Стивън Кинг
Дума Ки (9)

VIII

Сгрешили сте, ако сте си представяли настоящото ми убежище като уединена вила на брега на езерото, кацнала в края на междуселския път, лъкатушещ из северните гори. Всъщност тя се намираше в околностите на Сейнт Пол и в края на Астър Лейн, асфалтираната улица встрани от Ист Хойт Авеню. В съседната къща живееха семейство Голдстийн.

В средата на октомври най-накрая се вслушах в съвета на Кати Грийн и започнах да се разхождам. Не бяха грандиозните крайбрежни походи, които предприех по-късно — позволявах си само кратки разходки и всеки път пострадалото ми дясно бедро молеше за пощада (нерядко упражнението бе съпроводено от сълзи в очите ми), но все пак бяха стъпки в правилната посока. Тъкмо се връщах след една такава разходка, когато госпожа Февъро блъсна любимото куче на Моника.

Тъкмо бях изминал три четвърти от обратния път и тази Февъро профуча покрай мен с джипа си „Хамър“, боядисан в нелеп жълтеникав цвят. Държеше мобилен телефон в едната ръка и цигара в другата и както обикновено караше твърде бързо. Всичко се случи мълниеносно; не забелязах кога Гандолф изскочи на улицата, понеже вниманието ми бе съсредоточено върху Моника Голдстийн с парадна скаутска униформа, която вървеше по отсрещния тротоар. Освен това ме пронизваше и болка в бедрото, възстановено от лекарите след злополуката. Обикновено след всяка разходка чувствах, че това така наречено чудо на съвременната медицина е натъпкано с най-малко десет хиляди остри стъклени отломки.

Изведнъж чух скърцане на гуми и момичешки писък:

— ГАНДОЛФ, НЕ!

В този миг ясно видях крана, който едва не ме беше убил, а светът около мен бе погълнат от нещо жълто, значително по-ярко от хамъра на госпожа Февъро, в което плуваха непрекъснато уголемяващи се четири букви „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“.

Гандолф също изпищя и видението от миналото (доктор Кеймън би го нарекъл натрапчив спомен) изчезна. Преди този октомврийски следобед не бях предполагал, че кучетата могат да пищят.

Забързах напред, непохватен и тромав като рак, потраквайки по тротоара с червената си патерица. Сигурно отстрани изглеждах доста нелепо, но едва ли някой ми обръщаше внимание. По средата на платното Моника Голдстийн бе коленичила до териера, проснат пред джипа. Лицето й бе мъртвешки бледо. На лентата на гърдите й бяха прикрепени значки и медали, краят й бе потопен в увеличаващата се локва от кръв на Гандолф.

Госпожа Февъро се смъкна от абсурдно високата седалка на хамъра. В същия миг Ава Голдстийн — боса и с разкопчана блуза — изскочи от къщата си, викайки дъщеря си.

— Не го пипай, мила, не го пипай — смотолеви госпожа Февъро и нервно дръпна от цигарата си.

Моника сякаш не я чу. Погали Гандолф и кучето отново изпищя. Да, изпищя. Момичето закри с длани лицето си и заклати глава.

Госпожа Февъро понечи да докосне Моника, но се отказа. Отстъпи две крачки назад, облегна се на джипа си и зарея поглед в небето.

Госпожа Голдстийн коленичи до дъщеря си:

— Миличка, миличка моя, моля те, недей…

Гандолф лежеше на платното в локва кръв и виеше. Изведнъж си спомних звука, издаван от крана. Не беше „бийп-бийп-бийп“, както би трябвало, понеже сигналът, предупреждаващ за движението назад, не работеше. Не, вместо него в паметта ми нахлу вибриращото ръмжене на дизеловия двигател и скриптенето на веригите, изораващи земята.

— Прибери я у вас, Ава — казах аз. — Прибери я в къщата.

Госпожа Голдстийн прегърна дъщеря си през раменете и се опита да я вдигне.

— Хайде, миличка. Да идем вкъщи.

