Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за Камр аз-Заман и неговата възлюблена

Разправят също, че в стари времена живял търговец на име Абдул Рахман. Аллах го дарил с дъщеря и син. Той нарекъл дъщеря си Каукаб ас-Сабах заради голямата й хубост и прелест, а сина си — Камр аз-Заман заради огромната му красота. Ала търговецът се боял да не би зли очи и завистливи езици да урочасат децата му, да не би хитреци или разбойници да ги откраднат от дома му, затова в течение на четиринайсет години крил момчето и момичето в сараите си. Виждали ги само родителите им и една прислужница, която ги наглеждала. Бащата им четял Корана така, както го е спуснал Аллах. Майката ограмотявала дъщерята, а бащата — сина. Изучили децата Корана наизуст, научили се на писане, смятане, изкуства и литература. Нямали нужда от други учители. Когато синът възмъжал, съпругата рекла на мъжа си:

— Докога ще криеш момчето от очите на хората? Да не е дъщеря или малко момче? Защо не го вземеш на пазара? Нека да види дюкяна, да се запознае с хората, те да го опознаят, покажи му как се купува, как се продава, научи го на занаят! Може да ти се случи нещо — нека хората знаят, че е твой син и наследник. Че ако умреш, както е сега, и той рече на хората: „Аз съм син на търговеца Абдул Рахман!“, те няма да му повярват, дори ще му кажат: „Не знаем да е имал син!“ Тогава управниците ще вземат парите ти и той ще остане без нищо! Същото се отнася и за дъщеря ни — ще ми се тя да стане известна сред хората! Дано някой достоен я поиска — ще я омъжим и ще им се радваме!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че мъжът отговорил на жена си:

— Правех това от страх да не ги урочасат зли погледи. Много ги обичам и затова много ги ревнувам.

— Не се бои онзи, когото Аллах пази! — рекла жена му. — Я го вземи днес в дюкяна!

Облякла тя сина си така, че станал омая и мъка в сърцето на онези моми, които чакат любов. Отвел го бащата на пазара. Всеки, който го видел, му се дивял. Бащата започнал да ругае хората, които се тълпели зад тях, за да го видят. Изпращали топли думи към момчето и притеснявали бащата, пък той не можел на никого да забрани да си говори. Накрая стигнал до дюкяна си, отворил го, сложил сина си да седне при него. Тълпата била заприщила улицата. Всеки, който минавал, спирал пред дюкяна, гледал това хубаво лице и не можел очи да отдели от него, мъже и жени стояли изправени и възхитени, както е казал поетът:

Тя, красотата ти, ни възхити!

                Пазете се от нея, нейни роби!

Пази таз хубост, вплетена в мечти,

                пък нека да се влюбват в теб свободно!

Когато Абдул Рахман видял как стълпените ред след ред хора гледат сина му, разтревожил се за него, не знаел какво да прави. Не усетил как един странстващ дервиш се промъкнал откъм пазара. Щом зърнал седналия Камр аз-Заман, същински клон на бяла топола, израснал върху ствола на червен дъб, дервишът се завъртял на пети, избърсал плешивината си с дясната си ръка и разбутал събралите се. Умът и погледът му се възхитили от момчето, защото най му подхождали следните стихове:

Докато този хубавец стоеше

           с лице красиво като полумесец,

дойде шейх величав и го приветства,

           подпрял се на тоягата си вечна,

и благочестието лъха от лицето…

           Той преживял бе много дни и нощи,

и грехове бе вършил, и законност,

           бе защитавал, влюбвал се безбожно

в жени и във мъже… А станал просто

           месо, изгниващо в безкрайна немощ.

В изкуството на любовта залязващ

           бе той, докато зърна този момък,

от женска ласка още недокоснат —

           Зейнаб и Зейд се сливат странно в него,

със хубост подлудява и събаря

           дори Руба’а — и по него плаче Димна,

а Гусн[1] от странна страст е овладян,

           с любов и Савската царица странно кима,

той всяка твърдост чупи на сърцето…

           Познаваше на любовта чертите…

Заспал бе старецът — но се събуди,

           безсилие телесно бързо скри се —

той бе готов да тръгне в страсти буйни,

           макар съборен в старостта проклета!…

Бащата бръкнал в джоба си, извадил шепа дирхами и рекъл:

— Вземи, дервиш, и си върви по пътя!

Взел дервишът парите, но седнал срещу момъка на стъпалото на дюкяна, загледал се в него, плачел и непрекъснато хълцал. Загледали се хората в него.

— Всеки дервиш е разпътен! — рекъл един.

— Абе май момчето разпали огнена страст в сърцето му! — рекъл друг.

Търпял бащата, търпял, накрая станал и рекъл:

— Хайде, дервиш, ставай, че затварям дюкяна!

Дервишът станал. Търговецът затворил дюкяна, хванал сина си за ръка и тръгнал. Дервишът и останалите го сподирили до къщата му. Момчето влязло, а търговецът запитал дервиша:

— Какво искаш, какво съм ти виновен, че плачеш?

— Господине! — отговорил му дервишът. — „Всеки гост е пратен от всевишния Аллах!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът отговорил на дервиша:

— Гостът от Аллах е добре дошъл! Влизай, дервиш!

И си помислил: „Този дервиш май иска да прави срамотии със сина ми! Тази нощ трябва да го убия и да го погреба скришом! Пък ако не е такъв развратник, ще хапне и ще си иде!“ Въвел дервиша и сина си в стаята и пошепнал скрито на Камр аз-Заман:

— Когато изляза, ти поседни до него! Ако иска да ти стори нещо лошо, ще гледам през ключалката, ще скоча и ще го погубя!

Момъкът и дервишът останали в стаята, седнали един до друг, а дервишът все го гледал и плачел. Когато момъкът го заговорил, той му отговорил кротко, въздъхнал и пак заплакал. Дошло време за вечеря, бащата седнал с тях. Дервишът ядял и не откъсвал поглед от момчето. И пак плачел. Минало полунощ, разговорът свършил, дошло време за сън и търговецът рекъл:

— Синко, остани при чичо си дервиша!

— Господине, нека синът ти спи с вас! — помолил го гостът.

— А, не! — не се съгласил търговецът. — Той ще спи при тебе! Може душата ти да пожелае нещо — момчето ще ти помогне!

Оставил ги сами и седнал в съседната стая, която била свързана с тяхната и откъдето можел да вижда двамата. А синът започнал да дразни дервиша, да му предлага тялото си. Разгневил се гостът и викнал:

— Що за приказки, синко! Аллах да ни пази от проклетия шейтан! За бога, това е ужасен грях!

Надигнал се и седнал по-далече от момъка. Камр аз-Заман отново седнал до него, сграбчил го и рекъл:

— Защо, дервиш, си забраняваш сладостта от мене?

Още повече се разгневил дервишът и му викнал:

— Ако не ме оставиш, ще викна баща ти и ще му кажа какво правиш!

— Баща ми знае, че съм такъв! — рекъл момъкът. — Той не може да ми забрани! Не ти ли харесвам?

— За бога, синко, няма да направя такава работа, пък ако ще да ми отсекат главата!

И заредил думите на поета:

Сърцето ми обича красотата,

          и мъжката, и женската, с желание!

Не се числят към честността обаче

          ни содомитство, ни прелюбодеяние!

Разплакал се и добавил:

— А сега отвори ми вратата да си вървя!

Момъкът се залепил за него и заговорил:

— Виж зърната на гърдите ми — те са по-хубави от гърдите на момиче, шията ми е по-сладка от захарна тръстика! Остави набожност и благочестие, остави молитви, въздържания! Грабвай тялото ми, наслади му се, никой нищо няма да ти стори!

Започнал да се разсъблича, да разпалва мисълта му с разни движения, но дервишът повтарял:

— Аллах да ти прости, синко, това са запретени неща, не съм ги правил дори насън!

Но момъкът се притискал към него и говорел:

— Виж колко е хубаво лицето ми, как са зачервени бузите ми, как е нежна шията ми, как са сочни устните ми!

Разголил си краката догоре, така че дервишът се зачервил от срам. Момъкът настоявал. Тогава дервишът се обърнал към Мека и започнал да се моли. Момъкът го оставил да свърши молитвата с два метана, понечил да пристъпи към него, но дервишът започнал втора молитва, пак с два метана. Така той продължил трети, четвърти, та и пети път.

— Що за молитва! — възкликнал момъкът. — Че ти цяла нощ ли ще стоиш при михраба?

Пак се нахвърлил върху него, а шейхът рекъл:

— Синко, изгони шейтана от себе си!

— А ти — отговорил момъкът — ако не направиш с мене това, което искам, ще извикам баща си и ще му кажа, че си поискал да блудстваш с мене! Той ще те бие, докато изпочупи костите под месата ти!

През цялото това време бащата гледал и слушал. Разбрал, че дервишът не е порочен човек…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че накрая дервишът посегнал и ударил момъка. Разплакал се той, влязъл бащата, избърсал сълзите му и рекъл на дервиша:

— Братко, щом си толкова праведен, защо заплака, когато видя сина ми? Има ли причина за това?

— Не разклащай огъня в раната!

— Непременно трябва да ни разкажеш! — настоял бащата.

