Стивън Кинг
Дума Ки (129)

XII

Усещането, че спя, не изчезна и на приема след лекцията, който се проведе в галерия „Ското“. Едва изпих първата си чаша шампанско (всъщност малко повече от напръстник) и тутакси тикнаха в ръката ми втора. Чувах „наздраве“ от хора, които не познавах. Разнасяха се възгласи: „Браво! Браво!“, някой даже извика: „Маестро!“ Огледах се за новите си приятели, но не ги видях.

Не че имах много време да се оглеждам. Отвсякъде ме засипваха поздравление както за диапозитивите, така и за лекцията. Поне не се наложи да изслушам пространни анализи на техниката ми. Защото самите картини (плюс няколко рисунки с молив, които да им правят компания) се намираха под ключ в две от големите складови помещения. Направих и едно важно откритие — как еднорък човек може да оцелее на прием, устроен в негова чест. За този цел бе необходимо само едно — да не изпускаш увитата в бекон скарида, която държиш в единствената си ръка.

Мери Айър се приближи до мен и ме попита дали уговорката ни за интервюто все още е в сила.

— Естествено — отвърнах аз. — Макар че не знам какво още мога да ви споделя. Мисля, че тази вечер си казах всичко.

— О, все ще измислим нещо — отвърна тя и проклет да бъда, ако не ми смигна зад очилата тип „котешко око“, които бяха на мода през петдесетте. После подаде празната си чаша на един сервитьор и ми кимна. — Вдругиден. А bientôt, monsieur^[1].

— На ваше разположение съм — отвърнах, въздържайки се да й кажа, че трябва да отложи френския за момента, в който ще сложа барета ала Мане.

Тя се отдалечи, целуна Дарио по бузата и напусна галерията, потъвайки в благоуханната мартенска нощ.

При мен дойде Джак, понесъл два бокала с шампанско. Съпровождаше го Хуанита, моята домашна помощница, която изглеждаше стройна и изящна в розовия си костюм. Тя си взе печена на шиш скарида, но отказа шампанското. Тогава Джак подаде чашата на мен, чакайки търпеливо да доям своя ордьовър. Двамата се чукнахме.

— Поздравявам ви, шефе — вие им взехте акъла.

— Благодаря ти, Джак. Ти си критик, който без проблеми разбирам. — Изгълтах шампанското (във всяка чаша имаше горе-долу по една глътка) и се обърнах към Хуанита.

— Днес изглеждате просто прекрасно.

— Grasias, господин Едгар. — Тя се огледа. — Тези картини са хубави, но вашите са много по-добри.

— Благодаря.

Джак подаде на Хуанита още една скарида.

— Ще ни извиниш ли за секунда?

— Естествено — отвърна тя.

Помощникът ми ме отведе зад една от веселяшките скулптури на Дейвид Гърстейн.

— Господин Кеймън попита Уайърман дали може да остане малко в библиотеката, след като всички си тръгнат.

— Така ли? — разтревожих се аз. — Защо?

— Прекарал е почти целия ден в пътуване и добави, че той и самолетът хич не се разбрали. — Джак се усмихна. — Каза на Уайърман, че му писнало да седи и има нужда да си полегне за малко.

Замислих се. В същото време се чувствах трогнат. За човек с подобни габарити пътешествието с обществен транспорт си беше цяло изпитание… и сега, след като се замислих над нещата, изведнъж осъзнах, че Кеймън дори не би могъл да седне в тези миниатюрни самолетни тоалетни. Малката нужда едва ли му беше проблем, но голямата? Масивните телеса просто не биха се побрали върху тясната тоалетна чиния.

— Във всеки случай Уайърман реши, че господин Кеймън си е заслужил правото на отдих. Каза, че вие ще разберете.

— Така е — кимнах аз и извиках Хуанита. Изглеждаше ми толкова самотна — бе дошла тук заради мен, облечена в най-хубавата си рокля, а всички тези „културтрегери“ сновяха около нея, без да й обръщат никакво внимание. Прегърнах я и тя ми се усмихна. Тъкмо я бях убедил да си вземе чаша шампанско (употребих думата pequeno^[2], което я накара да се усмихне, когато в галерията влязоха Уайърман Кеймън. Последният (който продължаваше да държи продълговатата кутия) засия, щом ме зърна, и реакцията му ме зарадва повече от аплодисментите, които бях получил тази вечер.

Взех бокал шампанско от подноса на най-близкия сервитьор и забързах през тълпата към Кеймън. Подадох му чашата, след което го обгърнах с ръце (доколкото можех, естествено) и го притиснах към себе си. Той ми отвърна с мечешка прегръдка, от която всичките ми ребра завиха от болка.

— Изглеждаш в страхотна форма, Едгар. Бог е добър, приятелю. Бог е добър.

— Вие също. Как се озовахте в Сарасота? Уайърман ли ви извика? — Обърнах се към моя compadre^[3] по чадър. — Ти си бил, нали? Обадил си се на Кеймън и си го помолил да стане Тайнствения гост на лекцията ми…

Уайърман поклати глава.

