Стивън Кинг
Дума Ки (233)

XII

Очите ми се бяха приспособили към полумрака дотолкова, че да видя тъмен силует, който се спускаше надолу — Джак слизаше по стълбата. Фенерчето подскачаше в ръката ми — слабо, но подскачаше. Представих си как една жена се дави в тесен стоманен резервоар и прогоних образа. Краят й бе твърде сходен със смъртта на Илзе, а Персе нямаше нищо общо с дъщеря ми.

— Липсва една стъпенка — извиках. — Ако не искаш да си отидеш млад и зелен, внимавай!

— Тази вечер не ми се умира — обади се той с тънък, треперлив гласец, нетипичен за него. — Утре имам среща с едно маце.

— Поздравления.

— Благодар…

Пропусна стъпалото. Стълбата се разклати. За миг си помислих, че той ще се стовари отгоре ми и върху фенерчето. Водата щеше да се излее, Персе щеше да се изсипе и всичко да отиде нахалост.

— Какво става? — изкрещя Уайърман над нас. — Какво става, по дяволите?

Джак се притисна към стената. В последната решителна секунда беше успял да се хване за един издаден камък. Видях как кракът му се спусна като бутало към следващото здраво стъпало. Последва звук от разпорен плат.

— Ах, мамицата му — възкликна той. — Не е истина.

— Какво става? — отново прогърмя гласът на Уайърман.

— Джак Кантори си цепна панталона — отвърнах. — Сега трай. Джак, почти стигна. Тя е във фенерчето, но имам само една ръка и не мога да намеря капачката. Намери я! Не ме е грижа дали ще ме настъпиш, само да не закачиш фенерчето. Дадено?

— Д-дадено. Леле, Едгар, помислих, че ще се пребия.

— И аз. Сега слизай, но внимателно.

Той първо стъпи на бедрото ми (болката ме прониза), а после премести крак върху празните бутилки от минерална вода. Те изпращяха. После настъпи нещо, което се счупи с влажен пукот като дефектна бомбичка.

— Едгар, какво беше това? — Още малко и Джак щеше да ревне. — Какво…

— Нищо. — Бях абсолютно сигурен, че е бил черепът на Ади. Хълбокът на Джак закачи фенерчето. По китката ми потече студена вода. Нещо се преобърна в металната цев. А в главата ми проблесна едно страшно черно-зелено око. Цветът му беше като на водата в дълбините на океана и то наблюдаваше най-скришните ми мисли на мястото, където гневът надмогва яростта и става убийствен. Никога няма да забравя усещането.

— Внимавай, Джак, тясно е! Все едно сме в миниатюрна подводница.

— Ще изперкам, шефе. Имам клаустрофобия.

— Поеми си дълбоко дъх. Можеш да се справиш. Скоро ще излезем оттук. Да ти се намира кибрит?

Не му се намираше нито кибрит, нито запалка. Джак би пийнал шест бири в събота вечер, но белите му дробове бяха чисти. Ето защо последвалите минути — според Уайърман не повече от четири, но според мен минимум трийсет — през които Джак, застанал на колене, лека-полека опипваше между костите, бяха кошмарни. Ръката ми се умори. Пръстите ми се вкочаниха. Кръвта продължаваше да тече от раните на гърдите ми — или защото се затваряха, или защото изобщо не се затваряха. Но най-зле беше китката ми. Тя напълно се вцепени и скоро престанах да усещам, че държа фенерче. Трябваше да се уверя, че е в ръката ми, защото можеше да го изпусна. Започнах да мисля, че капачето се е загубило сред костите и порцелановите одежди и че Джак никога няма да го открие в тъмното.

— Какво става? — за пореден път извика Уайърман.

— Търсим го! — отвърнах. Кръвта покапа в лявото ми око и аз примигнах. Опитах се да мисля за Или, моята скъпа дъщеря, и с ужас установих, че не си спомням лицето й. — Дребна пръчка, но ще се оправим.

