Стивън Кинг
Дума Ки (210)

IV

Когато я видях да излиза от кутията като разложен труп от крипта, усетих как в мен се прокрадва отвратителен безпомощен ужас. Започваше от сърцето и се разпространяваше навън, като първо заплашваше да отпусне всичките ми мускули, после да ги разнищи напълно.

— Едгар? — сепна ме гласът на Уайърман. — Добре ли си?

Постарах се да се взема в ръце. Най-много ме изплаши беззъбата усмивка на куклата. Също като шапката на жокея тази усмивка беше червена. Също като с шапката на жокея усетих, че ако я гледам твърде дълго, ще откача. Тази усмивка май настояваше, че всичко, което ми се беше случило в новия живот, е сън, а аз всъщност лежа в някоя реанимация и машините поддържат живо изпотрошеното ми тяло… нелош вариант, защото би означавало, че Илзе е жива и здрава.

— Едгар? — Когато Джак пристъпи към мен, куклата в ръката му се наклони в гротескна пародия на загриженост. — Нали няма да припаднеш?

— Не. Дай да видя.

Той се опита да ми подаде Новийн.

— Не ми я тикай в ръцете. Просто я задръж.

Джак изпълни желанието ми и незабавно проумях откъде се беше взело чувството за нещо познато. Не заради Рийба или нейната по-скорошна колежка — макар че и трите бяха парцалени кукли — го имаше това сходство. Не, бях я виждал преди на няколко от рисунките на Елизабет. Отначало предполагах, че е леля Мелда. Грешка, обаче…

— Леля Мелда й я е дала.

— Да — съгласи се Уайърман. — Трябва да й е била любима, защото това е единствената кукла, която е нарисувала. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато семейството е напуснало „Гнездото на чаплата“. Защо я е заключила в тайник?

— Понякога куклите изпадат в немилост — казах аз. Гледах червената усмихната уста. Червена след толкова години. Червена като мястото, на което спомените се крият, когато си ранен и в главата ти е каша. — Понякога куклите стават страшни.

— Онези рисунки те говореха, Едгар — отбеляза Уайърман. Размаха куклата и я подаде на Джак. — А тя? Ще ти каже ли каквото искаме да знаем?

— Новийн. Казва се Новийн. Ще ми се отговорът да беше да, но само картините и моливите ми говорят.

— Откъде разбра?

Уместен въпрос. Откъде наистина?

— Просто знам. Бас държа, че тя е говорила и на теб, Уайърман. Преди да те оправя. Когато все още имаше онзи тик.

— Сега е твърде късно — каза Уайърман и затършува в чантата си. Намери парченцата краставица и сдъвка няколко. — И така какво правим? Връщаме ли се? Само да ти кажа ’chacho, че върнем ли се сега, после никога няма да наберем тестикуларна тяга за връщане.

Май беше прав. А и следобедът преваляше.

Джак седеше на стълбището на две-три стъпала над хахото. Куклата беше на коляното му. Светлината проникваше през разбития покрив и ги осветяваше като лъч на прожектор. Въображението ми се развихри. Би се получила страхотна картина: „Млад мъж с кукла“. Начинът, по който Джак държеше Новийн, ми напомняше нещо, но не се сещах точно какво. Черните очички на куклата сякаш ме гледаха самодоволно. „’Ного съм видяла, мръсник такъв. ’Сичко. ’Ная ’сичко. Кофти, че не съм рисунка, която мо’еш да пипнеш с фантомната си ръка, а, брат?“

Да. Кофти.

— Имаше време, когато бих я накарал да проговори — продума Джак.

Уайърман изглеждаше озадачен, но на мен най-сетне ми прищрака. Сега знаех защо начинът, по който държи Новийн, ми се струва толкова познат.

— Бил си вентрилоквист, така ли? — Надявах се, че говоря небрежно, но сърцето ми отново се разтуптя силно. Вече бях разбрал, че много неща са възможни в южната част на Дума Ки. Дори на дневна светлина.

— Да — отвърна Джак. Усмивката му хем беше смутена, хем издаваше, че се е унесъл в спомени. — Купих си наръчник по вентрилоквизъм, когато бях на осем години. Прекарвах по цели дни, забил нос в него, най-вече защото татко ми натякваше, че е прахосване на пари, дето се отказвам от всичко, с което се захвана. — Той сви рамене и Новийн се огъна на коляното му. Сякаш и тя се опитваше да свие рамене. — Не станах чак велик, но успях да спечеля състезанието за таланти в шести клас. Татко окачи медала в офиса си. Това означаваше много за мен.

— Аха — обади се Уайърман. — Нищо не може да се сравнява похвалата от взискателен баща.

Джак се усмихна и както винаги усмивката озари цялото му лице. Помръдна и Новийн помръдна се него.

— Но да ви кажа ли кое беше най-хубавото? Бях срамежливо дете, а вентрилоквизмът ме направи по-отворен. Запознавах се по-лесно с хората, като си представях, че съм Мортън. Нали се сещате, моят палячо. Мортън беше отворко, който си плещеше, без да му мигне окото.

— Всички палячовци са такива — отвърнах аз. — Това май е някакво правило.

— После дойде прогимназията, а там вентрилоквизмът изглеждаше като зубрачески талант в сравнение с карането на скейтборд и затова го зарязах. Не зная какво се случи с книгата. Заглавието й беше „Извади своя глас“.

Млъкнахме. Около нас се разнасяше усойното ухание на къщата. Преди малко Уайърман беше убил алигатор. Сега това ми се струваше пълна нелепост, въпреки че тъпанчетата ми още пищяха от изстрелите.

— Искам да те чуя — ненадейно рече Уайърман. — Накарай я да каже „Buenos dias, amigos, mi nombre es Noveen“ и „la mesa тече“.

— Да, бе, да — изсмя се Джак.

— Не, сериозно ти говоря.

— Не мога. Ако престанеш да практикуваш, забравяш как се прави.

От опит знаех, че Джак може би е прав. Що се отнася до заучените умения, паметта се оказва на кръстопът. В едната посока се намират нещата, които според популярната поговорка са като готвенето и карането на колело веднъж усвоени, не се забравят. Но креативните умения за които отговаря предният дял на мозъка, трябва да се упражняват почти ежедневно. Те лесно се поддават на забрава и увреждане. Според Джак вентрилоквизмът спадаше към тази категория. Макар че нямах основания да се съмнявам — все пак тук ставаше дума за създаването на нова личност и за това да „извадиш“ глас — му наредих:

— Пробвай.

— Какво? — Той се взря в мен. — усмихнат и озадачен.

— Давай, пробвай се…

— Казах ви, че не мога…

— Все пак опитай.

— Едгар, дори да можех да извадя глас, пак не знам как ще звучи.

— Метнал си я на коляното, тук сме само ние, тъй че не се стеснявай.

— Защо пък не. — Той духна кичур коса от челото си. — Какво искате да каже тази чаровница?

Уайърман промълви много тихо:

— Защо просто не видим какво ще излезе?