— Обадих се на Пам. Бях изпаднал в паника, muchacho, защото виждах как ти треперят партенките с наближаването на лекцията. Тя ми каза, че единственият човек, когато си слушал след злополуката, бил доктор Кеймън. Ето защо му звъннах. Не вярвах, че ще успее да дойде, без да е бил известен отрано, но… ето че е тук.

— И не само съм тук, но и ти нося подарък от дъщерите — усмихна се Кеймън и ми подаде кутията. — Макар че ще трябва да се задоволиш с онова, което имах под ръка, понеже нямах никакво време да пазарувам. Боя се да не останеш разочарован.

Внезапно разбрах какъв беше подаръкът и устата ми пресъхна. Въпреки това пъхнах кутията под чуканчето си, дръпнах панделката и разкъсах хартията. Под хартията имаше картонена кутия, която ми заприлича на детски ковчег. Естествено. На какво друго можеше да прилича? На капака пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В ДОМИНИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА“.

— Браво, докторе — отбеляза Уайърман.

— Боя се, чу нямах време за нищо по-добро — отвърна Кеймън.

Гласовете им сякаш идваха някъде отдалеч. Хуанита вдигна капака. (Предполагам, че го даде на Джак.) В следващия момент от кутията ме погледна Рийба, този път с червена рокля вместо синя, но на същите бели точки. И обувките й бяха същите — черни и лъскави, — и синтетичните червени коси, и сините очи, които сякаш казваха: „Ау-у-у, мръсник такъв, да знаеш откога лежа тук!“

— Илзе ми се обади и предложи да ти подаря кукла — сякаш насън чух гласа на Кеймън. — След като би обсъдила идеята със сестра си.

„Естествено, че Илзе ще я предложи — помислих си аз. Монотонното бучене на разговорите в галерията ми напомняше за шепота на раковините под «Розовата грамада». Усмивката тип «Господи, колко мило!» не слизаше от лицето ми, но ако някой ме побутнеше по гърба, щях да изкрещя. — Нали тя ще дойде на Дума Ки. Тя бе с мен в колата, когато минахме покрай «Двореца на убийците».“

Въпреки своята проницателност Кеймън едва ли усети, че нещо не е наред. Все пак бе прекарал целия ден в пътуване и не беше в най-добрата си форма. Уайърман обаче ме наблюдаваше изпитателно, килнал леко главата си и смръщил вежди. Вече ме познаваше доста по-добре от психиатъра.

— Тя знаеше, че вече имаш една — продължи доктор Кеймън. — Хрумнало й, че две кукли ще ти напомнят за двете дъщери, и Мелинда се съгласила. Аз обаче разполагах само с Лусита…

— Лусита ли? — прекъсна го Уайърман, вземайки куклата. Розовите й крачета се залюляха. Безизразните й очи се втренчиха в мен.

— Не ви ли прилича на Лусил Бол? Подарявам ги на пациентите си и те им измислят имена. Как нарече своята, Едгар?

За миг мозъкът ми бе скован от вледеняващ хлад и аз си помислих: „Ронда, Робин, Рейчъл, сядай в старчока, сядай в стареца, сядай в шибания СТОЛЕТНИК.“ После си казах: „Беше ЧЕРВЕНА.“

— Рийба — отвърнах аз. — Като кънтри певицата.

— Още ли е при теб? — поинтересува се Кеймън. — Илзе ми каза, че я пазиш.

— О, да. — Спомних си как Уайърман ми разказваше за лотарията — как затваряш очи и слушаш как топките с печелившите числа тупват по местата си. Так, так, так. Струваше ми се, че сега и аз ги чувам. Вечерта, когато завърших „Уайърман гледа на запад“, в „Розовата грамада“ дойдоха гости — две малки момиченца, търсещи подслон в бурята. Удавените сестри на Елизабет — Теси и Лора Истлейк. Сега в къщата отново щеше да има близначки… и защо?

Защото нещо бе пожелало така. Нещо бе достигнало съзнанието на дъщеря ми и й бе подхвърлило тази идея. Още една топка с печеливш номер бе тупнала в гнездото си.

— Едгар? — попита загрижено Уайърман. — Добре ли си, muchacho?

— Всичко е наред — усмихнах се аз. Светът се завърна с цялата си пъстрота и яркост. С усилие на волята се протегнах и взех куклата от Хуанита, която я разглеждаше недоумяващо. Не ми беше никак лесно, ала се справих. — Благодаря, доктор Кеймън. Зандър.

Той вдигна рамене и разпери ръце:

— Благодари на дъщерите си и най-вече на Илзе.

— Непременно. Кой иска още шампанско?

Оказа се, че има много желаещи. Върнах куклата в кутията, обещавайки си две неща. Първо, че дъщерите ми никога няма да узнаят колко силно ме изплаши проклетата кукла. Второ, че тези две сестри — двете живи сестри — нито веднъж няма да се озоват на Дума Ки по едно и също време. Нещо повече — щях да направя всичко по силите си, за да не стъпят никога там.