Стивън Кинг
Дума Ки (118)

I

Рано на следващата сутрин с Уайърман нагазихме в океана (водата бе толкова студена, че очите ни щяха да изскочат). И двамата държахме чашки с кафе. Той беше по шорти, а аз се наведох, за да навия крачолите си до коленете. Елизабет седеше прегърбена на инвалидната си количка и мрачно се взираше в хоризонта. По брадичката й де стичаше слюнка. Почти не бе докоснала храната на подноса — хапна няколко залъка, а останалото разсипа. Топлият южен ветрец развяваше разпуснатата й коса.

Водата се плискаше около нас. След като привикнах към температурата й, направо се влюбих в ласкавия й копринен допир. Първо вълната създаваше усещането, че по някакво чудо си свалил шест-седем килограма, а после оттеглящият се поток изсмукваше песъчинките между пръстите на краката ти, завихряйки миниатюрни гъделичкащи водовъртежи. Не седемдесет-осемдесет метра от нас два големи пеликана прорязваха утринното небе с плавния си полет. После свиха криле и полетяха надолу като камъни. Накъде на юг в дълбините на острова пронизително изкряска друга птица: „О-о! О-о! О-о!“

Уайърман се обърна към мен. Естествено не изглеждаше на двайсет и пет, но за пръв път ми се стори толкова подмладен, а лявото му око вече не беше зачервено. Бях сигурен, че това око ме вижда, и то с кристална яснота.

— Ще направя за теб всичко, което мога — каза ми той. — Във всеки един момент. Докато съм жив. Повикаш ли ме, веднага ще дойда. Поискаш ли нещо, веднага ще го направя. Все едно ти давам подписан чек без посочена сума. Ясно ли ти е, amigo?

— Да — кимнах аз. Беше ми ясно и друго — когато някой ти дава подписан празен чек, не бива никога, никога да го осребряваш. Но не се наложи да мисля за това. Понякога прозренията заобикалят мозъка и получаваш отговора директно от сърцето.

— Добре тогава — кимна той. — Само това исках да ти кажа.

Елизабет изхърка. Обърнах се и видях, че брадичката й е клюмнала върху гърдите й. Още стискаше препечената филийка, а ветрецът развяваше косата й.

— Изглежда ми отслабнала — отбелязах.

— Свалила е десет кила от Нова година насам. Давам й от онези протеинови коктейли — май „Иншуър“ се казваха, — но тя невинаги ги пие. А с теб какво става? Да не си се преуморил от бачкане, че изглеждаш така?

— Как изглеждам?

— Сякаш Баскервилското куче е отхапало парче от задника ти. Ако се дължи на преумора, може би трябва да позабавиш темпото. — Той вдигна рамене. — „Това беше нашето мнение, ще се радваме да чуем и вашето“, както казват по Шести канал.

Стоях във водата, наслаждавайки се на галещите вълнички, и се чудех какво да кажа на Уайърман. И каква част от истината да му кажа. Не се наложи да търся дълго отговора — всичко или нищо.

— Мисля, че е най-добре да ти разкажа какво се случи снощи. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да извикаш хората с белите престилки.

— Добре.

Разказах му как довърших портрета му в тъмното. Как видях двете мъртви момиченца на стълбите и изгубих съзнание. Към края на изповедта ми вече бяхме излезли от водата и вървяхме към Елизабет. Уайърман се зае да почисти подноса й, прибирайки останките от храната в найлонова торбичка, която извади от джобчето на инвалидния стол.

— Има ли нещо друго? — попита накрая.

— Това не е ли предостатъчно?

— Просто питам.

— Няма друго. Спах като къпан до шест часа. После те сложих — сложих портрета ти — на задната седалка на колата и дойдох тук. Впрочем, кога най-сетне ще го погледнеш?

— Всяко нещо с времето си. Намисли си число от едно до девет?

— Какво?

— Направи ми удоволствието, muchacho.

Намислих си.

— Готово.

Известно време Уайърман мълча, загледан в океана, после попита:

— Девет?

— Не. Седем.

— Седем значи. — Той забарабани с пръсти по гърдите си и въздъхна. — Вчера можех да ти кажа верния отговор, а днес — не. Телепатията ми вече я няма. Е, сделката си е съвсем честна. Уайърман отново е такъв, какъвто беше, и ти казва muchas gracias.

— И какви са изводите ти? Ако си направил някакви изводи…

— Направих. Основният е, че не полудяваш. Явно на Дума Ки осакатените хора придобиват по-особени способности, а когато се избавят от недъга си, ги изгубват. Аз се изцелих. Ти обаче още си осакатен.

— Не разбирам накъде биеш.

— Защо усложняваш простото? Погледни пред себе си, muchacho. Какво виждаш?

— Залива. Ти го наричаш caldo largo.

— Какво рисуваш най-често?

— Залива. Залезите в Залива.

— Но какво всъщност рисуваш?

— Предполагам онова, което виждам.

— Без „предполагам“. И какво виждаш на Дума Ки?

Чувствах се като дете, което не е съвсем сигурно в отговора на поставената му задача.

— Особени неща?

— Да. Така че какво мислиш, Едгар? Имало ли е снощи мъртви момиченца в дома ти или не?

Побиха ме тръпки.

— Вероятно е имало.

— И аз така мисля. Мисля, че си видял призраците на сестричките й.

— Изплаших се — прошепнах.

— Едгар… съмнявам се, че призраците могат да наранят някого.

— Да, стига да става дума за обикновени хора на обикновени места.

Той кимна с известна неохота:

— Прав си. Какво смяташ да правиш?

— Знам какво не смятам да правя — да си тръгна оттук. Още не съм свършил.

Не мислех нито за изложбата, нита за мехура сапунен на тленната слава. Залогът бе доста по-голям, ала не знаех повече за него. Все още не знаех. Ако се бях опитал да облека мислите си в думи, щеше да се получи някаква глупост от солта на посланията в китайските курабийки. По всяка вероятност с думата съдба.

— Искаш ли да се преместиш в „Двореца“? Да поживееш с нас?

— Не. — Опасявах се, че така само ще влоша положението. Освен това ми харесваше да живея в „Розовата грамада“. Бях се влюбил във вилата. — Уайърман, ще се опиташ ли да узнаеш колкото се може повече за семейство Истлейк и по-специално за тези две момиченца? Ако вече нямаш проблеми с четенето, може да се поровиш и в интернет…

Той стисна ръката ми.

— Ще се поровя, бъди сигурен. Ти също можеш да направиш туй-онуй. Мели Айър ще вземе интервю от теб, нали?

— Да. Седмица след така наречената ми лекция.

— Попитай я за Истлейкови. Може да удариш джакпота. Навремето госпожица Истлейк направи много за художниците.

— Добре.

Той сграбчи ръкохватките на инвалидната количка и я обърна към къщата с оранжевия покрив.

— А сега да отидем да разгледаме портрета ми. Искам да видя как съм изглеждал, когато все още вярвах, че Джери Гарсия^[1] може да спаси света.