Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

Деветнайсета глава
Април 1927

I

Някой крещеше в мрака. Май викаше: „Накарай го да спре да пищи!“ Последва глух тъп звук и мракът се озари в тъмночервено: първо отляво, после отзад. Червеното се затъркаля като облак във водата.

— Прекалено силно си го ударил — чу се нечий глас. На Джак ли беше?

— Шефе? Хей, шефе? — Някой ме разтърсваше, следователно още имах тяло. Може би беше добре. Джак ме разтърсваше. Кой Джак? Можех да се сетя, само че трябваше да разсъждавам заобиколно. Името му беше като на говорител от метеорологичния канал…

Още разтърсване, този път по-грубо.

Muchacho? Там лиси?

Главата ми се удари в нещо и аз отворих очи. Джак Кантори беше коленичил от лявата ми страна. Лицето му беше пребледняло и уплашено. Уайърман се беше навел над мен и ме разтърсваше като дайкири. Куклата лежеше по лице в скута ми. Изръмжах с погнуса и я метнах някъде — уууу, наистина бях мръсник. Новийн падна върху купчината изсъхнали оси. Звукът от падането й наподобяваше смачкването на лист хартия.

Изведнъж местата, на които ме беше завела, започваха да изплуват в съзнанието ми — подене по мъките, първи том. Пътеката към Брега на сенките, който Адриана Истлейк наричала (нещо, че баща й се давел от яд) Булеварда на пияниците. Самият бряг и ужасиите, които се бяха разиграли там. Басейнът. Резервоарът.

— Очите му се отвориха — констатира Джак. — Слава Богу. Едгар, чувате ли ме?

— Да — отвърнах. Гласът ми беше прегракнал от пищенето. Усещах глад, но първо исках да налея нещо в пламтящото си гърло. — Жаден съм — ще ми помогнеш ли по братски?

Уайърман ми подаде една от големите бутилки с минерална вода „Евиан“. Поклатих глава.

— Пепси.

— Сигурен ли си, muchacho? Водата май е по…

— Пепси. Кофеин. — Това не беше единствената причина, но засега беше достатъчна.

Уайърман прибра минералната вода и ми даде бутилка с пепси. Беше топло, обаче аз го пресуших наполовина, оригнах се и пак отпих. Огледах се, но видях само приятелите си и мръсния коридор. Ръката ми — определено имах само една ръка — беше схваната и пулсираше, сякаш я бях преуморил през последните два часа, но къде се бяха дянали рисунките? Страхувах се, че без тях всичко ще избледнее, както става със сънищата след събуждане. За тази информация бях рискувал повече от живота си. Бях рискувал психиката си.

Опитах се да се изправя. Остра болка ме проряза там, където главата ми се беше ударила в стената.

— Къде са рисунките? Моля ви, кажете къде са рисунките!

— Спокойно, muchacho, тук са. — Уайърман се дръпна и ми показа една що-годе спретната купчинка. — рисуваше като полудял и късаше листовете, както падне. Прибрах ги и ги подредих.

— Добре. Добре. Искам да хапна. Умирам от глад.

Джак се огледа смутено. Предният коридор, който беше пълен със светлина, когато взех Новийн от коляното на Джак и скочих с бодро „чао-чао“ в черната дупка, сега беше сумрачен. Не тъмен — (вдигнах поглед и видях, че небето още е синьо), но бе ясно, че следобедът преваля.

— Колко е часът?

— Пет и петнайсет — отвърна Уайърман. Не погледна часовника си, което ми подсказа, че досега все това е правил. — До залез-слънце остават още няколко часа. Ако идват само нощем…

— Така мисля. Има достатъчно време, а аз трябва да се подкрепя с храна. Можем да излезем от тая руина. Приключихме тук. Една стълба обаче няма да ни е излишна.

Уайърман повдигна вежди, но не попита нищо. Само рече:

— Ако въобще има стълба, сигурно е в обора. Който, по всичко личи, доста добре си е защитил позициите пред дядо Време.

— Ами куклата? — поинтересува се Джак. — Ами Новийн?

— Прибери я в кутията-сърце и я вземи. Тя заслужава място в „Двореца“ заедно с останалите неща на Елизабет.

— Коя е следващата ни спирка, Едгар? — попита Уайърман.

— Ще ти кажа, но преди това да изясним нещо. — Посочих оръжието на колана му. — Нали още е зареден?

— Абсолютно. С нови патрони.

— Ако чаплата се върне, държа да я застреляш. Това е най-важното.

— Защо?

— Защото това е тя — казах аз. — Персе я използва, за да ни наблюдава.