Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

III

Влязохме в къщата през задната врата. Уайърман ме преведе през сумрачна кухня с дълги бели плотове за сервиране и грамадна печка „Уестингхаус“ и навлязохме в шепнещите дълбини на къщата, изпълнена с матовия проблясък на тъмно дърво — дъб, орех, тик, секвоя, кипарис. Да, това беше истински дворец в старинен местен стил. Прекосихме помещение, чиито стени бяха заети от полици с книги, а в ъгъла дремеха рицарски доспехи. През библиотеката се влизаше в кабинет, чиито стени бяха украсени с картини — но не мрачни маслени портрети, а ярки абстракции, включително и няколко зашеметяващи платна в стил „поп-арт“[1].

Светлината се лееше отгоре ни като бял дъжд, докато вървяхме по главния коридор (Уайърман вървеше, аз куцуках), и внезапно осъзнах, че се намираме в пасаж, който обикновено разделя отделните части на старите и далеч по-скромни жилища във Флорида. И този стил (за строителен материал се използваше предимно дървен материал, а не камък) дори си имаше название — „флоридска немотия“.

Покрай стените на коридора, който бе ярко осветен, защото слънцето проникваше през остъкления покрив, бяха наредени декоративни сандъчета с цветя. В края му Уайърман зави наляво и се озовахме в просторна и прохладна дневна. Прозорците й гледаха към страничния двор — пъстро море от цветя. Дъщерите ми биха назовали половината, Пам — всичките, а аз разпознах само астрата, комелината, бъза и напръстника. А, да, — и рододендроните. Безкрайните лехи с рододендрони. Отвъд цветните лехи и храстите започваше пътечка, покрити със сини плочки, която навярно водеше към главния двор. По пътечката важно-важно пристъпваше чапла — замислена и мрачна — и аз си казах, че чаплите ми приличат на пуритани, които се питат коя вещица да изгорят.

В средата на просторния хол стоеше жената, която двамата с Илзе бяхме видели в деня на нашата „експедиция“ по Дума Ки Роуд. Тогава обаче тя беше в инвалидна количка и носеше сини кецове, докато сега се държеше за проходилката и големите й стъпала бяха боси. Носеше бежов панталон с висока талия и тъмнокафява копринена блуза с буфан-ръкави. Приличаше на Катрин Хепбърн в онези стари филми, които понякога дават по „Класическото кино на Търтър“: Само дето не си спомнях Катрин Хепбърн да е изглеждала толкова стара, дори и когато възрастта й напредна.

В центъра на помещението бе разположена дълга ниска маса като онази, която татко бе инсталирал в мазето на къщата ни, за да пуска електрическите си влакчета. Тази обаче не бе покрита с изкуствена трева, а плотът бе от някакво светло дърво — вероятно бамбук. Върху нея бяха наредени макети на къщички и порцеланови статуетки — мъже, жени, деца, домашни животни, животни от зоопарка, митични създания. Всъщност видях две-три фигурки на чернокожи, които изглеждаха толкова гротескни, че биха предизвикали негодуванието на хората от НАСПЦН[2].

Елизабет Истлейк погледна Уайърман с нежност и радост, които бих нарисувал… макар и да не бях уверен, че някой ще ги вземе насериозно. Съмнявам се, че някога ще повярваме в простите и чисти емоции, отразени в изкуството, въпреки че всеки ден ги виждаме около нас.

— Уайърман! — възкликна жената. — Събудих се рано и прекарах тъй чудесно времето с моите статуетки. — Направи ми впечатление, че говори със силен южняшки акцент, провлачвайки гласните. — Виж, цялото семейство е вкъщи!

В края на масата се издигаше модел на величествен дом с колони. Спомнете си „Тара“ от „Отнесени от вихъра“ и няма да сбъркате. Около него бяха наредени в кръг десетина статуетки. Сякаш се бяха събрали на някаква церемония.

— Точно така — съгласи се Уайърман.

— И училището! Виж как съм наредила децата пред училището! Виждаш ли?

— Виждам, но знаете, че не обичам да ставате без мен.

— Не ми се искаше да те викам по радиостанцията. Наистина се чувствам добре. Ела да ги разгледаш. Нека и твоят приятел да ги види. О, знам кой сте. — Тя ми се усмихна и ми направи знак да се приближа. — Уайърман ми разказа всичко за вас. Вие сте новият наемател на къщата на Салмън Пойнт.