И дервишът заразказвал:

* * *

Знаеш, че съм дервиш, който броди по градове и села, за да възхвалява вечно творбите на онзи, който е създал деня и нощта! Случи се така, че веднъж отидох в град Басра. Бе петък по пладне. Дюкяните бяха отворени, пълни със стока, но хора в тях нямаше — нито мъже, нито жени, нито момчета, нито момичета. Празни бяха и улиците — нито кучета, нито котки. Бях гладен. Взех една гореща питка от фурната на някакъв хлебар, влязох в дюкяна на някакъв бакалин, натопих питката в масло и мед. Хапнах, отидох в дюкяна на някакъв продавач на напитки, пих каквото намерих. Видях отворена кафеджийница, влязох, видях на огъня джезвета, пълни с кафе. Нямаше никого, пих до насита и си рекох: „Чудна работа! Дали смъртта не е дошла в този град и всички са измрели наведнъж, или са се изплашили от нещо и са избягали, без да успеят дори да затворят дюкяните си!“

Докато стоях така, чух отмерен тропот. Изплаших се и се скрих зад една стена. Надзърнах и видях неволници като луни да се разхождат из пазара, с открити лица, без покривала. Бяха четирийсет двойки, сиреч осемдесет неволници. Една яздеше жребец, който не можеше да мести нозете си от златото, среброто и скъпоценностите по нея. Тя също бе с открито лице, бе облечена в най-пищни дрехи, цялата бе обсипана с украшения и драгоценности. От четирите й страни стояха четири неволници с оголени мечове — дръжките им бяха от изумруди, а каниите — изплетени от най-редки и скъпи метали. Когато стигна до мястото, където се бях скрил, тя придърпа юздите на коня и рече:

— Момичета, чух някакъв шум! Да не се е скрил там някой, който иска да види откритите ни лица!

Претърсиха те дюкяна пред кафенето, където се бях скрил, а аз съвсем се бях прилепил до стената, замръзнал от страх. Измъкнаха някакъв мъж и рекоха:

— Господарке, намерихме този мъж!

Тя се обърна към една от неволниците с меч и й нареди:

— Отсечи му главата!

Пристъпи тя и му отсече главата, оставиха го проснат на земята и продължиха пътя си. Ужасих се.

Полека-лека хората се появиха след около час, пръснаха се из пазара, някои оглеждаха убития. Тайно се измъкнах от мястото си, никой не ми обърна внимание. Но любовта към тази мома закипя в сърцето ми. Поразпитах тайно за нея тук и там, но никой нищо не ми каза. Напуснах Басра, но тази обич трепка в сърцето ми и до днес. Когато видях сина ти, разбрах, че само той е лика-прилика на онази девойка. Образът му ми напомни за нея, в сърцето ми пламна отново огън. Ето поради това се разплаках…

* * *

Разплакал се дервишът още по-горчиво и добавил:

— Господине, заклевам те, отвори ми вратата и ме пусни да си ходя!

Отворил търговецът вратата и дервишът си отишъл…

Когато Камр аз-Заман чул думите на дервиша, страстно заобичал тази девойка, обхванала го безкрайна любов към нея, развълнувало го желание. На сутринта той казал на баща си:

— Татко, всички търговски синове пътуват по чужди градове. Няма нито един, на когото баща му да е отказал да пътува! Защо не ми приготвиш малко стока за продан, да тръгна с нея на път и да си опитам късмета?

— Синко! — казал бащата. — Само търговците с по-малко пари изпращат децата си в далечни земи. Аз имам много пари и не искам повече! Боя се за тебе, че ти си толкова рядка хубост, с невиждана красота!

— Татко! — рекъл синът. — Искам само да ми приготвиш стока, за да замина! Ако ли не — ще избягам дори без пари и без стока!

Когато видял, че синът му е твърдо решен да отпътува на всяка цена, бащата казал на жена си:

— Синът ти иска да му приготвя стока и да тръгне по чужди земи!

— А какво ти пречи да го сториш? — запитала жена му. — Такъв е обичаят у търговските синове!

— Но повечето търговци са бедни! — възразил той. — Те търсят повече пари, а аз пари си имам много!

— Повече хаир не вреди! — рекла тя. — Ако ти не му разрешиш, аз ще му приготвя стока с мои пари!

— Боя се за него! — пак възразил той. — Гурбетът е мъка!

— Не се бой от гурбет, който носи печалба! — рекла тя. — Иначе детето ще замине, ще го търсим и няма да го намерим!

Съгласил се накрая търговецът, приготвил стока за деветдесет хиляди динара за сина си, майка му пък му дала кесия с четирийсет скъпоценни камъка, най-малкият от които струвал поне петстотин динара, и му рекла:

— Синко, пази тези скъпоценности — ще са ти от полза!

Взел Камр аз-Заман всичко това и потеглил за Басра…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман скрил майчините си скъпоценности в пояса и го затегнал на кръста си. Пътувал, що пътувал, до Басра останало само ден път. Там го нападнали разбойници, ограбили го, избили хората му и слугите му. Той се скрил между избитите, като напръскал лицето си в кръв. Разбойниците го помислили за умрял, взели стоката му и си отишли. Камр аз-Заман се изправил и тръгнал. Нямал нищо освен скъпоценните камъни в пояса си. Стигнал до Басра. Случило се да стигне в петък. Както му бил разказал дервишът, в града нямало хора. Видял той празните пазари и отворените дюкяни, пълни със стока. Хапнал, пийнал и се заоглеждал. В този миг чул отмерен тропот. Скрил се в един дюкян. Загледал се скришом и като зърнал онази девойка, обхванали го обич и страст, желание и любов. Когато девойките си отишли, хората се върнали на пазара. Той спрял при един златар, извадил един от четирийсетте камъка, който струвал хиляда динара, и му го продал. Пренощувал в един хан, на сутринта се преоблякъл, отишъл в хамама и излязъл от него като пълна месечина. Продал още четири камъка за четири хиляди дирхама, облякъл най-богати дрехи и тръгнал из улиците на Басра. Върнал се на пазара, влязъл при някакъв бръснар и обръснал главата си. Двамата се сприятелили и той го запитал:

— Чичо, аз съм от чужди краища! Вчера влязох в града и го заварих празен, без хора в него, жив човек нямаше, нито джин! — и му разказал какво бил видял.

— Синко! — казал бръснарят. — Не разказвай на друг за това! Не всички хора крият тайни! Млад си и се боя, че ако думите ти тръгнат от човек на човек, ще стигнат до онези, които засягат, и те ще те погубят! Хората в Басра умират от тази мъка! Всеки петък преди пладне те крият кучетата и котките си, всички се прибират и затварят вратите след себе си! Никой не може да минава из пазара, нито през прозорец да надзърта. И никой не знае откъде е това нещастие! Но тази вечер, синко, ще поразпитам жена си, тя ходи из къщите на големците! Ела утре и ще ти разкажа каквото съм научил от нея!

Момъкът извадил шепа злато и рекъл:

— Чичо, на ти това злато, дай го на жена си! — извадил втора шепа и рекъл: — А това е за тебе!

— Тогава, синко, постой тука! — казал бръснарят. — Аз ей сега ще отида при нея и ще се върна с верния отговор! — оставил го в бръснарницата, отишъл при жена си, разказал й за момъка и й рекъл: — Каква е тази тайна в този град, че да я споделя с момъка! На него толкова му се иска да узнае защо на хора и животни им е забранено да бродят из пазарите петък по пладне! Кажем ли му — голям хаир ще имаме от него!

— Иди го доведи! — отговорила тя. — Предопределеното вече е дошло!

Върнал се бръснарят в дюкяна, видял Камр аз-Заман да го чака, казал му какво е станало, и се разпоредил:

— Синко, да вървим при моята съпруга! Тя каза, че всичко било предопределено!

Повел го. Влезли при жена му, тя го поканила да седне. Камр аз-Заман й подал сто динара и рекъл:

— Майко, разкажи ми за това момиче! Коя е тя?

И жената на бръснаря заразказвала:

* * *

Синко, знай, че на султана на Басра донесли скъпоценен камък от царя на Индия. Пожелал да го шлифова, извикал всички шлифовачи и им казал:

— Който го шлифова, ще получи каквото поиска, но счупи ли го — ще му отсека главата!

— Царю честити! — изплашено заговорили те. — Скъпоценният камък лесно се поврежда. Не ни карай нещо, което не можем! Не можем да обработим и продупчим този камък, ала старейшината на гилдията ни е по майстор от нас!

— А кой е старейшина на златарската задруга? — запитал царят.

— Майстор Обейд! — отговорили те. — Той е опитен, има много пари и огромни знания! Нареди му да продупчи този камък!

Пратил царят да извикат майстор Обейд и му повторил условието. Майсторът нищо не отговорил, заел се с работата, шлифовал и продупчил камъка. Царят огледал изработката, останал доволен и му рекъл:

— Какво ще пожелаеш, майсторе?

— Царю честити, дай ми срок да си помисля до утре! — помолил Обейд.

Молбата си той отложил, защото искал да се посъветва с жена си. А жена му е същата тази девойка, която ти си видял на коня. Той много я обичал и не правел нищо, без да се посъветва с нея. Отишъл при нея и й казал:

— Пробих един скъпоценен камък за царя и той ще ми даде това, което поискам! Отложих пожеланието си, за да се посъветвам с тебе! Какво искаш да пожелая?

— Ние имаме злато и него огън не може да го изяде! — рекла тя. — Но ако наистина ме обичаш, пожелай от царя глашатаи да разгласят по улиците на Басра всички нейни граждани да се събират в джамиите два часа преди петъчната молитва! Нито мало, нито голямо не бива да остава по улиците на града! Нека затворят вратите на джамии и къщи, като оставят дюкяните си отворени! Аз ще яхвам кон и заедно с неволниците си ще пресичам града! Никой не бива да ме вижда — нито от прозорец, нито от дупка! Ще погубвам всеки, когото срещна!

Върнал се майстор Обейд при царя и повторил пред царя какво искала жена му. Владетелят се съгласил да му даде исканото, глашатаите обявили из града царската воля, но търговците се възпротивили:

— Боим се кучета и котки да не ни изядат стоката!

Царят наредил тогава да затварят и животните в петъчния ден.

Оттогава тя излиза всеки петък два часа преди молитва, язди по улиците с неволниците си и никой не смее да мине през пазара, да надзърне през прозорец или дупка, защото ще се прости с главата си…

* * *

— Ето, това е всичко! — завършила жената. — Но, синко, ти само историята ли искаше да знаеш, или и да се срещнеш някак с жената на майстор Обейд?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момъкът отвърнал на жената:

— Майко, искам да се срещна с нея!

