целували, прегръщали, търкаляли се насам-натам, говорели си, стараели се да не скъсят нощта на своето щастие и да удължат после деня на своята раздяла, както е казал за такива случаи поетът:

О, нощ на срещи с утро на съдба!

                В най-светли нощи ти блести звездата —

                ресница светла във очите на зората!

Аз ставам… Сутрин уж, а време за обяд!

Или както е рекъл друг:

Дали бе сън в очите наболели

                за сън… О, нощ безкрайна и омайна!

Че краят й на нова е начало,

                като халки — окръжности безкрайни!

И още един е казал:

Погледът предхожда любовта —

след разлъка по̀ е сладка тя!

И докато двамата се били унесли в тази велика сладост и огромна радост, един от пазачите на камбаната се качил на покрива, за да я удари, както повелява християнският обичай, и както е рекъл поетът:

Видях го как бие камбаната и запитах:

   О, защо не умея като него аз песен да свия?

Звук божествен! Той вдън небесата се вдига!

   Дали бие камбана или Кайс по тамбурата бие?

Нур ад-Дин и Мариам скочили и се облекли. Това натъжило Нур ад-Дин, утрото му загорчало, той заредил следните стихове:

Целувам бузата ти сладка — роза свежа,

която зъбите ми остри искат да порежат!

                Щастливи бяхме — стражът още спеше,

                а пък и нас на сън ни веч клонеше!

Но ето че задумкаха камбани

като мюедзин от джамия рано —

                ти пак облече роклята красива

                от страх пред стражи зорки, горделиви!

О, моя страст, желание, стремеж, съдба,

знай, пред деня безсилна е човешката борба!

                И ако стана някой ден султан

                с власт безпределна, всекиму ще дам

заслуженото — църкви ще събарям,

поповете в земята ще заравям!

Притиснала Мариам Нур ад-Дин към гърдите си, целунала го по бузата и го запитала:

— От колко дни си в този град?

— От седем дни! — отговорил той.

— Разходи ли се? Познаваш ли улиците, изходите, портите към морето и сушата?

— Познавам ги!

— Когато се мръкне и мине първата третина на нощта, иди при Касата на милосърдието, вземи от нея колкото можеш да носиш, отвори онази порта на църквата, на която има малка вратичка — тя ще те отведе към морето! Ще видиш малка гемия с десет моряци в нея! Капитанът ще ти подаде ръка, хвани се за нея и той ще те качи в гемията! Стой при него, докато дойда! Много се пази, да не би сънят тази нощ да те събори, за да не съжаляваш после!

Тя се простила с него, разбудила свитата си и останалите девойки, излезли навън и се прибрали в отредения й дворец.

А Нур ад-Дин продължавал да се крие зад завесата. После вратата на църквата се отворила, хората станали повече, той успял да се смеси с тях и се приближил към старицата пазителка на църквата.

— Къде спа през нощта? — запитала го тя.

— На едно място в града, както ми нареди! — отговорил той.

— Добре си направил, чедо! — казал тя. — Ако бе дръзнал да пренощуваш в църквата, щях най-жестоко да те погубя!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нур ад-Дин възкликнал:

— Хвала на Аллах, който тази нощ ме запази от зло!

Той започнал да върши работата си в църквата. Денят изминал, дошла нощта. Станал Нур ад-Дин, отишъл при Касата на милосърдието, взел от нея неща, които са леки за носене, но с цена висока, изчакал да мине първата третина на нощта и през портичката излязъл по пътя към морето. Видял гемия, вързана за брега. Капитанът бил възрастен шейх с дълга разкошна брада. Той стоял прав по средата, а десет мъже чакали повелите му. Той протегнал ръка към момъка, който се хванал за нея, издърпал го и Нур ад-Дин се намерил посред гемията.

— Отвържете въжетата и гребете! — наредил шейхът.

— Ама, господин капитан… — заговорил един моряк. — Как така да гребем? Нали вчера царят ни каза, че утре ще се разходи с тази гемия!

— Непрокопсаници! — креснал капитанът. — Нима не проумявате, че се бунтувате, щом ми възразявате?

Той измъкнал меча си и отсякъл главата на говорещия.

— И каква толкова вина имаше приятелят ни, че му отсече главата? — обадил се друг.

Капитанът замахнал и отсякъл и неговата глава. Така той погубил и десетимата и ги изхвърлил на морския бряг. После се обърнал към Нур ад-Дин и му креснал така високо, че той потръпнал:

— Слез и отвържи въжетата!

Нур ад-Дин се изплашил да не го ударят с меча, изскочил на сушата, отвързал въжетата, после отново се метнал на кораба, а капитанът му занареждал:

— Прави така!… Върти така!… Гледай звездите!…

Той правел всичко, каквото му нареждали, с ужасено сърце. Вдигнал платната и гемията потеглила по морето развълнувано, от вълните разбунтувано. Понесъл ги попътният вятър. Нур ад-Дин държал греблата и дори не смеел да погледне към капитана. Така пътували до съмнало. Тогава вдигнал глава към капитана и видял как той хванал дългата си брада и я дръпнал, тя се отскубнала от мястото си и останала в ръката му — била просто залепена. Вгледал се в капитана и разбрал, че това е неговата възлюблена Мариам. Тя била убила капитана, одрала кожата на лицето му заедно с брадата, залепила я на лицето си и така се била преобразила. Зачудил се Нур ад-Дин на нейната хитрост, гърдите му въздъхнали облекчено и той възкликнал:

— Здравей, Мариам, мое желание, молитва и въжделение!

Потръпнал, разбрал, че надеждата му и желанието му са изпълнени, гласът му се извил в най-нежни трели и той запял:

Болести премахва срещата със тебе,

болките, които мъчат дълго време!

                  Докато сърцето беше топка мъртва,

                  ето че отново в страст гореща пърха!

Някои за лош го пример дават… Нека!

Аз пък не приемам укори нелеки!

                  Грях съм сторил? Нека! Прошка аз не моля!

                  Любовта гори ме вътре — що да сторя?

Уж бе само въглен вътре във душата —

пламна той отново чак до небесата!

                  Чудо чудно стана! Болестта изчезна

                  след безсънни нощи в предълбока бездна!

Ти ми даде всичко! Ти дойде при мене!

Дори със жестокост даде ми спасение!

                  Пък това ни стига да сме си простени!

— Така трябва да се държат истинските мъже, а не от страх да се оставят да ги връзват с въже! — рекла Мариам.

