Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
IV
Том Райли се приближи до мен, докато лавирах из тълпата, за да намеря най-краткия път до семейството си. Най-различни хора се опитваха да ме заговорят, ала аз с усмивка им се изплъзвах.
— Невероятни са, шефе — каза ми той, — но са и малко плашещи.
— Предполагам, че е комплимент. — От моя гледна точка пък плашещ беше самият разговор с Том, като се имаше предвид как бях постъпил с него.
— Определено е комплимент. Е, ти отиваш при семейството си, а аз смятам да се поразходя наоколо. — И той направи крачка напред, но аз го хванах за лакътя.
— Остани с мен. Заедно ще отблъснем всички нахалници. Иначе ще се добера до Пам и момичетата най-рано в девет.
Той се засмя. Старият Том изглеждаше добре. Бе качил няколко килограма след онзи ден на езерото Фалън, но бях чел някъде, че това е страничен ефект от антидепресантите… особено при мъжете. Той само бе спечелил от напълняването, понеже вдлъбнатините под очите му се бяха запълнили.
— Как я караш, Том?
— Е… честно казано… минах през тежка депресия. — Той махна с ръка, за да отклони съчувствието, което така и не изразих. — Биохимичен дисбаланс, нали разбираш… хич не е лесно да свикнеш с хапчетата. В началото замъгляват мозъка ти — поне при мен се получи така. Известно врече даже спрях да ги взимам, но сега отново започнах и животът не ми изглежда толкова мрачен. Или изкуствените ендорфини са започнали да действат, или просто в Страната на милиардите езера е дошла пролетта.
— А компанията „Фриймантъл“?
— На печалба е, но не е същото без теб. Пристигнах тук с мисълта, че трябва да те убедя да се върнеш. Щом обаче видях какво си постигнал, разбрах, че дните ти в строителния бизнес са приключили.
— Да, и аз така мисля.
Той посочи платната в централната зала.
— Какво означават? Имам предвид наистина. Защото — мога да го кажа на съвсем малко хора — ми напомнят за онова, което ставаше в главата ми, когато не си взимах хапчетата.
— Просто измислица — отвърнах аз. — Сенки.
— Познавам сенките — кимна Том. — важното е да не допуснеш да им пораснат зъби. Защото е възможно. И като се протегнеш към ключа на лампата, за да ги прогониш със светлина, изведнъж се оказва, че няма ток.
— Сега обаче си по-добре, нали?
— Да. Пам много ми помогна. Може ли да ти кажа нещо за нея, което навярно и сам знаеш?
— Давай — казах, надявайки се да не стане дума за това, че понякога се смее гърлено по време на оргазъм.
— Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт. Това е странно и жестоко съчетание.
Мълчах… но не защото бях съгласен с него.
— Неотдавна ми каза, че трябва да се погрижа за себе си, и думите й попаднаха точно в десетката.
— Наистина ли?
— Наистина. И съдейки по изражението й, мисля, че иска да каже нещо и на теб, Едгар. Май трябва да потърся твоя приятел Кеймън и да обменим впечатленията си. Извини ме.
Момичетата и Рик стояха пред „Уайърман гледа на запад“ и разговаряха оживено. Пам обаче бе застанала пред картините от цикъла „Момиче и кораб“, окачени като филмови плакати, и на лицето й бе изписана тревога. Не злост или гняв, а именно тревога. И смущение. Тя ми махна с ръка и заговори веднага щом се приближих.
— Това малко момиченце Илзе ли е? — Сочеше към номер едно. — Първо си помислих, че е онази червенокоса кукла, която доктор Кеймън ти подари след злополуката, но като малка Илзе имаше точно такава рокличка. Бях я купила от „Ромпърс“, а тази тук… — тя кимна към номер три, — … мога да се закълна, че бе облечена точно с такава рокличка, когато тръгна на училище. Беше с нея и когато счупи ръката си в онази вечер след състезанието с колички!