— Кажи ми, синко, какви скъпи съкровища имаш? — запитала тя.

— Майко, имам скъпоценни камъни от четири вида! — рекъл той. — Всяко парче от първия вид струва по петстотин динара, от втория — по седемстотин, от третия — по осемстотин и всяко парче от четвъртия вид струва по хиляда!

— Стани, синко, начаса! — рекла тя. — Вземи едно парче от по петстотин динара и потърси дюкяна на майстор Обейд. Поздрави го, поседни, извади онова парче и му кажи: „Майсторе, искам ей този камък да го сложиш в златен пръстен! Нека пръстенът не е голям, около един мискал да бъде, не повече, но да бъде добре изработен!“ После му дай двайсет динара, дай и на всеки работник по динар! Поговорете си, а влезе ли просяк — подхвърли му динар! Покажи, че си щедър! После си иди у дома, пренощувай, а щом се съмне, вземи сто динара и ги дай на мъжа ми — той е беден човек!

Излязъл момъкът от къщата, отишъл в хана, взел камък за петстотин динара, занесъл го на майстор Обейд. Старейшината на златарската задруга бил намръщен и мълчалив, облечен в богати дрехи. До него работели четирима работници.

— Мир вам! — поздравил момъкът. Шейхът отговорил на поздрава, сам го приветствал, поканил го да седне. Камр аз-Заман извадил камъка и рекъл: — Майсторе, искам да ми вградиш този камък в златен пръстен, колкото мискал да тежи, не повече! И хубав да го направиш! — извадил двайсет динара и добавил. — Това е за вграждането, останалото — като свършиш работата!

Раздал и по един динар на всеки работник. Двамата седнали да си поговорят и момъкът раздавал по динар на всеки просяк, който се отбивал в дюкяна. А майстор Обейд имал навик, когато правел нещо по-завъртяно, да работи у дома си, за да не научат работниците тайната на изработката на по-изисканите неща. Работел, а жена му — същото онова момиче — седяла при него. Той я гледал, вдъхновявал се и правел всичко в ръцете си от хубаво по-хубаво. Решил да направи и този пръстен у дома си.

— Какво искаш да направиш от този камък? — запитала го жена му.

— Да го вградя в златен пръстен! — отговорил той. — Този камък струва цели петстотин динара!

— А за кого е? — запитала тя.

— За един млад търговец хубавец! — отговорил той и започнал да й описва цялата хубост на момъка. Разказал й колко изискан и щедър е, колко сладко говори, какви благородни обноски има. И докато й говорел, неволно събудил у нея любов към него — много са красноречиви онези мъже, които описват на жените си хубостите на човек, който е щедър откъм парите! И когато в нея запламтяла страстта, тя запитала:

— А прилича ли той на мене по хубост? Може ли да се сравнява с мен по прелест?

— Той прилича на тебе по лице, пък и възрастта му е около твоята! — отговорил той. — Ако не се боях да не те обидя, щях да река, че е хиляда пъти по-хубав от тебе!

Тя премълчала, но огънят на страстта вече горял в сърцето й. А майстор Обейд продължил да разказва за прелестите на момъка, докато свършил работата си с пръстена. Подал й го и той станал точно по мярката на нейния пръст.

— Господарю! — рекла тя. — Много харесах този пръстен! Искам да е мой и да не го снемам от пръста си!

— Почакай, стопанинът му е щедър! — отговорил мъжът й. — Ще поискам да го купя! Ще ти го донеса, ако ми го продаде! Ако има друг такъв камък — ще купя камъка и ще ти направя същия!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се върнал при жената на бръснаря, занесъл й сто динара.

— Дай ги на мъжа ми! — рекла тя и когато той ги дал, го запитала: — Направи ли, както ти казах?

— Да! — отговорил Камр аз-Заман.

— Върни се сега при шейха на златарите! — рекла тя. — Когато ти даде пръстена, ти го надени на крайчеца на пръста си, после бързо го свали и му кажи: „Майсторе, нещо си сбъркал — пръстенът е станал тесен! Вземи го и го дай на някоя от неволниците си!“ После извади друг камък, който струва седемстотин динара, и му кажи: „Вземи този камък! Вгради ми го в друг пръстен!“ Дай му трийсет динара, раздай и на работниците по два и кажи: „Тези пари са за вграждането, останалото — после!“ На сутринта ела тук с двеста динара, за да продължим започнатата хитрост!

Отишъл момъкът при златаря, поздравил го и запитал:

— Свърши ли работата?

— Разбира се! — отговорил златарят.

Извадил му пръстена. Момъкът го взел, сложил го на крайчеца на пръста си, после бързо го извадил, подхвърлил му го и казал:

— Нещо си сбъркал, майсторе! Тесен ми е на пръста!

— Да го разширя ли, търговецо? — запитал майстор Обейд.

— Не, няма нужда! Вземи го като дар и го дай на някоя от неволниците си! Той нищо не струва, някакви си петстотин динара, няма нужда да се мъчиш с него повторно! — извадил друг камък, който струвал седемстотин динара и казал: — Направи ми този! — подал трийсет динара, харизал и на всеки работник по два, а златарят възразил:

— Господине, ще го платиш, като свърша работата?

— Това е за вграждането, останалото — после! — рекъл момъкът. Оставил го и си тръгнал. Смаял се златарят от неговата щедрост, смаяли се и работниците. Върнал се той при жена си и й казал:

— Слушай, очите ми не са виждали по-щедър момък! Имаш късмет — той ми даде пръстена без пари, за да съм го подарял на някоя от неволниците си! — разказал й за станалото и продължил: — Мисля, че той не е търговски, а царски или султански син!

Колкото повече възхвалявал момъка, толкова растяла страстта на жена му към него. Тя си сложила радостно пръстена, а златарят отлял друг, малко по-широк от първия. Когато свършил, тя го сложила на пръста си до първия и възкликнала:

— Господарю, виж колко са хубави и двата на пръстите ми! Искам и двата да са мои!

— Потърпи, може да купя пък втория! — казал златарят.

А през това време Камр аз-Заман отишъл при жената на бръснаря, дал двеста динара, а тя му рекла:

— Сега пак иди при златаря. Щом ти даде пръстена, ти го сложи на пръста си, после бързо го снеми и кажи: „Майсторе, пак го сбърка — станал е твърде широк!“ Извади му друг камък за осемстотин динара и му кажи: „Вземи и направи този, пък онзи го дай на някоя от слугините си!“ Дай му още четирийсет динара, раздай и на работниците по три. После ела при мене с триста динара и ги дай на мъжа ми да си помогне при нужда, че е беден човек!

Отишъл той при златаря, поздравил го, оня го поканил да седне и му дал пръстена. Момъкът го сложил на пръста си, бързо го снел и възкликнал:

— Пак си сбъркал, майсторе, широк е! Абе, когато човек като мене донесе работа на майстор като тебе, трябва да му се вземе мярка! Но нищо! Вземи го и халал да е на някоя от неволниците ти! — после извадил камък, който струвал осемстотин динара и рекъл: — Вземи това и ми направи пръстен по мярката на моя пръст!

— Прав си, така трябваше! — казал майсторът и му взел мярка.

Извадил момъкът четирийсет динара и казал:

— Вземи това за вграждането, останалото — после!

Златарят отишъл у дома си и рекъл на жена си:

— По-щедър търговец от този няма! — и започнал да описва и раздува прелестите му, а жена му рекла:

— Абе ти си човек без възпитание! Знаеш го, дари ти два прескъпи пръстена — нали трябва да го поканиш, да види, че си му приятел! Когато види колко си любезен, ще получиш голям хаир! Пък ако не желаеш, пак го покани — аз ще му покажа гостоприемството си!

— Ти да не ме мислиш за скъперник? — възразил той.

— Може и да не си скъперник, но си невъзпитан! — рекла тя. — Покани го за утре вечер! Не го ли направиш, ще се разведа с тебе!

Направил той пръстена и на третия ден отишъл в дюкяна си.

По същото време Камр аз-Заман взел триста динара, отишъл при жената на бръснаря, дал й ги и тя рекла:

— Днес направи същото, както преди. И той сигурно ще те покани на гости! Пренощувай у него! Ще ми разкажеш сутринта какво ти се е случило. Вземи още четиристотин динара да ги дадеш на мъжа ми!

Всеки път, когато му се свършвали парите, момъкът продавал по някой камък. Сега направил същото, отишъл при златаря, а той скочил на крака и му подал третия пръстен. Момъкът казал:

— Аллах да те благослови, майстор на майсторите! Хубава ти е изработката, но камъкът не е, както ми се искаше! Имам още по-хубав! Вземи пръстена и го харижи на някоя от неволниците си! — измъкнал друг камък, дал му сто динара и рекъл: — Плащам ти го в предплата, защото те изморих!

— Ти вече си плати за цялата умора! — казал златарят. — Даде ми толкова много! За бога, не ми скършвай хатъра, бъди ми гост тази вечер!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момъкът казал на златаря:

— Добре, приемам поканата ти, но трябва непременно да се върна в хана, да дам някои наставления на хората си и да им кажа да не ме чакат, че няма да нощувам с тях!

— Ще дойда там да те взема!

— Съгласен съм!

Златарят отишъл в хана още преди залез-слънце — било го страх от гнева на жена му, ако се върне без госта. Забрал Камр аз-Заман, завел го в дома си, поканил го в стаята с най-хубавата подредба. Жената го видяла още при влизането и му се възхитила. Двамата си поговорили, дошло време за вечеря, яли, пили, после донесли кафе и други напитки. Влязла при тях неволница, подала им чаши с някакво питие пред сън, те го изпили и заспали.

