Стивън Кинг
Дума Ки (67)

VII

Нануци приклекна и се зае да залепва стикерите в горния десен ъгъл на платната — на същото място, където обикновено маркират папките с документи. Щом приключи, поведе двама ни с Уайърман към кабинета си. Покани и Джак, ала той предпочете да остане при картините.

Любезният домакин ни предложи кафе, което отказахме, и вода, която приехме. Използвах повода да изгълтам две капсули тиленол.

— Коя е дамата? — попита Уайърман.

— Мери Айър. Ярка фигура в културния живот на Слънчевия бряг. Издава независим и агресивен артвестник, наречен „Булевард“. Обикновено вестникът излиза веднъж месечно, но по време на туристическия сезон — на всеки две седмици. Живее в Тампа — в ковчег, както мълвят злите езици. Новите местни художници са най-голямата й страст.

— Стори ми се доста наблюдателна — отбеляза Уайърман.

Нануци вдигна рамене:

— Мери е голяма работа. Помогнала е на много художници и сякаш винаги е била тук. Оттук идва и значението й за града, в който си изкарваме прехраната благодарение на туристите.

— Ясно — кимна Уайърман. Зарадвах се, че поне единият от нас разбира нещо. — Тя е нещо като меценатка на местните художници.

— Нещо повече — изтъкна Нануци. — Тя е истински експерт. И ние се стараем да я радваме. Стига да можем, разбира се.

Дългокосият мъж кимна.

— По Западното крайбрежие на Флорида художествените галерии са доста популярни. Очевидно Мери Айър го знае и съдейства за процъфтяването им. И ако някоя успешна галерия открие, че може да продава за по десет хиляди долара портрети на Елвис, изработени от макарони, зашити върху кадифе, Мери…

— Ще я направи на пух и прах — довърши Нануци. — За разлика от всичко, което казват префърцунените сноби (ще ги познаете по черните костюми и миниатюрните телефончета), печалбата не е най-важното нещо за нас.

— Олекна ли ви на душата? — попита Уайърман, без да се усмихва.

— Почти. Исках само да кажа, че Мери разбира положението ни. Продаваме хубави неща — поне повечето от нас, — понякога дори истински шедьоври. Правим всичко по силите си да откриваме и налагаме нови художници, но някои от клиентите ни са толкова богати, че това дори им пречи. Имам предвид хора като господин Костенца, който размахва навсякъде чековата си книжка, и дамите, които идват тук с кученца, чиято козина е боядисана в тон с любимото им кожено палто. — Нануци се ухили — бях сигурен, че богатите му клиенти не са виждали тази подигравателна усмивка.

Слушах го като омагьосан. Помогнал ми бе да пристъпя в друг свят.

— Мери пише за всяка изложба, която успее да посети. А посещава много и повярвайте ми, отзивите й невинаги са ласкателни.

— Но повечето са положителни, нали? — попита Уайърман.

— Естествено, защото повечето изложби са на високо ниво. Разбира се, много малко творби са гениални, понеже това по принцип е характерно за туристическите региони, но добрите неща са наистина много. Картини, които да си купиш, да закачиш вкъщи и без капка смущение да посочиш с думите: „Аз съм ги избрал.“

Помислих си, че галеристът току-що бе дал идеалното определение за посредствеността — бях виждал как този принцип е залегнал в стотици архитектурни проекти, ала отново се замълчах.

— Мери споделя нашия интерес към новите художници. Вероятно и за вас ще е от полза, господин Фриймантъл, да поговорите с нея, преди да направите първата си изложба.

— Искаш ли да организираш първата си изложба тук, в „Ското“? — попита Уайърман.

Устните ми бяха пресъхнали. Опитах се да ги навлажня с език, но и той бе сух. Ето защо пийнах малко вода, преди да отговоря.

— Не слагаш ли кацата пред балкона? — Замълчах. Изчаках малко и пийнах още вода. — Исках да кажа каруцата пред коня. Дойдох, за да чуя вашето мнение, сеньор Нануци. Вие сте експертът.

Той извади пръстите си изпод жилетката и се приведе. Столът му изскърца и резкият звук ми се стори твърде пронизителен за малкото помещение. Най-важното обаче беше, че ми се усмихна и усмивката му беше сърдечна. Тя оживи очите му и те станаха неустоими. Внезапно разбрах защо постига такива успехи в търговията с предмети на изкуството, макар че в този момент едва ли искаше да продаде нещо. Пресегна се над бюрото и стисна ръката ми — ръката, с която рисувах; единствената, която ми бе останала.

— Господин Фриймантъл, оказвате ми голяма чест, но боят баща Аугустино е сеньорът в нашата фамилия. На мен ми стига и господин. Що се отнася до картините ви… да, добри са. Ако се има предвид от колко малко време се занимавате с живопис, те са отлични. Може би дори гениални.

— Защо? — попитах. — Каква е причината да ви харесват, ако, разбира се, не ме ласкаете?

— Правдивостта — отвърна той. — Излъчва се от всеки щрих.