Тя имала силно сърце, знаела как се води кораб по соленото море, познавала различните ветрове и морските пътища. Станала, измъкнала нещо за ядене и пиене, двамата хапнали и пийнали и им станало весело на сърцата. После измъкнала разни скъпоценни камъни и накити от драгоценни метали, злато и сребро на слитъци — всичко, което е леко за носене, но има висока цена, отмъкнато от двореца на баща й, и му го показала.

Вятърът бил умерен, корабът се носел по вълните. Пътували, що пътували и стигнали до Александрия. Отдалече се виждали древните и новите сгради, кулите и стените. Когато стигнали до пристана, Нур ад-Дин изскочил на брега, завързал гемията за един крайбрежен камък, взел някаква скъпоценност, донесена от Мариам, и й казал:

— Ти постой, господарке, в кораба, а аз ще ти донеса от града онова, което ти е нужно!

— Трябва бързо да го направиш! — рекла тя. — Забавиш ли се прекалено, после може да съжаляваш!

Седнала Мариам в гемията, а Нур ад-Дин се затичал към дома на бащиния му приятел, за да заеме от жена му покривало за лицето, наметка, чехли и колан, както се носят жените в Александрия. Но не бил взел в сметките си ръката на съдбата, която извършва най-удивителните чудеса.

Ето пък какво станало с бащата на Мариам.

Събудил се той сутринта, потърсил дъщеря си, но не я намерил. Запитал за нея слугите и неволниците й, а те отговорили:

— Владетелю, тя вчера излезе към църквата, но после не сме чули нищо за нея!

Докато разговарял с неволниците, долу пред двореца се раздал силен вик.

— Какво е станало? — запитал кралят.

— Кралю, на морския бряг са намерили десетмина убити моряци, а царската гемия е изчезнала! Малката вратичка на църквата към морето бе отворена, а пленникът, който бе прислужник там, е изчезнал!

— Щом корабът ми е изчезнал, значи Мариам е в него! — възкликнал кралят…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че кралят на Ифранджия извикал при себе си началника на пристанището и му наредил:

— Ако не настигнеш моя кораб и не ми го доведеш заедно с всички на борда му, ще те погубя най-жестоко!

Изплашен от царския крясък, нещастникът тръгнал, треперейки, и помолил старицата в църквата:

— Какво знаеш за пленника, който бе при тебе? От коя страна е?

— Казваше, че е от Александрия! — отговорила тя.

Началникът се затичал към пристана и викнал на моряците:

— Приготвяйте се и вдигайте платната!

Потеглили начаса. Пътували, без да спират ни денем, ни нощем, и стигнали в Александрия по същото време, когато Нур ад-Дин излязъл от гемията и оставил в нея Мариам сама.

На кораба се бил качил и куцият едноок везир, който я бил купил от Нур ад-Дин предишния път. Те зърнали вързаната гемия, познали девойката и завързали кораба си далече от нея. Добрали се до нея в една от малките си лодки, която се гребе с две гребла. Тихо се приближили до борда, метнали се и за миг Мариам била в ръцете им. Отвързали царската гемия и потеглили. Така постигнали целта си без битка, без дори да извадят оръжие. Духал попътен вятър и скоро стигнали град Ифранджа. Изправили Мариам пред краля, който скокнал и викнал:

— Горко ти, предателко! Как успя да изоставиш вярата на деди и прадеди и да приемеш вярата на исляма, установена с меч!

— Аз нямам вина за станалото, татко! — отговорила Мариам. — Отидох през нощта към църквата да се поклоня на Мариам Девата и там ме нападнаха разбойници мюсюлмани! Те запушиха устата ми, завързаха ръцете и нозете ми, хвърлиха ме на кораба и ме отведоха в страната си! Аз ги измамих и те ме развързаха! Когато видях как хората ти ме откриха и ме спасиха, аз, кълна се в кръста и в онзи, който бе разпнат на него, много се зарадвах, че се отървах от ръцете им!

— Лъжеш, безпътнице и развратнице! — креснал баща й. — Кълна се в истините на Евангелието, че трябва да те погубя, за да служиш за жесток пример на другите!

Той наредил да погубят Мариам и да я оковат върху вратата на двореца. Точно тогава при него влязъл едноокият везир, който отдавна си я харесвал, и рекъл:

— Не я убивай, кралю, ами ми я дай за жена! Аз няма да стъпя в покоите й, преди да съм й изградил замък от корав камък, така че никой разбойник да не може да достигне покрива му!

Съгласил се кралят да му я даде за жена, разрешил на поповете да ги оженят. Омъжили я те за едноокия везир. Той пък наредил да издигнат голям дворец, който да й подхожда. Започнали работниците работа…

А през това време Нур ад-Дин отишъл в дома на шейха, заел от жена му дрехи, каквито носят жените в Александрия. После се върнал при морето, където бил оставил гемията с Мариам. Мястото било празно, а гемията — далече в морето.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че сърцето на Нур ад-Дин се затъжило, той заплакал с обилни сълзи и тръгнал по брега на морето, въртял се насам-натам. Видял събрани хора да викат:

— Мюсюлмани! Никой вече не пази Александрия! Идват някакви чужденци, влизат в града, пленяват хората и си отиват и не излиза насреща им нито мюсюлманин, нито смел войник!

— Какво е станало? — запитал Нур ад-Дин.

— Някакъв кораб с чужди войници нападна града! — отговорили му. — Превзеха една гемия, която се намираше тук заедно с хората в нея, и отпътуваха спокойно за страната си!

Нур ад-Дин паднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, хората го запитали какво му е, и той им разказал всичко от начало до край. Те започнали да го корят и тежки думи му издумали, само един рекъл:

— Абе я оставете човека — не му ли стига това, което е преживял!

И докато продължавали така, появил се продавачът на благовония, приближил се да види какво е станало, и видял Нур ад-Дин сред тях.

— Какво се е случило, че си на този хал, чедо? — запитал той.

Нур ад-Дин разказал и на него какво му се било случило.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че продавачът на благовония изслушал Нур ад-Дин, светлината изчезнала пред лицето му, той се натъжил много и рекъл:

— Синко, че защо не я свали от гемията без такива дрехи? Но както и да е, приказките са вече безполезни! Стани да се приберем в града, пък дано Аллах ти даде наложница, по-хубава от нея! А ти знай, че любов и разлъка от Аллаха са поръка!