Влязла съпругата на златаря и видяла, че спят. Огледала Камр аз-Заман, объркал се умът й от хубостта му и си помислила: „Как може да спи жена, влюбена в такъв хубавец!“ Обърнала го по гръб и седнала на корема му. Дала воля на страстта си, засмукала бузите му в гореща целувка така, че по тях останали следи. Засмукала и устните му така, че в устата й потекла кръв. Но всичко това не угасило огъня й. Тя продължила да го целува, да го прегръща, да търка бедра в бедрата му, докато зората изгряла и утрото засияло. После пуснала в джоба му четири аметиста, излязла, изпратила неволницата с някаква билка за мирисане, тя я сложила в ноздрите им, те кихнали и се събудили.

— Майсторе — казал Камр аз-Заман. — Спахме повече от нужно, а времето минава!

— Приятелю! — казал златарят. — В тази стая се спи малко тежко! Колкото пъти заспя тук — все ми е така!

Неволницата им донесла закуска, двамата хапнали и излезли. Момъкът отишъл при жената на бръснаря и тя възкликнала:

— Виждам по лицето ти следа от късмета, който си преживял!

— Нищо не съм видял и усетил! — рекъл момъкът. — Вечеряхме със стопанина, вечерта се помолихме, спахме и се събудихме чак сутринта!

— А какви са тези смучки по шията ти, белези по бузите ти, рани по устните ти?

— Сигурно някой комар е направил всичко това!

— Така ще да е… — поусмихнала се жената на бръснаря. — А стопанинът има ли нещо подобно?

— Не, но съм чувал да се казва, че в някои стаи комарите не докосват брадатите, а хапят само голобрадите и чуждите!

— Така ще да е… — засмяла се пак стопанката. — А нещо друго не видя ли?

— Намерих в джоба си тези четири аметиста! Дал й ги момъкът, тя ги взела и се засмяла:

— Твоята възлюблена е сложила тези камъни в джоба ти! Тя ти дава знак: „Ако си влюбен, не заспивай! Който е влюбен, той не спи! Но ти си малък, подхожда ти само да играеш на ашици! Не те е обхванала сладката страст!“ Тя е дошла при тебе през нощта, видяла те е да спиш, захапала е бузата ти, с целувка е оставила белези по шията ти, дала ти е този знак! Но това няма да й стигне! Няма как тя да не те покани пак на вечеря! Отидеш ли — не заспивай! Пък после вземи петстотин динара и ела да ми разкажеш какво се случи. Тогава ще ти кажа как да продължим хитростта ни!

А в това време жената на майстор Обейд рекла на мъжа си:

— Отиде ли си гостът ни?

— Да! — отговорил той. — Но, жено, някакъв комар е изпохапал бузите и устните му! Засрамих се пред него!

— Този комар в стаята ни все така прави! — рекла тя. — Хапе само голобради! Но, мъжо, ти го покани отново довечера!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят отишъл в хана, където живеел момъкът, и пак го довел у дома си. Яли, пили, казали си вечерната молитва. После влязла неволницата и подала чаша на всеки. Двамата пили и заспали. Влязла жената при тях и възкликнала:

— Абе, непрокопсанико! Как може да спиш? Влюбеният не спи!

Възседнала го отново тя, целувала го безспир, хапала го, смукала го до сутринта. После оставила в джоба му нож, а на сутринта пратила неволницата да го събуди. Бузите на Камр аз-Заман пламтели като от огън, толкова били зачервени, а устните му били като корали, разпукани от целувките и ухапванията. Огледал го златарят и рекъл:

— Май този комар доста те е безпокоил!

— А, не! — отговорил момъкът, който, знаейки вече каква е работата, повече не се оплакал, но като усетил ножа в джоба си, премълчал.

Двамата закусили, пили кафе и той отишъл в хана, взел още петстотин динара, върнал се при жената на бръснаря, разказал й какво е станало, и казал:

— Заспах въпреки желанието си, а като се събудих, намерих този нож в джоба си!

— Аллах да те пази от нея довечера! — възкликнала тя. — Ако пак заспиш, тя ще те заколи! — а после го запитала: — Я ми разкажи какво яде преди сън?

— Вечеряхме като всички хора, след вечеря дойде една неволница, даде на всеки по чаша, ние си я изпихме и заспахме.

— Цялата магия е в чашата! — рекла тя. — Ти я вземи, но не я изпивай преди стопанина! Когато неволницата ти подаде чашата, ти й кажи: „Налей ми и чаша вода!“ Тя ще отиде за стомната, а ти през това време излей чашата зад възглавницата и се престори на заспал! Тя ще се върне, ще помисли, че си заспал, и ще си излезе! Пък след това ти сам ще решаваш какво да правиш! Само внимавай и изпълни съвета ми!

А през това време съпругата на златаря Обейд казала на мъжа си:

— Три пъти се оказва уважение към госта! Покани го за трети път!

Отишъл златарят при момъка, поканил го отново, въвел го в стаята. Когато се навечеряли и произнесли вечерната си молитва, влязла неволницата и дала всекиму по чаша. Изпил я стопанинът, отпуснал се и заспал. Камр аз-Заман не изпил своята и помолил:

— Донеси ми и стомната с вода!

Излязла неволницата за стомната, а той излял чашата зад възглавницата и се отпуснал като заспал. Върнала се неволницата, видяла го, че спи, излязла и рекла на господарката си:

— И двамата спят като заклани!

„Тогава е по-добре да умре!“ — помислила си жената на златаря, взела нож, влязла при него и рекла:

— Три пъти вече не забелязваш знака! Глупак такъв, ей сега ще разпоря корема ти!

Когато я видял да идва с ножа, момъкът отворил очи и се разсмял. Тогава тя се сепнала и възкликнала:

— Не може сам да си се досетил! Кой ти помогна? Как разбра какво трябва да сториш?

— От една старица… — отговорил той. — Стана това и това…

Разказал й каква била работата, а тя рекла:

— Утре иди при нея и я запитай: „Имаме ли да правим още хитрости?“ Ако ти отговори, че има, ти й речи: „Кажи ми ги, че отивам вече открито при нея!“ Ако пък ти рече: „Нямам повече, тази беше последната!“, я остави на мира! Утре вечер при тебе ще дойде мъжът ми и ще те покани! Ела, пък аз вече ще знам какво да правя!

Останалата част от нощта те прекарали оплетени като букви в дума, допълвали се като съществително и прилагателно, сливали се като местоимения, разделяли се и пак се събирали като предлози, а през това време мъжът й лежал откъснат като непряко допълнение. Така продължило до сутринта.

— Не ми стига нощ или ден, месец или година! — рекла тя. — Искам да остана с тебе през остатъка от живота си! Но почакай — такава хитрост ще измислим на мъжа ми, която ще замае главите и на най-умните! Ще го накарам да се съмнява в мене, за да ме остави, а после ще се омъжа за тебе, ще замина в страната ти, като отнеса всичките му богатства! Заради тебе ще се изхитря да разоря дома му и да залича спомена от него! Иди сега в хана! Когато мъжът ми дойде, ти му кажи: „Братко, от Адамово време, когато човек прекалява, и щедър, и скъперник се от него отвращава. Как може всяка вечер да ти идвам на гости и да спим в една стая! Ако ти не ми се гневиш, ще ми се гневи харемът ти, че не те оставям да любиш жените си! Щом искаш да сме близко — вземи ми къща до твоята! Така един път ти ще идваш да си побъбрим преди сън, друг път аз ще идвам! Но накрая аз ще спя в дома си, а ти — при харема си!“ Той ще дойде при мене да се посъветва! Аз ще му кажа да извади съседа от къщата — тя е наша и той я наема. Преместиш ли се — Аллах ще ни помогне да завършим хитрината си!

Тя го оставила, а той се престорил, че спи. След малко дошла неволницата и ги събудила. Надигнал се златарят и запитал:

— Търговецо, не ти ли пречеше комарът?

— А, не! — отговорил момъкът.

— Сигурно вече си му свикнал!

Закусили, пили кафе и всеки тръгнал по работата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман отишъл при жената на бръснаря и й разказал за станалото:

— Тя ми рече това и това, аз й казах това и това… Ти измисли начин да се срещаме с нея открито!

— Синко! — рекла тя. — Моето беше дотук и хитрините ми се свършиха!

Момъкът се сбогувал с нея и се върнал в хана. Привечер отново дошъл златарят да го покани на гости.

— Не мога да дойда! — рекъл Камр аз-Заман.

— Защо? — възкликнал златарят. — За бога, върви с мене!

— Щом искаш да сме заедно и да си останем приятели, намери ми някоя къща до твоята! Ти ще идваш при мене, аз ще идвам при тебе, а дойде ли време за сън — всеки ще се прибира в дома си!

— Имам още една къща, точно до моята, дал съм я под наем! — рекъл златарят. — Утре ще я опразня заради тебе!

Момъкът отишъл с него, двамата вечеряли, казали си молитвата, съпругът изпил чашата със сънотворното и заспал, а в чашата на Камр аз-Заман нямало такава работа и той не заспал. Жената дошла при него, двамата се забавлявали до сутринта, а мъжът й спал като мъртвец. После както обикновено се събудил, пратил да викнат наемателя и му рекъл да опразни къщата, че вече имал нужда от нея. Човекът я опразнил. Камр аз-Заман се преселил в нея. Нея вечер златарят му гостувал и после се прибрал у дома си.

На другия ден жената извикала един изкусен зидар, засипала го с пари, за да изкопае подземен проход от нейната къща до дома на Камр аз-Заман, направила и подземна стая. Дори Камр аз-Заман после не усетил как тя се промъкнала при него и донесла две кесии с пари.

— Откъде дойде? — запитал той.

Тя му показала прохода и рекла:

— Вземи тези кесии! — останала с него, позабавлявали се до сутринта, а после рекла: — Изчакай ме!

Той останал да чака, а тя отишла при мъжа си, събудила го, той се измил, помолил се и отишъл в дюкяна. Когато си излязъл, взела четири кесии с пари, минала през прохода и рекла на Камр аз-Заман:

— Вземи и тези пари!

