Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

VIII

Празненството по случай откриването на изложбата продължаваше и аз продължавах да бъда главното действащо лице. Донякъде заради усилията на Дарио, Джими и Алис, но най-вече благодарение на Елизабет. Мисля, че тя би искала точно това. Моят „миг на слава“, както бе нарекла изложбата.

Обаче не отидох на тържествената вечеря лед откриването. Извиних се и изпратих Пам и момичетата заедно с Кеймън, Кати и някои други гости от Минесота. Докато ги наблюдавах как потеглят, изведнъж си дадох сметка, че не бях помолил никого да ме закара до болницата. Стоях сам пред галерията, утешавайки се с мисълта, че Алис Окойн още не си е тръгнала, когато пред мен спря старичък мерцедес и прозорецът на предната врата се спусна.

— Сядайте — разнесе се от купето гласа на Мери Айър. — Ако сте за Мемориалната болница, ще ви закарам. — Тя забеляза, че се колебая, и се усмихна кисело. — Уверявам ви, че днес Мери почти не е пила, а след десет вечерта по улиците на Сарасота няма никакво движение. Старците пият уиски и прозак и се настаняват удобно, за да гледат Бил О’Райли по „ТиВо“.

Влязох в колата. Вратата издрънча при затварянето си и за момент ми се стори, че задникът ми ще тупне на Палм Авеню. В крайна сметка обаче седалката се оказа на мястото си.

— Вижте, Едгар… — Тя замлъкна. — Мога ли все още да ви наричам Едгар?

— Естествено.

Мери кимна.

— Чудесно. Не помня добре как се разделихме. Когато пия повечко… — Тя сви костеливите си рамене.

— Разделихме се като приятели.

— Това е добре. Що се отнася до Елизабет… там нещата не са никак добре, нали?

Кимнах. Боях се, че ако си отворя устата, от гърлото ми няма да излезе нито звук. Улиците наистина се оказаха пусти. По тротоарите нямаше жива душа.

— Навремето тя имаше връзка с Джейк Розенблат. Работата беше доста сериозна.

— И какво се случи?

Мери поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност. Ако реша да гадая, бих казала, че навярно беше свикнала да живее самостоятелно и не искаше да допусне друг човек до себе си. За известно време — да, но не за повече. Джейк обаче така и не можа да я забрави.

Спомних си как беше казал „Майната им на правилата, госпожице Истлейк!“ И се запитах как ли я бе наричал в леглото. Със сигурност не „госпожице Истлейк“. Размишленията от този род обаче са тъжни и болезнени.

— А може би е за добро. Тя се разпада, Едгар. Ако я познавахте в годините, когато беше млада, щяхте да знаете, че за нищо на света не иска да свърши по този начин.

— Как бих искал да я видя млада…

— Мога ли да направя нещо за семейството ви?

— Не — отвърнах. — Вечерят с Дарио, Джими и целия щат Минесота. Ще се присъединя към тях по-късно, стига да мога — може би за десерта, — и съм си запазил стая в „Риц“, където смятам да нощувам. А ако не стане тази вечер, ще ги видя утре сутринта.

— Това е добре. Изглеждат ми мили хора. Проявяващи разбиране.

Пам действително проявяваше повече разбиране, отколкото преди развода. Естествено, не биваше да подминавам факта, че сега се намирам във Флорида и рисувам, а не в Минесота, където предимно й крещях. Или се опитвах да я наръбам с кош за масло.

— Смятам да засипя с хвалби изложбата ви, Едгар. Съмнявам се, че тази вечер думите ми ще означават нещо за вас, но мисля, че по-нататък ще ви бъдат от полза. Картините ви са необикновени.

— Благодаря ви, Мери.

В тъмнината пред нас мъждукаха светлинките на болницата. В съседство имаше сладкарница за понички и гофрети. Вероятна тя осигуряваше доста работа на кардиологичното отделение.

— Ще предадете ли на Либи най-добрите ми пожелания, ако състоянието й го позволи?

— Непременно.

— Имам нещичко за вас. В жабката е. Кафяв плик. Смятах да използвам този материал като примамка, за да ми дадете интервю и след изложбата, но… карай да върви.

Не успях да се справя веднага с копчето, отварящо жабката, но в края на краищата вратичката зейна като челюст на мъртвец. Освен плика, вътре имаше и доста други неща (навярно някой геолог би могъл да открие образци, датиращи от 1965 година), обаче веднага го забелязах. На лицевата му страна бяха напечатани името и фамилията ми.

Тя паркира пред болницата, в зоната с табелка „ПЕТ МИНУТИ ЗА СЛИЗАНЕ И КАЧВАНЕ“.

— Очаква ви изненада. Аз поне останах доста изненадана. Една стара приятелка, редактор, изкопа за мен тази статия. По-възрастна е от Либи, но умът й е остър като бръснач.

Отворих плика и извадих два листа — ксерокопия на материал от прастар вестник.

— Това е от „Седмичен отзвук“, издаван на Порт Шарлът. Броят е от юни хиляда деветстотин двайсет и пета година — поясни Мери. — По всяка вероятност това е същата статия, която е видяла приятелката ми Аги, и ми се е изплъзнала поради една-единствена причина — никога не съм търсила толкова далеч на юг. Освен това „Седмичен отзвук“ спира да излиза през 1931.

Светлината на уличната лампа, под която бяхме паркирали, не ми позволяваше да разчета дребния шрифт, но прочетох заглавието и разгледах фотографията. Доста дълго я гледах.

— Означава нещо за вас, нали? — попита Мери.

— Да. Просто не знам какво.

— Ще ми кажете ли, когато разберете?

— Непременно. Вероятно дори ще ми повярвате. Но, Мери… това ще бъде история, която няма да можете да публикувате. Мерси за возенето. И ви благодаря, че дойдохте на изложбата ми.

— И двете неща ми доставиха удоволствие. Е забравяйте да предадете на Либит най-добрите ми пожелания.

— Ще й предам.

Но така и не го направи. Не знаех, че вече се бях срещнал за последен път с Елизабет Истлейк.