Стивън Кинг
Дума Ки (72)

I

Събитията позабавиха темпото си. Случва се понякога. Водата в тенджерата кипи, но тъкмо когато заплашва да прелее, някаква сила — Бог, съдба или обикновено съвпадение — намалява силата на огъня под нея. Веднъж споделих тази мисъл с Уайърман и той ми каза, че животът е като петъчна сапунена опера. Зрителят си мисли, че епизодите са свършили, ала в понеделник продължава същата боза.

Очаквах да дойде с мен на лекар и да изясним каква е причината за пристъпите. Очаквах да ми каже защо се е прострелял в главата и как човек може да оживее след подобно нещо. Дори си представях отговора му: „Е, от време на време имам пристъпи и не мога да чета, но иначе нищо ми няма.“ Очаквах да ми разкаже защо работодателката му е вманиачена на темата „Несъвместимостта на острова и Илзе“. И най-важното — надявах се да реша каква е следващата стъпка в живота на Едгар Фриймантъл, великият американски примитивист.

Ала нито едно от тези неща не се случи… или поне веднага. В живота естествено настъпват промени и понякога крайните резултати са сравними с експлозии, но както в сапунените опери, така и в реалния живот големите бомби често имат дълъг фитил.

Уайърман се съгласи да дойде с мен на лекар и да си „прегледа главата“, но не по-рано от март. През февруари щял да бъде много зает. От следващият уикенд зимните наематели (той ги наричаше „месечните“, сякаш ставаше дума за менструални цикли, а не за хора) започвали да пристигат в къщите, притежавани от госпожица Истлейк, и първи щели да цъфнат именно онези, които не можел да понася. Джо и Рита Годфри от Роуд Айлънд, които Уайърман беше кръстил Злите псета (след време и аз започнах да ги наричам така). Те идвали всяка зима за десет седмици и се настанявали във вилата, намираща се най-близо до хасиендата. Табелите, предупреждаващи за техните ротвайлери и питбула, бяха пред къщата; сетих се, че с Илзе ги бяхме видели по време на кошмарната експедиция по Дума Ки Роуд. По думите на Уайърман Злото псе Джо навремето бил зелена барета — тонът му подсказваше, че това обяснява прозвището, което му беше лепнал.

— Господин Дириско не слиза от колата, когато им носи пощата — добави той. Говореше за пълничкия весел пощальон, който обслужваше южната част на Кейси Кий и цялата Дума. Седяхме на магаретата за рязане на дърва пред къщата на Злите псета ден-два преди появата им на острова. Застланата с натрошени мидички алея блестеше в розово, понеже Уайърман бе включил пръскачките. — Оставя пратката на земята до пощенската кутия, натиска клаксона и подкарва към „Двореца“. И мога ли да го виня? Non, non, Нанет.

— Уайърман, за онзи поглед…

— Грешиш. Наистина февруари е най-натовареният месец в годината. Предишния път ме изненадаха, но сега няма. Най-малкото защото тази година госпожица Истлейк няма да се занимава с битовите им проблеми. Освен това Злите псета не идват за пръв път и вече знам какво да очаквам от тях. Както и от Баумгартенови. Те ми харесват. Имат две деца.

— Момичета ли са? — попитах, мислейки си за онова, което ми бе казала Елизабет.

— Не, и двете са момчета и на челата им сякаш пише: „Ние направихме белята, но не ни се карайте.“ В другите четири къщи ще има нови наематели. Надявам се, че не изповядват философията „Рок всяка нощ, купон всеки ден“^[1], но какви са шансовете надеждите ми да се оправдаят?

— Не особено големи, обаче се моли да не са взели дисковете на „Слипнот“^[2].

— Кой е тоя Слипнот? Какво е това?

— По-добре да не знаеш. Особено след като толкова неща са ти се струпали на главата, че не преставаш да мрънкаш.

— Не мрънкам, Уайърман обяснява що е то февруари на Дума Ки, muchacho. Налага ми се да върша всичко — да оказвам първа помощ на хлапетата на Баумгартенови, ако ги парне медуза, да търся вентилатор за бабата на Злото псе Рита, която вероятно ще натресат в спалнята за гости поне за седмица. Мислиш, че госпожица Истлейк е стара ли? Виждал съм в Деня на мъртвите по улиците на Гуадалахара да носят мексикански мумии, които изглеждат по-добре от дъртата вещица Годфри. Речникът й се състои от две фрази. Едната е въпросителна: „Донесе ли ми курабийка?“, а другата е повелителна: „Рита, дай кърпа, че с последната пръдня май изскочи още нещо.“

Разсмях се.