Неволницата започнала да пренася все по-скъпи неща. Всяка сутрин двамата мъже пиели заедно кафето си и всеки си тръгвал по работата. Един ден тя извадила нож. Той бил на мъжа й, бил го направил сам и струвал петстотин динара. Нямало друг с такава хубава изработка, много хора му го били искали, но той го сложил в някакъв сандък и никому не искал да го продаде.

— Вземи този нож! — рекла тя на момъка. — Иди при мъжа ми, извади го и му кажи: „Майсторе, я виж този нож! Купих го днес! Дали съм спечелил, или съм загубил!“ Той ще си го познае, но ще го е срам да си каже, и ще те запита: „Откъде го купи и за колко?“ Ти му кажи, че си видял двама билкари да се карат и единият викнал: „Ти откъде се появи?“, а другият отговорил: „Бях при възлюблената си! Всеки път тя ми дава пари, но днес ми рече: «Прости ми, любими! Днес ръката ми се протегна до парите, но не ги стигна. Вземи този нож — той е на мъжа ми!» Сега искам да го продам!“ Та този нож ми хареса. Взех го за триста динара! Как мислиш — евтино ли е, или е скъпо? Изслушай какво ще ти каже, поговорете си, после бързо ела при мене — аз ще те чакам на прохода! Там ще ми върнеш ножа!

Взел той ножа, окачил го на пояса си, отишъл в дюкяна на златаря. Майстор Обейд веднага забелязал ножа на пояса му, учудил се и си помислил: „Та това е моят нож! Кой ли му го е дал?“ А Камр аз-Заман го извадил и запитал:

— Абе, майсторе, я поразгледай този нож!

Златарят взел ножа, познал, че наистина е неговият, но се засрамил да го признае и само запитал:

— Откъде си го взел? — момъкът разказал онова, което го била посъветвала съпругата, а шейхът казал: — Евтино си го взел — струва петстотин динара! — огън пламнал в сърцето му, ръцете му не искали да работят. Момъкът му говорел, а Обейд бил потънал в море от мисли, на всеки петдесет негови думи отговарял с една.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман казал:

— Май си доста зает? Е, хайде, няма да ти преча! — станал, бързо се прибрал у дома си и намерил жената на майстора да го чака при прохода.

Щом го зърнала, тя го запитала:

— Направи ли каквото ти повелих? Какво ти каза той?

— Каза ми, че евтино съм го взел, защото струвал петстотин динара! Настроението му се смени и не знам какво ще направи по-нататък!

— Дай ножа! — рекла тя. — Нямаш повече нужда от него!

Сложила тя ножа на мястото му и седнала да чака…

Когато Камр аз-Заман си тръгнал, златарят се усъмнил още повече и си казал: „Трябва непременно да се прибера и да видя вкъщи ли е моят нож!“ Върнал се и влязъл при жена си, като съскал като змия.

— Какво ти е, господарю? — запитала тя.

— Къде ми е ножът? — викнал той.

— В сандъка си е! — отговорила тя, после заплакала: — Да не би да си се скарал с някого и си дошъл за ножа, за да го заколиш?

— Дай ми ножа! — закрещял той. — Покажи ми го!

Тя отворила сандъка и му извадила от там ножа. Заобръщал го той в ръцете си, замърморил:

— Ама че работа! — върнал й го и рекъл: — Прибери го!

— Ама защо е всичко това? — запитала най-невинно тя.

— Видях подобен нож у нашия приятел! — отговорил той, разказал й за станалото и завършил: — Сега отсякох истинското от съмнителното!

— И ти си си помислил, че съм станала възлюблена на някакъв билкар, че съм му дала ножа ти, така ли? — викнала тя.

— Да, усъмних се! — отговорил той. — Но сега всички съмнения излетяха!

— Човече! — креснала му тя. — Никакво добро в душата ти не е останало!

Той й се извинявал, успокоявал я, а после се върнал в дюкяна си.

На другия ден жената дала на Камр аз-Заман часовника на мъжа си. Той го сложил на ръката си.

— Иди в дюкяна! — съветвала го тя. — Седни там и му кажи: „Онзи, когото видях вчера, видях го и днес! Той ме запита: «Ще купиш ли този часовник?» Аз пък го запитах: «Откъде го имаш?» Пък той ми отговори: «Бях при възлюблената си, тя ми го даде!» Купих го за петдесет и осем динара! Кажи ми евтино ли съм го взел, или съм се минал?“ После се върни, за да ми върнеш часовника!

Отишъл момъкът при златаря, направил каквото тя му заръчала. Щом видял часовника, майстор Обейд възкликнал:

— Че това струва цели седемстотин динара!

И пак го обхванали съмненията. А момъкът се върнал при жената и й дал часовника. Мъжът й дошъл, като пъхтял тежко, и се развикал:

— Къде е часовникът ми? Покажи ми го!

Тя го донесла, а той възкликнал:

— „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“

— Мъжо, защо не ми кажеш какво се е случило? — запитала тя.

— Какво да ти кажа? — рекъл той. — И аз така се обърках от всичките тези неща! — и произнесъл следните стихове:

Обърках се — Всевишният не се съмнява само!

И мъки ме налегнаха, но откъде — не зная!

   Но ще търпя — и нека знае моето търпение,

   че аз търпя, макар и да стопявам се в съмнения!

Търпение ще свърши — те пак ще са у мене,

защото са в основата на корена родени!

   Не съм си аз виновен, а силната ми обич!

   Пак липсва ми търпение — и пак съм си виновник!

После рекъл:

— Жено, видях отначало у нашия приятел моя нож. Познах го, защото друг такъв няма! Той ми каза нещо, което ми разби сърцето! Върнах се и намерих ножа тук! Втория път видях у него часовника — и него сам съм си го измислил, друг такъв по света няма! Той пак ми разказа нещо, което ми разби сърцето! Загубих ума и дума, не знам какво ми става!

— И какво излиза? Че аз съм му дала нещата ти, така ли? Че съм допуснала да ти изменя, това ли искаш да ми кажеш? — креснала тя. — Дошъл си да ги търсиш и ако не ги бе намерил, щеше да си сигурен, че ти изменям! Е, мъжо, щом си помислил такова нещо, от мене нито храна ще видиш, нито вода! Повече не искам да ме докосваш!

Той й заговорил мили думи, докато я поуспокои…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът оставил жена си, съжалил за думите си и се прибрал в дюкяна си. Бил много разтревожен. Привечер се върнал вкъщи, но не довел Камр аз-Заман със себе си.

— Къде е търговецът? — запитала жена му.

— У дома си! — отговорил той.

— Ставай! — викнала тя. — Иди го доведи за мой хатър!

Отишъл той и видял пръснати свои вещи, които жената била оставила там. Огън пламнал в сърцето му, задишал тежко, но го досрамяло да му каже: „Тези вещи са мои! Кой ти ги донесе?“, а рекъл:

— Абе стана ми нещо, сви ми се душата! Я ела у дома да се поразтушим!

Златарят го отвел у дома си, двамата се навечеряли, после се заприказвали. Момъкът говорел, а той тънел в море от мисли. После дошла неволницата с двете чаши. Изпили ги, златарят заспал, а момъкът си останал буден, защото в чашата му нямало сънотворно. Влязла жената и му заговорила:

— Как ти се вижда този рогоносец! Той не познава женските капани! Трябва да го мамя, докато ме остави! Утре ще се престоря на неволница, ще дойда с тебе до дюкяна, а ти му кажи: „Майсторе, днес отидох в хана на роботърговците, видях тази неволница и я купих за хиляда динара! Я погледни — скъпо ли съм я взел, или е на сметка?“ После ме покажи, върни ме вкъщи, а аз бързо ще се прибера през прохода, пък да видим какво ще стане в края на краищата!

Прекарали нощта кой отгоре, кой отдолу, ту спокойно си приказвали, ту буйствали. Тя се прибрала в стаята си и пратила неволницата да ги събуди. Двамата станали, казали си утринната молитва, закусили, пили кафе и златарят отишъл в дюкяна си, а Камр аз-Заман — у дома си. Жената се промъкнала през прохода в дрехи на неволница. Тръгнали към златаря, влезли в дюкяна, той поздравил майстора и рекъл:

— Майсторе, днес влязох в хана на роботърговците. Видях тази неволница, хареса ми и я купих за хиляда динара! Ще ми се да я поогледаш и да ми кажеш дали съм я купил изгодно!

Открил лицето й и онзи видял жена си в най-хубавите й дрехи, изписана с най-красни мазила, с очи почернени, с устни червени — точно както се изписвала у дома му. Той я познал и по накитите — нали сам ги бил отливал, видял и пръстените, които последните дни бил направил за Камр аз-Заман, и съвсем се уверил, че откъдето и да я погледнел, това си била неговата съпруга!

— Как се казваш? — запитал я той.

— Халима! — отговорила тя.

И неговата жена се казвала Халима, замаял се той и запитал момъка:

— За колко я взе?

— За хиляда динара!

— Взел си я без пари, защото за хиляда динара няма да й купиш само дрехите и накитите!

— Щом я одобряваш, ще си я отведа у дома! — рекъл момъкът.

Отвел я у дома си, тя минала през прохода и се прибрала…

А златарят? Пламък лумнал в гърдите му и той си помислил: „Я да видя жена си! Ако си е у дома — значи тази неволница просто прилича на нея! Ама чак пък такава прилика! Ако пък не е у дома — значи е тя, няма съмнение!“ Прибрал се вкъщи и заварил жена си да седи в същите дрехи и накити, с които била в дюкяна. Плеснал с ръце и възкликнал:

— „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“

— Мъжо, ти да не си полудял? — запитала тя. — Нямаш навик да си идваш по това време — значи нещо ти се е случило?

— Щом искаш — ще ти кажа, но обещай, че няма да припадаш! — рекъл той. — Нашият приятел си е купил неволница. Снагата й като твоята, ръстът й — колкото твоя, името й — като твоето, дрехите й — като твоите, на ръцете и — пръстени като твоите, накитите й — като твоите! Помислих, че си ти! Обърках се! Ах, да не бях виждал никога този търговец! Той разстрои живота ми, вкара мъка в сърцето ми!

