Стивън Кинг
Дума Ки (141)

Как да нарисуваме картина (VII)

Помнете, че фразата „виждам — значи вярвам“ слага каруцата пред коня. Произведението на изкуството е конкретен артефакт на вярата и очакването, въплъщение на един свят, който в противен случай не би бил нищо повече от опънат над тайнствена бездна воал на безсмислено съзнание. А ако вие не вярвате в онова, което виждате, кой би повярвал във вашите творения?

Трагичните събития, случили се след намирането на съкровището, бяха тясно свързани с вярата. Въпреки невероятния си талант Елизабет беше само дете, а децата възприемат вярата като даденост. Нито едно дете, дори и да е талантливо (особено ако е талантливо), не владее изцяло своите способности. Детският разум все още спи, а сънят на разума ражда чудовища.

Ето картината, която така и не нарисувах:

Момичета-близначки, само че едната е червена с буква Л на гърдите, а другата — синя с Т. децата се държат за ръце и тичат по пътеката, която води до Сенчестия бряг. Наричат го така, понеже през по-голямата част от деня той се намира в сянката на Скалата на вещицата. На бледите им пухкави личица личат следи от сълзи, ала те скоро ще изчезнат — сега момиченцата са прекалено уплашени, за да плачат.

Ако повярвате в това, ще видите и останалото.

Грамадна врана бавно прелита над тях — обърната е по гръб, крилете й са разперени. Заговаря им с гласа на татко.

Ло-Ло пада и раковините нараняват коленцата й. Теси й помага да се изправи. Продължават да тичат. Не ги плаши нито говорещата врана, която лети по гръб, нито небето, което внезапно се променя от синьо в залезночервено, а после отново става синьо. Страх ги е от онова, което ги преследва.

Големия урод.

Въпреки дългите кучешки зъби той прилича на смешните жаби, които Либит рисуваше навремето, само че е много по-голям от жаба и толкова реален, че хвърля сянка. Толкова е реален, че излъчва зловоние и разтърсва земята при всеки скок. Откакто татко откри съкровището, много неща плашат близначките и Либит им казва да не излизат нощем от стаята си и даже да не гледат през прозореца, обаче сега е ден и съществото зад тях е прекалено истинско, за да вярват, че го няма… и то се приближава.

Сега Теси се спъва и пада, Ло-Ло я вдига, хвърляйки изплашен поглед към създанието, което ги преследва. Около него кръжат насекоми, от време на време то лапва по някоя хвърката гадина. Ло-Ло вижда отражението на Теси в едното му изпъкнало немигащо око. В другото различава себе си.

Останали без дъх, изплашените момиченца изтичват на брега. Вече няма къде да избягат… освен към океана. Но може там да е спасението, понеже върху вълните се поклаща корабът, който напоследък се явява доста често пред погледа им. Либит казва, че това изобщо не е кораб, ала сега той сияе пред очите им като бяла мечта за избавление, а и нямат друг избор. Големият урод ги приближава.

Той излезе от плувния басейн веднага след като престанаха да играят на „Сватбата на Ади и Рампопо“ в детската къщичка на моравата (днес Ло-Ло играеше ролята на Ади). Понякога Либит можеше да накара тези твари да ги оставят на мира, като надраска нещо в албумчето си, но сега Либит спи — напоследък сънят й е доста неспокоен.

Големият урод скача на брега, разхвърчава се пясък. Изпъкналите му очи фиксират момиченцата. Белият му корем, пълен със зловонни гъргорещи вътрешности, се издува. Гърлото му пулсира.

Двете момиченца (хванати за ръце, те стоят сред вълните, които татко нарича малкия прилив) се споглеждат. Сетне извръщат очи към кораба, който е пуснал котва и се полюшва върху водата, а свитите му платна блестят под слънцето. Струва им се, че е по-близо, сякаш им идва на помощ.

Ло-Ло казва: „Трябва да го направим.“

Теси изплаква: „Но аз не мога да ПЛУВАМ!“

Ло-Ло й отвръща: „Можеш — кучешката!“

Големият урод скача. Те чуват как коремът му издава шляпащ звук при приземяването му. Сякаш някой е ударил с мокра кърпа по водната повърхност. Синевата си отива от небето и то става кървавочервено. Такъв беше този ден. Нима не знаеха, че ще настъпи? Нима не го бяха видели в обсебените очи на Либит? Леля Мелда знаеше; дори татко знае, обаче не е тук през цялото време. Днес е в Тампа и докато се взират в зеленикаво-белия кошмар, който почти ги е настигнал, децата разбират, че Тампа е далеч колкото обратната страна на Луната. Не могат да се надяват на помощ.

Теси стиска рамото на Ло-Ло с вкочанените си пръсти: „Ами течението?“

Ло-Ло клати глава: „Не се плаши. То ще ни отведе до кораба.“

Няма време за разговори. Гнусната твар отново се готви за скок. Внезапно момиченцата разбират защо чудовищната жаба е истинска. Защото може да ги убие. По-добре да рискуват. Те се обръщат, хванати за ръце както преди, и се хвърлят във водата. Стараят се да не изпускат от очи белия кораб, закотвен тъй близо до тях. Моряците ще ги вземат на борда, после някой ще се свърже по радиото с „Гнездото“. „Уловихме две русалки — ще каже капитанът. — Някой търси ли ги?“

Безмилостното течение ги разделя. Ло-Ло се удавя първа, понеже се съпротивлява по-яростно. Теси я чува как изкрещява две думи. Първо вика за помощ, а после, примирявайки се с неизбежното, зове името на сестра си.

Течението влачи Теси към кораба и в същото време я държи над водата. В продължение на няколко вълшебни секунди й се струва, че е върху сърф, а непохватното й плуване я тласка още по-силно напред. Миг преди по-студеното течение да се издигне от дълбините и да обгърне глезените й, тя вижда, че корабът се превръща в…

Ето картината, която рисувах неведнъж, а отново, отново и отново:

Белотата на корпуса не изчезва, а е засмукана като кръв, напускаща лицето на изплашен човек. Въжетата се разръфват. Ярките цветове избледняват, кърмовите илюминатори се пръсват отвътре навън. На палубата се появяват купчина боклуци, която се търкаля от кърмата към носа и обратно. Винаги е било така, само че Теси не го е виждала. Сега най-сетне вижда.

Сега вярва.

Някой се появява на палубата. Пропълзява до парапета и се навежда, за да погледне към момичето. Прегърбено същество с червена роба и качулка. Влажни кичури коса, която може би не е коса, обрамчват разтапящото се лице. Жълти ръце сграбчват напуканото гниещо дърво. После едната се вдига.

И маха на момиченцето, което скоро ще УМРЕ.

То казва: „Ела при мен, дете мое.“

В съзнанието на давещата се Теси Истлейк проблясва: „ЖЕНА е!“

Сетне потъва. Но дали чувства все още топлите ръце, които я хващат за глезените и я повличат надолу? Ръцете на мъртвата й сестра?

Да, разбира се. Естествено, че ги чувства.

Да вярваш означава и да чувстваш.

Всеки художник ще ви го каже.