Стивън Кинг
Дума Ки (51)

III

След двайсет минути масичката беше на предишното си място. Вече всичко бе наред, само дето никой от нас не можеше да погледне чадъра, без отново да избухне в смях. Едно парче се беше откъснало и сега чадърът се беше килнал над масичката като опърпан пияница, който се мъчи да изглежда трезвен. Уайърман пренесе оцелелия шезлонг в края на дъсчената пътечка и по мое настояване седна на него. Аз се разположих на самите дъски — нямах облегалка, но пък можех да се изправя много по-лесно и без да накърнявам достойнството си. Новият ми познат предложи да отиде до къщата и да донесе друга кана с чай, но аз отказах. В крайна сметка си разделихме напитката, като по чудо останала в чашата му.

— Вече сме водни братя — отбеляза той, когато я пресушихме до последната капка.

— Да не е някакъв индиански ритуал?

— Фраза от „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн, лека му пръст.

Хрумна ми, че нито веднъж не го бях виждал да чете, докато седеше на раирания шезлонг, но не му го казах. Мнозина избягват да четат на плажа, понеже от ярката светлина ги заболява главата. Съчувствах на всеки, който страда от главоболие.

Той отново прихна. Бе закрил устата си с две ръце — също като малко дете, — но смехът му пробиваше с лекота тази преграда.

— Стига толкова. Господи, стига. Май си разтегнах всички коремни мускули.

— Аз също.

Помълчахме известно време. Този ден от океана духаше прохладен ветрец с навяващ меланхолия привкус на сол. Съдраното парче от чадъра плющеше като корабно платно. Тъмното петно на пясъка, където се бе разлял чаят, вече бе почти изсъхнало.

Накрая Уайърман не можа да се въздържи и се изкикоти.

— Видя ли как масичката се опита да избяга? Тъпата масичка?

И аз се захилих. Бедрото и коремните мускули ме боляха, но се чувствах доста добре за човек, който едва не бе припаднал от смях.

— „Бягство от Алабама“ — добавих.

Дългокосият кимна, докато се опитваше да изчисти пясъка от лицето си.

— Парче на „Грейтфул Дед“ от хиляда деветстотин седемдесет и девета. Или някъде там. — Пак се закиска и постепенно кискането му премина в гръмогласен смях. — Не мога. Трябва да спра, но… Невестата на Кръстника! Господи!

— Само не й го казвай, става ли?

Той внезапно спря да се смее, но не и да се усмихва.

— Нямам такова намерение, muchacho. Но… заради шапката, нали? Голямата й сламена шапка. Като на Марлон Брандо в градината, когато си играе с момченцето…

Мислех, че повече няма да се засмеем, ала щом кимнах, отново започнахме.

— Ако зацвилим, когато ви запозная — започна той (двамата зацвилихме, като си представихме ситуацията), — ще кажем, че се си спомнили как счупих шезлонга, става ли?

— Става. Правилно ли съм разбрал, че тя наистина има връзка с мафията?

— Ти не знаеш ли?

— Не.

Той посочи „Розовата грамада“, която от това разстояние изглеждаше миниатюрна. На връщане ме чакаше доста дълъг път.

— Кой според теб притежава вилата, където си отседнал, amigo? Разбирам, че плащаш на агенция по недвижими имоти, но в чия банкова сметка отиват паричките ти?

— В сметката на госпожица Истлейк?

— Точно така. В сметката на госпожица Елизабет Истлейк. Предвид възрастта на дамата (тя е на осемдесет и пет), би могъл да я наречеш стара мома. — Той пак се разсмя и поклати глава. — Трябва да престана. Но, честно казано, отдавна не бях имал повод да се посмея така.

— И аз.

Уайърман ме погледна — еднорък човек, овалян в пясък — и кимна. В продължение на няколко минути се наслаждавахме на приказния изглед към океана. Всеизвестно е, че възрастните и болни хора идват във Флорида, понеже тук е топло почти през цялата година, но не бива да забравяме и ролята на Мексиканския залив. Целебна е дори гледката към тази обляна от слънцето, спокойна водна шир. Залив с главна буква. Достатъчно голям, за да хвърлиш в него много неща и да гледаш как изчезват завинаги.

Уайърман продължи:

— А кой според теб притежава къщите между твоята вила и тази хасиенда? — Той кимна към белите стени и оранжевите керемиди. — На всички местни карти е обозначено като „Гнездото на чаплата“, но аз й викам „El palacio de Asesino“.

— Пак госпожица Истлейк?

— Поздравления! Току-що пресметна правилно две плюс две.

— Защо си я кръстил „Двореца на убийците“?

— Когато мисля на английски, я наричам „Убежището на бандита“. — Той извинително се усмихна. — И знаеш ли защо? Защото ми прилича на къща, в която главният злодей от уестърн на Сам Пекинпа^[1] би се заселил на старини. Така или иначе има шест красиви вили между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт…

— Която аз наричам „Розовата грамада“ — добавих. — Когато мисля на английски.