— Я се вгледай в лицето ми! — викнала тя. — Да не би аз да съм била онази, която е с него! Аз да съм се преоблякла като неволница и да съм се договорила да ме покаже на тебе, за да те измами!

— Що за приказки! — възкликнал златарят. — Ти не би могла да сториш подобно нещо!

Ах, този златар, той не знаел какви хитрости могат да изиграят жените на мъжете! Не бил чувал и думите на поета:

Веселието е хубост се вселява

и отминава, щом косата побелява…

           Във младост нощ една не стига само,

           а после — само думи тихи и измами…

Но вие питате ме за жените…

О, аз познавам тайните им скрити!

           Пари щом свършат и косите побелеят,

           те вместо обич ще ти се присмеят!

Или както е казано на друго място:

Не стой под женски чехъл и жени не слушай —

   не е прокопсал мъж от женска воля воден!

Той няма сила, мощ — остава само пушек,

   пък даже да се смята умник най-благороден!

Или също както е казано:

Жените — те са дяволи, създадени за нас!

         Аллах, о, запази ни от дяволски капани!

Че който поболее се към тях от страст,

         той губи този свят и рая за избрани!

А жената рекла на мъжа си:

— Ето, аз съм в дома ти! Иди при него, изхитри се бързо да влезеш при него! Когато видиш там неволницата му, значи тя наистина прилича на мене по един безпримерен начин! Ако не е при него — значи аз съм била тази, която си видял!

— Така е! — съгласил се мъжът й и я оставил.

Тя го изпреварила през подземния проход, седнала при Камр аз-Заман, казала му с две думи за станалото и рекла:

— Сега ме покажи на златаря да ме види!

И докато си приказвали, на вратата се почукало.

— Кой е? — запитал момъкът.

— Аз съм, твоят приятел! — отговорил златарят. — Ти ми показа неволницата и си тръгна, без да съм я доразгледал! Отвори ми и ми я покажи!

Камр аз-Заман отворил вратата и златарят видял жена си да седи до него. Тя се изправила, той я разгледал и се убедил, че по всичко си прилича с жена му.

— „Аллах сътворява каквото си поиска!“ — възкликнал златарят.

Излязъл, но съмненията в душата му станали още по-големи…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят се върнал у дома си и заварил там жена си — тя го чакала.

— Е, и какво видя? — запитала тя.

— Видях я! — отговорил той. — Прилича досущ на тебе!

— Лошите мисли са те изяли! — рекла тя. — Вече няма да мислиш лошо за мене!

Той я целунал по бузите и си отишъл в дюкяна. А тя минала при Камр аз-Заман, като носела четири кесии и рекла:

— Бързо се приготви за път! Събери парите, пък аз ще направя следващата си хитрина!

Излязъл той, купил муле, събрал си нещата, приготвил паланкин, купил няколко мамелюци и роби, извел всички извън града, върнал се при нея и рекъл:

— Аз си свърших работата!

— И аз! — рекла тя. — Пренесох всичките му богатства при тебе, не оставих ни много, ни малко, за да се изхранва! Направих това от обич към тебе! За тебе хиляда пъти бих жертвала мъжа си! Сега трябва да се сбогуваш с него и да му кажеш: „Ще отпътувам след три дни! Сметни какво ти дължа за наема, че да е чиста съвестта ми!“ Виж какво ще ти каже, а аз така ще го разгневя, че ще се разведе! Но каквото и да стане, той ще си остане привързан към мене и затова трябва да отидем за твоята страна!

— Колко е хубаво, когато сънищата се сбъдват! — възкликнал момъкът, отишъл при златаря и му рекъл: — Майсторе, потеглям след три дни! Дойдох да се сбогуваме! Колко ти дължа за наема, че да ти го платя и да ми е чиста съвестта?

— Що за приказки! — възкликнал златарят. — Удоволствието си е мое! За бога, няма да взема нищо, защото ти ми донесе благодат! Но ако имах власт, щях да ти попреча да отпътуваш!

Двамата се сбогували, златарят начаса затворил дюкяна си. И когато тръгвал да свърши някоя работа, все водел Камр аз-Заман със себе си. Влезел ли в къщата му, намирал там жена си. Върнел ли се у дома, пак я заварвал там. Така я срещал постоянно ту у дома си, ту у Камр аз-Заман. И това продължило цели три дни. Накрая тя рекла на момъка:

— Пренесох всичко! Остана само неволницата, която ви носеше питието! Не искам да се разделя с нея, защото ми е скъпа и пази тайните ми! Когато дойде мъжът ми, ще я ударя и ще му кажа: „Повече не мога да търпя тази неволница! Вземи я и я продай!“ Той ще я вземе да я продаде, а ти я купи!

— Добре! — съгласил се Камр аз-Заман.

След малко тя ударила неволницата. Влязъл мъжът й и я видял да плаче. Запитал я защо плаче, тя отговорила, че господарката я ударила. Той запитал жена си:

— Какво ти стори тази проклетница, че си я ударила?

— Ще ти кажа с една дума, мъжо! — рекла тя. — Не мога повече да я гледам! Или я продай, или се разведи с мене!

Взел той неволницата със себе си и я повел към дюкяна. А жена му се шмугнала при Камр аз-Заман и той я вкарал под паланкина. А когато златарят минал с неволницата, момъкът запитал кого води.

— Неволницата на жена ми! — отвърнал златарят. — Девойката се скара с господарката си и сега я водя да я продам!

— Щом господарката й я е намразила, тя не може да остане при нея! — рекъл момъкът. — Продай ми я на мен! Ще я направя неволница на моята Халима!

— Добре, вземай я! — съгласил се златарят. — От тебе нищо няма да взема, защото ти бе толкова щедър към нас!

Момъкът приел дара и се обърнал към скритата Халима:

— Целувай ръка на господаря си! — тя се показала изпод паланкина и му целунала ръка, а после пак се скрила под него, а той не откъсвал погледа си от нея. — Да те пази Аллах, майстор Обейд! — рекъл на сбогуване момъкът.

— Нека Аллах да те отведе жив и здрав при близките ти!

Златарят се прибрал в дюкяна си. Тежко му станало от раздялата, за него това другарство било истинско. Но пък се и радвал, че се стопила тревогата, която се била породила поради жена му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Камр аз-Заман тръгнал на път, Халима му рекла:

— Ако искаш да останеш жив и здрав, води ме не по път, който е известен на всички!

И тръгнали по път, различен от този, по който хората били свикнали да отпътуват за Багдад. Стигнали до границата на Египет. Тогава момъкът написал писмо и го пратил по бързоходец на баща си.

А баща му, търговецът Абдул Рахман, по това време седял на пазара сред търговците и в сърцето му горял огън — от деня, в който синът му бил заминал, не бил получавал вест от него. Дошъл бързоходецът, който запитал:

— Ей, търговци, кой между вас е Абдул Рахман? Нося писмо от сина му Камр аз-Заман! Разделих се с него при Ариш!

Зарадвал се бащата, търговците го поздравили с благата вест. Взел писмото, отворил го, зачел се, а в него се казвало: „Изпращам моето «Мир вам» на теб и на всички търговци — хвала и благоговение пред Аллаха! Продадохме, купихме, спечелихме и се връщаме здрави, мирни и доволни!“

Вдигнал бащата голяма веселба, опънал трапези, поканил гости от близо и далече, довел музиканти с инструменти. Излязъл да посрещне сина си заедно с всички търговци. Дочакали го, прегърнали се баща и син, притиснали се един о друг и Абдул Рахман рекъл:

— Благословен е този ден, синко! Най-после Аллах ни събра пак заедно! Пристъпили и търговците към него, поздравили го, видели многото му стоки, слугите и паланкина. Внесли го на ръце в къщата. Когато жената излязла от него и бащата я видял, усетил, че тя е изкушение за всеки, който я зърне. Когато пък майката я видяла, сторило й се, че това е царска съпруга, заразпитвала я коя е, а Халима отвърнала:

— Аз съм снаха ти, майко!

— Ами щом той се е оженил, трябва да устроим голямо веселие! — рекла жената на Абдул Рахман.

Така и сторили, а когато гостите се разотишли, търговецът извикал сина си и го запитал:

— Синко, коя е тази неволница? За колко я купи?

— Тя не е неволница робиня, татко! — отговорил синът. — Тя беше причината за моя гурбет! Тя е същата, която ни описа дервишът онази нощ, когато преспа у нас, помниш ли? — и той разказал на баща си всичко от начало до край.

— Ти, синко, ожени ли се за нея? — запитал го бащата.

— Не, но съм й обещал да я взема за жена! — отвърнал синът.

— Значи искаш да те оженя за нея, така ли?

— Ако ми наредиш да се оженя — ще го направя, иначе няма да престъпя волята ти!

— Няма да нося вината ти нито на този, нито на онзи свят, ако се ожениш! — рекъл бащата. — Как можеш да я вземеш, след като е направила такива неща на мъжа си! Та тя ще направи същото и на теб заради друг мъж! Тя е изменница, а вяра у изменника няма! Чуй какво ще ти кажа! Нека ти потърся по-добро момиче! Ще те оженя за него, дори това да струва всичките ми пари, ще ти устроя сватба, каквато светът не е виждал! По-добре е хората да рекат: „Еди-кой си ожени сина си за дъщерята на еди-кого си!“, отколкото да кажат: „Синът му се ожени за жена без род и сой!“

Започнал той да моли сина си да не се жени, разказал му случки, примери, пословици, стихове и намеци, каквито се казват в подобни случаи, докато Камр аз-Заман накрая се съгласил:

— Щом е такава работата, татко, никаква женитба!

Бащата целунал сина си между очите и рекъл:

— Ти наистина си мой достоен син! Заклевам ти се, синко, непременно ще те оженя за най-хубавото момиче!

