Стивън Кинг
Дума Ки (113)

XVIII

Четвърти март бе доста горещ още от сутринта, но не включих климатика. Рисувах само по шорти и потта се стичаше по лицето и тялото ми. Телефонът звъня два пъти. Първото обаждане бе от Уайърман.

— Отдавна не сме ти виждали по нашите земи, Едгар. Ще дойдеш ли за вечеря?

— Боя се, че няма да мога, Уайърман. Благодаря ти за поканата.

— Работиш или ти е дошло до гуша от дворцовото общество? А може би и двете?

— Работя. Съвсем малко ми остава. Някакви промени в зрението ти?

— Левият фар пак не свети, но си купих превръзка за него и вече мога да чета петнайсет минути с едното си око. Това е голяма крачка напред и мисля, че заслугата е изцяло твоя.

— Не съм сигурен. Това не е като картината с Кенди Браун и Тина Гарибалди… нито пък тази с жена ми и нейните… приятели. Този път няма никакво чудо. Следиш ли мисълта ми?

— Да, muchacho.

— Но ако изобщо стане нещо, ще е скоро. Дори да не стане, ще имаш портрета си, на който ще видиш как си изглеждал на… двайсет и пет.

— Шегуваш ли се, amigo?

— Не.

— Май не си спомням как съм изглеждал на двайсет и пет.

— Как е Елизабет? Някакво подобрение?

Той въздъхна:

— Снощи съзнанието й сякаш се проясни и аз я закарах в другата дневна — там има по-малка маса, която наричам „Порцелановото селце“, — и тя събори на пода колекцията си от балерини „Валендорф“^[1]. И осемте се строшиха. Лошото е, че не можем да ги заменим, понеже са уникати.

— Съжалявам.

— През есента не бих предположил, че може да стане толкова зле… Бог обаче ни наказва за онова, което не можем да си представим.

Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня за втори път и аз ядосано захвърлих четката върху работната маса. Обаждаше се Джими Йошида. Раздразнението ми обаче бързо се разсея от радостното му вълнение, граничещо с неудържим възторг. Беше разгледал диапозитивите и изрази увереността си, че „всички ще паднат на задниците си, щом ги видят“.

— Чудесно — отвърнах. — Така и ще им кажа на лекцията: „Хайде станете и си изтупайте задниците“… после ще си изляза.

Той се засмя, сякаш никога през живота си не беше чувал по-смешно нещо.

— Обадих се да ви попитам дали искате да маркираме някоя от картините за изложбата със стикер „НСП“ — „Не се продава“?

В същия миг в мен се разнесе оглушителен грохот, сякаш огромен камион с ремарке минаваше по дървен мост. Погледнах към океана (където нямаше дървени мостове) и осъзнах, че някъде далеч на запад бе паднал гръм.

— Едгар? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Ако някой поиска да купува, продавайте всички освен картините от цикъла „Момиче и кораб“.

— Ясно.

— Май се разочаровахте.

— Надявах се да купя нещо от цикъла за галерията. Бях си харесал № 2.

Хрумна ми, че според условията на договора щеше да я купи с петдесет процента намаление. „Не е зле, малкия“ — би казал баща ми.

— Цикъла още не е завършен. Може би когато нарисувам всички картини…

— Колко още ще има?

„Ще рисувам, докато не успея да прочета името на шибания призрачен кораб.“

Като нищо щях да го изтърся, но отново чух силен гръм.

— Предполагам, че ще разбера, когато завърша последната. А сега, ако ми позволите…

— Очевидно ви прекъснах работата. Извинете. Не исках да ви преча.

Докато затварях, се запитах дали наистина исках да се върна към картината. Но… оставаше ми съвсем малко. Казах си, че ако продължавам да рисувам, навярно ще успея да завърша портрета още тази вечер. Освен това идеята да работя под съпровода на надигащата се буря неустоимо ме привличаше.

Включих радиото (бях го спрял, когато телефонът иззвъня) и в „Розовото мъниче“ се разнесе гласът на Аксел Роуз, който се дереше в „Добре дошли в джунглата“. Взех една четка и я затъкнах зад ухото си. Грабнах втора и се захванах за работа.