Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
Седемнайсета глава
Южната част на острова
I
Следващото, което си спомням, бе как Уайърман се приближава и ме вдига. Помня, че направих няколко крачки, преди да се сетя, бе Илзе е мъртва, и да падна на колене. Онова, от което се срамувам най-много, е, че дори тогава, когато бях сломен от мъка, ме мъчеше вълчи глад.
Помня как Уайърман ми помогна да вляза през отворената врата и ми каза, че това е само лош сън, че съм сънувал кошмар, при което аз отрекох и настоявах, че е вярно, че Мери Айър го е направила, че е удавила Илзе в собствената й вана. Тогава той се засмя и заяви, че бръщолевя врели-некипели. За един кошмарен миг му повярвах.
Посочих телефонния секретар.
— Прослушай съобщението — казах и влязох в кухнята. Някак си успях да изкуцукам дотам. Когато Пам започна отново — „Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва!“, — вече гребях с шепи замразено мюсли направо от кутията. Имах странното чувство, че съм микроб, приклещен върху предметно стъкло. Скоро щяха да ме сложат под микроскопи да ме изследват. В съседното помещение съобщението бе стигнало до края. Уайърман изруга и отново го пусна. Аз продължавах да се тъпча. Не си спомнях нищо от времето, което бях прекарал на брега, преди Уайърман да ме открие. Тази част от паметта ми бе черна като първите дни от престоя ми в болницата след злополуката.
Загребах за последно от мюслите, натъпках ги в устата си и преглътнах. Усетих как засядат в гърлото ми и се зарадвах. Чудесно. После се плъзнаха надолу по хранопровода ми. Затътрих се обратно към дневната. Уайърман седеше до телефонния секретар с разширени от изумление очи.
— Едгар… muchacho… как, за Бога?…
— Една от картините — отвърнах и продължих да пъпля. След като бях сложил нещо в стомаха си, ми се искаше само да забравя за кошмара. Дори и да е за мъничко. Исках? Меко казано. Изпитвах необходимост. Бях счупил мелата… а после бе дошъл Уайърман. Какво се беше случило междувременно? Не знаех.
Реших, че не искам да узная.
— Картините?…
— Мери Айър си купи една. Сигурен съм, че е била от цикъла „Момиче и кораб“. И я е взела със себе си. Трябваше да се сетим. Аз трябваше да се сетя. Уайърман, ще си легна. Имам нужда от малко сън. Два часа, става ли? После ме събуди и ще тръгнем на юг.
— Едгар, не можеш… изобщо не очаквам от теб да дойдеш след…
Спрях се и го изгледах. Струваше ми се, че главата ми тежи петдесет килограма, но съумях да се задържа във вертикално положение.
— Онази също не ме очаква, но всичко ще свърши днес. Два часа.
Отворената врата на „Розовата грамада“ гледаше на изток и утринното слънце озаряваше лицето на Уайърман, където бе изписано толкова силно съчувствие, че не можех да го гледам, без да ми се свие сърцето.
— Добре, muchacho. Два часа.
— Междувременно не пускай никой тук. — Не знам дали той чу последните ми думи. Вече бях прекрачил прага на спалнята си и гласът ми заглъхна. Стоварих се на леглото, където ме чакаше Рийба. За момент се замислих дали да я запратя на пода, както ми се бе приискало да направя с телефона. Вместо това обаче я притиснах към себе си, притиснах лице към мекото телце и заридах. Още плачех, когато най-сетне заспях.