Стивън Кинг
Дума Ки (236)

I

Нямахме проблеми с пътя към къщи. Вонята още се усещаше, но сега бе поносима — донякъде защото откъм залива духаше свеж вятър, донякъде защото… просто сега беше поносима.

Лампите в двора на „Двореца“ се включваха с таймери. Сега те блещукаха в тъмнината и изглеждаха великолепно. Уайърман методично обходи стаите, включвайки осветлението във всяка. Запали всички, докато къщата, където Елизабет бе прекарала по-голямата част от живота си, засия като океански лайнер, който посред нощ влиза в пристанище.

Когато „Дворецът“ се превърна в бляскав полилей, се наредихме да си вземем душ, като си подавахме пълното с вода фенерче от ръка на ръка като щафета. Уайърман влезе пръв, после Джак и накрая аз. След като се изкъпахме, всеки беше прегледан от другите двама и раните му промити с кислородна вода. Аз бях най-зле и когато най-сетне се облякох, цялото тяло ме смъдеше.

Тъкмо завързах прилежно връзките на ботушите си с едната си ръка, Уайърман пристъпи в спалнята със сериозен и мрачен вид.

— На секретаря е записано съобщение, което искам да чуеш. От полицията в Тампа. Дай да ти помогна.

Коленичи пред мен и стегна връзките ми. Не се изненадах, че косата му се е прошарила още повече… и изведнъж ме заля вълна от тревога. Наведох се и го сграбчих за рамото.

— Фенерчето! Джак…

— Спокойно. Той седи в Порцелановата приемна на госпожица Истлейк, а фенерчето е в скута му.

Въпреки това се разбързах. Не зная какво очаквах да намеря: може би стаята е празна, а фенерчето е развинтено и захвърлено на килима сред влажна локва, или Джак, преобразен в триока жена с нокти на хищна птица вместо човешка длан, същата, която беше изпаднала от старото пукнато буре. Но той си седеше с фенерчето в скута и с тревожно изражение на лицето. Попитах го дали всичко е наред. Хубаво го погледнах в очите. Ако нещо беше станало… с него… смятах, че ще го зърна точно там.

— Добре съм. Но съобщението на онова ченге… — Той поклати глава.

— Да го чуем.

Някакъв мъж, който се представи като детектив Самсън, каза, че се опитвал да се свърже както с Едгар Фриймантъл, така и с Джером Уайърман, за да им зададе няколко въпроса относно Мери Айър. Най-много държал да говори с господин Фриймантъл, ако не е заминал за Род Айлънд или Минесота, където, доколкото разбрал, било принесено тялото на дъщеря му за предстоящото погребение.

„Сигурен съм, че господин Фриймантъл е дълбоко опечален — каза Самсън и продължи: — Също така съм сигурен, че тези въпроси са от компетентността на полицията в Провидънс, но ние знаем, че неотдавна господин Фриймантъл е дал интервю на госпожа Айър, публикувана в един вестник, и по собствена инициатива реших, ако е възможно да разговарям с него и с вас, господин Уайърман. По телефона мога да ви предам какво е предизвикало любопитството на местната полиция, стига тази лента да не свърши…“

Е, лентата не свърши. И последното парченце от пъзела си дойде на мястото.