Стивън Кинг
Дума Ки (32)

X

Не можахме да се похвалим с пищна коледна вечеря, но на трапезата имаше едно от „пилетата-космонавти“ на Джак, боровинков сос, готова салата и оризов пудинг. Илзе изяде по две порции от всяко блюдо. След като си разменихме подаръците и изразихме възхищението си (и двамата получихме точно това, което искахме!), аз заведох дъщеря си в „Розовото мъниче“ и я запознах с всичките си художнически експерименти. Само портретите на приятеля й и жената с червената рокля (ако наистина бе жена) лежаха на най-горната полица на дрешника в спалнята ми, където останаха до заминаването на Илзе.

Бях подлепил с картон десетина картини и ги бях подпрял на стената. Дъщеря ми ги обиколи веднъж, после се спря и отново ги разгледа една след друга. Вече се бе мръкнало и през големия прозорец надничаше само мракът. Имаше отлив и единственото, което напомняше за присъствието на океана, бе едва доловимият шепот на вълните, издъхващи на пясъка.

— Наистина ли ти ги нарисува? — след цяла вечност попита Илзе. Обърна се, погледна ме и аз изведнъж се почувствах неловко. Така гледат хората, които изцяло променят мнението си за някого.

— Да — кимнах. — Какво мислиш?

— Добри са. Може би повече от добри. Тази например… — тя се наведе и внимателно вдигна рисунката с раковината на хоризонта, обкръжена от оранжево-жълто сияние. — тази е толкова стра… извинявай, направо тръпки ме побиват от нея.

— И аз мисля така. Всъщност тук няма нищо ново. Трябва само да комбинираш залеза с малко сюрреализъм. — И внезапно възкликнах: — Здравей, Дали!

Дъщеря ми остави „Залез с раковина“ и взе „Залез със софора“.

— Кой ги е виждал?

— Само ти и Джак. А, и Хуанита. Тя ги нарече asustador. Или нещо подобно. Джак ми каза, че означавало плашещи.

— Да, наистина малко ме плашат — призна Илзе. — Но тате… тези моливи, които използваш, се размазват. И според мен с времето картините ще избледнеят, ако не вземеш някакви мерки.

— Какви?

— Не знам. Но мисля, че трябва да ги покажеш на човек, който наистина разбира от живопис. Който ще ти каже дали наистина са добри.

Думите й ме поласкаха и в същото време ме разтревожиха. Почти ме хвърлиха в смут.

— Нямам представа към кого и къде да се обърна…

— Попитай Джак. Може да знае някоя художествена галерия, където да им обърнат внимание.

— Ами да, фасулска работа. Ще изкуцукам вътре и ще им кажа: „Знаете ли, живея на Дума Ки и направих няколко рисунки с молив… предимно залези, доста необичайна тема за крайбрежието на Флорида… а освен това прислужницата ми смята, че са muy asustador.“

Дъщеря ми сложи ръце на кръста си и килна глава. И Пам заемаше същата поза, когато нямаше намерение да остави нещата току-така. Когато смяташе да отстоява позицията си докрай.

— Татко…

— Слушай, само това ми трябва в момента.

Тя се престори, че не ме чува, и продължи:

— Създал си процъфтяваща компания, след като си разполагал само с два пикапа, булдозер от времето на Корейската война и заем от двайсет хиляди долара. А сега се мъчиш да ме убедиш, че да покажеш рисунките си на двама-трима галеристи е непосилна за теб задача. — Посмекчи тона си и добави: — Мисълта ми е, че картините ти наистина са добри. Добри са. Дори аз го разбирам, въпреки че целият ми опит в тази област се изчерпва с часовете по изкуствознание в училище.

Отвърнах нещо, не помня точно какво, понеже се замислих за набързо нарисувания портрет на Карсън Джоунс, известен още като Баптисткото колибри. Дали дъщеря ми щеше да одобри и тази картина, ако й я покажех?

Обаче нямах никакво намерение да й я показвам. Нето нея, нито рисунката на жената в червено. Нямах намерение да ги показвам на никого. Поне тогава си мислех така.

— Татко, ако винаги си имал този талант, защо не си го проявявал досега?

— Не знам — въздъхнах. — А и още не знам дали наистина имам талант.

— Ами намери някой, който да ти го каже. Човек, който разбира… — Тя взе рисунката, на която бях изобразил пощенската кутия. — Дори тази… не е нищо особено, но в нея има нещо. Заради… — Илзе докосна листа — … кончето-люлка. Защо си нарисувал тази играчка?

— Нямам представа. Сама пожела да е там.

— По памет ли си рисувал?

— Не. Не съм способен на това. Или заради злополуката, или защото не ми достига въображение. — Само дето всъщност можех. Когато ставаше въпрос за млади мъже с тениски на „Туинс“. Намерих кончето в интернет, после разпечатах снимката…

— Уф, да му се не види, размазах я! — извика Илзе. — О, как можах!

— Няма проблем, скъпа. Не се притеснявай.

— Напротив! Има проблем! Трябва да си купиш някакви шибани бои! — В този миг дъщеря ми изведнъж си даде сметка какво бе казала и притисна длан към устата си.

— Вероятно няма да ми повярваш, но веднъж или дваж съм чувал тази дума — усмихнах се аз. — Обаче предполагам, че твоят приятел… навярно…

— Правилно предполагаш — отвърна мрачно дъщеря ми, ала след малко също се усмихна. — Но ако знаеш каква уста отваря, когато някой засече колата му… Тате, а за твоите картини…

— Радвам се, че ти харесаха.

— Не само ми харесаха. Направо ме изумиха. — Тя се прозина. — И едва стоя на краката си.

— Май трябва да изпиеш чаша какао и да си легнеш.

— Страхотна идея.

— Коя по-точно?

Илзе се засмя. Как прелестно и звънко прозвуча смехът й!

— И двете.