— Но на повечето са изобразени залези! А онова, което добавих… — вдигнах ръка и я отпуснах. — Подръчни средства — доста банален трик.

Нануци се разсмя.

— Откъде научихте тези думи? От раздела за култура на „Ню Йорк Таймс“? Или често гледате предаванията на Били О’Райли^[1]? А може би и двете? — Той посочи към тавана. — Лампа? Това е подръчно средство. — Насочи показалеца към гърдите си. — Пейсмейкър? Друго подръчно средство. — Изпъна двете си ръце, а пък аз си помислих, че онези, които имат две ръце, са истински щастливци. — Забравете думите „банален трик“, господин Фриймантъл. Изкуството трябва да бъде обител на надеждата, а не на съмнението. Вашите съмнения са породени от липсата на опит, което изобщо не е срамно. Изслушайте ме. Ще ме изслушате ли?

— Естествено — кимнах. — Нали за това съм дошъл.

— Когато казвам истина, разбирам „красота“.

— Джон Кийтс — обади се Уайърман. — „Ода за гръцката ваза“. „Красотата истина е, истината — красота, това ви трябва, него само знайте на земята.“^[2] Стар хит, но златен.

Нануци не го чу. Беше се надвесил над бюрото и продължаваше да се взира в мен.

— Според мен, господин Фриймантъл…

— Едгар.

— Според мен, Едгар, това е смисълът на изкуството и единственият начин да бъде оценявано. — Той се усмихна — малко виновно, както ми се стори. — Разбирате ли, не искам да се замислям за изкуството. Не желая да ходя по симпозиуми, да слушам изказвания, да ги обсъждам по време на префърцунени сбирки… макар че понякога ми се налага, защото такава ми е работата. Онова, което искам, е да ме хване ей тук… — той посочи сърцето си — … и да бъда разтърсен, когато зърна истинската красота.

Уайърман избухна в смях и също разпери ръце.

— Точно така! Не знам дали картините ти хванаха за сърцето онзи тип, но той бе готов да хване чековата си книжка!

— Мисля, че наистина бе разтърсен — кимна галеристът. — Както всички други.

— И аз сън на същото мнение — кимна Уайърман. Вече не се усмихваше.

Нануци продължаваше да ме гледа:

— Повтарям — не говорете за банални трикове. Онова, към което се стремите в картините си, е съвсем очевидно: търсите начин да погледнете поновому на най-популярната и банална гледка във Флорида — тропическия залез. Опитали сте се по свой начин да избегнете клишето.

— Да, прав сте. Затова подражавах на Дали…

Галеристът махна с ръка:

— Картините ви нямат нищо общо с творбите на Дали. Нямам намерение да обсъждам с вас различните школи в живописта, Едгар, нито пък да използвам думи, завършващи на „изъм“. Работите ви не принадлежат към нито една живописна школа, защото не сте запознат с тези течения в изкуството.

— Запознат съм със строителството на сгради.

— Тогава защо не рисувате сгради?

Поклатих глава. Можех да му отвърна, че никога не ми бе идвало наум… ала си дадох сметка, че думите ми щяха да са по-правдиви, ако бях казал, че подобна мисъл никога не бе осенявала ампутираната ми ръка.

— Мери е права. Вие сте американски примитивист и в това няма нищо срамно. Баба Моузес^[3] е била американски примитивист. Както и Джаксън Полак^[4]. Важното обаче, Едгар, е, че притежавате талант.

Понечих да отговоря, но се отказах. Не знаех какво да кажа. Уайърман ми се притече на помощ:

— Благодари на човека, Едгар.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Ако решите да направите изложба, Едгар, ще ви моля първо да се обърнете към „Ското“. Ще ви предложа по-добри условия от всички галерии на Палм Авеню. Обещавам.

— Шегувате ли се? Разбира се, че ще дойда първо при вас.

— Аз естествено ще проуча договора. — Уайърман се усмихна престорено невинно.

Нануци също се усмихна:

— Нямам нищо против. Всъщност няма бог знае колко за проучване. Стандартният ни договор с нови художници е дълъг страница и половина…

— Господин Нануци — прекъснах го. — Наистина не знам как да ви се отблагодаря.

— Вече го направихте. Картините ви ме хванаха за сърцето и ме разтърсиха. Само още нещо, преди да си тръгнете… — Той отвори бележника си, написа нещо, откъсна листчето и ми го подаде, сякаш бе лекар, даващ рецепта. Една-единствена дума, написана с големи наклонени букви, която изглеждаше като названието на някакво загадъчно лекарство: „ЛИКУИН“.

— Какво е това? — попитах.

— Лак. Предлагам ви да го нанесете върху всички завършени платна. Оставяте го да съхне двайсет и четири часа, след което нанасяте втори слой. Този препарат ще запази залезите ви ярки в продължение на столетия. — Той ме изгледа толкова сериозно, че почувствах как стомахът ми се сви. — Не знам дали заслужават толкова дълъг живот, но… кой знае. Може би го заслужават.