Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

V

Тя не ходеше. Не очаквах да върви. Тя се тътреше. Беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

След онова последно телефонно обаждане на Пам (не би могло да се нарече точно разговор) излязох през задната врата на „Розовата грамада“ и счупих дръжката на метлата, с която метях алеята. После слязох на брега — най-долу, където пясъкът беше влажен и блестящ. Не помнех какво се случи след това, защото не исках. Толкова бе очевидно. Чак сега си спомних, сега ми се наложи, защото моето творение се изправи пред мен. Беше Илзе, същевременно не беше тя. Видях лицето й, после то се разми и изчезна. Тя беше там, изведнъж стана безформена, после тялото й възвърна очертанията си. Докато вървеше, стръкчета морски овес и мидени черупки се ронеха от страните, гърдите и краката й. Тънък лъч освети едното й око, което беше потресаващо ясно, потресаващо нейно, после то изчезна и се появи отново, блестящо на лунната светлина.

Илзе, която се тътреше към мен, бе от пясък.

— Татко — промълви. Гласът й беше стържещ, сякаш в гърлото й бяха заседнали раковини.

„Ще поискаш, но не бива“ — беше казала Елизабет… но понякога не можем да се въздържим.

Пясъчната девойка протегна ръка. При поредния порив на вятъра пръстите й загубиха очертанията си, от тях се посипаха песъчинки, лъснаха оголени кости. Около нея се завихри още пясък и ръката й отново се уплътни. Чертите й се променяха като пейзаж под бързо прелитащи летни облаци. Гледката бе пленяваща… хипнотична.

— Дай ми фенерчето — промълви. — После ще се качим заедно на борда. На кораба ще бъда такава, каквато ме помниш. Пък и… не е нужно да помниш каквото и да било.

Бучащите вълни маршируваха в строй под звездното небе. Под луната. Под „Розовата грамада“ раковините зовяха: моят глас спореше със себе си. „Доведи другарчето. Аз печеля. Седни на старчока. Ти печелиш.“ Пред мен стоеше пясъчна Илзе, призрачна хурия под светлината на луната, с черти, менящи се от секунда на секунда. Ту беше деветгодишната Или, ту петнайсетгодишната Или на път за първата си среща с гадже. Или, както изглеждаше на слизане от самолета през декември, Или колежанката с годежния пръстен на ръката си. Пред мен стоеше най-любимото ми същество — та нали затова Персе я беше убила! — с ръка, протегната за фенерчето. Фенерчето беше пропускът ми за едно дълго пътешествие по моретата на забравата. Разбира се, може би грешах… но понякога се налага да рискуваме. И обикновено правим тъкмо това. Както казва Уайърман, често се самозаблуждаваме толкова силно, че ако ни плащаха, отдавна щяхме да сме забогатели.

— Мери е донесла сол. Много торби със сол. Изсипала ги е във ваната. Ченгетата искат да знаят защо. Но никога няма да повярват на отговора, нали?

Тя стоеше пред мен, очертана на фона на вълните, които прииждаха и се разбиваха с грохот. Стоеше там, изчезваща и появяваща се отново, обгърната от завихрени песъчинки. Тя стоеше там и протягаше ръка за онова, за което беше дошла.

— Не й стигаше, че те е нарисувала в пясъка. Не й е стигало дори, че Мери те е удавила. Трябвало е да те удави в солена вода. — Сведох поглед към фенерчето. — Персе й е казала какво точно да прави. Както съм го нарисувал.

— Дай ми го, татенце — прошепна пясъчното момиче. Дланта му беше все така протегната. Само дето понякога вятърът я превръщаше в нокти на граблива птица. — Дай ми го и да вървим.

Въздъхнах. В крайна сметка някои неща са неизбежни.

— Добре. — Пристъпих към нея. Хрумна ми още една от мъдростите на Уайърман: „Накрая изчерпваме тревогите си.“ — Добре, съкровище. Но ще ти струва нещо.

— Какво? — Гласът й беше като пясък, тракащ по стъклото на прозореца. Стържещият звук на натрошени мидени черупки. Но съща така и гласът на Илзе. Моето любимо момиче.

— Само една целувка — казах аз, — докато съм още жив да я почувствам. — Усмихнах се. Устните ми бяха изтръпнали и не ги усещах, но знаех, че мускулите около тях са се обтегнали. Мъничко. — Предполагам, че ще е пясъчна целувка, ала ще си въобразявам, че сме си играли на брега. Че сме строили пясъчни замъци.

— Добре, татко.

Тя се приближи, движейки се с причудливо тътрене-летене, което в никакъв случай не беше ходене, а отблизо илюзията съвсем се загуби. Все едно да поднесеш картина близо до очите си и да наблюдаваш как сцената — пейзажът, портретът, животът — се размива и остават само цветовете. Чертите на Илзе изчезнаха. Виждах само бесен пясъчен циклон и ситни парченца от мидени черупки. Не подушвах мириса на кожа и коса, а на солена вода.

Бледи ръце се протегнаха към мен. Пясъчни ципи ги запокитиха във въздуха и ги размахаха. Месечината грееше през тях. Вдигнах фенерчето. То обаче беше късо. И пластмасово, а не от неръждаема стомана.

— Може би ще искаш да го погледнеш по-отблизо, преди да раздаваш целувки — подметнах. — Това фенерче е от жабката в колата на Джак Кантори. Онова с Персе е заключено в сейфа на Елизабет.

Съществото се вцепени и в същия миг вихърът му отнесе последното подобие на човешки образ. Озовах се сред пясъчен дявол. Обаче не исках да рискувам, след като знаех, че дъщеря ми беше някъде… ами някъде другаде — и копнееше да почива в мир. Замахнах с всичка сила, стиснал фенерчето, и сребърните гривни на леля Мелда се плъзнаха по китката ми. Внимателно ги бях почистил в кухненската мивка на „Двореца“ и сега те звънтяха.

За всеки случай бях затъкнал в колана си един от сребровърхите харпуни, но тази мярка се оказа излишна. Пясъчният дявол избухна и се разхвърча на парчета. В съзнанието ми отекна яростен писък от болка. Слава Богу, че трая кратко, иначе сигурно щеше да ме разкъса. После остана само шепотът на раковините под „Розовата грамада“. Звездите над дюните вдясно помръкнаха, когато и последният пясъчен талаз изчезна. Заливът отново беше пуст, само посребрените от луната вълни неспирно шестваха към брега. Ако изобщо го бе имало, „Персе“ беше отплавал.

Краката ми се подкосиха и аз тупнах на земята. Може би щеше да се наложи да се върна в къщата пълзешком, но за щастие „Розовата грамада“ не беше далеч. Тъкмо сега обаче смятах да поседя на брега и да послушам раковините. Да си поотдъхна. Може би после щях да успея да стана и да извървя онези последни двайсетина метра, да вляза във вилата и да се обадя на Уайърман. Да го уверя, че съм добре. Че кошмарът е приключил и Джак може да дойде да ме вземе.

Но засега щях да послушам раковините, които вече не говореха с моя или нечий чужд глас. Щях да поседя сам на пясъка, да огледам океана и да мисля за дъщеря си Илзе Мари Фриймантъл, която тежеше три килограма при раждането си, чиято първа дума беше „куче“ и която веднъж се беше втурнала вкъщи с голям кафяв балон, нарисуван с пастел върху парче дебела хартия, крещейки въодушевено: „Наришувах те, татко!“

Илзе Мари Фриймантъл.

Помня я добре.