— Не и без Гандолф! — изкрещя Моника. Те бе на единайсет, доста развита за годините си, ала в този момент сякаш се бе превърнала в тригодишно момиченце. — Не и без кученцето ми! — Лентата със значките — по-точно последните осем сантиметра от нея — вече бе подгизнала от кръвта и когато се допря до полата й, на бедрото й остана червена ивица.

— Моника, обади се на ветеринаря — намесих се. — Кажи му, че Гандолф е блъснат от кола. Да дойде веднага. Аз ще остана при кучето.

Тя ме изгледа. В погледа й се четеше не мъка, не шок, а безумие. Познавах добре този поглед. Често го виждах в огледалото.

— Обещавате ли? Заклевате ли се в майка си?

— Заклевам се в майка си. Тичай.

Тя затича към дома си, но преди да изкачи стъпалата на верандата, се обърна, хвърли последен поглед към териера и изстена съкрушено. Хванах се за бронята на хамъра и коленичих до Гандолф, като се стараех да не свивам дясното си коляно повече от необходимото. Въпреки това извиках сподавено и се запитах дали ще се справя без чужда помощ. На госпожа Февъро не можех да разчитам — тя се заклатушка по улицата, наведе се, сякаш се кланяше на кралска особа, и заповръща в канавката.

Погледнах Гандолф. Колата го беше блъснала отзад, гръбнакът му бе счупен. Кръв и екскременти се точеха между строшените му задни крака. Погледна ме и надеждата, която зърнах в очите му, ме изпълни с ужас. Леко близна китката ми. Езикът му беше студен и грапав като шкурка. Щеше да умре, но не веднага. Всеки момент Моника щеше да излезе от дома си и не ми се искаше кучето да близне нейната китка.

Знаех какво трябва да сторя и никой нямаше да ме вини. Моника и майка й бяха в къщата, госпожа Февъро беше с гръб към мен. Ако съседите погледнеха през прозорците или излезеха на моравите, нямаше да видят понеже джипът ме закриваше. Разполагах с броени секунди и ако продължавах да разсъждавам, щях да пропусна шанса си.

С единствената си ръка повдигнах Гандолф и изведнъж се пренесох на строителната площадка на Стърн Авеню, където компанията „Фриймантъл“ щеше да строи четирийсететажна сграда. Седя в пикапа си. По радиото Рийба Макинтайър пее „Фанси“. Внезапно осъзнавам, че шумът от крана е прекалено близо, въпреки че не съм чул сигнала за движение на заден ход, а щом поглеждам надясно, виждам, че светът зад страничния прозорец, който би следвало да си е там, го няма. Светът е заменен от нещо жълто. И в това жълто се реят черти букви, образуващи думите „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Те все повече се уголемяват. Рязко завъртам наляво волана на доджа, макар да осъзнавам, че е прекалено късно. Скърцането на смачкан метал заглушава песента, кабинката започва да се смалява отдясно наляво, понеже кранът нахлува в моето пространство, заграбва моето пространство и пикапът се накланя. Опитвам се да отворя вратата, но е невъзможно. Трябваше да го направя веднага, ала прекалено рано стана твърде късно за каквото и да било. Светът пред мен изчезва, защото предното стъкло се превръща в замъглено езеро, прорязано от хиляди пукнатини. После строителната площадка се завръща и продължава да се върти около оста си, а предното стъкло изскача от рамката си. Изскача ли? Изхвърча като огъната по средата карта за игра. Лягам върху волана и с лакти натискам клаксона — дясната ми ръка ми служи за последен път. Ревът на крана почти заглушава клаксона. Надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се приближава, притиска предната дясна врата и огъва пода под нея, таблото се пръска на десетки пластмасови отломки. Предметите от жабката се разлетяват като конфети, радиото замлъква, кутията за храна пак дрънчи, а надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се движи. Вече е над мен — ако изплезя език, ще оближа идиотското тиренце. Закрещявам, защото започва да ме притиска. Разкъсва дясната ми ръка. Кръвта плисва върху скута ми като гореща вода, чувам как нещо хрущи. Вероятно ребрата ми. Пращят като настъпени пилешки кости.