— За бога, чичо — възкликнал момъкът, — никога няма да мога да я забравя, дори да се наложи да изпия чашата на гибелта!

— А какво си намислил да правиш, синко? — запитал шейхът.

— Ще се върна пак в град Ифранджа. Или — или!

— Синко, има една пословица: „Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път стомната се чупи!“ Не са успели първия път — добре! Но този път може и да те погубят! Та те ще те познаят начаса!

— Пусни ме да замина, чичо! — замолил се момъкът. — По-добре да ме погубят с меч, отколкото да умра в страдания, защото съм я изоставил!

Случайно по това време на пристана чакал кораб, готов за път. Пътниците вече били натоварили нещата си и моряците вдигали платната. Нур ад-Дин успял да се качи на него и няколко дни пътувал с попътен вятър. Пътували, що пътували и — не щеш ли — натъкнали се на чуждестранен кораб, който кръжал по развълнуваното море и щом видел мюсюлмански кораб, пленявал го, защото там се бояли да не би той да идва, за да грабне кралската дъщеря, после докарвали всички пътници при краля на Ифранджия, а той ги колел, изпълнявайки обета, който бил дал заради щерка си. Пленили кораба, завързали всички и ги докарали при краля — бащата на Мариам. Били сто мъже мюсюлмани. Сред тях бил и Нур ад-Дин. Кралят наредил да ги изколят начаса. Изклали всичките, останал Нур ад-Дин — палачът се смилил над него, толкова млад и хубав бил! Загледал се кралят в него, познал го начаса и викнал:

— Абе не си ли ти същият Нур ад-Дин, който бе вече веднъж при нас?

— Не съм бил аз, не се и казвам Нур ад-Дин! — отрекъл момъкът. — Аз се казвам Ибрахим!

— Лъжеш! — креснал кралят. — Ти си същият онзи Нур ад-Дин, когото аз дарих на пазителката на църквата, за да й помага в слугуването!

— Ама аз се казвам Ибрахим, владетелю! — възразил пак Нур ад-Дин.

— Нека дойде старицата! Тя ще каже дали си Нур ад-Дин, или си друг!

Появил се и едноокият везир, който се бил оженил за царската дъщеря Мариам. Той целунал земята в нозете на царя и викнал:

— Царю честити, строителството на двореца привърши! Ти знаеш — аз дадох обет пред Иса, че когато строежът завърши, ще заколя пред портите му трийсет мюсюлмани! Дойдох да ги взема от тебе и да изпълня клетвата си! Ще ти ги заема, а когато получа свои пленници, ще ти ги върна вместо тези!

— Остана ми само този пленник! — възкликнал кралят, посочил към Нур ад-Дин и наредил: — Вземи го и веднага го заколи! Останалите ще ти пратя, когато получа други пленници мюсюлмани!

Едноокият везир взел със себе си Нур ад-Дин и го повел към двореца да го заколи пред прага на портата му.

— Владетелю! — замолили го бояджиите. — Остана ни още два дни да боядисваме! Почакай, отложи клането на този! Нека довършим, пък дано дотогава кралят ти даде и останалите до трийсет! Ще заколиш всичките наведнъж и ще изпълниш обета си в неделя!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът наредил да запрат Нур ад-Дин в двореца. Той бил гладен, жаден и уплашен, защото смъртта вече го гледала в очите…

По волята на съдбата кралят имал два коня близнаци. Единият се казвал Сабик, а другият — Ляхик. Единият бил гладко кафяв, а другият — черен като смолиста нощ. Царете по околните земи толкова ги харесвали, че били обявили награда за всеки, който успее да открадне поне единия от тези два коня. Обещали да изплатят на крадеца червено злато, бисери и скъпоценни камъни, колкото иска. Но никой не можел да открадне нито един.

Случило се, че окото на единия кон заболяло. Кралят довел всички животински лечители да го излекуват, но никой не успял. Тогава при него влязъл едноокият везир, който се бил оженил за дъщеря му, и видял, че кралят е загрижен за коня си. Решил да пръсне тъгата му и рекъл:

— Дай ми този кон, аз ще го излекувам!

Дал му го кралят и везирът го отвел в обора, където бил запрян Нур ад-Дин. Но когато бил отделен от брат си, конят зацвилил високо, така че всички се събудили. Разбрал везирът причината за това цвилене, отишъл при краля и му казал за станалото. Когато той лично се убедил, че думите му са верни, възкликнал:

— Щом това животно не може да претърпи раздялата с брат си, как ли вехнат в такива случаи мислещите твари!

Той се разпоредил да отведат и другия кон в къщата на везира и да му кажат, че по кралска воля двата коня са дар от него за хатъра на дъщеря му Мариам!

А Нур ад-Дин лежал в същия обор окован и овързан. Видял той двата коня и забелязал перде в окото на единия. Разбирал малко от коне и си помислил: „За бога, нека да опитам! Ще викна везира и ще го излъжа, че ще излекувам този кон! Ще направя нещо такова, че окото му да изтече! Тогава той ще ме погуби и ще се отърва от този позор!“ Изчакал везирът да влезе в обора, за да разгледа двата коня, и заговорил:

— Владетелю, какво ще ми дадеш, ако ти излекувам този кон?

— Ако ти го спасиш, ще те отърва от заколението и ще те даря с каквото поискаш! — възкликнал везирът.

— Нареди тогава да ми развържат ръцете от оковите!

Наредил везирът да го освободят. Надигнал се Нур ад-Дин, взел чисто стъкло, счукал го на прах, взел и гасена вар, смесил всичко с лучен сок и завързал сместа върху окото на коня, като си мислел: „Сега окото му ще изтече, мен ще ме погубят и ще се отърва!“ Заспал в сън без мрачни видения. Изгряло слънцето над хълмове и долини. Влязъл везирът в обора, развързал превръзката върху окото на коня и видял, че болестта и изчезнала.

— Ей, мюсюлманино! — викнал той. — Не познавам друг в света да владее така добре като тебе изкуството да цери животни! Никой лечител в страната ни не можа да излекува този кон, а ти успя!

Той облякъл Нур ад-Дин в богата дреха, назначил го за надзирател на конете си, определил му плата, настанил го да живее на горния кат на обора.

