Стивън Кинг
Дума Ки (161)

VII

От Художествения музей на Ринглинг позвъних на две места — в погребалното бюро и в „Двореца“ — и оставих съобщения за Уайърман. Обещах му, че ще се върна към три и ще го чакам пред „Розовата грамада“. Казах му и да предаде на Джак, че след като е достатъчно възрастен да гласува и да ходи на купони със студентки, би трябвало да знае как да поддържа мобилния си телефон.

В крайна сметка се върнах на Дума Ки в три и половина, но и колата на Джак, и сребристия мерцедес на Елизабет вече ме чакаха на напуканата бетонна площадка вдясно от „Розовата грамада“. Джак и Уайърман седяха на стъпалата и пиеха студен чай. Младежът бе със същия сив костюм, но косата му отново беше разчорлена и вместо риза носеше тениска на „Скатовете“. Уайърман беше с черни дънки и бяла риза с разкопчана яка. На главата му се мъдреше обърната с козирката назад бейзболна шапка на „Небраска Корнхъскърс“.

Паркирах, излязох от колата и се протегнах, за да раздвижа болния си крак. Те станаха и пристъпиха към мен.

— Всички ли си тръгнаха, amigo? — попита Уайърман.

— Всички без леля Джийн и чичо Бен — отвърнах. — Те са изпечени авантаджии и ще ометат всичко, което могат да докопат.

Джак се усмихна печално.

— Има ги във всяка фамилия.

— Как си? — обърнах се към Уайърман.

— Ако ме питаш за Елизабет, нормално. Хедлок каза, че нещата са се развили по възможно най-добрия за нея начин, и предполагам, че е прав. А решението й да ми остави сто и шейсет милиона долара в брой, активи и имущество… — Той поклати глава. — Това е вече друго. Може би с времето ще свикна с този лукс, но сега…

— Сега тук става нещо.

— Si, señor. И е доста странно.

— Какво си казал на Джак?

Уайърман се смути.

— Всичко, което ще кажа и на теб, amigo. Започнеш ли веднъж, е дяволски трудно да спреш.

— Той ми разказа всичко — намеси се младежът. — Или поне така твърди. И за това, което сте направили със зрението му, и за Кенди Браун… — Той замълча. — И за двете момиченца, които сте видели.

— И какво мислиш за случилото се с Кенди Браун? — попитах.

— Ако зависеше от мен, щях да ви наградя с медал. А жителите на Сарасота вероятно биха ви дали отделна платформа по време на парада в Деня на загиналите във войните. — Джак пъхна ръце в джобовете си. — Но ако миналата есен някой ми беше казал, че нещо подобно може да се случи извън филмите на М. Найт Шаямалан^[1], щях да му се изсмея в лицето.

— А миналата седмица?

Джак се замисли. От другата страна на „Розовата грамада“ прибоят методично щурмуваше брега. Под дневната и спалнята раковините навярно си шушукаха.

— Не — най-накрая отвърна младежът. — Вероятно нямаше да се изсмея. От самото начало видях, че вие сте малко особен, Едгар. Дойдохте тук и… — Той допря длани една до друга и преплете пръсти. Казах си, че е съвсем прав. Точно така си беше. Като преплетените пръсти на двете ръце. И обстоятелството, че имах само една ръка, нямаше никакво значение.

Поне в този конкретен случай.

— Какво ще кажеш, hermano^[2]?

Джак вдигна рамене.

— Едгар и Дума. Дума и Едгар. Сякаш се бяха чакали един друг. — На лицето му се четеше смущение, но си личеше, че е абсолютно сигурен в думите си.

Махнах с ръка към вратата.

— Тогава да тръгваме.

— Първо му разкажи как намери кошницата — намеси се Уайърман.

Младежът разпери ръце.

— Не беше трудно — отне ми не повече от двайсет минути. Стоеше върху някакъв стар скрин в дъното на тавана. Върху нея падаше светлината от близкия вентилационен отвор. Сякаш искаше да бъде намерена. — Джак погледна към Уайърман, който кимна. — После я занесохме долу и надзърнахме вътре. Беше дяволски тежка.

