Стивън Кинг
Дума Ки (228)

VII

Джак и Уайърман коленичиха от едната страна на капака, а пък аз — от другата. Небето бе индиговосиньо и скоро щеше да се обагри във виолетово.

— Заплювам си броенето — каза Уайърман. — Un… dos… TRES!

Те дърпаха, а аз бутах, доколкото можех. Моята помощ бе от значение, защото ръката ми бе доста заякнала през месеците на Дума Ки.

Известно време капакът не поддаваше. После се приплъзна към Джак и Уайърман, разкривайки сърп от тъмнина — черна и приканваща усмивка. Сърпът прерасна в полумесец, а накрая и в мрачно пълнолуние.

Джак се изправи, Уайърман — също. Проверяваше ръцете си за още буболечки.

— Знам какво ти е — кимнах му, — но тъкмо сега не е времето за обезпаразитяване.

— Да, бе, ясно, но ако не си сдъвкал някой от тези maricones^[1], не знаеш какво ми е.

— Какво да правим сега, шефе. — Джак с погнуса беше устремил поглед в дупката, от която все така се разнасяше нездрава задушлива миризма.

— Уайърман, ти нали си стрелял с харпуна?

— Да, по мишени. С госпожица Истлейк. Не споменах ли, че аз съм стрелецът на групата?

— Тогава ти ще си охраната. Джак, светни фенерчето.

По лицето му виждах, че на Джак не му се иска, но нямаше избор — тази работа трябваше да се свърши. А ако не я приключихме благополучно, никога нямаше да има връщане назад.

Поне не и по сушата.

Той вдигна фенерчето, включи го и насочи мощният му лъч в ямата.

— Олеле! — прошепна.

Долу наистина има естествен резервоар, но по някое време през последните осемдесет години сигурно е имало разместване на земните пластове, защото се бе образувала пролука на дъното и водата беше изтекла. Фенерчето разкри влажно плесенясало дере, дълбоко два и половина — три метра, около метър и половина в диаметър. На дъното му, скрепени в прегръдка, продължила осемдесет години, лежаха два скелета, облечени в изгнили парцали. Около тях щъкаха разни буболечки. Белезникави жаби — малки уроди — скачаха върху костите. До единия скелет лежеше харпун. Острието на втория все още беше забито в пожълтелия гръбначен стълб на леля Мелда.

Лъчът започна да се олюлява. Младежът, който го насочваше, се олюляваше.

— Не припадай, Джак! — скастрих го. — Това е заповед!

— Нищо ми няма, шефе. — Но очите му бяха изцъклени, фенерчето още потрепваше в ръцете му, а лицето му беше бледо като пергамент. — Честна дума.

— Добре. Дай пак надолу. Не, по-вляво. Малко по… А така.

Това беше една от „уиски“ масите. Под дебелия слой мъхната плесен бурето приличаше на гърбица. Една бяла кекерица беше застанала отгоре му. Погледна ме и изкряка злобно.

Уайърман се взря в часовника си.

— Даа… остават ни петнайсет минути до залез-слънце. Приблизително. Значи?…

— Значи Джак пуска стълбата в дупката и аз слизам на дъното.

— Едгар… mi amigo… имаш само една ръка.

— Тя ми отне дъщерята. Тя уби Илзе. Знаеш, че е мое задължение.

— Добре. — Уайърман погледна Джак. — Въпросът със съда още не е на дневен ред.

— Не се безпокойте — младежът вдигна стълбата и ми подаде фенерчето. — Осветете дъното, Едгар. За тази работа ми трябват и двете ръце.

Сякаш му отне цяла вечност да нагласи удобно стълбата, но най-накрая тя застана между костите на протегнатата ръка на леля Мелда (виждах сребърните й гривни, макар и обрасли с мъх) и крака на Ади. Стълбата наистина беше много къса и най-горното стъпало бе на около половин метър в дупката. Не беше проблем: като за начало Джак щеше да ме подкрепи. Помислих си дали отново да не го попитам в какво ще сложим порцелановата фигурка, но се отказах. Той проявяваше пълно спокойствие по въпроса и реших да му се доверя безрезервно. Тъй или иначе това бе единственият реален вариант.

В главата ми прозвуча глас — много тих и дори любезен: „Спри сега и ще те пощадя.“

Уайърман ме погледна без капка изненада.

— А, значи и ти го чу?