Стивън Кинг
Дума Ки (173)

VIII

Уайърман се върна, преди да прекрачим прага. Забелязах, че държи нещо, наподобяващо тъп кинжал. За миг си помислих, че е един от сребърните харпуни, но можех само да си мечтая за това — сребърните харпуни бяха на горния етаж заедно с червената кошница за пикник.

— Ей! — извика Уайърман. — Ей, ти! Да, на теб говоря! Урод такъв!

Главата на удавника се обърна невероятно бързо — като главата на змия, хвърляща се в атака. Но и Уайърман не беше бавен. Хвана с две ръце тъпия предмет и го стовари върху лицето на мъртвеца малко над дясната му очна кухина. Създанието изкрещя и пронизителният му писък се заби в мозъка ми като стъклена отломка. Видях как Уайърман потреперва и залита назад; видях как се опитва да удържи оръжието, но накрая го изпусна върху засипания с пясък под на антрето. Удавникът, който само преди миг беше непоклатимо реален, изведнъж започна да губи плътността си и изчезна. Почувствах как гривната около китката ми се разхлабва. Виждах я ясно още секунда-две, след което тя изтече като капки вода върху килима и маратонките ми. На мястото, където преди малко бе стоял морякът-демон, се бе образувала голяма локва.

Почувствах нещо топло и лепкаво върху лицето си и изтрих кръвта от носа и горната си устна. Уайърман се бе стоварил върху една възглавничка на пода. Помогнах му да се изправи и видях, че и неговият нос кърви. От лявото му ухо надолу по шията му също се процеждаше тънки струйки кръв. Самият му врат изглеждаше подут и пулсираше в такт с бързите удари на сърцето му.

— Господи, какъв писък — промълви той. — Очите ми сълзят, а ушите ми звънят като камбаните на ада.

— Да — кимнах. — Иначе добре ли си?

— Да, само дето току-що видях един мъртвец да изчезва пред очите ми. Но сигурно е нещо нормално. — Той се наведе, вдигна тъпия предмет и го целуна. — Да благодарим на Бога за пъстрите неща^[1] — добави и избухна в смях. — Дори и когато не са пъстри.

Беше свещник. Горната му част изглеждаше потъмняла, сякаш се бе допряла до нещо много горещо, а не мокро и студено.

— Във всички къщи, които госпожица Истлейк дава под наем, има свещници, понеже токът редовно спира — обясни Уайърман. — Голямата къща е оборудвана с генератор, но останалите не са, включително и тази. За разлика от по-малките постройки обаче тук свещниците са от „Двореца“ и както току-що се уверихме, излязоха сребърни.

— И ти успя да се сетиш за това! — промълвих смаяно.

Той вдигна рамене и се загледа в океана. Аз направих същото. Не се виждаше нищо друго освен отразеното във водата сияние на луната и звездите. Поне засега.

Ненадейно Уайърман ме хвана за ръката. Пръстите му обгърнаха китката ми точно на мястото, където мъртвецът бе щракнал гривната, и сърцето ми подскочи.

— Какво? — попитах. Не ми харесваше страхът, изписал се на лицето му.

— Джак! Джак е съвсем сам в „Дворец“!

Качихме се в колата му. От ужаса при вида на удавника не бях забелязал светлината от фаровете й, нито бях чул кога е спряла до моя автомобил.