Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

X

Обаждаше се Илзе — искала да си побъбри. С учението всичко било наред, чувствала се добре (всъщност чудесно), чувала се с майка си веднъж седмично, а с Лин поддържали връзка по електронната поща. Според малката ми дъщеря Мелинда сама си бе поставила диагнозата (прословутата стрептококова инфекция), ето защо не бивало да я взимам насериозно. Казах, че съм потресен от великодушието й, и тя се разсмя.

Съобщих й, че има голяма вероятност да изложат картините ми в една от галериите в Сарасота. Въодушевена от новината, Илзе извика толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.

— Тате, страхотно! Кога? Може ли да дойда?

— Естествено, стига да искаш — отвърнах аз. — Всъщност смятам да поканя всички. — Осъзнах, че съм взел това решение едва сега, след като се чух да й казвам за изложбата. — Може би ще е в средата на април.

— Уф! Тъкмо тогава смятах да се включа в турнето на „Колибри“. — Тя помълча известно време. — Ще се опитам да ги съчетая. Ще си организирам собствено турне.

— Ще успееш ли?

— Да, разбира се. Само ми кажи датата и ще дойда.

Просълзих се. Не знам какво е да имаш синове, ала съм сигурен, че дъщерите те даряват с повече положителни емоции (да не говорим, че можеш просто да им се любуваш).

— Много съм ти признателен, съкровище. Как мислиш… дали сестра ти ще може да дойде?

— Според мен ще дойде. Няма да пропусне възможността да види как си впечатлил специалистите. Ще пишат ли за теб?

— Приятелят ми Уайърман мисли, че ще пишат. Едноръкият художник и цялата произтичаща от това сензация.

— Наистина рисуваш страхотно, татко!

Благодарих й и насочих разговора към Карсън Джоунс. Попитах я какво става с него.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Да… защо?

— Не знам. Стори ми се, че долових горчивина в гласа ти.

Тя невесело се засмя:

— Познаваш ме твърде добре. Работата е там, че навсякъде, където свирят, църквите са претъпкани. Турнето трябваше да приключи на петнайсети май, понеже четирима от певците имат други участия, но агентът им намери други трима. А на Бриджит Андрейсън, която стана истинска звезда, й разрешиха да започне да замества пастора в една от църквите на Аризона по-късно от първоначално уговорената дата. Което е супер. — Когато произнесе последното изречение, от гласа й бяха изчезнали всички емоции. Дъщеря ми говореше като възрастна и непозната за мен жена. — Така че вместо да завърши в средата на май, турнето ще продължи до края на юни. Ще имат концерти в Средния запад, а заключителното представление ще бъде в „Кау Палас“ в Сан Франциско. Пред дванайсет хилядна публика. Феноменално, а? — Това беше моя фраза от времената, когато невръстните още Или и Лин устройваха „балетно супершоу“ в гаража. Не можех да си спомня обаче да съм я произнасял някога с толкова тъга и сарказъм.

— Притесняват ли те отношенията между твоя приятел и тази Бриджит?

— Не! — без запъване отговори Илзе и се засмя. — Той казва, че Бриджит има чудесен глас и е извадил късмет да пее дуети с нея (вече изпълняват заедно не една, а две песни), но е празноглава фантазьорка. И не би възразил, ако гълта едно-две ментови дражета преди дуетите, нали разбираш…

Аз чаках.

— Добре, де — най-накрая въздъхна Илзе.

— Какво „добре, де“?

— Добре, де, притеснявам се. — Пауза. — Притеснявам се мъничко, понеже са заедно всеки ден… сутрин в автобуса и вечер на сцената. А аз съм тук. — Още една по-дълга пауза. — И когато говорим по телефона, гласът му май не е същият… Сякаш се е променил.

— Може би си въобразяваш.

— Да. Възможно е. Във всеки случай, ако има нещо — почти съм сигурно, че няма, — но ако все пак има нещо, предпочитам да го разбера сега, а не после… нали разбираш, не след като вече…

— Да — наруших мълчанието. Тя говореше като зрял човек, но въпреки това усетих как ме заболя сърцето. Спомних си как намерих снимката им (стояха до пътя и се прегръщаха) и я докоснах с ампутираната си дясна ръка, а после побързах да се кача в „Розовото мъниче“, стиснал Рийба под мишницата си. Колко отдавна сякаш беше… „Обичам те, Тиквичке! Смайли“ — прочетох на гърба й, ала рисунката, която направих още същия ден с цветни моливи „Вийнъс“ (те също бяха останали в далечното минало), по някакъв начин се надсмиваше над идеята за вечната любов: малко момиченце с рокля за тенис, обърнато с лице към океана. Топи за тенис на пясъка. Още топки сред вълните, заливащи брега.

Това момиченце беше Рийба, но също така и Илзе, и… кой още? Елизабет Истлейк?

Идеята ме беше връхлетяла изневиделица, но отговорът на въпроса бе „да“.

Водата вече тече по-бързо — беше казала Елизабет. — Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли го?

Усещах го.

— Татко, там ли си?

— Да — промълвих. — Скъпа, да се пазиш, чуваш ли? Недей да се ядосваш напразно. Новият ми приятел казва, че в края на краищата винаги се отърваваме от тревогите си. И аз съм склонен да му вярвам.

— Винаги знаеш как да ми оправиш настроението — каза тя. — Затова ти се обаждам. Обичам те, татко.

— И аз те обичам.

— Колко пъти?

Откога не бе задавала този въпрос? От дванайсет години? Или петнайсет? Въобще нямаше значение, защото не бях забравил отговора.

— Милион плюс един, за да си имаш под възглавницата.

После си казахме „дочуване“. Докато затварях, си казах, че ще убия Карсън Джоунс, ако нарани дъщеря ми. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Колко бащи си бяха казвали същото и се бяха заричали да го сторят… За разлика от всички тях обаче аз можех да погубя безотговорния, нараняващ дъщери ухажор само с няколко удара на четката си.