Бинго! Аз помнех, че бе счупила ръката си на връщане от църквата, но това беше просто малък водовъртеж в плавния поток на паметта. Защото ставаше дума за нещо много по-важно. Пам се намираше в уникално положение — можеше да вижда през дима и огледалата, които критиците наричат изкуство… или поне в моя случай можеше. В този аспект, както и в много други, тя продължаваше да бъде моя жена. Казах си, че май само времето можеше да издаде документ за развод, а и този документ едва ли щеше да отразява напълно реалността.
Обърнах я към себе си. Наблюдаваха ни множество очи и вероятно им се струваше, че се прегръщаме. И в известен смисъл беше точно така. Забелязах широко отворените й, изумени очи, и зашепнах в ухото й:
— Да, момичето в лодката е Илзе. Нарисувах я несъзнателно, защото всички тези картини са сътворени несъзнателно. Дори не знаех, че ще ги нарисувам, докато не започнах да го правя. И понеже е изобразена в гръб, никой няма да се сети коя е, ако ти или аз не си отворим устата. Е, аз нямам никакво намерение да го правя. Но… — Отдръпнах се от ухото й. Очите на Пам все още бяха широко творени, а устните й бяха леко отворени, сякаш очакваше целувка. — Как реагира Илзе?
— Доста странно. — Жена ми ме хвана за ръкава и ме поведе към номер седем и осем. В тях момичето беше със зелена рокличка с презрамки, кръстосани на голия му гръб. — Каза ми, че вероятно четеш мислите й, понеже тази пролет си поръчала точно такава рокля от „Нюпорт Нюз“.
Тя отново се загледа в картината. Аз стоях мълчаливо до нея, опитвайки се да не й преча.
— Тези не ми харесват, Едгар. Не са като другите и не ми харесват.
Сетих се за думите на Том Райли: „Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт.“
Пам заговори по-тихо:
— Да не би да знаеш нещо за Или, което не бива да знам? Както знаеше за…
— Не — отвърнах, ала цикълът „Момиче и кораб“ вече ме притесняваше доста повече от преди. Отчасти защото за пръв път виждах всичките картини, наредени една до друга. Заедно зловещото им въздействие се увеличаваше неимоверно и се стоварваше върху сетивата с чудовищна сила.
„Продай ги — бе ме посъветвала Елизабет. — Колкото и да са, трябва да продадеш всичките.“
И аз разбрах защо мисли така. Изобщо не ми харесваше, че дъщеря ми, макар и в образа на дете, каквото отдавна не беше, се намира в такава опасна близост до тази прогнила плаваща развалина. В същото време бях изненадан, че реакцията на Пам се изчерпва с безпокойство и недоумение… ала не биваше да забравям, че съвсем отскоро се намира под въздействието на картините.
А и те вече не се намираха на Дема Ки.
Младите се приближиха до на. Рик и Мелинда се бяха прегърнали.
— Татко, ти си гений — заяви тя. — Рик също мисли така, нали, Рик?
— Абсолютно. Дойдох с нагласата да похваля творбите ви… от вежливост, а ето че сега се чудя как да подбера думите си, за да кажа, че съм потресен.
— Много мило — отвърнах. — Merci.
Така се гордея с теб, татко — каза Или и се притисна към мен.
Пам театрално забели очи и в този момент с удоволствие бих й фраснал един. Вместо това прегърнах Илзе и я целунах по косата. В същия миг от входната врата на „Ското“ се разнесе дрезгавият вик на изумената Мери Айър: „Либи Истлейк! Не вярвам на очите си!“
Аз не вярвах на ушите си, ала откъм входа, където се бяха събрали истинските ценители, за да разменят впечатления и да поемат глътка свеж вечерен въздух, се разнесоха аплодисменти… и внезапно разбрах защо Джак и Уайърман се бяха забавили толкова.