Притиснах Гандолф към гърдите си и си помислих: „Вземи старчока, седни на старчока, седни на шибания ДЪРТАК, тъпачко!“

И ето че седя на столетника, седя на шибания дъртак, намирам се у дома, но нямам усещането, че съм си вкъщи, понеже всичко часовници на света звънят в пропукания ми череп и не мога да си спомня името на куклата, която ми даде Кеймън, сещам се само за мъжки имена: Рандъл, Ръсел, Рудолф. Жена ми влиза с подноса с плодовете и гадното сирене; казвам й да ме остави на мира поне пет минути. „Мога да се справя“ — заявявам, понеже съм научил тази фраза от Кеймън, това е сигналът бийп-бийп-бийп, който предупреждава: „Пази се, Пам, Едгар се движи на заден ход.“ Тя обаче се пресяга за салфетката от подноса с обяда, за да изтрие потта от челото ми, и аз я сграбчвам за шията — убеден съм, че е виновна, задето не мога да си спомня името на куклата; че е виновна за всичко, включително и за „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Сграбчвам я с единствената си ръка. В продължение на няколко секунди ми се иска да я убия и може би се опитвам. Знам едно — предпочитам да си спомня всички катастрофи по света, отколкото погледа й, докато се мъчи да се изтръгне от хватката ми. В съзнанието ми проблясва фразата „Беше ЧЕРВЕНА!“… и пускам Пам.

Прегръщах Гандолф, както някога прегръщах невръстните си дъщери, и си повтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Мога да се справя.“ Усетих как кръвта на териера облива панталона ми като гореща вода и си помислих: „Хайде, мухльо скапан, излез най-накрая от пикапа.“

Прегръщах Гандолф и си спомнях какво е да те смачкат жив, как кабината на пикапа изяжда въздуха и вече не можеш да си поемеш дъх, как кръвта ти шурти от носа и устата ти и последният звук, който долавя помръкващото ти съзнание, е хрущенето на кости — на ребрата, на ръката ти, на бедрото, на скулата, на шибания ти череп.

Прегръщах кучето на Моника и си мислех, изпълнен с горчив триумф: „Беше ЧЕРВЕНА!“

За миг потънах в мрак, прорязан от това червено, после отворих очи. Държах Гандолф с лявата си ръка, а очите му бяха вперени в лицето ми…

Не в лицето ми, а встрани. И встрани от небето.

— Господин Фриймантъл? — към мен се приближаваше Дон Хейстингс — старецът, който живееше през две къщи от семейство Голдстийн. Носеше кепе от туид и пуловер без ръкави, сякаш се готвеше да се катери по хълмовете на Шотландия, само лицето му, изкривено от ужас, разваляше това впечатление. — Едгар? Пусни кучето. Мъртво е.

— Да — кимнах и разхлабих хватката си. — Ще ми помогнете ли да стана?

— Не знам дали ще мога. По-вероятно е и за да падна…

— Идете да видите как са Голдстийн.

— Кученцето е на малката — въздъхна старецът. — Надявах се… — Той поклати лава.

— Нейно е — кимнах. — Не искам да го види мъртво.

— Разбира се, но…

— Аз ще му помогна — обади се госпожа Февъро. Изглеждаше малко по-добре и бе захвърлила цигарата. Понечи да ме хване под мишницата на отрязаната ръка, но се поколеба. — Ще ви заболи ли?

Щеше да ме заболи, но по-малко, отколкото ако продължавах да лежа на земята, затова поклатих глава. Докато Джон крачеше към къщата на семейство Голдстийн, аз се хванах за бронята на хамъра и с помощта на госпожа Февъро се изправих на крака.

— Да ви се намира нещо, с което да покрием кучето… — измънках.

— Всъщност в багажника имам едно старо одеяло.

— Чудесно. Ще свърши работа.

Тя понечи да заобиколи джипа (предвид размерите му й предстоеше доста път), но внезапно се обърна към мен:

— Слава богу, че кучето умря, преди да се върне момиченцето.

— Да — кимнах. — Слава богу.