Стивън Кинг
Дума Ки (159)

V

В ранния следобед вече бях в залата за заминаващи пътници на „Долфин Авиейшън“ и се сбогувах с приятелите и близките си. Едни целувах, други прегръщах, а с трети се ръкувах. Мелинда, Рик и семейство Джеймисън бяха заминали.

Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, ме целуна с присъщата си енергичност.

— Пази се, Едгар. Обичам картините ти, но повече се гордея с това, че ходиш. Прогресът ти е изумителен. Бих искала да те покажа на последната си група лигльовци.

— Много си строга, Кати.

— Изобщо не съм. — Тя си избърса очите. — Добричка съм като фея от приказките.

После над нас надвисна Кеймън.

— Ако ти потрябва помощ, незабавно ми се обади.

— Дадено. Веднага ще ви информирам… по електронната поща.

Кеймън се усмихна. Приятно е да видиш как един древен бог ти се усмихва.

— Не смятам, че всичко по отношение на здравето ти е наред, Едгар. Просто се надявам, че скоро ще бъде наред. Никой не го заслужава повече от теб.

Прегърнах го. Е една ръка. Той мен — с две.

Вървях до самолета редом с Пам. Останахме в подножието на стълбичката, докато другите се качваха. Тя ме хвана за ръката и погледите ни се срещнаха.

— Смятам да те целуна по бузата, Едгар. Или ни гледа, а не искам да си извади погрешно заключение. — Целуна ме и добави: — Тревожа се за теб. Не ми харесват тези бели кръгове около очите ти.

— Елизабет…

Тя поклати глава.

— Видях ги още вчера вечерта, преди тя да дойде в галерията. Когато беше на върха на щастието. Тези бели кръгове. Не знам как другояче да ги опиша. Виждала съм ги само веднъж преди — през хиляда деветстотин деветдесет и втора, когато се боеше, че няма да успееш да погасиш кредита и ще изгубиш компанията си.

Двигателите надаваха вой, а горещият вятър развяваше косата й, превръщайки грижлива подредената й прическа в младежки къдрици.

— Мога ли да те попитам нещо, Еди?

— Естествено.

— Как мислиш, дали можеш да рисуваш и другаде… или само тук?

— Предполагам, че мога да рисувам, където си поискам. Но на другите места картините ще бъдат други.

Тя ме изгледа съсредоточено. В очите й бе стаена безмълвна молба.

— Тогава една промяна ще ти бъде само от полза. Трябва да се избавиш от тези бели кръгове. Нямам предвид връщане в Минесота, а просто… да смениш малко обстановката. Ще помислиш ли над това?

— Да. — „Но след като видя какво има в червената кошница за пикник — добавих наум. — И след като разбера какво има на южния бряг на Дума.“ Казах си, че ще успея да се справя. Защото на Илзе й беше прилошало, а не на мен. Аз се бях разминал с обагрени в червено спомени за инцидента. И с фантомния сърбеж.

— Пази се, Едгар. Не знам точно какъв си сега, но от предишния Едгар е останало предостатъчно, за да те обичам. — Тя се повдигна на пръсти (беше обута с бели сандали, несъмнено купени специално за случая) и отново ме целуна по наболата страна.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Благодаря ти за снощи.

— Няма защо да ми благодариш. Беше прекрасно.

Тя стисна ръката ми. После се качи по стълбичката и се скри в самолета.