А в новия дворец, построен за Мариам, имало кръгло прозорче, което гледало към двора на везира и към обора, където живеел Нур ад-Дин, който се бил посветил изцяло в служба на конете. Нямало какво да му се обяснява. Всеки ден той лично отивал при двата коня, избърсвал ги с ръка и ги изкъпвал, защото знаел колко ги цени и обича везирът. А едноокият везир имал мома дъщеря като тичаща газела, като стъбло на топола. Случило се тя да седне веднъж пред кръглото прозорче, което гледало към дома на везира и към обора, където той работел, и го чула как пее и се опитва да утеши душата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че везирската дъщеря чула Нур ад-Дин да пее и да реди следните стихове:

Ти, който ме упрекваш, всъщност стана

мой благодетел, укрепил ми стана!

                Как искал бих да те сгризе съдбата

                и да й вкусиш сам горчивината!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!…

        Аз непокорен съм пред твойта злоба,

        пред укори жестоки и прокоби!

Не ме ругай, че пак съм се завърнал,

от любовта си настрани несвърнал!

        Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

        в сърцето пламъци горят омайни!…

Прости на влюбените днес, че утре

ще падне върху тебе твоят упрек!

        И прошката ще бъде по-голяма,

        щом вкусиш сам от техните страдания!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!…

        Бях като тебе роб и аз покорен,

        с душица празна, в празнота доволен,

не знаех що е страст, безсънни нощи,

но тя ме призова с зова си мощен!

        Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

        в сърцето пламъци горят омайни!…

Не знаят страст и обич, и копнежи

онези, що не знаят що е нежност

        във дързостта! Ала ума си губят

        онези, що вкуса горчив й вкусят!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!

        Очи безброй в безсънен унес плачат,

        клепачи рой будуват зорко в здрача,

реки сълзи се стичат в упование,

копаят в бузи ровове страдания…

        Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

        в сърцето пламъци горят омайни!

Безброй улучили са й стрелите,

тогаз сънят е там, в далечината!

        Разкошни дрехи — болки те обличат

        и ги подгонват по-далеч да тичат!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!

        Разбиват всякаква благочестивост

        и като кръв сълзите се разливат,

прозрачни, но горчиви — и храната

вкуса си губи във горчивината!

        Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

        в сърцето пламъци горят омайни!…

Нещастник трябва да е всеки влюбен,

щом сън не хваща погледа изгубен!

        Потънал в бурното море се дави

        от упреци престъпни и корави!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!…

        Но влюбеният иска да живее,

        макар и тежко — но да е със нея!

Живот без обич е лукав и празен!

Но кой успял е във любов напразна?

        Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

        в сърцето пламъци горят омайни!…

О, боже, помогни на всеки влюбен!

Дари покой на влюбените люде!

        Блаженство и успешни начинания

        да притъпят ненужните страдания!

Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —

в сърцето пламъци горят омайни!…

Когато Нур ад-Дин свършил песента си, везирската щерка си помислила: „Кълна се в Иса и правата вяра, че този мюсюлманин е хубав момък, и аз не се съмнявам, че е влюбен, но е разделен от любимата си! Ако тя е хубава като него, заслужава си той да лее подобни стихове и да се жалва от несподелени страсти!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мариам Занария, жената на везира, предния ден се била преместила в новия дворец. Тя споделила с дъщерята на везира, че й е тягостно. Тя пък решила да отиде при нея и да й разкаже за този момък и за прекрасно подредените му стихове. Дошла при нея и видяла, че е притеснена, сълзи текат по бузите й, едва сдържа стоновете си и мълви следните стихове:

Отиде си животът, остана само мъка,

          душата ми се свива от скърби и желания,

сърцето ми стопи се от болката разлъка —

          дали ще го прегърна, или пак във страдания

ще гина и ще чакам потънала във мъка?

— Защо ти е притеснена душата, принцесо? — запитала дъщерята на везира. — Какво смущава мислите ти?

При този въпрос Мариам заредила следния куплет:

Ще търпя разлъка със любим.

          Бисери сълзи текат разсипани!

Може би Аллах ще се смили,

          пък макар през трудности да минеме!

— Принцесо, ела с мен при прозореца на двореца! — рекла везирската дъщеря. — Там в обора има един хубав момък и сладки стихове реди — май че е разлъчен влюбен! Узнах това от стиховете и песните, които той реди ден и нощ!

Тогава Мариам си помислила: „Ако думите на везирската щерка са верни, това трябва да е Нур ад-Дин!“ Тя се надигнала и начаса отишла при прозорчето, през което видяла своя господар и възлюблен Нур ад-Дин. Втрещила се, защото веднага го познала.

А той от своя страна също бил обхванат от дълбока любов и редял песен след песен:

Сърцето ми е роб, очите ми — робини,

и нямам си приятел към мене да намине!

  Разкъсвам се от плач, безсъница и страст,

  ридания и мъки над мене имат власт!

Таз обич ме запали, разтърси, разболя ме

и осем пъти сякаш с гореща кръв поля ме,

  и още шест по пет — безкрайно много пъти!

  И колко думи само нещастни я съпътстват:

въздишка, спомен, мисъл, болежки и страдания —

умът сред тях се губи, задавят ме желания,

  мечта, разлъка, мъка, гореща страст и слабост,

  жар, пламък и доволство от несравнима слабост!

Търпението липсва, щом забушуват страсти,

стопи ли се, тогава най-сладка страст на власт е!

  Сърцето пак застива пред този стан прекрасен!

  Не виждаш ли как пламва пак пламък чист и ясен?

Сълзата пак потича прозрачна и гореща

и огънят в душата запалва нова среща!

  Задавих се в реката в мига, във който влезнах

  във нея — и страстта ми ме влачи в тъмна бездна!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че принцеса Мариам се убедила, че пред нея е нейният господар Нур ад-Дин, и си помислила: „Нещастнико, колко много претърпя ти заради мене! Дали Аллах ще ни събере!“ Когато забелязала белезите на мъката по лицето й, везирската дъщеря рекла:

— Принцесо, ти побледня! Този момък нещо ти развали настроението!

— Трудно ми е да гледам този нещастник! — рекла Мариам.

— Принцесо! — казала везирската щерка. — Аз те доведох тук да разсееш тъгата си, а виждам, че този момък влоши положението! Я по-добре да се върнем в двореца!

Мариам се изплашила от дъщерята на везира и рекла:

— Не предполагах, че ще ме притесни дотолкова!

Тя се върнала в стаята си, а везирската дъщеря си отишла по работите. Мариам изчакала, после се върнала при прозорчето и се загледала в господаря си Нур ад-Дин. А той продължавал да скърби, като си спомнял миналото и редял следните стихове:

Надявах се любимата да срещна — и не стана!