Той настанил жената на златаря Обейд и нейната прислужница във висока къща и заключил портите. Оставил при тях една черна слугиня да им носи храна и вода и рекъл:

— Ти и слугинята ти ще останете затворени, докато ви продам! Ако не слушате — ще ви погубя! Вие сте изменници и хаир от вас няма!

— Прави каквото си решил! — отвърнала Халима. — Заслужила съм си всичко!

Заключил ги той и посъветвал жените в къщата си:

— Никоя от вас да не е влязла при тях! С тях ще общува само абисинката, която ще им носи храна и вода!

Седнала Халима с прислужницата си, заплакала и заридала за всичко, което била сторила на мъжа си…

А Абдул Рахман изпратил сгледници да намерят момиче от род и сой за сина му. Търсили, що търсили и всеки път, щом намирали някоя, после виждали още по-хубава от нея. Накрая стигнали до щерката на шейх ул-исляма — била девойка, на която равна в Египет нямало — по-хубава, красива, кръшна и игрива, хиляда пъти по-красива от жената на златаря Обейд. Абдул Рахман я сгодил за сина си. После направили сватбата, устроили голяма веселба с богати трапези…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че празненствата продължили четирийсет дни. Всеки ден търговецът посрещал гости. Било сватба незапомнена, каквато никой никога не бил виждал. Последния ден бащата поканил бедняци от близо и далеч. И изведнъж сред останалите бедняци синът видял шейх Обейд, съпруга на Халима. Бил опърпан и уморен, по лицето му — следи от дългия път. Камр аз-Заман го познал и казал на баща си:

— Виж, татко, този бедняк, който влиза сега през вратата!

Огледал го бащата — а той бил в окърпени дрехи, в стара джалбаба, лицето му — бледно и покрито с прах, сякаш бил изостанал от кервана си хаджия, който се люшкал наляво-надясно. В него било въплътено казаното от поета:

Не знае младостта какво е бедността —

   а тя е бледна като слънцето при залез…

От хората се крие тя дори в пръстта,

   горчиви сълзи на бедняка във очите парят…

Ако го няма — никой и не пита

   къде е… Ако дойде — няма за какво —

че на бедняка всяка хапчица с просия е добита

   и той е чужд и гнил листец в човешкото дърво…

Или казано с други думи:

Върви беднякът — всичко срещу него е!

                Пред него всеки дом затваря си вратите

и без вина за всички той противен е,

                вражда навсякъде — а няма ги причините!

Дори и кучета — щом зърнат богаташа,

                към него тичат, махат му с опашка,

а видят ли бедняк, се втурват злобно

                и лаят го, оголват зъбите си страшно!

А колко хубаво е казал един друг поет:

И най-щастливият младеж заплашен е

                от бедност и коварство, и беди!

Те идват злобни, страшни и неканени

                и го удавят в мътните води…

— Кой е този, синко? — запитал бащата.

— Това е златарят майстор Обейд, мъжът на онази жена, която е затворена при нас! — отговорил синът.

А причината за появата на златаря в Кайро била следната:

Когато се сбогувал с Камр аз-Заман, той отишъл в дюкяна си, там му донесли някаква работа и той работил до края на деня. Привечер затворил дюкяна и се прибрал у дома си. Не видял вътре нито жена си, нито слугите, а самият дом бил в безобразно състояние, както го е описал поетът:

С живот кипяха пчелните килийки,

          а днес са празни дупки без пчели,

живяха като хора в тях щастливи,

          ала смъртта от този свят ги отдели…

Златарят се огледал насам-натам, затичал се от стая в стая, но никого не намерил. Отворил вратата на хазната си и видял, че е опразнена. Тогава се събудил от опиянението си. Разбрал, че жена му го е оплела в измамите си и му е изменила. Но той скрил всичко, за да не злорадстват враговете му. Знаел, че ако разкрие тази тайна, ще спечели само безчестие и тъга. Затуй си рекъл: „Слушай, скрий всичко, иначе ще полудееш! Трябва да направиш тъй, както е казано:

Сърцето не приема тайни — от тях то тясно става,

а вмъкне ли се там жената, се повече стеснява!…“

Затворил къщата си, отишъл в дюкяна, викнал най-доверения си работник и му казал:

— Моят приятел, младият търговец, ме покани да се поразходя до Египет! Ти оставаш мой довереник в този дюкян! Ако царят те запита за мене, кажи му, че с харема си съм тръгнал на хаджилък в Мека!

Разпродал някои вещи, купил камили, мулета и мамелюци, купил и една неволница, която скрил в паланкин, и след десет дни напуснал Басра. Всички мислели, че е взел и жена си на хаджилък. Хората се зарадвали, че Аллах ги е отървал от мъката да седят затворени всеки петък, и си говорели:

— Дано Аллах не го върне пак в Басра!

— Да се върнат, ама с краката напред! — казвали други.

Но дошъл петък и глашатаят излязъл както обикновено и викнал всички да се приберат в джамиите два часа преди петъчната молитва или да се затворят по къщите заедно с кучетата и котките. Хората се събрали, отишли при царя и рекли:

— Царю честити, златарят взе харема си и отиде на хаджилък! Защо сега ще ни затваряш?

— Как може този измамник да отпътува, без да ми каже! — възкликнал царят. — Ама щом се върне, няма да му се размине! Идете по дюкяните си, аз премахвам досегашното ви задължение!

А майстор Обейд го било стигнало същото, което се случило на Камр аз-Заман, преди да влезе в Басра — край Багдад го нападнали разбойници, ограбили го, взели всичко, което имал, а той се престорил на умрял, за да се спаси. Останал гол и бос. Влязъл в някакво градче. Аллах вдъхновил жителите му за хаир и те покрили голотата му с парцалива стара дреха. Той започнал да проси и така да си изкарва прехраната от град в град, докато стигнал в богопомазания град Кайро. Стомахът му се присвивал от глад, той се завъртял по пазарите да си изпроси нещо, а един човек му казал:

— Защо не отидеш на това и това място, сега там има сватба, ще се наядеш до насита! Сложили са богата трапеза само за бедняци и скитници! Влез и не се бой! На сватбата няма скрито-покрито!

Когато златарят отишъл на посоченото място и Камр аз-Заман го познал, търговецът Абдул Рахман му казал:

— Остави го засега, синко! Сигурно е гладен — нека си хапне и да се поуспокои, пък после ще го викнеш!

Изчакали, докато златарят се нахранил, после му дали да си измие ръцете, поднесли му прохладни и подсладени напитки с аромати на мускус и амбра. Тръгнал да си ходи Обейд, но търговецът изпратил след него един от слугите си, който му казал:

— Чужденецо, ела да поговориш с търговеца Абдул Рахман, хазаина на тази сватба!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че златарят се върнал, защото си помислил, че търговецът ще му даде нещо. А когато видял приятеля си Камр аз-Заман, едва не паднал в несвяст от срам. А момъкът го взел в прегръдките си, поздравил го и двамата се разприказвали. Поканил го да седне до себе си, но баща му рекъл:

— Абе, глупак такъв, така ли се посрещат достойни хора? Първо го изпрати в хамама, прати му дрехи по сан, пък после си поговорете!

Викнал той един слуга, наредил му да отведе златаря в хамама, изкъпали го, облекли го и той станал като шах на търговски град. А докато бил в хамама, хората разпитвали Камр аз-Заман:

— Кой е този? Откъде го познаваш?

— Той ми е приятел! — отговорил момъкът. — Много добрини ми направи! По професия е златар — няма втори като него! Царят на Басра го обича много, всички в града го почитат! Той направи за мен толкова неща, че даже ме е срам пред него! Не знам как да му се отплатя за уважението, което ми оказа!

Така превъзнасял заслугите на златаря пред всички, че хората почнали да го уважават и тачат, макар и да не го познавали.

— Ние всички ще му окажем уважение заради тебе! — рекли хората. — Но искаме да знаем защо е дошъл в Кайро, какво му е сторил Аллах, че е изпаднал на този хал!

— Не се чудете, хора! — рекъл момъкът. — Човек се намира винаги под висшата воля и съдбата! Докато е жив, никой не може да избегне нещастията! Вярно е казано в следните стихове:

Погубва, не прощава на никого съдбата!

И сан висок не дава голям ум на глупака!

   И затова, човече, предпазвай се от грешки —

   тогава тя ще клекне пред твоя ум човешки!

Блага огромни чезнат от най-дребнави злоби!

Причина има всяка промяна най-съдбовна!

Преди време той ми помогна, сега е мой ред да му върна добрините, или както е казано:

Прави добро, каквото да се случи —

           и все едно че дълг незнаен връщаш!

           Но към злините мисли не обръщай,

от тях не чакай нищо да получиш!

И докато разговаряли така, ето го и майстор Обейд. Всички се изправили, поздравили го, сложили го да седне по средата, а Камр аз-Заман рекъл:

— Благословен и благодатен да е този ден в живота ти, приятелю! Ще сторя за тебе повече от онова, което ти стори за мене! Успокой се, избърши очите си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман говорел и успокоявал златаря Обейд, за да му попречи да пита за жена си или да разказва какво му била сторила тя. Златарят се досетил, че момъкът му подсказва да скрие станалото, поуспокоил се и отвърнал с думите на поета:

Съдбата ред един записа — щом някой прочете го,

   ще го разплаче той горчиво със кървави сълзи!

Съдбата силна не дарява с богатство никой грешен,

   но пък със грозна смърт всесилно душите ни коси!

Камр аз-Заман и Абдул Рахман повели златаря Обейд в тайна стая на харема и там бащата рекъл:

— Попречихме ти да говориш, защото се бояхме да не опозориш и себе си, и нас! Сега сме сами! Чия по твоему е вината — на жена ти или на сина ми?

— За бога, синът ти е невинен! — отвърнал златарят. — Мъжете имат естествен стремеж към жените и затова жените трябва да се въздържат да виждат мъже! Позорът е у жена ми — тя ми изневери!