— Той я нарича „Розовата грамада“ — уточни Уайърман.

Старицата се разсмя. Както често се случва с пушачите, смехът й прерасна в кашлица. Уайърман се втурна към нея и я подхвана. Госпожица Истлейк не възрази.

Харесва ми — рече, когато отново можеше да говори. — О, мили мой, колко ми харесва само! Елате и вижте как съм наредила децата, господин… Сигурна съм, че ми казахте фамилията си, но я забравих, както забравям толкова други неща…

— Фриймантъл — подсказах. — Едгар Фриймантъл.

Приближих се до масата със статуетките и жената ми подаде ръка. Не беше мускулеста, но също като стъпалата й бе доста голяма. Не бе забравила да се здрависва и ръкостискането й беше силно. В същото време ме огледа с жив интерес. Хареса ми с каква лекота си призна за проблемите с паметта. Що се отнася до болестта на Алцхаймер… и в разговора, и търсенето на думи аз се запъвах доста по-често от госпожица Истлейк.

— Приятно ми е да се запознаем, Едгар. Виждала съм ви и по-рано, но не помня кога и къде. По-късно ще се сетя. „Розовата грамада“! Доста дръзко!

— Къщата ми харесва, мадам!

— Добре. Радвам се, че ви харесва. Тази вила е за художници, знаете ли? Вие художник ли сте, Едгар? — попита тя, сините й очи изпитателно ме стрелнаха.

— Да. — Това бе най-простичкият, най-бърз и вероятно най-правдивият отговор. — По-скоро да, отколкото не.

— Естествено, че сте художник, миличък, веднага го разбрах. Искам една от вашите картини. Уайърман ще уточни с вас цената. Той е не само първокласен готвач, но и юрист. Споменал ли го е?

— Да… не… искам да кажа… — оплетох се. Тя постоянно прескачаше от една тема на друга. Уайърман, този негодник, изглеждаше така, сякаш полага усилия да не се засмее. Усетих как и мен ме напуши смях.

— Опитвам се да събера картините на всички художници, отсядали във вашата Розова грамада. Имам картина на Херигн, нарисувана там. И на Дали.

Импулсът да се засмея внезапно изчезна.

— Наистина ли?

— Скоро ще ви го покажа, няма да ни избяга, той е в телевизионната стая, където винаги гледаме Опра. Нали, Уайърман?

— Да — кимна той и погледна циферблата от вътрешната страна на китката си.

— Гледам я, когато поискам, не прякото излъчване, понеже има забележително устройство, наречено… — тя замълча, намръщи се и допря пръст до трапчинката на брадичката си. — Вито? Вито ли се казваше, Уайърман?

Той се усмихна.

— „Тиво“[3], госпожице Истлейк.

Тя се засмя.

— „Тиво“, такава смешна дума! Не е ли смешно и как се обръщаме един към друг — той ме нарича госпожица Истлейк, аз му казвам Уайърман… стига да не съм разстроена, а това се случва, когато забравям. Двамата сме като герои от пиеса! Щастлива пиеса, в която всички запяват, щом започне музиката! — Тя отново се разсмя, за да покаже колко очарователна й се струва идеята, но в смеха й се усещаше и някаква уплаха. За първи път акцентът й ме накара да се замисля за Тенеси Уилямс[4], а не за Маргарет Мичъл[5].

— Предлагам да се преместим в другата стая и да погледаме Опра — деликатно предложи Уайърман. — И май трябва да поседнете. Можете да изпушите една цигара, докато гледате шоуто — нали знаете колко обичате това…

— След минутка, Уайърман, само след минутка. Толкова рядко ни идват гости. — Тя се обърна към мен: — Какъв художник сте, Едгар? Вярвате ли в изкуството само заради самото изкуство?

— Определено, мадам.

— Радвам се. Такива художници обича най-много Салмън Пойнт. Как точно го наричате?

— Изкуството си?

— Не, драги — къщата на Салмън Пойнт.

— „Розовата грамада“, мадам.

— Значи отсега нататък ще бъде „Розовата грамада“. А вие ще ми казвате Елизабет. И стига с тия формалности — да си говорим на „ти“.

Усмихнах се. Нямаше как да не се усмихна, защото тонът й бе по-скоро сериозен, отколкото игрив.