Отиде си животът, а с него и надеждата желана!

        Сълзите ми с реката само са сравними…

        Жестоко бих ударил всеки, който укори ме!

Прокле ме някой — във разлъки живота си да пръсна!

Ако го пипна за езика, аз бих му го откъснал!

        За стореното си не жаля и не се оплаквам!

        Изпих го — беше то горчиво, но и безкрайно сладко!

Дойдох за тебе, мила само, в тоз град далечен, чуден,

че не можах да те заместя в сърцето буйно, будно!

        Осъди ме на смърт жестока зловещият тиранин

        за туй, че рана в мен дълбока отвори дъщеря му!

Затегна гърлото ми с примка, уж царство да запази

и ми ограби всичко, всичко, във чер зандан ме смаза!

        Разтворих буйната си младост из въздуха му мръсен,

        ала не срещнах пак онази, зарад която тръгнах!

Газелке млада, моя вярност, в душата нежна тръпка,

аз докога ще бягам още, ще спирам, пак ще тръгвам?

        Събрала толкоз чудна хубост, а пък за мене — мъки!

        Търпението си изгубих във тежката разлъка!

Заселих тебе във сърцето, но с тебе — и бедата!

И все пак радвам се, че там си, прекрасна, чиста, свята!

        И пак сълзите ми потичат като река могъща!

        Ах, ако знаех изход, тръгвам, напускам свои, къща!

Боя се само, че умирам от обич непосилна,

и че надеждата ми бяга — не мога да я стигна!

Щом Мариам чула как Нур ад-Дин реди своите стихове, думите му изтръгнали сълзи от очите й и тя пропяла:

Пожелах си любимия аз да намеря —

  не можах! И изгубих и ума, и дума!

Бях приготвила стихове — цели тефтери,

  щом го срещнах — останах без букви, без думи!

Нур ад-Дин чул гласа на Мариам, познал я, трепнала душата му и той заредил следните стихове:

Ти се показа — мъката се пръсна!

В ужасно място с любовта се сблъсках!

          Дори със звучен стих не се обадих —

          стихът криви се, щом човекът страда!

„Защо мълчиш така? — ти питаш тихо. —

Защо сега не ти е точен стихът?“

          Отвръщам: „О, нима, кажи, не знаеш,

          че те обичам… Или се съмняваш?

На влюбения всичко му е чуждо —

дори от думи не усеща нужда!“

Мариам се замислила как ще може да освободи своя възлюблен. Тя взела дивит и перо и след като сложила в горния край на страницата свещеното „В името на Аллаха“, написала следното писмо: „Мир от Аллаха и нека неговото благоговение бъде с тебе! Твоята неволница Мариам те поздравява и много страда за тебе! Щом тази хартия попадне в ръцете ти, стегни се начаса и вникни издълбоко в това, което тя иска от тебе! Пази се много да не заспиш! Когато мине първата третина на нощта, трябва да оседлаеш двата коня и да ги изведеш извън града! На всеки, който те запита къде ги водиш, отговаряй, че ги водиш на паша! Никой няма да те спре! Хората в този град са сигурни, защото портите му нощем се затварят!“

Завила Мариам хартията в копринена кърпа и я хвърлила през прозорчето. Тя паднала близо до Нур ад-Дин и той я взел. Прочел я, познал почерка на Мариам, целунал писмото, очите му се просълзили и той заредил следните стихове:

Нощта донесе ми писмо от тебе,

          то развълнува ме и ме успокои,

към миналото щастие ми мислите отведе!

          Хвала на бога — той пак със тебе ме дари!

Нур ад-Дин изчакал да мине първата третина на нощта, бързо скочил, отишъл при двата коня, сложил им две от най-хубавите седла, измъкнал ги, тръгнал към градската порта и седнал да чака Мариам…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че по същото време Мариам се прибрала в стаята си. Там тя заварила едноокия везир, който седял облегнат на възглавница, пълна с паунови пера, готов да протегне ръка и да я притегли към себе си. Тя в ума си призовала на помощ бога: „Велики Аллах, не го доближавай телом до мене, защото съм чиста! Помогни ми в делото, което съм намислила!“ После се престорила на любезна, седнала до него и мило го заговорила:

— Господарю, ти надменност ли ми показваш, или се преструваш? Един умен човек е измислил пословица: „Няма ли мир, грабвай камилата и бягай!“ Щом не идваш при мене, аз ще дойда при тебе и ще ти бъбря!

— Бъди благословена, хубава принцесо! — рекъл везирът. — Аз съм само твой слуга! Въздържах се да идвам, защото си бисер невиждан и пред тебе аз свеждам очи към земята!

— Я остави тези приказки, ами дай нещо за хапване и пийване! — рекла тя.

Викнал везирът слуги и неволници и им наредил да донесат трапеза, а на нея — всичко, каквото може да ходи по земята, да лети в небесата и да плува по водата — птици, яребици, пилета, гълъби, агнета сукалчета, тлъсти гъски, риби и варени кокошки, всичко от всякакви видове и всякакви начини на готвене. Мариам започнала да му подава парченца в устата и да го целува. Яли, що яли, наситили се и си измили ръцете. Слугите донесли софрата с виното. Мариам започнала да пълни чашите, да пийва и да му налива. Полека-лека везирът започнал да губи ум и разум, виното взело да го надвива. Тогава тя измъкнала скришом магрибско биле омайно — слон да го помирише, и той ще заспи от тази, та чак до другата година. Когато везирът съвсем се развеселил, тя пуснала билето в чашата му, напълнила я и му я подала. Той я взел, отпил от нея и рухнал на земята. Мариам взела дисаги, напълнила ги с неща, които са хем скъпи, хем леки за носене, сложила нещо за ядене и пиене, облякла дрехи за бой и сеч, закачила си боен меч, взела други оръжия, приготвила един кат богати царски дрехи и за Нур ад-Дин, грабнала за него и бойно оръжие, вдигнала дисагите на гръб и напуснала двореца.

А ето какво станало с Нур ад-Дин през това време. Приседнал той недалече от царската порта да я почака, като държал двата коня в ръка, но неволно заспал. А ние разказахме, че царете по околните земи пръскали луди пари за награда на онзи, който открадне ако не двата, поне единия кон.

