Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

VIII

Вечерта се нахвърлихме на храната като прегладнели спортисти. Попитах Уайърман дали вижда по-добре, но той поклати глава.

— В лявата половина на моя свят продължава да цари мрак, Едгар. Бих искал да кажа обратното, но уви.

Дадох му да прослуша съобщението на Нануци. Уайърман се засмя и заудря с юмрук по дланта си. Трогнах се от радостта му, граничеща с ликуване.

— Отново се издигаш към върха, muchacho… вече в новия си живот. Нямам търпение да те видя на корицата на „Тайм“.

— Притеснява ме само едно — казах… и веднага избухнах в смях. Всъщност ме притесняваха доста неща, включително и фактът, че все още нямах никаква представа защо се впусках в тази авантюра. — Дъщеря ми може да поиска да дойде. По-малката, която вече ме навести.

— И какво лошо има в това? Повечето хора само биха се зарадвали, че дъщерите им са свидетели на превръщането им в професионалисти. Ще изядеш ли последното парче лазаня?

Разделихме си го. Аз взех по-голямата част, понеже бях творческа натура.

— Не ме разбра — ще се радвам много, ако дойде. Но твоята господарка казва, че Дума Ки не е хубаво място за дъщерите, и аз съм склонен да й вярвам.

— Моята господарка има Алцхаймер, който непрекъснато се задълбочава. Лошата новина е, че вече не може да различи лакътя от задника си. Добрата — че всеки ден се запознава с нови хора. Включително и с мен.

— Каза ми това за дъщерите два пъти и нито веднъж умът й не бе помрачен.

— Може да е права. А може и да си го е въобразила, понеже тук са умрели двете й сестрички, когато е била само на четири годинки.

— Илзе повърна. Когато се прибирахме й беше толкова зле, че едва ходеше.

— Може би е слънчасала. Виж сега… не искаш да рискуваш и аз напълно те разбирам. Защо не настаниш дъщерите си в добър хотел с денонощен рум сървиз, където портиерите те гледат в устата и само чакат поръчките ти? Препоръчвам ти „Риц-Карлтън“.

— И двете ли? Мелинда няма да може да…

Гостът ми пъхна в устата си последното парченце лазаня.

— Не можеш да погледнеш обективно на ситуацията, muchacho, но Уайърман, този благодарен кучи син…

— Още няма защо да ми благодариш.

— Ще ти покаже правия път. Не мога да допусна щастието ти да бъде помрачено от излишни тревоги. Защото, Исусе миризливи, ти трябва да бъдеш щастлив. Знаеш ли колко хора от западното крайбрежие на Флорида биха убили и родната си майка за изложба на Палм Авеню?

— Уайърман, да не би току-що да каза Исусе миризливи?

— Не сменяй темата.

— Още не са ми предложили изложба.

— Ще ти предложат. Няма да ти носят договора в пущинаците, за да убиваш комари с него. Затова чуй какво ще ти кажа. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Когато обявят датата на откриването — а тя ще бъде обявена, бъди спокоен, — ще се заемеш с онова, което се очаква от всеки нов художник: със своята реклама. Ще даваш интервюта, като се започне с Мери Айър и се свърши с всички вестници и Шести канал. Ако решат да се захванат с ампутираната ти ръка, чудесно. Едгар Фриймантъл изгрява на художествената сцена на Слънчевия бряг като феникс, роден от димящите пепелища на трагедията!

— Изпуши това, amigo — подхвърлих и се хванах за чатала, без да спирам да се усмихвам.

Ала Уайърман не обърна внимание на вулгарността ми. Носеше се на гребена на собствената си вълна.

— Ампутираната ти ръка ще стане златна.

— Уайърман, ти си цинично копеле.

Той явно възприе думите ми като комплимент, защото кимна и махна величествено с ръка.

— Ще стана твой адвокат. Ти подбери картините за изложбата, като се съобразиш с мнението на Нануци. После Нануци ще ги нареди в галерията, като се съобрази с твоето мнение. Нали така?

— Да. Ако се стигне до там.

— Ще се стигне, не се съмнявай. И, Едгар… последното, макар и не по важност… ще трябва да се обадиш на всички хора, на които държиш, и да ги поканиш на изложбата.

— Но…

— Няма „но“. На всички. На психиатъра си, на бившата си жена, на двете си дъщери, на онзи Том Райли, на онази физиотерапевтка…

— Кати Грийн — казах смутено. — Уайърман, Том няма да дойде. За нищо на света. Нито пък Пам. А Лин е във Франция. Има стрептококова инфекция!

Той сякаш не ме чу, а продължи:

— Беше споменал някакъв адвокат…

— Уилям Боузман трети. Викаме му Бози.

— Покани го. И естествено родителите си. Сестрите и братята си.

— Родителите ми са мъртви и аз бях единствено дете. Бози… Бози ще дойде. Но не го наричай така, Уайърман. Във всеки случай не и в лицето му.

— Да нарека друг адвокат Бози? Ти за глупак ли ме имаш? — Той се замисли. — Като се има предвид, че се гръмнах в главата и не можах да се самоубия, по-добре не ми отговаряй.

Слушах го с половин ухо, понеже бях погълнат от собствените си мисли. За пръв път си дадох сметка, че ще организирам светско парти в новия си живот… на което ще дойдат хора. Идеята едновременно ме привличаше и плашеше.

— Не е изключено и всички да дойдат — продължи Уайърман. — Бившата ти, избягалата на другия край на света дъщеря, счетоводителят, който възнамерява да се самоубие… Помисли над това. Цяла тълпа мичиганци.

— Те са от Минесота.

Той вдигна рамене, сякаш ме беше все едно за кой щат става въпрос — Мичиган или Минесота. Казах си, че е доста снобарска реакция за човек от Небраска.

— Мога да организирам чартърен полет — предложих. — И да наема целия ресторант в „Риц-Карлтън“. Да направим голям банкет. И защо пък не?

— Така те искам! — прихна той. — Влез в ролята си на прегладнял художник.

— Да — кимнах. — Ей сега ще напиша на прозореца: „ГОТОВ СЪМ ДА РАБОТЯ И ЗА ТРЮФЕЛИ.“

И двамата избухнахме в смях.