Стивън Кинг
Дума Ки (154)

Как да нарисуваме картина (VIII)

Бъдете смели. Не се страхувайте да рисувате тайното. Никой не е казал, че изкуството винаги е нежен бриз; понякога то е ураган. Ала дори и тогава не трябва да се колебаете или да променяте курса си. Защото кажете ли си най-голямата лъжа на лошото изкуство (че всичко е под контрола ви), ще пропуснете шанса да запечатате истината. Помнете, че истината невинаги е красива. Има случаи, когато истината е големия урод.

Малките сестри казват: „Това е жабата на Либит. Жабата с жъби.“

А понякога тя е нещо много по-страшно. Нещо като Чарли с яркосините панталони.

Или НЕЯ.

Ето рисунка, на която се вижда как малката Либит притиска пръстче до устните си. Тя казва: „Шшшт.“ Тя казва: „Ако говорите, тя ще ви чуе, затова шшшт.“ Тя казва: „Лоши неща могат да се случат и летящите по гръб говорещи птици са само първото, така че шшшт. Ако се опитате да избягате, нещо ужасно ще изскочи иззад кипариса и ще ви нападне на пътя. Още по-страшни твари живеят във водата край Сенчестия бряг — по-страшни от Големия урод, по-страшни и от Чарли, който е толкова бърз. Те се спотайват във водата и чакат, за да ви удавят. Но запомнете, че даже и да ви удавят, това още не е краят, не — съвсем не е краят. Затова — шшшт.“

Ала за истинския художник истината е по-важна от всичко. Либи Истлейк може да затвори устата си, но не е способна да спре боите и моливите си.

Има само един човек, с когото се осмелява да говори, и само едно място, където може да го стори — единственото място в „Гнездото на чаплата“, където НЕЙНАТА хватка сякаш отслабва. Тя убеждава леля Мелда да отиде там с нея. Опитва се да й обясни как се е стигнало дотук, как талантът й е имал нужда от истината и как истината се е изплъзнала от контрола й. Опитва се да обясни как рисунките започнали да управляват живота й и как е намразила малката порцеланова кукла, която татко открива сред съкровищата — малката порцеланова жена, нейната заслужена награда. Опитва се да обясни най-съкровения си страх — ако не направят нещо, смъртта ще настигне не само близначките; те просто си отидоха първи. След тях ще последват и други.

Тя събира цялата си смелост (а на нейната възраст наистина се изисква доста смелост за това) и разказва цялата истина, колкото и безумна да изглежда. Започва с урагана (как го е извикала), но идеята не е била на Либит — идеята е била на ОНАЗИ.

Мисля, че леля Мелда й вярва. Дали защото е виждала Големия урод? Или защото е виждала Чарли?

Според мен е виждала и двамата.

Истината трябва да излезе на бял свят — това е основата на изкуството. Но това не значи, че целият свят трябва да я види.

Леля Мелда я пита: „Къде е сега новата ти кукла? Порцелановата ти кукла?“

Либит отговаря: „В моята специална съкровищница. В тайника на сърцето.“

Леля Мелда я пита: „Как се казва?“

Либит отговаря: „Перси.“

Леля Мелда казва: „Перси ми звучи като име на момче.“

Либит отговаря: „Нищо не мога да направя. Казва се Перси. Това е истината.“ — И добавя: — „Перси има кораб. Той изглежда хубав, но не е хубав. Той е лош. Какво да правим, лельо?“

Леля Мелда мисли над това, докато стоят в единственото безопасно място. И аз съм сигурен, че тя е знаела какво трябва да се направи. Може и да не е била художествен критик (като Мери Айър), но мисля, че е знаела. Смелостта се проявява, не се показва. Истината може отново да бъде скрита, ако е прекалено ужасяваща, за да бъде показана на света. И това често се случва. Нещо повече — сигурен съм, че се случва непрекъснато.

Мисля, че у всеки истински художник ще се намери червена кошница за пикник.