Точно него ден в града бил дошъл един мръсен черен роб. Някакъв чужд цар го подкупил с много пари, за да открадне някой от жребците. Обещал му, че ако открадне и двата, ще му даде цял остров и ще го дари с богати дарове. Дълго се въртял този роб из град Ифранджа да търси конете, но докато те били в царските конюшни, робът не могъл да се добере до тях. Но когато едноокият везир ги отвел в своя обор, робът се замислил как да ги грабне.

И така, същата вечер крадецът се промъкнал към обора на везира. Както си вървял, видял спящия Нур ад-Дин, който държал поводите и на двата коня. Снел той поводите от главите на животните, понечил да възседне единия ат и да подкара другия пред себе си, но точно тогава се появила Мариам с дисагите на рамо. Тя си помислила, че робът е Нур ад-Дин, подала му дисагите и той ги метнал на коня. Мълчешком се измъкнали двамата от градската порта, всеки качен на един от конете.

— Господарю Нур ад-Дин, защо мълчиш? — запитала тя по едно време.

Робът ядосано се обърнал към нея и викнал:

— Какво ми бърбориш, неволнице?

Усетила тя, че говорът му е чужд и че това не е Нур ад-Дин. Видяла, че ноздрите му са колкото ибрици. Лицето й потъмняло и тя креснала:

— Кой си ти, син на Хам, как те наричат между тварите?

— Дъще на негодници! — креснал й той. — Името ми е Масуд и крада коне от заспали пазачи!

Тя не казала нищо, измъкнала меча си, ударила го през шията и главата му се отделила от тялото.

Хванала Мариам двата коня, яхнала единия, повела втория, върнала се, откъдето била тръгнала, и там намерила Нур ад-Дин приседнал на мястото, където се били договорили да се срещнат. Поводите били в ръката му, той спял и дори си похърквал! Слязла тя от коня и го побутнала, стреснал се той изплашен и викнал:

— Хвала на Аллаха, господарке, че дойде тук жива и здрава!

— Ставай, мятай се на този кон и мълчи! — наредила тя ядосано.

Той възседнал коня, Мариам възседнала другия и двамата излезли от града. Вървели, що вървели и Мариам се обърнала към него:

— Не ти ли казах да не спиш! Който спи — нивата му остава неорана!

— Заспал съм, защото ми стана студено! А случило ли се е нещо, господарке?

И тя му разказал какво й се случило с роба.

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Мариам и Нур ад-Дин бързо тръгнали в незнайния си път и оставили делата си в ръцете на Аллах. Така яздили и си приказвали, докато стигнали до убития от Мариам роб — той лежал проснат на земята. Нур ад-Дин отново благодарил на Мариам, удивил се на юначеството й. Продължили пътя си и яздили дълго, докато утрото ги осветило с блясъка си, слънцето се показало, после се издигнало нагоре над хълмове и равнини. Двамата стигнали широка поляна, заобиколена със зелени дървета, птиците пеели усърдно, а потоците се леели във всички посоки. Всичко било, както го е описал поетът, и хората го повтарят след него:

Запази ни от зноя долината,

с росица хладна ни поля тревата,

                зефирът сякаш ни погали в здрача,

                тъй както майка гали пеленаче.

Засмукахме със страст водата хладка,

дори от вино алено по-сладка,

                тя спря на слънцето горещината

                и я смени със полъха на вятър!

Дори по камъните тук мъхът пораства,

тъй както бисер от черупка мъртва блясва!

Спрели двамата да си починат, хапнали плодовете, пийнали от водите, оставили конете да попасат по ливадата. Седнали да си поприказват и както си седели, ето че се вдигнал облак прах, който затулил небесата, чули се конско цвилене и звън на оръжия…

А причината била, че на сутринта кралят пожелал да навести дъщеря си и везира, да види как са пренощували, да ги поздрави, както обикновено правят царете с дъщерите си. Тръгнал и отишъл в новия дворец. Намерил везира в постелята — още не бил на себе си. Кралят не видял дъщеря си. Наредил да му донесат гореща вода, чист оцет и тамян, пъхнал ги в носа на везира. Изкашлял той омайното биле и се събудил. Кралят го запитал какво му се е случило и къде е дъщеря му, а везирът отговорил:

— Царю честити, помня само, че тя ми наля чаша с вино — от този миг душата ми не беше с мене! Не знам какво е станало с нея!

Светлината в очите на краля се сменила с мрак, той измъкнал меча си, ударил везира си по главата и я отсякъл. Изскочил навън ядосан, стиснал зъби. Изпратил да викнат стражи и свита, после наредил да му доведат двата коня. Затичали се стражите, бързо се върнали и викнали:

— Царю, конете са изчезнали през нощта, а конярят — с тях!

— Кълна се във вярата си! — възкликнал кралят. — Сигурен съм, че дъщеря ми и онзи пленник са отвели двата коня! От ръцете ми го отърва само този едноок везир, но и той вече си получи заслуженото!

Извикал той тримата си синове. Те били смели юнаци, на бойното поле всеки от тях струвал колкото хиляда рицари. Наредил им да яхнат конете си и заедно със свитата потеглили по следите на двамата. Настигнали ги в онази долина. Мариам скочила и яхнала жребеца си, измъкнала меча си, наместила лъка си и викнала на Нур ад-Дин:

— Как се чувстваш, как е сърцето ти в битка, война и бран?

— Твърдостта ми в битка е като твърдостта на сламка сред колове! — викнал той и заредил следните стихове:

Мариам, остави ти поета да мре

          със своята болка и своята мъка!

Не е той боец, а само поет

          и стряска го даже на гарвана грака!

Пък види ли плъх — бяга като разпран

          и гащите пълни с противна помия!…

Не обича да мушка… Освен под юрган,

          пък и ти си усетила мойта чекия!

Това си е истина, друга си нямам!

Ако ми се надяваш — правиш грешка голяма!

Мариам се разсмяла и викнала:

— Стой си на мястото, господарю Нур ад-Дин! Аз ще те спася от тяхната злоба, пък дори да са повече от пясъка в пустинята!

Тя придърпала поводите на жребеца, после пуснала юздите от ръката си, развъртяла копието. Конят излетял напред като буен вятър или като поток в тясна долина. Навремето Мариам била най-юначната от своя род, защото баща й я бил научил от малка да язди най-буйни коне и да води смели битки дори нощем.

— Стой зад гърба ми! — викнала тя на Нур ад-Дин. — Загубя ли битката, бягай и пази живота си, че ще го загубиш, ако паднеш в плен. Никой не може да стигне твоя жребец.

