Стивън Кинг
Дума Ки (6)

V

Следващият ми посетител бе доктор Кеймън — психологът, който ми даде Рийба. Не го бях канил. Изпратила го беше гестаповката Кати, неумолимата повелителка на лечебната физкултура. Въпреки че не бе прехвърлил четирийсетте, Кеймън се движеше като доста по-възрастен човек и дишаше тежко дори когато седеше. Имаше крушовидно шкембе и носеше очила с рогови рамки. Бе много висок чернокож, чертите на лицето му бяха изсечени с такъв размах, че изглеждаха нереални. Изпъкналите му очи, носът, наподобяващ статуя на предната част на старинен ветроход, и плътните устни вдъхваха страхопочитание. Зандър Кеймън приличаше на древен бог с евтин костюм. Приличаше и на кандидат за инфаркт или инсулта, чието сърце ще сдаде багажа преди петдесетия му рожден ден.

Той отказа кафето и кока-колата, които му предложих, с обяснението, че бърза, после сложи куфарчето си на дивана, опровергавайки твърдението си. Тръшна се на канапето, при което туловището му хлътна близо половин метър (и продължи да пропада — чак се изплаших за пружините), погледна ме и тежко въздъхна.

— Какво ви води насам? — попитах.

— Кати сподели, че смяташ да се самоубиеш — преспокойно отвърна той. Със същия тон можеше да каже: „Кати сподели, че ще организираш градинско увеселение и възнамеряваш да черпиш с понички.“ — Има ли нещо вярно?

Понечих да възразя, но се отказах. Веднъж, когато бях на десет и живеех в О’Клеър, взех комикс от въртящата се стойка в магазина и го пъхнах под тениската си. Тръгнах бавно към вратата (чувствах се много горд), но продавачката ме хвана за ръката, запретна тениската ми и попита как списанието се е озовало там. Нито веднъж през четирийсетте години, изминали от този ден, не ми се бе случвало да се запъна на такъв простичък въпрос.

Най-накрая — дадох си сметка, че съм мълчал прекалено дълго, та отговорът ми да прозвучи искрено, измънках:

— Глупости. Не знам от къде й е дошло на ума.

— Глупости ли?

— Да. Да ви налея ли безалкохолно?

— Не, благодаря.

Станах и взех бутилката кока-кола от хладилника в кухнята. Пъхнах я под чуканчето на дясната си ръка (не знам с какво впечатление сте останали от филмите, но в действителност счупените ребра болят много дълго време) и затворих вратата с лявата. Аз съм левичар. В това отношение извади късмет, muchacho^[1] — често казва Уайърман.

— Изненадан съм, че сте взели насериозно думите й — изтъкнах. — Кати е чудесна рехабилитаторка, но не е психоаналитик. — Седнах и добавих: — Нито пък вие. Формално погледнато.

Кеймън подпря грамадната си длан зад ухото си, голямо колкото чекмедже.

— Някакво дрънчене ли чувам? Май да!

— За какво говорите?

— Да, чувам дрънчене на щит, характерно за очарователното средновековие. — Той се опита да ми смигне, но когато човек има подобно лице, закачливото намигване изглежда карикатурно. Въпреки това разбрах намека му. — А за Кати Грийн сте прав — пълна невежа е. Та нали работи с частично или непълно парализирани хора, с инвалиди с ампутирани крайници, с възстановяващи се от тежки мозъчни травми… като теб. Кати се занимава с това от петнайсет години и е имала възможността да наблюдава реакциите на хиляди осакатени пациенти, сблъскващи се с мисълта, че никога няма да са като преди. Как би могла да разпознае депресията със суицидни тенденции?

Преместих се на продъненото кресло срещу дивана и намусено се загледах в многознайкото. Щях да бера ядове с него. И с Кати Грийн.

Кеймън се опита да се приведе, но шкембето му попречи.

— Чакане му е майката.

Зяпнах насреща му.

— Изненадан си — кимна той. — Да. Но аз не съм християнин, камо ли католик, затова се отнасям толерантно към самоубийството. Обаче също като теб вярвам в отговорността пред другите, затова ще ти кажа — ако приключиш с живота си сега… или след шест месеца… жена ти и децата ти ще разберат. Каквито и мерки да вземеш.

— Аз не…

Той вдигна ръка.

