Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

III

Това се превърна в ежедневния ми сутрешен режим — портокалов сок, разходка, йогурт, новини по телевизията. Свикнах да гледам Робин Мийд — младата жена, водеща новинарската емисия от шесто до десет сутринта. Скучно ли ви се струва? Онова, което привидно се случва в някоя тоталитарна страна, също може да изглежда скучно (диктаторите харесват скуката, нещо повече — те я обожават), дори когато всъщност назряват големи промени.

Увреденото тяло и мозък не само приличат на диктатура — те са диктатура. Няма по-безжалостен тиранин от болката, нито по-жесток деспот от замъгленото съзнание. Започнах да разбирам, че съзнанието ми е травмирано в не по-малка степен от тялото ми, едва когато осъзнах, че съм сам и всички други гласове в главата ми са изчезнали. Опитът ми да удуша жената, с която бях изживял двайсет и пет години, само защото е поискала да изтрие потта от челото ми, не беше толкова важен. Фактът, че не бяхме се любили в периода между инцидента и раздялата ни, също не беше основополагащ, макар и да предполагах, че е доста по-значим. Дори моите внезапни и обезпокоителни изблици на ярост не бяха същината на проблема.

Защото в сънищата бе залегнало отчуждението. Не знам как другояче да опиша случилото се помежду ни. Съпругата ми сякаш стана… друг човек. Повечето хора в живота ми станаха други и най-страшното бе, че изобщо е ми пукаше. В началото си казвах, че промяната, която усещах и в жена си, и в живота си, е естествена за човек, забравящ дори названието на онази джаджа, затваряща дюкяна му — пип, щип или цицопип? Повтарях си, че всичко ще отмине с течение на времето, ала грешах, и когато Пам ми каза, че иска развод, веднага след пристъпа на гняв почувствах облекчение. Вече не се съмнявах, че имам право да изпитвам отчуждение към нея. Защото тя наистина бе друга. Захвърлила беше фланелката на „Фриймантъл“ и бе напуснала отбора.

През първите седмици от престоя ми на Дума Ки това чувство на отчуждение ми позволяваше с лекота да избягвам конкретните отговори. На всички писма, обикновени и електронни, които получавах от Том Райли, Кати Грийн и Уилям Боузман — трети (вечният Бози) отвръщах лаконично: „При мен всичко е наред“, „Времето е страхотно“, „Костите ми зарастват“ — дежурни фрази, които имаха съвсем бегла връзка с реалния ми живот. И когато потокът писма намаля, а после пресъхна окончателно, изобщо не съжалих.

Само Илзе не напусна отбора на „Фриймантъл“. Само Илзе не захвърли фланелката. Никога не изпитах отчуждение към нея. Тя остана от моята страна на стъклената стена и винаги ми протягаше ръка. Всеки ден, ако не получеше електронно писмо от мен, тя ме търсеше по телефона. Звънеше ми и когато не й се обаждах повече от три дни поред. С нея споделих плановете си да отида на риболов или да се разходя из Евърглейдс — блатиста местност в Южна Флорида.

На нея й казвах истината… или поне онази част от истината, която не би й дала повод да ме вземе за безумец.

През първата си утрин на Дума Ки се отдалечих на трийсет и осем крачки от „Розовата грамада“. През втората изпих голяма чаша портокалов сок и пак излязох на брега. Този път изминах четирийсет и пет стъпки, което беше доста дълго разстояние, като се имаше предвид, че съм без патерица. Успях да го сторя, като си внуших, че всъщност крачките са девет. Този умствен фокус залегна в основата на играта на числа. Правиш една стъпка, после две, три, четири… и всеки път нулираш брояча в главата си, докато не стигнеш до девет. Накрая събираш всички цифри от едно до девет и получаваш четирийсет и пет. Звучи ви като пълна безсмислица? Да, съгласен съм.

На третата сутрин се отдалечих на десет крачки от „Розовата грамада“… десет крачки без патерица, което всъщност се равняваше на петдесет и пет, или общо деветдесет метра до там и обратно. Само след седмица докарах рекорда си до седемнайсет… сборът от тези числа бе сто петдесет и три. Изминах разстояние, погледнах км вилата и се смаях колко далеч се намираше. Даже се поуплаших, че ми предстои да измина обратния път.

Можеш да се справиш — опитах се да се окуража. — Лесно е. Някакви си седемнайсет крачки.“

Казах го на себе си, не и на Илзе.

Всеки ден увеличавах изминатото разстояние. По времето, когато Дядо Коледа се появи в търговския център „Бенева Роуд“, където понякога Джак Кантори ме откарваше за покупки, направих изумително откритие — всички мои следи, докато вървях на юг, бяха отчетливи. Започвах да влача десния си крак (и това веднага си проличаваше на отпечатъка от дясната ми маратонка) само на връщане.

Човек привиква към физическите упражнения, ето защо дори дъждовните дни не ме спираха. Вторият етаж на „Розовата грамада“ представляваше голяма зала. Подът бе застлан с розов килим, грамадният прозорец гледаше към Мексиканския залив. В залата нямаше нищо друго. Джак ми предложи да съставя списък на мебелите, които искам, добавяйки, че може да поръча всичко от компанията, обзавела приземния етаж… стига да съм доволен от услугите им. Уверих го, че всичко на приземния етаж ме устройва, ала няма нужда от допълнителна мебелировка. Празнотата на тази зала стимулираше въображението ми. Ето защо поисках само три неща — обикновен стол с облегалка, художнически триножник и „бягаща пътечка“ на корпорацията „Сайбекс“. Можеше ли Джак да ги осигури? Можеше и го направи. Само след три дни всичко необходимо вече ме чакаше на втория етаж. От този момент нататък до края на пребиваването ми на острова се качвах в залата, за да порисувам с молив (или бои), или да потренирам на пътечката, когато времето не позволяваше да изляза на брега. Докато живеех в „Розовата грамада“, единствената мебел на горния етаж бе столът с права облегалка.

В интерес на истината дъждовните дни не бяха чак толкова много — ненапразно наричат Флорида слънчевия щат. И колкото по-дълги ставаха преходите ми на юг, толкова по-ясно започнах да различавам петънцето или петънцата, които бях зърнал. Те се превърнаха в двама души… във всеки случай през повечето дни бяха двамина. Единият седеше на инвалидна количка и сякаш носеше сламена шапка, а вторият буташе количката или стоеше до нея. Появяваха се на плажа около седем сутринта. Понякога единият си тръгваше, оставяйки другия в количката на брега, а после се връщаше с нещо, което блестеше под лъчите на утринното слънце. Предполагах, че е чайник или поднос за закуска, а може би и двете. Също така предполагах, че двамата живеят в огромната хасиенда, чийто покрив сияеше в оранжево сред палмите. Това бе последната постройка на Дума Ки — отвъд нея пътят се губеше в джунглите, покриващи останалата част на острова.