Уайърман кимна.

— „El Rosaldo Grande“. Хубаво название. Харесва ми. Колко време смяташ да останеш тук?

— Наех вилата за година, но, честно казано, не зная. Не се боя от жегите — тук, както разбирам, ги наричат лошия сезон, — но да не забравяме ураганите.

— Да, всички тук ги помним, особено след „Чарли“ и „Катрина“. Обаче къщите между „Гнездото на чаплата“ и Салмън Пойнт ще опустеят дълго преди сезона на бурите. Както и целият Дума Ки. Впрочем, това място трябва да се нарича Истлейк Айлънд.

— Островът на Истлейк? Да не искаш да кажеш, че всичко тук е нейно?

— Виж сега, дори на мен ми е трудно да кажа със сигурност, въпреки че в предишния си живот бях юрист. Някога островът принадлежеше на баща й заедно с голям терен от континентална Флорида на изток оттук. През трийсетте обаче той продаде всичко с изключение на Дума. Със сигурност госпожица Истлейк притежава северната част. — Ръката му описа широк полукръг във въздуха, за да ми покаже въпросния участък от острова (впоследствие щеше да ми каже за него, че е лишен от растителност като катеричката на стриптийзьорка). — Собствеността й се простира както върху земята, така и върху вилите, построени на нея — от „Гнездото на чаплата“, която е най-луксозната, до „Розовата грамада“, която е най-опасната за живеене. Това й носи сериозни доходи, от които тя не се нуждае особено, понеже баща й остави на нея и на другите си деца mucho dinero — много пари.

— И колко от братята и сестрите й са още…

— Нито един — прекъсна ме Уайърман. — Дъщерята на Кръстника е последната издънка на фамилното дърво. — Изсумтя и поклати глава. — Трябва да престана да я наричам така — промърмори сякаш на себе си.

— Както кажеш. Аз обаче се питам защо останалата част от острова не е застроена. Като се има предвид бумът на строителството във Флорида, това ми се стори доста странно още първият път, когато минах по моста.

— Говориш като професионалист. Какъв беше в предишния си живот, Едгар?

— Строителен предприемач.

— И вече не се занимаваш с това?

Можех да се измъкна от директния отговор — все пак не го познавах достатъчно добре, за да бъда пределно откровен, ала не го направих. Може би заради истеричните пристъпи на смях, които бяхме споделили.

— Да — отвърнах.

— И какъв си в сегашния си живот?

Въздъхнах и извърнах глава. Загледах се в океана, където човек можеше да хвърли всичките си тъги и да наблюдава как изчезват безследно.

— Не знам точно. Рисувам… — млъкнах и зачаках смеха му.

Той обаче не се засмях.

— Няма да си първият художник, пребивавал на Сал… в „Розовата грамада“. Вилата има впечатляващо творческо минало.

— Шегуваш се. — Не бях забелязал свидетелства, потвърждаващи думите му.

— Ни най-малко — възрази Уайърман. — Там са отсядали Александър Колдър, Кийт Харинг, Марсел Дюшан^[2]. Преди бреговата ерозия да застраши къщата от рухване във водата. — Той направи кратка пауза: — И Салвадор Дали.

— Не може да бъде! — възкликнах аз и поруменях, когато той учудено ме погледна. За миг почувствах как старият ми приятел гневът помрачава разума ми и ме задушава. „Мога да се справя“ — помислих си. — Извинявай, претърпях тежка злополука преди известно време и… — замълчах.

— Не е трудно да се досети човек — кимна събеседникът ми. — Ако не си забелязал, вдясно не ти достигат чаркове muchacho.

— И понякога… как да се изразя… забравям думите.

— Разбирам. Така или иначе не те лъжа за Дали. Живял е във вилата ти три седмици през хиляда деветстотин осемдесет и първа. — Изведнъж добави без никаква пауза: — Знам какво си преживял.

— Твърде се съмнявам. — Не исках да бъда груб, но за съжаление се получи точно така. И откровено казано, думите напълно отразяваха състоянието ми в момента.

Известно време Уайърман не продума. Вятърът все така развяваше скъсаното парче от чадъра. Казах си: „Май очертаващото се интересно приятелство помежду ни няма да се получи“, ала щом той заговори отново, гласът му звучеше спокойно и доброжелателно, сякаш изобщо не се бяхме отклонявали от основната тема.

— До голяма степен строителството на Дума е възпрепятствано от буйната растителност. Разбирам за морския овес, но другите буренаци не би трябвало да растат без напояване. Някой трябва да проучи това явление.

— Преди няколко седмици с дъщеря ми предприехме кратка екскурзия. На юг от хасиендата започва неизбродна джунгла.

По лицето на Уайърман се изписа тревога.

— При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии. Пътят е много разбит.

