Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

XVI

Илзе остана още два дни, които прекарахме чудесно. С Джак я изпратихме на летището и преди да се разделим, я загледах. Слънцето бе позлатило ръцете и лицето й, загарът прекрасно се съчетаваше със струящото от нея сияние и младост, здраве и щастие.

Помощникът ми й бе намерил специален цилиндричен калъф за новата рисунка.

— Татко, обещай, че ще се грижиш за себе си и ще ми се обадиш, ако ти потрябвам.

— Дадено — усмихнах се.

— И ми обещай, че ще намериш човек, който ще оценява картините ти. Човек, който разбира от тия неща.

— Ами…

Дъщеря ми вирна брадичка и се намръщи. Отново заприлича на Пам, каквато бе, когато се започнах с нея.

— Обещай, иначе после ще се сърдиш на себе си.

Понеже говореше сериозно — вертикалната бръчица между веждите й го доказваше, — й обещах.

Бръчицата изчезна.

— Добре, разбрахме се. Заслужаваш най-доброто, макар че понякога се съмнявам дали наистина го вярваш.

— Разбира се, че го вярвам.

Тя продължи, сякаш не ме чу:

— Защото онова, което се случи, не беше по твоя вина.

Почувствах как в очите ми напират сълзи. Естествено, знаех, че вината не е моя, но бе толкова мило да чуя някой друг да го каже. Не Кеймън, чиято работа беше да изстъргва засъхналата мръсотия от всички отдавна немити, почернели тенджери в мивките на подсъзнанието.

Тя кимна.

— Заслужаваш го и ще получиш най-доброто. Аз ти го казвам — твоята малка командаджийка.

В този миг високоговорителите избумтяха, обявявайки полет 559 на компанията „Делта“, с междинни кацания в Синсинати и Кливланд. Първият етап от пътуването на Илзе към къщи.

— Тръгвай, съкровище, че докато минеш през скенерите…

— Първо искам да ти кажа нещо.

Плеснах се по бедрото с ръката, която ми беше останала.

— Какво има сега, скъпоценна моя?

Дъщеря ми се усмихна — така се обръщах към дъщерите си, когато търпението ми беше на път да се изчерпи.

— Не се опита да ме убедиш, че двамата с Карсън сме твърде млади за годеж. За което съм ти благодарна.

— Ако се бях опитал, щеше ли да има полза?

— Не.

— И аз така си помислих. Освен това майка ти ще мърмори и за двама ни.

Илзе се нацупи, после се разсмя.

— И Лини също… но само защото я изпреварих.

Прегърна ме още веднъж. Вдъхнах аромата на косите й — този невероятно опияняващ мирис на шампоан и млада здрава жена. Дъщеря ми погледна моето „момче за всичко“ — Джак тактично стоеше встрани от нас.

— Грижи се за него, приятелю. Той е голяма работа.

Не се бяха влюбили един в друг — уви, не се получи, muchacho — ала той я дари с топла усмивка.

— Ще направя всичко по силите си.

— Баща ми обеща да покаже картините си на изкуствовед. Ти си свидетел.

Джак отново се усмихна и кимна.

— Чудесно! — Илзе отново ме целуна, този път по носа. — Умната, тате. Искам да станеш като нов. — Грабна куфарите си и забърза към вратите. Преди да се затворят, тя се обърна и ми извика: — И си купи бои!

— Непременно! — отвърнах, но Илзе май не ме чу. Във Флорида вратите се затварят бързо, за да се пести електричество за климатиците. В продължение на секунда-две всичко около мен се замъгли, слепоочията ми запулсираха, усетих гъделичкане в носа. Наведох глава и с палец и показалец затърках очите си, а Джак се престори, че изведнъж е зърнал нещо много интересно в небето. Състоянието ми се характеризираше с една дума, ала тя отказваше да ме осени. Първо ми хрумна думичката рога, после сега.

Казах си: „Не се ядосвай, не бързай, повтаряй си «Мога да се справя» и думите сами ще дойдат. Понякога не ги искаш, но те пак идват.“ Дойде и онази, която търсех — тъга.

— Ще изчакате ли да докарам колата или… — промърмори Джак.

— Не, ще дойда с теб — заявих и стиснах дръжката на патерицата. — само се оглеждай. Не искам да ме прегазят, докато пресичам улицата. Вече знам какво е.