Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 98 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
V
С дългокосия мъж вече не само се поздравявахме, но и си разменяхме по няколко думи. Малко странен начин за завързване на запознанство, обаче приятен. В деня след получаването на електронното писмо на Пам с фалшивата й загриженост на повърхността на скрит подтекст („Еди, вероятно си тежко болен като баща ми, а може би си и по-зле“) новият ми познайник се провикна:
— Как мислиш, след колко време ще стигнеш дотук?
— Четири дни! — извиках. — А може би и три!
— Значи твърдо си решил да се върнеш пешком?
— Да! Как се казваш?
Загорялото му от слънцето лице, макар и загрубяло от възрастта, бе все още красиво. Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха, а двойната му брадичка изчезна.
— Ще ти кажа, когато дойдеш! Как ти е името?
— Пише го на пощенската ми кутия!
— Ще почна да чета какво пише на пощенските кутии в деня, в който спрат рекламите по телевизията!
Махнах му и той отвърна на жеста ми, придружавайки го с едно „Hasta mañana!“[1].
После се обърна към водата и реещите се над нея птици.
При завръщането ми в „Розовата грамада“ по навик погледнах монитора и видях, че имам ново писмо. Беше от Кеймън.
От KamenDoc до Efree19
14:49
25 януари
Едгар, Пам ми изпрати последното ти писмо и снимки на картините ти. Първо, аз съм ПОРАЗЕН от бързината, с която се развиваш като художник. Представям си как в момента се мръщиш в типичния си стил, но друга дума няма. НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ. Що се отнася до тревогите й, не се притеснявай. Обаче една МРТ[2] няма да ти навреди. Имаш ли си лекар във Флорида? Съветвам те да си направиш пълни изследвания.
От Efree19 до KamenDoc
15:58
25 януари
Кеймън, радвам се да получа вест от вас. Ако искате да ме наричате художник (или даже майстор), кой съм аз, че да споря? Засега нямам познати сред флоридските хирурзи. Можете ли да ми препоръчате някого или да потърся чрез доктор Тод Джеймисън, който наскоро бърника в мозъка ми?
Предполагах, че ще ми препоръча някой лекар и може би дори щях да се обърна към въпросния специалист, ала за момента не виждах проблем в няколко объркани думички. В списъка с първостепенните ми задачи, в който влизаха разходите и стремежът да достигна раирания шезлонг, най-важни бяха ровенето в интернет и рисуването. Предишната вечер например бях сътворил „Залез с раковина № 16“.
На двадесет и седми януари се доближих на сто и петдесет метра до бленувания шезлонг, преди да тръгна обратно към „Розовата грамада“. Заварих пред вратата си колетна пратка. Вътре намерих две градински ръкавици — черни, с избелели червени надписи „ДОЛУ“ на едната, и „РЪЦЕТЕ“ на другата. Бяха износени от многогодишна употРийба, ала бяха чисти — бившата ми жена ги бе изпрала, както очаквах. Както всъщност се надявах. Интересуваше ме не онази Пам, която ги бе носила в щастливите периоди на брака ни, и даже не тази Пам, която навярно ги бе използвала миналата есен в градината ни в Мендота Хайтс, когато аз вече се бях преместил във вилата край езерото Фалън. Отлично познавах тази Пам, но… „Ами нека тогава ти съобщя един друг факт — бе ми казала моята дъщеря, без да подозира как в този момент бе заприличала на майка си. — Откакто е пристигнала в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един съсед.“
Ето коя Пам ме интересуваше — онази, която прекарваше „прекалено много време“ с човек от същата улица. Името му беше Макс. Ръцете на тази Пам бяха изпрали ръкавиците, а след това ги бяха сложили в бялата кутия, от която ги извадих току-що.
Именно с тази Пам бе свързан моят експеримент… или поне така си мислех, ала понякога сме толкова добри в самозаблуждаването, че бихме могли да го превърнем в своя професия. Така казва Уайърман и често е дяволски прав. Може би твърде често. Дори и сега.