Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

II

Излязохме от полуразрушената къща. Беше типична за Флорида ранна вечер, изпълнена с прозрачна светлина. На небето нямаше нито едно облаче. Слънцето превръщаше океана в огромна сребърна тепсия. След час-два лъчите му щяха да потъмнеят и да заприличат на разтопено злато, но дотогава имаше време.

Закретахме по останките от Булеварда на пияниците. Джак носеше кошницата, Уайърман — чантата с храната и скицника, а аз — рисунките си. Морският овес шепнеше на панталоните ни. Сенките ни следваха неотстъпно. Далеч пред нас някакъв пеликан видя риба, сви криле и се заби във водата като пикиращ бомбардировач. Не забелязахме нито чаплата, нито градинският жокей Чарли. Но когато се изкачихме на хълма, където пътеката изведнъж се втурваше сред ерозиралите и стръмни дюни, съзряхме нещо друго.

Съзряхме кораба „Персе“.

Беше закотвен на около триста метра от брега. Платната му бяха свити. Поклащаше се върху вълните, цъкайки като часовник. От мястото си можехме да прочетем цялото му име, написано на щирборда му: „Персефона“. Изглеждаше, сякаш на борда му нямаше жива душа, и бях сигурен, че наистина е така — денем мъртвите са си мъртви. Но Персе не беше мъртва. Толкова по-зле за нас.

— Боже, все едно е излязъл от картините ти — прошепна Джак. Отдясно на пътеката имаше каменна пейка, която почти не се виждаше сред буйната растителност. Той се отпусна на нея и зяпна кораба.

— Не — отвърнах. — Изобразил съм истината. Ти виждаш маската й за през деня.

Уайърман застана до Джак и с ръка заслони очи, за да ги предпази от слънцето.

— Виждат ли го в „Дон Педро“? Не, нали?

— Може би някои го виждат. Неизлечимо болните, шизофрениците, които са спрели лекарствата… — Сетих се за Том. — Но корабът е тук не заради тях, а за нас. Довечера ще трябва да напуснем Дума Ки на неговата палуба. След залез-слънце пътят ни ще бъде затворен. Живите мъртъвци може и да са на „Персефона“, но в джунглата също има разни същества. Някои — като жокея — са създания, които Елизабет е сътворила като малка. Други са се появили след пробуждането на Персе. — замълчах. Не исках да казвам останалото, но нямаше как. — Предполагам, че и аз съм отговорен за някои от тях. Всеки има своите кошмари.

Помислих си за ръцете на скелета, които се протягат под светлината на луната.

— Да обобщим — дрезгаво промърмори Уайърман. — Значи планът е да си тръгне с кораба?

— Точно така.

— Без мен — обади се Джак. — Веднага ме хваща морска болест.

Усмихнах се и стигнах до него.

— Морските пътешествия не са включени в плана, Джак.

— Хубаво.

— Я разопаковай пилето. Искам бутче.

Той изпълни молбата ми и с Уайърман прехласнато ме загледаха, докато поглъщах едното бутче, а после и другото. Попитах дали някой иска гърдите и ги изядох след получения отказ. Докато дъвчех, се сетих за дъщеря си, която лежеше бледа и мъртва на Род Айлънд. Продължих да се храня бавно и методично, като между хапките бършех ръце в джинсите си. Илзе би ме разбрала. Пам — не, Лин — също, но Или? Да. Страхувах се от това, което предстоеше, знаех, че и Персе е уплашена. В противен случай не би се опитвала да ни прогони, а щеше да ни приеме с отворени обятия.

— Времето тече, muchacho — обади се Уайърман. — Светлината гасне.

— А дъщеря ми е мъртва завинаги. Още съм гладен. Има ли нещо сладко — кейк, бисквити? Някое шибано Хо-Хо?

Нямаше. Задоволих се с второ пепси и няколко парчета краставица със селски сос, който винаги ми е приличал — на вид и на вкус — на подсладен сопол. Поне главоболието ми отшумяваше. Образите, които ми се бяха явили в мрака — тези, които бяха чакали толкова години в главата на Новийн — избледняваха, но разполагах с рисунките си, за да ги освежавам. Избърсах ръце за последен път и сложих на скута си раздрани и измачкани листа: семейният албум на ада.

— Оглеждай се за чаплата — предупредих Уайърман.

Той се обърна кръгом, взря се в безлюдния кораб, който се полюшваше върху вълните, и се втренчи в мен.

— Онзи пистолет няма ли да е по-подходящ за Голямата птица? С един от сребърните харпуни?

— Не. Персе яхва чаплата, както човек яхва коня си. Вероятно ще й хареса, ако похабим една от сребърните стрелички, но вече няма да я бъде нейната. — Усмихнах се зловещо. — Тази част от кариерата на дамата приключи.