Думите на Джак за тежестта на кошницата ме накараха да се замисля за леля Мелда и по-точно за начина, по който я държеше на семейната снимка — мускулите на ръцете й бяха доста напрегнати. Вероятно и тогава не е била лека за носене.

— Уайърман ме помоли да донеса кошницата тук и да я оставя, понеже имах ключ… само че ключът изобщо не ми потрябва. Вратата не беше заключена.

— Отворена ли беше?

— Не. Пъхнах ключа и щом го завъртях, я заключих. Което доста ме изненада.

— Да тръгваме. — Уайърман закрачи към вратата. — Край на приказките, да оставим случилото се да говори само за себе си.

На дървения под на антрето видях доста неща, които обикновено се срещаха на брега — пясък, дребни раковини, няколко стръка софора и изсъхнала трева. Имаше и следи. Отпечатъци от маратонките на Джак. И други, от които ме побиха тръпки. Откроих три различни дири — една от големи и две от малки отпечатъци. Малките определено бяха оставени от деца. И трите бяха от боси ходила.

— Забелязвате ли, че колкото по-нагоре отиват, толкова повече избледняват? — попита Джак.

— Да. — Стори ми се, че гласът ми идва от някъде отдалеч.

— Вървях покрай тях, понеже не исках да ги залича — продължи младежът. — Ако знаех онова, което Уайърман ми каза, докато ви чакахме, едва ли щях да посмея да се кача.

— Нямаше да те обвиня.

— Обаче там нямаше никого. Само… ще го видите със собствените ти очи. Елате насам. — Той ме поведе към стълбището. Деветото стъпало беше на нивото на очите ми и светлината падаше отстрани. Видях едва забележими детски следи, водещи в противоположната посока. — дотук всичко ми е ясно. Децата са се качили в ателието ви, а после са слезли на долния етаж. Възрастният е останал до вратата… макар че ако е било посред нощ, едва ли е имало от кого да се притесняват. Бяхте ли включили алармата?

— Не. — Не смеех да срещна погледа му. — Не мога да запомня кода. Пазя си го на листче в портфейла, но всеки път, когато влизах, започваше ужасно изнервяща надпревара — трябваше да набера кода, преди да се включи проклетия сигнал…

— Всичко е наред — Уайърман сложи длан на рамото ми. — Тези крадци нищо не са взели; тъкмо обратното — оставили са.

— Нали не вярвате, че мъртвите сестри на госпожица Истлейк отново са ви навестили? — попита Джак.

— Всъщност — покашлях се — мисля, че тъкмо това се е случило. — Опасявах се, че отговорът ми ще прозвучи глупаво под ярката светлина на този топъл априлски следобед, когато безброй слънчеви лъчи се отразяваха в огледалната повърхност на океана, но се оказа, че греша.

— Ако това беше филмчето „Скуби Ду“, щеше да се окаже, че е замесен лудият библиотекар — отбеляза младежът. — Нали разбирате, за да се изплашите и да напуснете острова, а той да запази съкровищата за себе си.

— Но за съжаление животът не е анимационен филм — въздъхнах.

— Да допуснем, че малките следи са оставени от Теси и Лора Истлейк — замисли се Уайърман. — Кой тогава е оставил големите?

Мълчахме.

— Да се качим — предложих. — Искам да видя какво има в кошницата.

Качихме се по стълбите, като избягвахме следите, но не за да ги съхраним, а просто защото не искахме да стъпваме отгоре им. Кошницата за пикник изглеждаше като онази, която бях нарисувал с химикалката, открадната от кабинета на доктор Хедлок. Беше оставена на килима, но погледът ми бе прикован не от нея, а от статива.

— Не знам дали ми вярвате, но щом го зърнах, изхвърчах оттук като стрела — призна Джак.

Вярвах му, ала не почувствах никакво желание да се втурна надолу по стълбите. Напротив — чувствах се привлечен към статива като към магнит. Там бе опънато чисто платно и под покрова на тъмнината — може би докато Елизабет издъхваше, може би докато правех за последен път секс с жена си или може би докато спях до нея след секса, — някой бе пъхнал пръст в боите ми. Кой точно? Не зная. В кой цвят? Това бе очевидно — в червения. Разкривените букви, които криволичеха нагоре-надолу по бялото платно, бяха червени. Обвиняващи. Те буквално крещяха.