Търговецът издърпал сина си встрани и му пошепнал:

— Синко, ние от опит вече знаем, че жена му не му е била вярна! Сега искам да проверя него, дали наистина е порядъчен мъж, или е бил сводник! Ще се опитам да го убедя да се помири с нея! Ако й прости, ще го съсека с меча си, а после ще погубя и нея с неволницата й, защото светът няма полза нито от един сводник, нито от една развратница! Ако пък я отблъсне — ще го оженя за сестра ти и ще му дам повече пари, отколкото си взел от него! — после се върнал при златаря и му казал: — Майсторе, към жените трябва да се отнасяме с търпение! Който обича една жена, трябва да има широко сърце! Жените се смятат за нещо отгоре и мразят мъжете! Щом съпрузите им показват прекомерна обич, те започват да се държат надменно, кокетно и понякога непристойно! Пък когато мъжът се гневи, когато вижда у жена си нещо неприятно, между тях не може да има дружба! Хората с широк ум и голямо търпение се примиряват! Казано е: „В небесата те ще се спуснат в прегръдките на мъжете си, а който е могъл да прости, Аллах ще му въздаде стократно!“ Тази жена е твоя съпруга! Тя трябва да получи прошка! На жените не им достигат вяра и ум! Злините им отминават и ако е пожелал Аллах, няма да се повторят! Ако заживеете с нас — ще ни бъдете желани гости и ще можете само да се радвате! Ако пък искаш да се върнеш в страната ти, ще ти дам от всичко предоволно! Ето, паланкинът е готов — качвай жена си и слугинята й и тръгвай! Трябва да ти е леко, а не да вървиш по трудния път!

— Къде е жена ми, господине? — запитал златарят.

— Ей в онази къща! — отговорил търговецът. — Направих така, че да не ми се сърди! Когато синът ми я доведе и пожела да се ожени за нея, аз му забраних и я заключих в тази къща! Тогава си казах: „Може пък да се появи мъжът й — ще му я предам!“ Каквото мислех — това и стана! Избрах за сина ми друга жена, а ти можеш да си вземеш твоята! Тази вечер Камр аз-Заман ще влезе при съпругата си, ето ти ключа от къщата, вземи го, влез и ти при своята жена, порадвай й се!

— Аллах да ти се отплати с всички блага вместо мен! — рекъл златарят, взел ключа и тръгнал към къщата.

Търговецът си помислил, че златарят е доволен от съвета. Взел меча си, тръгнал след него и поспрял да види какво ще направи с жена си.

А златарят влязъл при жена си Халима и я заварил горчиво да плаче, задето Камр аз-Заман се жени за друга. Чул и слугинята да й говори:

— Колко пъти те съветвах, господарке! Казах ти, че няма да видиш хаир от този момък! Ти не ме чу, ограби всичките пари на мъжа си и ги даде на него! После изостави дома си и го последва! А ето че той те изхвърли от ума си и сега се жени за друга! И последното, което спечели от него, е това затворничество!

— Мълчи, нещастнице! — викнала Халима. — Дори да се ожени за друга, един ден той ще си спомни за мене! За всеки случай ще се утеша с думите на оня, който е казал:

Нима не ти се мярка във ума

                жената, що за тебе само мисли?

Пази се на жените от гнева!

                Забравиш ли ги — зло те ще ти мислят!

Не може той да не ме потърси! Дори да умра в този затвор — той пак ще си бъде мой възлюблен и лечител на болката ми! Надеждата ми е пак да се слеем един в друг!

Като чул какви думи приказва, мъжът и влязъл при нея и викнал:

— Изменница! Желанието ти за него е все едно желанието на дявола да влезе в рая! Ти си събрала всички пороци у себе си! Ако знаех, че имаш макар и един от тях, нямаше нито за миг да те държа при себе си! Сега ще те погубя, пък дори после да ме погубят заради тебе, изменница такава!

Той сграбчил шията й с две ръце и произнесъл следните стихове:

Не отвърна ти честно на моята обич

                и изцапа обета с престъпна зараза!

Боже, как те обичах безкрай, безусловно,

                а след всичко безкрай обичта си намразих!

Стиснал гръкляна й, пречупил го и викнал на неволницата:

— Разпътнице! Вината е и твоя, ти си знаела за целия този грях и не си ми казала! — хванал и неволницата и я удушил.

Всичко това станало пред очите на Абдул Рахман, който стискал меча си зад вратата. Когато златарят удушил двете жени, обхванал го страх, уплашил се да не би да има възмездие срещу него. Объркал се, не знаел какво да предприеме. Точно тогава търговецът влязъл и рекъл:

— Успокой се, ти заслужи живота си! Виж този меч в ръката ми! Ако бе проявил слаба воля, щях да те погубя! Не мога да ти се отплатя с друго, освен да те оженя за дъщеря си, сестрата на Камр аз-Заман!

Повел го навън и наредил да се почисти всичко. После пръснал слух, че Камр аз-Заман си довел две неволници от Басра, но те умрели. Издърпали двете жени, покрили ги в савани и ги погребали. Така никой и не узнал истината за тях.

След това извикал свата си шейх ул-исляма и всички големци в града и рекъл:

— О, шейх ул-ислям, обяви брака на дъщеря ми Каукаб ас-Сабах със златаря Обейд! Получил съм изцяло целия откуп!

Сключил той брака между двамата и започнала нова голяма веселба. Въвели тържествено дъщерята на шейх ул-исляма като жена на Камр аз-Заман, а неговата сестра Каукаб ас-Сабах — като жена на майстор Обейд. После Камр аз-Заман влязъл в стаята на дъщерята на шейх ул-исляма, а майстор Обейд — при дъщерята на търговеца Абдул Рахман. Когато златарят видял жена си, разбрал, че е хиляда пъти по-хубава от някогашната му невярна съпруга. Той й отнел моминството и поживял у свата си известно време радостно и доволно. Но после му домъчняло за родината, отишъл при тъста си и му рекъл:

— Домъчня ми за родината! Оставил съм там за наместник един от работниците си! Реших да отпътувам, да разпродам имотите си и после да се върна тук!

— Майсторе — отговорил търговецът, — не виждам в думите ти нищо, за което да те укоря! Любовта към родината ни е завещана от вярата! Който няма хаир в родината си, няма да намери хаир и в други страни! Но ако отпътуваш без жена си, по-добре ще е да си останеш там! Правилно ще бъде да я вземеш, пък после, ако пожелаеш, върни се, но пак заедно с нея! Ние сме хора, които не знаят какво е развод, никоя наша жена не се е омъжвала два пъти и към никого не сме високомерни!

— Готов съм да я взема! — казал златарят. — Ала се боя да не би тя да не пожелае да дойде в страната ми!

— Синко, при нас няма жени, които да не слушат съпрузите си!

— Аллах да благослови и вас, и жените ви! — рекъл златарят, отишъл при жена си и й казал: — Искам да отида в страната си! Ти какво ще кажеш?

— Баща ми имаше власт над мен, докато бях мома! — отговорила тя. — Откакто съм се омъжила, цялата тази власт премина в ръцете на господаря ми и аз съм длъжна да го слушам!

— Аллах да възнагради и тебе, и баща ти! — рекъл той. — Нека той благослови и онова, което носиш в утробата си!

Събрал нещата си, приготвил си всичко нужно за път, тъстът му дал всичко, от което се нуждаел. Сбогувал се, взел жена си и потеглили…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че майстор Обейд пътувал, що пътувал заедно с жена си и стигнал до Басра. Излезли да го посрещнат близки и приятели, които си мислели, че е ходил в Мека. Едни се радвали на идването му, други се затъжили. Хората си говорели:

— Сега пак всеки петък ще ни притеснява, ще ни затваря по къщи и джамии, ще запира дори кучетата и котките ни!…

А когато царят на града чул за завръщането му, много се разгневил и пратил да му го доведат. Довели го, той го наругал гневно, викнал му:

— Как си могъл да тръгнеш, без да ми се обадиш! Толкова ли не се сети да вземеш нещичко и от мен, та да го дариш по време на хаджилъка си!

— Извинявай, господарю! — отговорил златарят. — Не съм бил на хаджилък, с мене се случи това и това… — и той му разказал надълго и нашироко какво му се било случило с жена му и с египетския търговец Абдул Рахман, който го оженил за дъщеря си. Накрая завършил с думите: — И аз я доведох, владетелю, в Басра!

— За бога! — възкликнал царят. — Ако не се боях от Аллаха, щях да те погубя и сам да се оженя за тази пречиста девойка, защото тя е достойна само за царе! Но Аллах я е създал за твой късмет, затова нека Аллах да те благослови с нея!

Той я оставил на златаря, който живял с нея после още пет години, след което всевишният Аллах го приел в лоното си. Тогава царят й пратил сгледници, но тя не се съгласила да се омъжи за него, като рекла:

— Царю, в моя род няма жена, която да се е омъжила повторно след смъртта на господаря си! И аз няма да се омъжа за тебе, дори да ме погубиш!

Тогава царят изпратил при нея човек да я запита дали иска да се върне в родината си, а тя отговорила:

— Ако ми направиш това добро, ще получиш отплата от бога!

Той събрал за нея наедно всички пари, които имал златарят, добавил от себе си толкова, колкото позволявал санът му, и я изпратил при баща й. Тя заживяла при него и до смъртта си не се омъжила повторно. В края на краищата всички измрели…

Тази жена не пожелала да замени съпруга си след смъртта му дори за един султан! Тогава какво да кажем за онази, която го сменя, докато е още жив, с момък от неизвестен род, при това с прелюбодеяние, а не както повелява законът. Това показва, че не всички жени са еднакви и че лудост с нищо не се лекува! Благословен е онзи, който е владетел на царе и поданиците им, който е вечно жив и не умира!…

Бележки

[1] Персонажи от Корана и от различни авторски или фолклорни произведения — бел.прев.