С върха на маратонката си той нарисува усмивка в мидичките, застилащи алеята. Зад нас сенките ни лежаха на Дума Ки Роуд — асфалтиран, гладък и равен. Е, поне тук шосето бе такова. На юг беше съвсем друга история.

— Решението с проблема с вентилаторите, ако те интересува, е просто — „Светът на вентилаторите на Дан“. Гениално название, не мислиш ли? И чуй какво ще ти кажа: наистина ми харесва да решавам тези проблеми. Да намирам изход от малките кризисни ситуации. Нося повече радости на хората от Дума Ки, отколкото някога в съда.

„Но не си забравил да отвличаш вниманието на хората от темите, които не искаш да обсъждаш“ — помислих си.

— Уайърман, ще изгубиш не повече от половин час, докато лекарят ти прегледа очите и главата…

— Грешиш, muchacho… — прекъсна ме той. — По това време на годината са необходими минимум два часа, и то да се добереш до лекар в подвижен медицински пункт, който да прегледа възпаленото ти гърло. Ако пък добавим един час за пътуване — даже повече, защото започва сезонът на Прелетните птички и никоя от тях не знае къде отива, — но вече говорим за три часа, които аз не мога да отделя. Понеже трябва да видя как работи климатикът в номер 17… електромерът на номер 27… и да пратя кабелджията ей там, ако изобщо благоволи да се появи. — Той посочи съседната къща, която бе номер 39. — Младежи от Толидо я наеха до петнайсети март и са се изръсили пет стотака допълнително за нещо, което се нарича „Уай-Фай“. Идея си нямам какво е.

— Безжичен интернет. Джак ми го осигурил. Вълната на бъдещето, когато децата ще изнасилват бащите си и ще колят майките си.

— Браво. Арло Гътри^[3], хиляда деветстотин шейсет и седма.

— А филмът май беше от хиляда деветстотин шейсет и девета.

— Която и година да е бил, да живее вълна на бъдещето, когато децата ще изнасилват майките си и ще колят бащите си. Това обаче не променя факта, че ще бъда по-зает от еднокрак инвалид в конкурс по ритане на задници. И още нещо, Едгар. Добре знаеш, че няма да ми се размине само със стандартен преглед.

— Но ако се нуждаеш от…

— Ще изкарам още малко и така.

— Естествено. Затова всеки следобед аз й чета.

— Малко поезия няма да ти навреди, канибал такъв.

— Знам, че няма да ми навреди, както и ти знаеш, че имах предвид друго. — Помислих си (и не за пръв път), че Уайърман е един от малкото ми познати, който може постоянно да ми отказва, без да ме разгневи. Беше истински гений на отказа. Понякога ми се струваше, че причината е в него, ала най-често си казвах, че и двата фактора са оказали влияние.

— Всъщност мога да чета — призна той. — По мъничко. Достатъчно, че да се оправям. Етикети на лекарства, телефонни номера… И ще отида да се прегледам, така че продължавай с усилията да превърнеш света в едно прекрасно място. Господи, представям си как си вбесявал жена си! — Той млъкна и ми хвърли кос поглед. — Опа! Да не те настъпих по мазола?

— Готов ли си да поговорим за малкия кръгъл белег на челото ти, muchacho?

Той се ухили.

— Туше, туше! Приеми дълбоките ми извинения^[4].

— Кърт Кобейн. Хиляда деветстотин деветдесет и трета или някъде там.

Събеседникът ми премигна.

— Наистина ли? Бих казал хиляда деветстотин деветдесет и пета, но рокът отдавна не ми е стихията. Уайърман остаря, колкото и да е тъжно. Що се отнася до пристъпите… извинявай, Едгар, но не ти вярвам.

Обаче вярваше. Виждах го в очите му. Преди да смогна да кажа нещо, той стана и посочи на север:

— Виж! Бял микробус! Мисля, че отрядът на кабелджиите пристигна!