Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 98 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
X
Върнах се по големия коридор в „Порцелановата приемна“ и видях, че Елизабет още спи в същата поза. Похъркването й, което преди малко бе пробудило съжалението ми, сега ми подейства успокояващо. Иначе човек можеше да си помисли, че е мъртва и вратът й е прекършен. Запитах се дали да я събудя, но реших да я оставя да поспи. Погледнах надясно към широкото стълбище и си спомних думите й: „О, ще я намериш на площадката на втория етаж.“
Какво ще намеря?
Вероятно Елизабет отново бе изгубила връзка с реалността, ала нямах друга работа, затова закрачих по коридора с остъкления таван (дъждът неспирно барабанеше по стъклото) и се заизкачвах по стълбите. Спрях, преди да стигна до площадката на втория етаж, очите ми се разшириха. След няколко секунди бавно продължих нагоре. Не, госпожица Истлейк не бе изгубила връзката си с реалността. Бях открил онова, за което говореше — грамадна черно-бяла фотография в тясна позлатена рамка. После попитах Уайърман как е било възможно да се увеличи черно-бяла снимка от двайсетте години до подобни размери (беше минимум метър и двайсет на метър и половина), без да се влоши качеството. Той ми отвърна, че снимката най-вероятно е била направена с Хаселбланд[1] — най-добрият нецифров фотоапарат, произвеждан някога.
На снимката се виждаха осем души на плаж, покрит с белезникав пясък. На фона беше Мексиканският залив. Високият красив мъж (вероятно бе на около четирийсет и пет години) беше с черен старомоден бански костюм — фланелка с презрамки и тесни гащета като онези, които носят баскетболистите под екипите си. От двете му страни бяха застанали пет момиченца — най-голямото беше на раницата между юношеството и зрелостта, а най-малките бяха русокоси близначки, които ми напомниха за близнаците Бобси от книжките на моето детство. Близначките носеха еднакви плажни роклички, украсени с финтифлюшки и воланчета, и се държаха за ръце. И двете бяха прегърнали по една Парцалена Ан[2] — куклите с дълги меки крака поразяващо приличаха на моята Рийба — а косите, увенчаващи тъпо усмихващите се личица, със сигурност бяха ЧЕРВЕНИ. Джон Истлейк (не се съмнява, че това е той) държеше в прегръдките си момиченце номер шест, което сега беше старицата, хъркаща на креслото в приемната. Отзад стоеше млада чернокожа жена на около двайсет и две, косата й беше скрита под забрадка. Държеше кошница за пикник, която навярно беше доста тежка, ако се съди по изопнатите мускули на ръцете й. Три сребърни гривни блестяха на едната й китка.
Елизабет се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички към човека, заснел семейната фотография. Другите изглеждаха доста сериозни, само мъжът сякаш леко се усмихваше, но не бях сигурен, защото мустаците закриваха устата му. Младата чернокожа обаче определено гледаше мрачно.
В свободната си ръка Джон Истлейк държеше маска на гмуркач и харпуна, който бях видял при оръжията в библиотеката. Въпросът бе дали Елизабет е изплувала от мъглата, помрачила съзнанието й, само за да ме накара да дойда тук.
Преди да потърся отговора, входната врата се отвори и Уайърман се провикна:
— Върнах се! Задачата е изпълнена! Кой иска питие?