— И от компанията, в която си застраховал живота си за много голяма сума… също ще разберат. Може и да не успеят да го докажат, ала ще направят всичко възможно. Абсолютно всичко. Слуховете, които ще разпространят, ще наранят дъщерите ти, макар да си въобразяваш, че нищо не може да им навреди.

За Мелинда не се тревожех, но Илзе… Когато голямата се ядосаше, наричаше малката слабоумна гъска, но всъщност Или само бе твърде ранима и чувствителна.

— И в края на краищата ще го докажат. — Той сви широките си рамене. — Не смея да гадая с каква сума ще ги одрусат, но съм сигурен, че ще погълне голяма част от наследството им.

Не мислех за парите. Представях си как разни застрахователи си врат носа навсякъде, за да разгадаят какво и как съм нагласил… Изведнъж избухнах в смях.

Кеймън седеше насреща ми, подпрял длани върху коленете си, и ме наблюдаваше. Усмихваше се иронично, сякаш казваше: „Това ми е до болка познато.“ Изчака смехът ми да стихне и попита какво е толкова забавно.

— Вие ми казвате, че съм твърде богат, за да се самоубия.

— Казвам да изчакаш, Едгар, нищо повече. Освен това ще ти направя предложение, което е в разрез с богатия ми опит. Интуицията ми подсказва да ти дам куклата. Разрешението е географско.

— Моля?

— До това прибягват хора в последен стадий на алкохолизъм. Те се надяват, че промяната на местожителството ще им даде възможност да започнат всичко отначало. Да променят коренно живота си.

Почувствах нещо. Не точно надежда, но някакъв проблясък.

— Разбира се, предложението ми не е панацея — продължи Кеймън. — Ветераните от „Анонимните алкохолици“, които имат отговор на всеки въпрос (това е тяхното проклятие и спасение, макар че малцина го осъзнават), често казват: „Качи отрепка на самолета в Бостън и отрепка ще слезе от самолета в Сиатъл.“

— В такъв случай къде съм аз?

— В момента си в околностите на Сейнт Пол. Предлагам следното: намери някое по-отдалечено местенце и отиди там. Положението ти е уникално — спокойно можеш да го сториш, като се имат предвид финансовите ти възможности и семейното ти положение.

— За колко време?

— Най-малко за година. — Лицето му изглеждаше непроницаемо. Казах си, че ако ликът му бе изсечен на гробницата на Тутанкамон, дори археологът Хауърд Картър, който я е открил, щеше да изпадне в сериозно недоумение. — А решиш ли да си посегнеш след това, Едгар… за бога или по-точно заради дъщерите си… направи го така, че да не възбудиш подозрения.

Почти бе изчезнал в дълбините на стария диван, затова бая се озори, като понечи да стане. Пристъпих към него, но той махна с ръка. В края на краищата се изправи на крака, пъхтейки като локомотив, и взе куфарчето си. Изгледа ме от висотата на своите сто деветдесет и пет сантиметра. Изпъкналите му очи с жълтеникави роговици изглеждаха още по-големи зад дебелите стъкла на очилата му.

— Едгар, кога се чувстваш щастлив?

Плъзнах се по повърхността на въпроса (притесняваха ме опасностите, дебнещи отдолу) и отвърнах:

— Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

Всъщност заниманията ми бяха доста сериозни, но оттогава бе минала цяла вечност и се бяха случили толкова много събития. Щастлив брак, успешна кариера… Вече нямах нито едното, нито другото.

— Кога?

— Като юноша.

Запитах се дали да споделя как навремето мечтаех да постъпя в художествено училище (даже си купувах албуми с репродукции, когато можех да си го позволя), ала се отказах. През последните трийсет години приносът ми към изобразителното изкуство се свеждаше до това да драскам на лист хартия, докато говоря по телефона; навярно бяха минали поне десет години, откакто си бях купувал подобна книга, чието място е на масичката в дневната, за да впечатля гостите.

— А после?

Смятах да излъжа, понеже ме досрамя от истината, но в крайна сметка си признах. Едноръките хора трябва да казват истината при всяка възможност. И това не са думи на Уайърман, а мои.

— Отказах се.

— Ами започни отново — усмихна се Кеймън. — Трябва ти преграда.

— Преграда ли? — учудих се.

— Да, Едгар. — Изглеждаше изненадан и разочарован, задето не разбирам мисълта му. — От преграда срещу нощта.