А кралят зърнал дъщеря си Мариам и се обърнал към най-големия си син:

— Ей, Бартук, ти си отхранен с най-добър боклук! Сигурен съм, че това е сестра ти Мариам! Тя иска да ни пребори! Излез насреща й, бий се в името на Иса и на правата ни вяра! Когато я победиш, не я убивай, а й предложи да се върне в християнската вяра! Върне ли се — доведи ми я като пленница! Не се ли върне — убий я за пример на другите! Същото направи с оня проклетник зад нея, но още по-жестоко!

Бартук изскочил срещу Мариам, тя се нахвърлила върху него, закръжила наоколо му и той й викнал:

— Сестро! Не ти ли стига, че изостави вярата на деди и прадеди и прие вярата на номади без родина! Върни се към праведните ни нрави, инак ще те погубя, за да бъдеш отвратителен пример за останалите!

Засмяла се Мариам и му отговорила:

— Не може да се съживи онова, което е умряло! За бога, няма да се отметна от вярата на Мохамед, сина на Абдуллах, който посочи на всички правия път!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Бартук чул тези думи, лицето му потъмняло, той се ядосал. Двамата се заплели меч в меч, започнала жестока сеч, рани си посичали, погледи се засичали, били като ослепели, един около друг обикаляли, дълго се били, но не се надвили. Щом Бартук вдигнел меч да го стовари върху нея, тя се отвръщала, удара му връщала с огромно умение, юначество и търпение. Над главите им се вдигнал облак прах, двамата конници се скрили от погледите. Накрая той се уморил, вниманието му се охлабило, мощта му отпаднала. Тя замахнала с меча си и главата му отлитнала от плещите му. Тогава Мариам излязла насред кървавото бойно поле и призовала някого на двубой, търсейки победа в бой:

— Има ли воин срещу мен да излезе, в бой с мене да влезе, но да е юнак, а не мързелив глупак! Нека се покажат християнски синове, на правата ми вяра врагове, искам всичките да ги избия, унизителната чаша да изпият! Роби на неверници и тирани! Днес ще понесете жестоки рани, хората на истинската вяра ще надделеят, душите на невярващите в Милосърдния ще почернеят!

Кралят видял, че големият му син е мъртъв, и викнал на средния си син:

— Бартус, ти си кавалер на ордена на глистата! Побързай, синко, да се сбиеш със сестра си Мариам, отмъсти за брат си Бартук и ми я доведи като гадна жалка пленница!

Застанал той пред сестра си, тя застанала смело на пътя му, спуснала се срещу него. Пламнала страшна битка, по-гореща от предишната. Тя забелязала, че този й брат не смее да се бие с нея, че иска да избяга. Колкото пъти се опитвал да се изплъзне, тя заставала на пътя му и го отблъсквала. Накрая стоварила меча си на шията му и душата му излетяла от тялото.

Развъртяла се Мариам по полето бойно и викнала:

— Къде са юнаците? Къде е едноокият везир?

С ранено сърце и река от горчиви сълзи баща й викнал:

— Ти уби и средния ми син! — и се обърнал към малкия си син: — Фасиан, аз те наградих с кожа, одрана от гърба на дете! Излез да се биеш със сестра си, отмъсти за двамата си братя! Убий я най-жестоко!

Излязъл насреща й малкият й брат, спуснал се към нея, но тя се възправила насреща му и викнала:

— Ти, враг на Аллаха! И тебе ще изпратя при двамата ти братя, защото такава е присъдата на Аллах към неверниците!

Измъкнала меча си от канията, замахнала и отсякла главата му. Когато монасите и рицарите видели, че и тримата кралски синове са убити, ужас се вселил в сърцата им, решили да отстъпят и да избягат. Кралят видял, че синовете му са избити, а воините му бягат, задишал тежко, пламнал в сърцето му огън от страх и си помислил: „Мариам се справи сама с нас! Ако се реша сам да изляза срещу нея, тя ще надвие и мене, ще ме погуби, както изби братята си! Нито у нея остана някакво чувство към нас, нито пък ние имаме желание тя да се върне! Я по-добре да си вървя, че поне да опазя кралството си!“ И той се върнал в града. Стигнал в двореца си, поел си дъх, извикал своите сановници и държавници и поискал съвет, какво да прави. Изправил се един от везирите му и рекъл:

— Кралю, няма начин да ги заловиш, освен да пратиш писмо до халифа Харун ар-Рашид, владетеля на страната на мюсюлманите, и да му съобщиш, че един мюсюлманин се е промъкнал в страната ти и е отвлякъл насила дъщеря ти. Чувал съм, че бил справедлив мъж! Той ще залови бегълците и ще ти ги изпрати, а после ще правиш с тях каквото поискаш!

— Дайте ми перо и хартия! — разпоредил се кралят и написал на халифа Харун ар-Рашид следното писмо: „Привет на емира на правоверните! Имам дъщеря на име Мариам Занария, която бе опозорена от един пленник мюсюлманин на име Али Нур ад-Дин, син на търговеца Тадж ад-Дин от Кайро. Този човек дойде в страната ми, отвлече дъщеря ми Мариам, избяга с нея в страната на мюсюлманите и стана причина да бъдат избити синовете ми. Извършена е несправедливост! Ти си халиф в страната на мюсюлманите и аз те моля за милост и справедливост! Като награда за помощта ти ще ти отстъпя половината от великия град Рим, за да построиш там джамия на мюсюлманите!“ Написал писмото, ударил печата, сановниците сложили и отпечатъци от своите палци върху восъка и кралят рекъл на един от другите си везири: — Ако свършиш тази работа, ще ти дам земите на двамата от синовете ми, както и два ката най-скъпи дрехи!

Предал му писмото и му наредил да отпътува за Багдад, където лично да предаде писмото на емира на правоверните Харун ар-Рашид. Отпътувал везирът с писмото, пресякъл реки и планини, стигнал Багдад. Помолил позволение от халифа да влезе при него. Разрешили му. Влязъл той, целунал земята пред него и му предал писмото от царя на Ифранджия заедно с дарове и скъпоценности, достойни за един владетел.

Отворил халифът писмото, прочел го, разгневил се и наредил на везирите си да напишат писма до всички валии в мюсюлманските страни, в които описали как изглеждат бегълците Мариам и Нур ад-Дин, и заповядал всеки, който ги открие, да ги запре и да ги изпрати на емира на правоверните. Валиите приели повелята и тръгнали да търсят по земите си всички, които отговаряли на описанието.