— Какво?

— Пречка! Дребна печка или препятствие. Да не си оглушал, Уайърман?

Накланяше ли се фенерчето? Боях се, че да. Водата можеше да потече по ръката ми, а аз нямаше да усетя. Но ако фенерчето не беше наклонено и аз се опитах да поправя нещата, щях само да ги влоша.

— Ако водата изтечеше, главата на Персе щеше да се подаде след броени секунди. И тогава всичко щеше да приключи.

Знаех го. Седях в тъмното с вдигната ръка и се страхувах да помръдна. Кървях и чаках. Времето не съществуваше, паметта беше призрак.

— Ето я — най-накрая каза Джак. — Заседнала е в нечии ребра. Ей-сега… хванах я.

— Слава Богу. Слава тебе, Исусе. — Виждах го пред мен — смътна фигура с коляно, забито между свитите ми колене, сред безпорядъка от кости, които някога са били на най-голямата дъщеря на Джон Истлейк. Подадох му фенерчето.

— Завинти капачката. Внимателно, защото ръката ми съвсем е отмаляла.

— За щастие аз имам две ръце. — Пет пръста се сключиха около моите, подкрепяйки вдигнатото фенерче, а други пет завиха капачето. Той спря само веднъж да ме попита защо плача.

— От облекчение. Побързай!

Взех фенерчето от него. Без батериите беше олекнало, но не това ме интересуваше. Исках да се уверя, че капачката е завинтена както трябва. Всичко ми се стори наред. Казах на Джак да го даде на Уайърман за проверка, щом излезе от дупката.

— Добре.

— И да не счупиш още някое стъпало. Трябват ми всичките.

— Само преминете счупеното, Едгар, и ние ще ви измъкнем.

— Дадено. А пък аз няма да кажа на никого какво цепка имаш отзад.

Той се засмя. Гледах как се катери по стълбата, правейки широк разкрач, за да преодолее липсващото стъпало. Налегнаха ме съмнения, придружени от ужасни видения на мънички порцеланови ръчички, които развиват капачката отвътре — да, нищо, че бях сигурен, че сладката вода я е обездвижила — но Джак нито извика, нито се прекатури назад и кризата отмина. Над мен имаше кръг по-светъл мрак и накрая Джак го достигна и излезе.

— Сега е твой ред, muchacho — извика Уайърман.

— Ей-сега. Гаджетата чупиха ли се?

— Избягаха като попарени. Май разрешителното им за акостиране беше изтекло.

— А Емъри?

— Сам трябва да видиш. Качвай се!

— Ей-сега — повторих аз.

Подпрях глава на слузестия мъхест корал, затворих очи и се пресегнах. Повторих движението още няколко пъти, докато докоснах нещо гладко и кръгло. После двата пръста се плъзнаха във вдлъбнатината, в която почти сигурно бе имало око. И тъй като не бях сигурен, че Джак е строшил черепа на Адриана…

„Всичко свърши значително благополучно на тази част на острова — уверих леля Мелда. — Ще е подобаващ гроб, но може би няма да си още дълго в него, скъпа.“

— Може ли да задържа гривните ти? Май тепърва ще ми влязат в работа.

Да. Страхувах се, че ми предстои още нещо.

— Едгар? — В гласа на Уайърман се долавяше тревога. — На кого говориш?

— На жената, която всъщност спря Персе.

И понеже тази жена не каза, че си иска гривните, аз ги задържах и започна бавният и мъчителен процес по изправянето ми. Начупени кости и плесенясали керамични късове се посипаха под мен. Лявото ми коляно — здравото — беше подуто и отекло в скъсаните ми панталони. Главата ми щеше да се пръсне, гърдите ми горяха. Стълбата ми изглеждаше висока цял километър, но поне виждах очертанията на Джак и Уайърман, надвесени над ръба. Те щяха да ме подхванат, когато — ако — успеех да се кача достатъчно високо.

Закатерих се нагоре.