Стивън Кинг
Дума Ки (205)

IV

Бавно заобиколихме къщата. Джак вървеше начело и носеше червената кошница за пикник. Ризата му беше потъмняла от пот, но поне вече не показваше никакви признаци на гадене. А може би трябваше; може би и тримата трябваше да се гърчим от пристъпи на повръщане. Вонята от басейна беше непоносима. Високата трева ни бичуваше през панталоните, а твърдите стъбла на цигулковите храсти се забиваха в глезените ни. Естествено имаше прозорци, но ако Джак не се качеше на раменете на Уайърман, нямаше как да ги достигнем, понеже бяха твърде високо.

— Кое време стана? — изпуфтя младежът.

— Време е да се движиш малко по-бързичко, mi amigo — отвърна му Уайърман. — Искаш ли да се сменим?

— Да, бе — подхвърли Джак. За пръв път, откакто го познавах, говореше с раздразнение. — Ще вземете да получите инфаркт и ще трябва да ви правим сърдечен масаж и изкуствено дишане.

— Да не намекваш, че не съм във форма?

— Във форма сте, но имате двайсет и пет излишни килца, които ви поставят в застрашената от инфаркт категория.

— Млъкнете — казах. — И двамата.

— Дай я на мен, синко — не се отказваше Уайърман. — Дай ми тази cesto de puta madre^[1] и аз ще я нося през останалата част от пътя.

— Не. Избийте си го от главата.

Внезапно зърнах нещо с крайчеца на окото си. Нещо черно. За малко да не му обърна внимание. Помислих си, че е градинският жокей; че този път се е стрелнал към басейна. Слава Богу, че реших да се уверя дали наистина е той.

Междувременно Уайърман вече крещеше на Джак. Мъжеството му беше засегнато.

— Искам да се сменим.

Част от отвратителната слуз от басейна беше оживяла. Тя се отдели от чернотата и се плисна върху напукания бетон след взрив от тиня и мръсотия.

— Не, Уайърман, аз ще я нося.

Отвратителна слуз… имаше очи.

— Джак, казвам ти за последен път.

Тогава видях опашката и осъзнах какво всъщност виждам.

— А аз ви казвам, че…

— Уайърман — изсъсках и го сграбчих за рамото.

— Не, Едгар, мога да се справя с кошницата.

„Мога да се справя.“ Колко силно отекнаха тези четири думи в съзнанието ми! Заставих се да говоря бавно и отчетливо:

— Уайърман, млъкни. Тук има алигатор. Току-що изпълзя от басейна.

Уайърман се боеше от змии, а Джак — от прилепи. Аз не знаех, че се страхувам от алигатори, докато не видях тази отломка от праисторическия мра да се откъсва от гниещата тиня на басейна и да пълзи към нас — първо по буренясалия бетон (смачквайки последния оцелял, макар и прекатурен градински шезлонг по пътя си), а после през филизите и ластарите на бразилския пипер. За миг зърнах озъбената му сбръчкана муцуна, забелязах как едно черно око се затваря в нещо като намигване, в следващия момент вече се виждаше само люспестото му туловище, от което се процеждаше тинеста слуз, докато чудовището се провираше сред люлеещата се растителност, подобно на подводница на малка дълбочина. Идваше за нас и след като казах на Уайърман за присъствието му, не можех да направя нищо повече. Пред очите ми се спусна сива пелена. Облегнах се върху старите изкорубени дъски на „Гнездото на чаплата“. Бяха топли. Облегнах се е зачаках да бъда изяден от близо четириметровия ужас, обитаващ някогашния плувен басейн на Джон Истлейк.

Уайърман не се поколеба нито за миг. Изтръгна червената кошница от ръцете на Джак, пусна я на земята и коленичи до нея, отваряйки единия й капак. Бръкна вътре и извади най-големия пистолет, който някога бях виждал извън киносалоните. Стисна го с двете си ръце и го насочи напред, както беше коленичил сред високата трева, с отворената кошница за пикник до себе си. Виждах добре лицето му и си помислих (продължавам да си го мисля), че изглеждаше съвършено спокоен… особено за човек, изправен срещу влечуго, къде-къде по-голямо и по-страшно от змия.

— Гръмни го! — изкрещя Джак.

Уайърман чакаше. Погледнах нагоре и видях чаплата. Тя се рееше над продълговатата постройка зад тенис корта и постепенно се снишаваше.

— Уайърман? — попитах докато се взирах в птицата. — Освободи ли предпазителя?

— Caray^[2] — измърмори той, щракна лостчето с палеца си и червената точка на ръкохватката на оръжието изчезна.

