Стивън Кинг
Дума Ки (232)

XI

Едва не съборих втората бутилка. Несръчността ми се дължеше най-вече на изненада, но и на много болка. Извиках. От мен отново потече кръв, но този път към корема ми. Персе се въртеше, гърчеше в джоба ми, зъбите й потъваха в гърдите ми, хапеха и оряха, копаейки все по-надълбоко. Наложи се да я откъсна от себе си с цената на къс окървавена риза и парче от плътта ми. Фигурката вече не беше гладка и хладна на пипане. Сега беше гореща и се гърчеше в ръката ми.

— Идвай, де! — кресна Уайърман. — Хайде, нали много ти знае устата?

Тя заби ситните си порцеланови зъбки, остри като игли, в мястото между палеца и показалеца ми. Нададох вой. В онзи момент можеше да се изплъзне въпреки цялата ми гневна решителност, но гривните на леля Мелда се плъзнаха надолу и аз усетих как Персе се свива, за да ги избегне, и впива зъби на друго място в дланта ми. Всъщност единия й крак се озова между показалеца ми и безименния ми пръст. Стиснах длан и я приковах. Вече нямаше накъде да мърда. Движенията й станаха по-мудни. Не мога да се закълна, че едната гривна я докосваше — беше тъмно като в рог, — но смятах, че е така. Отгоре се дочу едно „фиу“ от харпуна и след това се разнесе писък, който изплющя в мозъка ми. Чувах как Уайърман крещи: „Зад мен, Джак! Ти поемаш…“ После чух само сумтенето на моите приятели и гневния неземен смях на две отдавна мъртви деца.

Стиснах фенерчето между коленете си. Не бе нужно някой да ми казва, че всичко може да се обърка в тъмнината, особено ако си еднорък. Щях да имам само един шанс. При такива обстоятелства най-добре е да не се колебаеш.

„Недей! Спри! Не…“

Пуснах я вътре и резултатът бе мигновен: гневният смях на децата се превърна в ужасени писъци. После чух Джак. Почти беше изпаднал в истерия, но никога не се бях радвал толкова да чуя някого:

— Точно така, бягайте, бягайте! Преди тъпият ви кораб да отплава без вас!

Сега се изправих пред един деликатен проблем. Държах фенерчето с лявата си ръка… но капачката се беше запиляла кой знае къде в тъмното. Не я виждах, а нямах друга ръка, с която да я потърся опипом.

— Уайърман! — провикнах се аз. — Уайърман, там ли си?

След миг, който се оказа достатъчно дълъг за посяването и отглеждането на четири вида страх, той отговори:

— Да, muchacho. Тук съм.

— Добре ли си?

— Единият ме одраска и раната трябва да се дезинфекцира, но иначе всичко е наред. Комай и двамата с теб сме добре.

— Джак, можеш ли да слезеш? Трябва ми една здрава ръка.

После, както си седях изгърбен сред костите, вдигнал пълното с вода фенерче като факлата на Статуята на свободата, започнах да се смея.

Някои неща са толкова абсурдно истински, че няма как да не се засмееш.