Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

XII

Бях покрил портрета на Уайърман, а картината с Тина Гарибалди и Кенди Браун бе казала сбогом на „Розовото мъниче“ и здравей на дрешника в спалнята ми, където компания й правеха „Приятели-любовници“ и фигурата в червено. Всичко останало обаче си беше на мястото. Картините бяха наредени покрай стените. Общо четирийсет и едно платна, включително петте творби от цикъла.

Мълчанието на посетителите стана непоносимо, затова се осмелих да го наруша:

— Благодаря ви, задето ми казахте за ликуина. Много съм доволен. Направо е върхът, както биха казали дъщерите ми.

Нануци сякаш не ме чу. Разглеждаха картините, но не ме попитаха за покритото платно на статива. Предположих, че в техния свят подобен въпрос се смята за израз на лошо възпитание. Раковините под нас си шепнеха. В далечината по вълните се носеше джет. Дясната ръка ме сърбеше, но съвсем слабо и някак в дълбочина, сякаш ми казваше, че й се иска да рисува, ала може да почака. Знаеше, че нейният час ще удари. Преди залез-слънце. Тогава щях да започна работа — първо щях да рисувам по снимките, закрепени на статива от двете страни на картината, после нещо щеше да се промени, раковините щяха да заговорят по-силно, хромираната повърхност на океана — да промени цвета си, преминавайки от прасковено, розово, оранжево и накрая в ЧЕРВЕНО, и това, щеше да е хубаво, много хубаво, изключително хубаво…

Междувременно Нануци и Йошида застанаха до стълбището за долния етаж. Размениха няколко думи и пристъпиха към мен. Йошида извади от джоба на дънките си плик с надпис „ДОГОВОР ОБРАЗЕЦ/ГАЛЕРИЯ СКОТО, и ми го подаде:

— Заповядайте. Кажете на господин Уайърман, че ще направим всичко необходимо, за да изложим вашите произведения.

— Наистина ли? Сигурни ли сте?

Йошида не се усмихна.

— Да, Едгар. Сигурни сме.

— Благодаря ви. Благодаря ви и на двамата. — Погледнах към Нануци, който се усмихваше за разлика от колегата си. — Изключително съм ви признателен, Дарио.

Нануци обходи с поглед картините, засмя се и разпери ръце.

— Мисля, че ние трябва да ви благодарим, Едгар.

— Впечатлен съм от тяхната искреност — добави Йошида. — И тяхната… не знам как да го кажа… яснота. Тези образи привличат зрителя, без да го потапят в себе си. И съм поразен от бързината, с която работите. Вие изригвате.

— Моля?

— За художниците, които започват да рисуват като по-възрастни, понякога се казва, че изригват — поясни Нануци. — Сякаш се опитват да наваксат пропуснатото време. Но вие… четирийсет картини за няколко месеца… или всъщност седмици

„И още не сте видели онази, която погуби педофила-убиец“ — помислих си.

Дарио отново се засмя, макар и невесело.

— Само гледайте да не избухне някой пожар.

— Да… наистина ще бъде ужасно. Ако се договорим, ще може ли да съхраним част от творбите във вашата галерия?

— Разбира се — отвърна Нануци.

— Чудесно — кимнах, мислейки си, че искам да подпиша договора възможно най-бързо, каквото ида каже Уайърман, само за да махна картините час по-скоро от Дума. Не пожарът ме притесняваше. Навярно мнозина художници „къснозрейки“ изригваха, ала четирийсет и една картини на Дума Ки бяха с трийсетина повече от нормалното. Усещах присъствието им в тази стая, все едно беше статично електричество в лайденова стъкленица.

Естествено Дарио и Джими също го усещаха. На Дума Ки картините се проявяваха в пълна степен. Те буквално се впиваха в онзи, който ги гледаше.