Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

XIV

Уайърман се върна с диктофон и ми го подаде.

— Не ми се искаше да те карам да прочетеш договора на глас, но няма друг начин. Слава Богу, че е само две страници. Върни ми го днес следобед, ако е възможно…

— Нямаш грижи. А ако някоя от картините ми се продаде, ти ще получиш комисионна, приятелю. Петнайсет процента. Би трябвало да покрие юридическата ти помощ и грижите ти за таланта ми…

Той се отпусна на шезлонга, като се смееше и пъшкаше едновременно.

Por Dios![1] Тъкмо когато си мислех, че вече не мога да падна по-ниско, станах шибан импресарио! Извинете ме за грубия език, госпожице Истлейк!

Тя не му обърна внимание. Взорът й продължаваше да е вперен в океана, където — далеч, далече, някакъв танкер пъплеше на север към Тампа. Корабът ме заплени. Явно всички плавателни съдове ми действаха по този начин.

Погледнах го:

— Заслугата за всичко е твоя, така че…

— Моя на куково лято!

— … така че трябва да се изправиш рамо до рамо с мен и да понесеш последствията като мъж.

— Ще взема десет процента, макар че и това е твърде много. Приеми го, muchacho, да не започнем да се пазарим за осем!

— Добре. Да бъдат десет. — протегнах ръка и скрепихме договора с ръкостискане над осеяния с трохи поднос. Бях пъхнал диктофона в джоба си. — Обади ми се веднага щом почувстваш някакви изменения в… — посочих окото му, което вече не беше толкова червено.

— Разбира се — кимна той и взе договора, по който бяха полепнали парченца от сладкиша. Изтръска го и ми го върна, приведе се, сключил ръце между коленете си, и ме погледна над внушителната гръд на Елизабет. — Ако ми направят рентгенова снимка, какво ще се види на нея? Че куршумът се е смалил? Че е изчезнал?

— Не знам.

— Още ли работиш над портрета?

— Да.

— Не спирай, muchacho. Моля те, не спирай.

— Нямам такова намерение. Но не храни големи надежди, става ли?

— Дадено. — Внезапно го осени друга мисъл и — колкото и да е странно — той изказа почти същите опасения като Дарио. — Какво според теб би станало, ако мълния удари „Розовата грамада“ и вилата изгори заедно с портрета ми? Как мислиш… какво ще се случи с мен тогава?

Поклатих глава. Не ми се искаше да мисля за това. Изведнъж изпитах желание да помоля Уайърман да ми разреши да се кача на тавана (беше ЧЕРВЕНА), ала в крайна сметка се отказах. Не се съмнявах, че е там, но не бях сигурен дали наистина искам да узная какво има в нея. На Дума Ки ставаха странни неща, които едва ли предвещаваха нещо хубаво, ето защо беше по-добре да стоя настрана. Смятах, че ако не се занимавам с тях, те също няма да се занимават с мен. В името на спокойствието бях готов да изпратя повечето си картини на континента, както и да ги продам, стига да се намерят купувачи. Окончателната раздяла с тях нямаше да породи в мен никакви емоции. Докато работех над платната, усещах как сме свързани от невидима пъпна връв, ала след последната мазка те не означаваха за мен нищо повече от мазолите, които излизаха на краката ми след жарък августовски ден на строителната площадка и които своевременно изстъргвах, за да не се превърнат в болезнени пришки.

Възнамерявах да задържа само картините от цикъла, но не защото хранех към тях някаква особена любов, а понеже още не бях завършил цикъла и тези картини бяха плът от плътта ми. По-късно можеше да ги изложа в галерията и да ги продам, но засега смятах да ги държа там, където се намираха в момента — в „Розовата грамада“.

Бележки

[1] За Бога! (исп.) — Б. Meduza