Стивън Кинг
Дума Ки (200)

IX

Мисля, че Джак успя да стигне малко по-далеч от мястото, където на Илзе й прилоша; може би si, може би no. Беше трудно да се определи, след като навлезеш сред гъстата растителност. Пътят се стесни до тясна лента с неравна и осеяна с коренища повърхност. Храсталаците се преплитаха над главите ни, закривайки по-голямата част от небето. Все едно се намирахме в тунел. Стъклата на колата бяха вдигнати, но въпреки това в купето проникваше сладникавата лепкава миризма на джунглата.

Младежът изпробва амортисьорите на стария мерцедес върху една гигантска дупка. Колата издрънча, разтърси се и внезапно спря.

— Съжалявам — каза Джак и превключи на СТОП. Устните му трепереха, а очите му се бяха разширили. — Май ще…

Знаех какво ще направи.

Той отвори вратата, наведе се и повърна. Казвах си, че миризмата на джунглата (или каквото там се простираше на километър и половина след „Двореца“) се усеща доста силно в колата, но онова, което ни връхлетя през отворената врата, беше десет пъти по-натрапчиво, противно, гниещо и живо. В същото време не чувах крясъка на птици сред стълпотворението от разлагащи се храсталаци. Единственият звук беше от повръщането на Джак.

Най-накрая младежът се отпусна на седалката. И той смяташе, че аз съм пребледнял? Беше доста забавно, понеже в този ранен априлски следобед Джак Кантори беше по-блед и от студена мартенска утрин в Минесота. И вместо на двайсет и една, изглеждаше на четирийсет и една — при това съсипан и болен. „Сигурно е от салатата с риба тон“ — беше казала Илзе, но не това беше причината. Да, проблемът идваше от океана, но нямаше нищо общо с рибата тон.

— Съжалявам — повтори Джак. — Не знам какво ми става. Сигурно е заради миризмата — тази воня на гнило… — Нещо в гърлото му изгъргори и той отново се наведе навън. Този път обаче не успя да се хване за волана и ако не бях го сграбчил за яката, щеше да падне в собствения си бълвоч.

Той се облегна отново на седалката. Дишаше тежко, очите му бяха затворени, а лицето — плувнало в пот.

— По-добре да го върнем в „Двореца“ — предложи Уайърман. — Не искам да губим време — нито пък да изгубим него, — но тази работа не ми харесва.

— Мен ако питаш, на Персе страшно й харесва — отвърнах. Сега болният ми крак ме сърбеше почти колкото ръката ми. Сякаш през него течеше ток. — това са нейните отровни заграждения. Ами ти, Уайърман? Как е твоят стомах?

— Бива, но лявото ми око — онова, което не беше добре, — ме сърби за световно, а главата ми бучи. Вероятно заради скапаното радио.

— Не е заради радиото. И причината да се случи на Джак, а не на нас, е защото вече сме… как да го кажа… имунизирани. Каква ирония?

Джак изстена.

— Ще можеш ли да му помогнеш, muchacho?

— Мисля, че да. Надявам се.

Държах скицника в скута си, а моливите и гумичките бяха в чантичката на колана ми. Отгърнах на портрета на Джак и взех една гумичка. Изтрих устата му и долната дъга на очите му чак до ъгълчетата. Сърбежът в дясната ми ръка се бе усилил дотолкова, че ме влудяваше, и не се съмнявах, че замисълът ми ще проработи. Извиках спомените за усмивката на младежа в кухнята на „Розовата грамада“ — когато го бях накарал да се усмихне, докато си мисли за нещо хубаво, — и я нарисувах на лицето му със син молив. Отне ми не повече от трийсет секунди (стане ли въпрос за изобразяване на усмивка, тайната е винаги в очите), ала тези няколко щриха промениха цялостното излъчване на Джак Кантори.

И получих нещо, което не бях очаквал. Докато рисувах, го видях да целува момиче по бански. Не, не просто го видях. Почувствах гладката кожа на девойката и дори напипах няколко зрънца пясък, загнездили се в трапчинката над дупето й. Вдъхнах аромата на шампоана й и усетих едва доловимия солен вкус на устните й и узнах, че се казва Кейтлин, но той й вика Кейт.

Прибрах молива в чантичката и затворих ципа.

— Джак? — прошепнах. Очите му бяха затворени, капчиците пот продължаваха да покриват бузите и челото му, но дишането му се забавяше. — Как си сега? Усещаш ли някакво подобрение?

— Да — отвърна той, без да отваря очи. — Какво направихте?

— Ами понеже сме си само тримата, ще го нарека с истинското му име: магия. Нещо като контразаклинание, което ти хвърлих като спасителен пояс.

Уайърман се пресегна над рамото ми, взе скицника, разгледа рисунката и кимна.

— Започвам да се убеждавам, че май онази не е трябвало да те закача, muchacho.

— Не мен — уточних. — Не биваше да закача дъщеря ми.