А след като Мариам победила царя на Ифранджия, тя и възлюбленият й яхнали конете и потеглили за страната Шам. Успели да стигнат Дамаск. Там пратеникът, изпратен от халифа, ги бил изпреварил с един ден. Когато двамата влезли в града, заобиколили ги съгледвачи и ги запитали как се казват. Те казали истината и разказали всичко, което им се било случило. Запрели ги и ги отвели при емира на Дамаск, а той начаса ги изпратил при халифа в Багдад. Довели ги и помолили позволение да ги въведат при него…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато емирът на правоверните наредил да ги въведат при него, те целунали земята пред нозете му, а стражите рекли:

— О, емир на правоверните, това е Мариам Занария, дъщерята на царя на Ифранджия, а това е Нур ад-Дин, син на търговеца Тадж ад-Дин от Египет, който я е опозорил, отвлякъл я е и я е отвел в Дамаск. Уловихме ги, когато влизаха в Дамаск, запитахме ги как се казват, и те ни казаха истината!

Изгледал емирът на правоверните Мариам. Пристъпила тя напред, целунала земята пред него, пожелала му вечна слава и благоденствие и от злоби и мъки спасение. Учудил се халифът на изисканото й държание и я запитал:

— Ти ли си Мариам, дъщерята на царя на Ифранджия?

— Да, емир на правоверните, имам на единната вяра, пазител на светлината на вярата, син на чичото на най-първия между всички пророци! — отговорила тя.

Обърнал се Харун ар-Рашид към Нур ад-Дин и го запитал:

— А ти ли си Нур ад-Дин, синът на търговеца Тадж ад-Дин от Кайро?

— Да, емир на правоверните и наш водач по праведния път! — отговорил момъкът.

— Как взе тази девойка от царството на баща й и избяга с нея?

Нур ад-Дин му разказал всичко, което се било случило. Много се зачудил халифът на разказа му и възкликнал:

— Може ли човек да изстрада повече от това? — после се обърнал към Мариам: — Мариам, знаеш ли, че баща ти, царят на Ифранджа, ми е пратил писмо за тебе!

— О, господарю! — заговорила Мариам. — Ти си наместник на Аллаха върху неговата земя! Аз приех вярата ви, защото тя е истинната праведна вяра и оставих неверниците, които измамиха Иса! Прекланям се пред Всевъзхваления, всевишен и единствен, падам ничком пред него и го възхвалявам! Пред лицето на халифа аз твърдя и свидетелствам, че няма бог освен Аллах, свидетелствам, че Мохамед е пратеник на Аллаха! Как може ти, емир на правоверните, да приемеш на вяра някакво писмо от царя на неверниците, да ме пратиш в страната на безбожниците, които са и многобожници, защото обожествяват кръста, покланят се и на идоли и приемат, че Иса е бог, макар той да е земно създание! Ако ти, наместник на Аллаха, направиш това с мене, в деня на Страшния съд ще се уловя за косата ти и ще се оплача на чичовия ти син, пратеника на Аллаха!

— Мариам, Аллах да ме осъди, ако някога направя това нещо! — отвърнал емирът на правоверните. — Как мога да върна мюсюлманка, вярваща в единния Аллах? Та това е забранено от Аллаха! Аллах да те благослови! Щом си мюсюлманка, твоето право стана наше задължение, а то е, че никога няма да те оставя! Успокой се — твоят хатър ще срещне само добро у мене! Искаш ли Нур ад-Дин от Кайро да бъде твой господар, а ти — достойна негова съпруга?

— О, емир на правоверните, как да не искам той да ми е господар! — възкликнала Мариам. — Че той даде всичките си пари, за да ме купи, отнасяше се така добре с мене, толкова пъти с тази негова доброта постави живота си в опасност заради мене!

Така емирът на правоверните оженил Мариам и Нур ад-Дин, платил й откупа, довел кадия и свидетели и в присъствието на държавни сановници определил деня на сватбата — и това било паметен ден за двамата. После халифът повикал везира на краля на Ифранджия, накарал Мариам да повтори думите си, обърнал се към него и му рекъл:

— Ти чу каква е волята й, нали? Как искаш да пратя тази мюсюлманка при неверния й баща? Че нали той може да й стори зло, а после аз да отговарям за нея в деня на Страшния съд? Защото казал е Всевишният: „Аллах няма да предаде правоверни на неверници!“

А този везир, който бил много глупав, рекъл:

— О, емир на правоверните! Не мога да се върна без Мариам, макар и да е мюсюлманка, върна ли се без нея, кралят ще ме погуби!

— Хванете този проклетник и го убийте! — викнал халифът и произнесъл следното двустишие:

Това присъда е над всяка твар бунтовна,

от онзи, който е над нея, непокорната!

— О, емир на правоверните! — викнала Мариам. — Не осквернявай меча си с кръвта на този проклетник!

Тя измъкнала своя меч, замахнала и отделила главата на везира от тялото му. А емирът на правоверните се удивил от твърдостта на десницата й и от силата на духа й.

Халифът дарил Нур ад-Дин с богати дарове, отделил място на двамата в своя дворец, дал им богати плати и ги обсипал с всичко, от което имали нужда. Така те живели известно време в Багдад щастливи и доволни. Но домъчняло му на Нур ад-Дин за майка му и за баща му. Изложил той молбата си на халифа и го помолил за разрешение да отиде в страната си. Халифът разрешил на двамата да си тръгнат, дарил ги с най-скъпи дарове, дал им съвети, как да държат за вярата си. После наредил да се напише писмо на емира на богопазения град Кайро, на неговите големци и учени, като им дал указания много да ценят Нур ад-Дин, неговите родители и неволницата му…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато новината за пристигането на Нур ад-Дин се разпространила из Кайро, баща му и майка му много се зарадвали. Излезли да го посрещнат големци, емири и сановници, защото такива били указанията на халифа. Това бил паметен и чудно хубав ден, в който се срещнали хора, които се обичат, намерили се сърца, които се търсят! Всеки ден някой от емирите устройвал пир, всички много се радвали и веселили. Радвали се и на Мариам, оказвали й голяма почит. Тя и Нур ад-Дин получили скъпоценни дарове от всички емири и богати търговци. И така живели в радости и сладости, яли и пили, много деца народили, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва!…

Бележки

[1] Става въпрос за Франция, но това име се използва твърде свободно за обозначаване на всички чужденци християни — бел.прев.