— Сякаш не знам. Интересува ме друго. Защо на негово място няма четирилентово шосе с велосипедни алеи от двете страни и луксозни жилищни сгради на всеки осемдесет метра?

— Защото никой не знае кой е собственикът на земята. Как ти се струва това обяснение като за начало?

— Сериозно ли говориш?

— Да. Госпожица Истлейк притежава територията от северния бряг до „Гнездото на чаплата“ на юг. В това няма никакви съмнения. Правото й на собственост е отразено във всички завещания.

— Завещания? Много ли са?

— Три. Всички са написани собственоръчно, обаче са заверени от три различни нотариуси и се различават по клаузите, засягащи Дума Ки. Във всички еднозначно е указано, че северната част на острова е завещана на Елизабет Истлейк от баща й Джон. Останалото се оспорва в съда. Вече шейсет години. На фона на тези безкрайни съдебни дела „Студеният дом“ на Дикенс изглежда като детска приказка.

— Но всички братя и сестри на госпожица Истлейк са мъртви, нали така?

— Да, обаче тя има племенници и племеннички, които също си имат дечица. Те са навсякъде по света, както гласи рекламата на боите „Шъруин-Уилямс“. Та именно те се съдят, но не с нея, а помежду си. Във всяко от завещанията на стареца госпожица Истлейк се споменава само във връзка с тази част на Дума Ки, която е кадастрирана от две геодезични компании — едната преди Втората световна война, а другата — по-късно. Цялата документация се съхранява в обществените архиви. И знаеш ли какво, amigo?

Поклатих глава.

— Госпожица Елизабет си мисли, че баща й е искал точно това. И аз, след като прегледах с адвокатското си око копията на трите завещания, съм напълно съгласен с нея.

— А к        ой плаща данъците?

Той повдигна вежди, после се засмя.

— Харесваш ми все повече, младежо. Впрочем испанската дума за младеж е vato.

— Говорехме за предишния ми живот — напомних му. Бях се влюбил в този израз.

— Да, отплеснах се. Като специалист ще оцениш онова, което ще ти разкажа. И в трите завещания на Джо Истлейк има еднаква клаузи относно създаването на попечителски фонд, предназначен за плащане на данъците. Обаче с течение на времето инвестиционната компания, управляваща фонда, бе погълната от друга… която също бе погълната…

— Нещо обичайно за бизнеса в Америка — кимнах.

— Точно така. Така или иначе фондът никога не е бил застрашен от банкрут и данъците са били съвестно плащани всяка година.

— Когато парите говорят, и боговете мълчат.

— Тъй си е. — Уайърман се надигна, сложи ръце на кръста си и се изпъна. — Не искаш ли да се запознаеш с дамата? Сигурно тъкмо е станала — често подремва през деня. Мъчат я болежки, но даже и на осемдесет и пет пак е свежарка.

Помислих си, че сега не е времето да разказвам за кратката ни среща и съобщението, което бе оставила на телефонния ми секретар.

— Друг път. Когато веселието ни поутихне.

Той кимна.

— Ако искаш, ела утре по същото време.

— Ще видим. Беше ми много приятно.

Уайърман стисна дланта ми, загледан в остатъка от дясната ми ръка.

— Протеза нямаш ли? Или я носиш само в голяма компания?

Имах си специална история за подобни случаи — оправдавах се с болки в чуканчето, ала беше лъжа. Не желаех да мамя този човек. Донякъде защото той надушваше лъжата от километър, но най-вече защото не исках.

— Естествено взеха ми мерки още докато бях в болницата и всички ме уговаряха да я поръчам колкото се може по-скоро — особено физиотерапевтката и моят приятел психотерапевт. Казваха ми, че колкото по-бързо се науча да я използвам, толкова по-лесно ще се върна към нормалния живот.

— Ще забравиш миналото и ще продължиш да танцуваш…

— Да.

— Само че понякога никак не е лесно да забравиш.

— Никак.

— А понякога дори не бива.

— Не е съвсем така, но… — млъкнах и махнах с ръка.

— Почти уцели, а?

— Да. Благодаря за чая.

— Ела утре и пак ще те почерпя. Обикновено съм на плажа между два и три следобед — един час дневно ми е достатъчен, — но следобед госпожица Истлейк или спи, или се занимава с колекцията си от порцеланови статуетки… и естествено никога не пропуска предаването на Опра, следователно имам свободно време. Всъщност дори повече, отколкото мога да оползотворя. С една дума, ела. Все ще намерим за какво да си побъбрим.

— Добре — кимнах. — Предложението ме заинтригува.

Уайърман се усмихна и сякаш се подмлади. Отново се ръкувахме.

— Знаеш ли какво ми хрумна? — добави той. — Че приятелството, родено в смях, винаги е непредвидимо.

— Може би следващата ти работа ще е да пишеш афоризми на листчета, които слагат в китайските курабийки — подхвърлих.

— Има и по-лоши занимания, muchacho. Много по-лоши.