— Добре, Елизабет.

— Чудесно. Скоро ще отидем в телевизионната стая, но преди това… — Тя погледна към масата. — Е, Уайърман? Е, Едгар? Виждате ли как съм наредила децата?

Вляво от училището бяха разположени десетина фигурки, обърнати с лице към сградата. Сякаш чакаха да се запишат.

— Какво си мислите, докато ги гледате? — попита тя. — Уайърман? Едуард?

Обърка името ми, но точно аз ли можех да я съдя? Вече бях свикнал с грешките. Време беше някой да сгреши и моето име.

— Междучасие? — предложи Уайърман и вдигна рамене.

— Естествено, че не — отвърна Елизабет. — Ако беше междучасие, щяха да играят, а не да стоят вкупом и да зяпат училището.

— Или пожар, или учебна тревога — обадих се аз.

Тя се надвеси над проходилката (бдителният Уайърман веднага я подхвана за рамото) и ме целуна по страната. Това дяволски ме изненада, но не предизвика никакви негативни емоции у мен.

— Много добре, Едуард! — възкликна старицата. — А сега кажи дали е учебна тревога или пожар.

Замислих се. Въпросът не бе сложен, стига човек да не го възприеме като шега.

— Учебна тревога.

— Да! — Сините й очи радостно блеснаха. — Обясни на Уайъринг защо.

— Ако беше пожар, щяха да се разбягат. Те обаче…

— Чакат заповед да се върнат в училището — довърши Елизабет вместо мен. В следващия миг се обърна към дългокосия и аз видях съвсем различна жена — изплашена и разтревожена. — Пак ти обърках името.

— Всичко е наред, госпожице Истлейк. — Той я целуна по челото с такава нежност, че ми стана още по-симпатичен.

Старицата се усмихна. Сякаш слънцето се показа зад облак.

— Докато се обръщаш към някой друг по фамилия, знаеш, че… — тук тя оплете нишката на мислите си и усмивката й започна да помръква. — Знаеш, че…

— Време е да гледаме Опра — обяви Уайърман и я хвана под ръка.

Двамата заедно обърнаха проходилката и Елизабет запристъпва тежко, но учудващо бързо към вратата в другия край на помещението. Уайърман вървеше подире й, без да я изпуска от очи.

В телевизионната стая властваше огромен „Самсунг“ с широк плосък екран в другия й край имаше скъпа аудиосистема. Не обърнах внимание нито на телевизора, нито на уредбата. Бях се втренчил в рамкираната рисунка над рафтовете с компактдискове и за няколко секунди дори забравих да дишам.

Бе направена с молив, подчертан от две алени линии, вероятно направени с най-обикновена химикалка — от онези, с които учителите поправят грешките в домашните работи. Линиите бяха прокарани по протежение на хоризонта, за да покажат залеза. Бяха напълно достатъчни. При гения няма нищо излишно. Това беше моят хоризонт — същият, на който се наслаждавах от прозорците на „Розовото мъниче“. Знаех го със същата сигурност, с която знаех и нещо друго — художникът бе слушал стъргането на раковините под къщата, когато бе пресъздал на белия лист хартия онова, което очите му виждаха, а мозъкът му интерпретираше. На хоризонта се виждаше кораб, навярно танкер. Кой знае — може да беше онзи, който бях нарисувал през първата вечер, прекарана в къща номер тринайсет на Салмън Пойнт. Стилът естествено нямаше нищо общо с моя, ала темата и подходът дяволски си приличаха.

Под рисунката авторът небрежно бе надраскал:

Salv Dali
Бележки

[1] Съкращение от optical art. Стил в изобразителното изкуство, популярен през 50-те и 60-те години, при който художникът използва съчетания от плоски и пространствени фигури за постигането на зрителни илюзии. — Б.пр.

[2] Национална асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население — най-голямата обществена организация на чернокожите, създадена през 1909. — Б.пр.

[3] Дигитално записващо устройство с хард диск, произвеждано от едноименната компания. — Б.пр.

[4] Тенеси Уилямс — американски драматург, печелил две награди „Пулицър“ за драмата „Трамвай «Желание»“ и „Котка върху ламаринен покрив“. — Б. Meduza

[5] Маргарет Мичъл (1900–1949) — американска писателка, авторка на бестселъра „Отнесени от вихъра“. — Б. Meduza