Не откъсваше очи от високата трева, която бе започнала да се люлее. В следващата секунда гъсталакът се разтвори и алигаторът се появи пред нас. Виждал съм крокодили по „Дискавъри“ и „Нешънъл Джиографик“, ала до този момент не знаех колко бързо могат да се движат тези влечуги на късите си крачета. Тревите бяха поизчистили по-голямата част от калта и тинята от муцуната му и вече ясно виждах чудовищната му усмивка.

— Давай! — извика Джак.

Уайърман натисна спусъка. Изстрелът бе оглушителен — той отекна като взрив в каменна кариера, — а резултатът беше не по-малко впечатляващ. Горната половина от главата на алигатора буквално отхвръкна и се превърна в облак от кръв, тиня и плът. За моя изненада влечугото нито спря, нито забави ход; напротив, даже забърза напред, изминавайки с необясним устрем последните осем-девет метра в живота си. Чувах как тревните стъбла драскат по бронираното му туловище.

Дулото на пистолета отскочи нагоре от мощния откат. Уайърман го спусна до хоризонтално положение. Никога не го бях виждал толкова спокоен и споменът за този миг продължава да ме смайва. Когато алигаторът беше на не повече от четири метра от нас, Уайърман стреля отново и чудовището се издигна във въздуха, разкривайки зеленикавобелия си корем. За момент ми се стори, че сякаш танцува на опашката си като весело крокодилче от анимационен филм.

— Получи ли си го, грозно копеле? — кресна Джак. — Да ти го начукам на тебе, на майка ти, и на БАБА ти!

Страховитото оръжие отново отхвръкна нагоре и Уайърман пак го наклони, за да се прицели. Алигаторът тупна по хълбок — незащитеният му корем беше обърнат към нас, крачката му ритаха като обезумели, люспестата опашка описваше полукръгове, изтръгвайки близките растения заедно с големи буци пръст. Уайърман натисна спусъка за трети път и коремът на влечугото сякаш избухна, а всички храсти наоколо почервеняха.

Потърсих с поглед чаплата. Бе отлетяла.

Уайърман се изправи и аз забелязах, че трепери. Той пристъпи към алигатора — макар че не посмя да навлезе в обсега на опашката, която продължаваше да вършее, — и изстреля още два куршума в туловището му. Опашката потръпна за последен път и се отпусна на земята, а тялото се сгърчи и застина.

Уайърман се обърна към Джак и вдигна пистолета с треперещата си ръка.

— „Дезърт Игъл“, калибър 357^[3] — каза. — Един голям стар патлак, измислен от коравите евреи — Джеймс Макмърти, две хиляди и шеста година. Всъщност кошницата тежи толкова много заради мунициите. Сложих в нея всички пълнители, които имах. Тоест около дузина.

Младежът се приближи до Уайърман, прегърна го и го разцелува.

— Ако поискате ще нося тази кошница чак до Кливланд, без да обеля дума.

— Е, поне няма да мъкнеш патлака — подхвърли Уайърман. — Отсега нататък старата ми играчка ще бъде затъкната в колана ми. — И той направи точно това, но след като зареди нов пълнител и отново вдигна предпазителя (за последното му трябваха два опита, понеже ръцете му трепереха).

Престъпих към него и също го разцелувах.

— О, Боже! — въздъхна театрално той. — Уайърман вече не се чувства като испанец. Уайърман определено започва да се чувства като французин.

— Как си се сдобил с тази гаубица? — полюбопитствах аз.

— Всъщност идеята беше на госпожица Истлейк — след последната престрелка между наркодилъри в Тампа-Сейнт Пит… — Той се обърна към Джак: — Помниш случая, нали?

— Да. Четирима убити.

— Госпожица Истлейк предложи да се въоръжа, за да защитавам дома. И аз си взех това великанче. Двамата с нея доста се поупражнявахме в стрелба по мишени. Уайърман се усмихна. — Стрелянето доста й се удаваше и шумът изобщо не я дразнеше, но мразеше отката. — Той погледна към разпердушинения алигатор. — Май патлакът ни свърши добра работа. Сега какво, muchacho?

— Продължаваме да търсим задния вход, но… някой от вас видя ли онази чапла?

И двамата поклатиха глава.

— Е, аз я видях. И ако я видя отново… или някой от вас я забележи… искам да я застреляш, Джером.

Уайърман повдигна учудено вежди, ала не каза нищо и тримата подновихме изнурителното си пътешествие покрай източната стена на изоставеното имение.